Еретиците на Дюна

Дънкан следваше водача си в светлината на сипващата се зора въпреки изтощителната бързина на движение. Мъжът изглеждаше на възраст, но беше гъвкав като газела и сякаш не се уморяваше.

Само преди минути бяха свалили очилата за нощно виждане. Бе доволен, че се отърва от тях. Всичко извън обсега им беше черно в бледата светлина от звездите, която се процеждаше през гъстия клонак. Сякаш светът бе изчезнал! Гледката от двете страни подскачаше и преливаше като буен поток — ту група жълти храсти, ту дървета със сребриста кора, после каменна стена с порта от металопласт, пазена от потрепващ син защитен пояс: против прогаряне. Ето и дъгата на мост от самородна скала в зелено и черно, последвана от свода на вход от полиран бял камък. Всичко съградено изглеждаше много старо и ценно и явно бе поддържано със скъпо струваща ръчна работа.

Нямаше никаква представа къде се намира. Нищо в местната обстановка не съвпадаше със спомените му от отдавна изчезналите дни на Гайъди Прайм.

Зората им разкри, че следват пътека на животни, изкачваща се под покрив от дървета по някакъв хълм. Скатът стана стръмен. Отворените тук-там пролуки между дърветата вляво откриваха гледка към долина. Но провисналата отгоре мъгла скриваше небето и скъсяваше разстоянията в малкото пространство, в което те продължаваха да се катерят.

По време на едно кратко спиране, но не за почивка, а за вслушване в заобикалящата ги гора, Дънкан огледа околната обстановка, все още закачулена от мъглата. Имаше усещането, че е преместен от друг свят с небе и открит релеф, свързващ го с останалите планети.

Маскировката му бе проста — тлейлаксиански дрехи за студено време и подплънки за бузите, които окръгляха лицето му. Къдравата черна коса сега бе изправена след обработка с някакъв химикал и избелена до пясъчнорус цвят, а и скрита под тъмна шапка. Космите около половия му орган бяха обръснати. Едва се позна, когато задържаха за малко огледалото пред него.

Мръсен тлейлаксианец!

Преобрази го възрастна жена с искрящи сиво-зелени очи.

— Сега си тлейлаксиански Майстор — каза тя. — Казваш се Уоси. Водач ще те съпроводи до следващото място. Отнасяй се с него като с лицетанцьор, ако срещнете непознати. Всичко останало прави така, както той нареди.

Изведоха го от пещерния комплекс по криволичещ коридор, стените и тавана на който бяха плътно покрити със зелени водорасли, издаващи мускусна миризма. От коридора излязоха в тъмна и мразовита нощ с бледа звездна светлина и го повериха на някакъв мъж, от когото нищо не се виждаше — просто едра фигура в подплатено облекло.

Глас зад Дънкан пошепна:

— Ето го, Амбиторм. Преведи го.

Водачът каза с гърлен акцент:

— Следвай ме.

Окачи водещо въже на колана на Дънкан, настрои очилата му за нощно виждане и се обърна. Момчето усети еднократното дръпване и двамата тръгнаха.

Почти веднага проумя за какво служи въжето. Не беше предназначено да го държи наблизо отзад. Виждаше достатъчно ясно Амбиторм през очилата. Не, то беше съобщително средство в случай на опасност. Без гласни указания.

Дълго време се движеха в някакъв хипотетичен двукамерен свят, пресичайки коритата на малки потоци. белязани сега с лед. Светлината на ранните луни на Гамму нарядко се промъкваше през покрива на надвисналата отгоре растителна маса. Накрая излязоха на нисък хълм — обрасла с гъсталак пустош, цялата посребряла от снежната си покривка. Почти два пъти по-високите от водача храсти образуваха свод над калните животински пътища, малко по-широки от тунелите, откъдето поеха. Тук беше топло, също като до купчина тор. Почти никаква светлина не стигаше до земята, шуплеста и влажна от гниеща флора. Ведно с въздуха Дънкан вдишваше гъбичната миризма на разлагащ се растителен свят. През очилата за нощно гледане се виждаше сякаш безкрайното повторение на еднообразна растителност, плътно покрила двете страни на пътя. Въжето, свързващо го с Амбиторм, беше единствената му връзка с някакъв чужд свят.

Водачът никак не предразполагаше към разговор. Отговори с „да“, когато поиска потвърждение за верността на името му, след което добави: „Без излишни приказки.“

Цялата нощ премина в преход, изпълнил го с безпокойство. Беше му неприятно да бъде връщан обратно в собствените си мисли. Спомените от Гайъди Прайм обаче се тълпяха настойчиво. Тукашното място не приличаше на нищо, останало в паметта му от времето на младостта, преди да е бил гола̀. Питаше се как ли Амбиторм бе научил и запомнил пътя. Тунелните ходове на животните почти с нищо не се отличаваха един от друг.

Мислите му се тълпяха все тъй неспокойно, докато двамата продължаваха да се движат полубегом.

Трябва ли да позволя на Сестринството да ме използва? Какво им дължа!

Спомни си за Тег и рицарската му постъпка, позволила им да избягат.

Аз направих същото за Пол и Джесика.

Чувстваше се задължен към башара и това го изпълни с мъка. Тег бе предан на Сестринството.

Дали не е купил предаността ми с последното си храбро дело!

Проклети Атреиди!

Нощните трудности му помогнаха да опознае новото си тяло. Колко млада бе плътта му! Направи малко усилие да си припомни времето, преди да стане гола̀: паметта му помогна да почувства как сардаукарското острие се стоварва върху главата му — ослепителен взрив от светлина и болка. Усещането за собствената му смърт, а после нищото… То бе продължило чак до оня миг с Тег в харконската не-сфера.

Дарът на друг живот. Дали беше повече от дар или нещо не толкова значително? Атреидите искаха от него да плати по друг начин.

Малко преди зазоряване Амбиторм го поведе през водите на тесен поток; ледена тръпка прониза краката му, обути в непромокаемите ботуши, включени в тлейлакското облекло. Във водното корито тук-там се отразяваше почти скритото от гъсталака сребро на последната нощна луна на планетата.

Дневната светлина ги завари пред по-широка и защитена с дървета животинска пътека нагоре по стръмния хълм. Свършваше до тясна скална тераса под назъбен хребет от големи каменни блокове. Преминаха зад преградна стена от кафеникави храсти, в горната част на които имаше навят сняг. Там водачът откачи въжето от колана му. Точно пред тях в скалите бе оформено нещо като плитък трап, твърде далеч от представата дори за съвсем невзрачна пещера, но Дънкан прецени, че той ще им осигури известна защита, стига да не задуха силен вятър. По дъното на трапа нямаше сняг.

Амбиторм отиде в задната му част и внимателно разчисти пласт замръзнала земя и няколко плоски скални късове, прикриващи малка яма. Извади оттам кръгъл черен предмет и се наведе над него.

Дънкан приклекна под нависналия отгоре склон и заразглежда водача си. Лицето на мъжа беше плоско, почти вдлъбнато и приличаше на кафяво парче щавена кожа. Да, чертите му напомняха за лицетанцьор. В краищата на кафявите очи се виждаха дълбоки цепнатинки и гънки. Подобни на тях тръгваха радиално встрани от тънките устни и ограждаха широкото му чело. После се проточваха до плоския нос и правеха по-дълбока вдлъбнатинката на тясната брадичка. Времето бе набраздило жестоко цялото лице.

Апетитни миризми се заиздигаха от черния предмет, поставен пред Амбиторм.

— Тук ще хапнем и ще починем малко — каза водачът.

Говореше на стария галахски език, но с гърлен акцент, непознат на Айдахо — странно подчертаване на съседните Гласни. От Разпръскването ли беше, или местен жител на Гамму? Очевидно е имало множество лингвистични направления от дните на Дюна по времето на Муад’диб. Беше му направило впечатление, че всички в кийпа, включително Тег и Лусила, говореха галахски, значително отклонил се от езика, който той самият бе научил като дете.

— Амбиторм — подзе Дънкан — име от Гамму ли е?

— Ще ми казваш Тормза — каза водачът.

— Прякор?

— С него ще се обръщаш към мен.

— Защо хората, при които бяхме, те нарекоха Амбиторм?

— Аз им казах това име.

— Но защо…

— Живял си при Харконите, а не си се научил как да променяш самоличността си.

Дънкан притихна. Може би друг начин за маскировка. Амби… Тормза не бе променило външния му вид. Тормза. Дали не беше тлейлаксианско прозвище?

Водачът протегна димяща чаша към него и каза:

— Живително питие, Уоси. Изпий го бързо. Ще ти държи топло.

Дънкан обхвана с длани чашата.

Уоси. Уоси и Тормза. Тлейлаксиански Майстор и спътникът му лицетанцьор.

Вдигна към водача чашата с дошлия от древността жест на бойните другари — още от времената на Атреидите, — след което я доближи до устните си. Горещо! Но го стопли, спускайки се в стомаха му. Напитката имаше леко сладникав аромат на фона на по-силния дъх на зеленчуци. Духна в чашата и я изпи цялата.

Странно е, че изобщо не се замислих за евентуална отрова или наркотик.

Но в Тормза и у другите от последната нощ имаше нещо от башара. Познатият жест към боен другар се роди съвсем естествено.

— Защо рискуваш живота си? — попита Дънкан.

— А ти защо питаш, след като познаваш Майлс Тег?

Сконфузеният младеж притихна.

Тормза се приведе напред и взе чашата му. Скоро всичко, послужило за закуската, бе скрито под пръстта и камъните.

Храната беше поредното свидетелство за грижлива подготовка. Дънкан се обърна и приседна на студената земя. Мъглата все още лежеше отвъд преградата от храсти. Тръгващите от стъблото голи клони сякаш насичаха гледката на късове със странна форма. Докато гледаше натам, вълмата започваха да се разкъсват, откривайки неясните очертания на град в отдалечения край на долината.

Тормза приклекна до него.

— Много стар е — каза той. — От времето на Харконите. Погледни! — Подаде му малък моноскоп. — Довечера трябва да сме там.

Дънкан постави моноскопа на лявото си око и се опита да фокусира маслените лещи. Механизмът му бе непознат и никак не приличаше на онези приспособления, които бе изучавал в първоначалната си младост или пък запознаван с тях при подготовката му в кийпа. Свали го от окото си и започна да го разглежда.

— Иксиански ли е?

— Не. Наша изработка — Тормза се пресегна и посочи двата малки бутона върху черната тръбичка. — Бързо, бавно. Натискаш левия за фина, а десния за груба настройка.

Момчето отново вдигна моноскопа до окото си. Кои ли бяха участвали в нашата изработка? Докосна бутона за бързо действие и гледката мигновено изскочи пред погледа му. В града се движеха малки точици. Хора! Засили увеличението. Хората станаха колкото куклички. Ползвайки ги за мащабен ориентир, Дънкан съобрази, че градът в края на долината е огромен… И се намираше по-далеч, отколкото бе преценил първоначално. Върхът на някаква правоъгълна конструкция в неговия център се губеше сред облаците. Гигантска постройка. Вече знаеше докъде бяха стигнали. Общият фон се бе променил, но централната конструкция много отдавна бе фиксирана в паметта му.

Колко ли наши хора са попаднали в онази черна дяволска дупка и никога не са се върнали!

— Деветстотин и петдесет етажа — каза Тормза, забелязъл накъде гледа спътникът му. — Четирийсет и пет километра дължина и трийсет широчина. Металопласт и армирано метастъкло — нищо друго.

— Знам — каза Дънкан, свали моноскопа и го върна на водача. — Името му беше Барони.

— Исаи — поправи го Тормза.

— Сега — да — кимна гола̀та. — Известни са ми и други негови имена.

Пое дълбоко дъх, за да приглуши гласовете на старата омраза. Онези хора бяха отдавна мъртви. Останала бе само сградата. И спомените. Още веднъж огледа панорамата около огромната конструкция. Ширнал се лабиринт от улици и къщи. Разхвърляни зелени пространства зад високи зидове. Явно бяха резиденции с частни паркове, както беше споменал Тег. С моноскопа се забелязваха и стражи, крачещи по горната част на зидовете.

Тормза се изплю на земята пред него и изрече:

— Харконски град.

— Строили са така, че хората да се чувстват малки. Водачът кимна и потвърди:

— Малки и безсилни.

Бе станал доста по-приказлив, отбеляза Дънкан.

От време на време през нощта той беше нарушавал нареждането за мълчание и дори правил опити да завърже разговор: „Какви животни минават оттук?“

Въпросът изглеждаше напълно логичен, когато хора се движат полубегом по пътища на неизвестни твари, чиято мускусна миризма беше ясно осезаема.

„Не разговаряй!“ — бе го отрязал Тормза.

По-късно Дънкан попита защо не използват някакво превозно средство при бягството си. Дори наземна кола бе за предпочитане в сравнение с мъчителния марш в местност, където пътеката почти не се различаваше.

Тормза спря на осветено от луната малко пространство и го погледна така, сякаш бе започнал да подозира довереника си във внезапна загуба на разум.

— Коли следват колите!

— Никой не може да ни последва, когато вървим пеша — така ли да те разбирам?

— Преследвачите също трябва да се движат пешком. Обаче тук ще бъдат избити. И те го знаят.

Ама че чудато място!

В подслонилия го кийп на Бене Гесерит Дънкан бе лишен от възможността да разбере естеството на планетата. По-късно, когато бяха затворени в не-сферата, пак нямаше връзка с външния свят. Единствено спомени от времето преди да е бил гола̀ и след това, но колко несъпоставими с настоящето бяха те! Сега, когато мислеше за отминалите времена, той прецени, че все пак има на какво да се опре. Беше очевидно, че на Гамму е установен контрол над атмосферните условия, макар и елементарен. А Тег бе казал, че кръжащите в орбита бойни кораби, които пазеха планетата от нападение, са възможно най-добрите.

Всичко за защита, но дяволски малко за по-сносен живот! Също като на Аракис. Ракис — поправи се сам.

Тег. Останал ли бе жив старецът? Дали са го пленили? Какво ли означава да си пленник тук на неговата възраст? В старите харконски времена пленничеството представляваше брутално робство. Бурзмали и Лусила… Той погледна към водача и попита:

— Ще намерим ли Бурзмали и Лусила в града?

— Ако са успели да се промъкнат.

Инстинктивно заоправя дрехите си. Достатъчно добра маскировка ли бяха те? Тлейлаксиански Майстор със своя спътник, а? Разбира се, хората щяха да вземат спътника за лицетанцьор. А лицетанцьорите са опасни.

Издутите панталони бяха от непозната за него материя. Приличаше на вълнен плат, но се чувстваше, че е изкуствен. Плюна върху него. Слюнката не попи, мирисът не беше като от вълна. Пръстите му доловиха еднообразие, което не притежаваше нито една тъкан с естествен произход. Дългите меки ботуши и шапката бяха от същата материя. Дрехите се спускаха свободни и пухкави с изключение на местата около глезените. Но не бяха ватирани. Изолационните качества изглеждаха постигнати с някакъв технологичен трик, задържащ въздуха между отделните пластове на тъканта. Цветовете — сиво и кафяво — представляваха идеална маскировка.

Тормза бе облечен в подобни на неговите одежди.

— Докога ще чакаме тук? — попита Дънкан. Водачът отново се разпореди за мълчание, завъртайки главата си с красноречив жест. Беше седнал със сгънати нагоре крака, обвити около тях ръце, подпряна на колене глава и поглед, отправен към долината. По време на нощното пътуване юношата бе установил, че дрехите му са много удобни. Изключвайки еднократното газене в потока, на краката му бе топло, но не прекалено. Нищо не затрудняваше движенията и не жулеше плътта.

— Кой прави тези дрехи? — попита Дънкан.

— Ние — промърмори Тормза. — Мълчи!

Помисли, че няма никаква разлика в сравнение с дните в кийпа на Сестринството.

След малко водачът му се протегна и изпъна краката си. Изглеждаше отпуснат. Погледна към него и каза:

— Приятели в града сигнализират за съгледвачи от въздуха.

— С топтери ли?

— Да.

— Какво ще предприемем?

— Ще правиш като мен и нищо друго.

— Ти просто седиш.

— Засега. Скоро ще се спуснем в долината.

— Но как…

— Когато се движиш в местност като тази, превръщаш се в едно от животните, които я обитават. Вгледай се в пътеките им и разбери как се движат, как полягат за почивка.

— Ония, които ни търсят, не могат ли да…

— Ако животните хрупат листа, ще повтаряш техните движения. Когато онези дойдат, продължаваш да го правиш. Претърсващите са високо във въздуха. За нас това е добре. Те не могат да различат животното от човека, докато не слязат на земята.

— Но няма ли…

— Вярват на машинариите си и на движенията, които виждат. Мързеливи са. Летят високо, за да привършат по-бързо претърсването. Разчитат на интелигентността си — гледат показанията на приборите и преценяват кое е звяр и кое е човек.

— И ще си заминат, ако помислят, че сме диви създания?

— Усъмнят ли се, ще минат втори път. Не бива да сменяме модела на движенията си, дори след като сме били сканирани.

Мълчаливият Тормза бе произнесъл цяла реч. Погледна внимателно към Дънкан и го попита:

— Разбра ли?

— Как ще разбера, че съм сканиран?

— Ще почувстваш гъделичкане в стомаха. Сякаш там има някакво шипящо питие, което не си погълнал.

Момчето кимна.

— Иксиански сканери…

— Не се притеснявай — успокои го Тормза. — Тукашните животни са привикнали. Понякога се стъписват и спират да се движат, но само за малко. После продължават, сякаш нищо не се е случило. Което си е вярно за тях. За нас обаче има друг смисъл.

След известно време той се изправи и каза:

— Спускаме се в долината. Следвай ме отблизо. Повтаряй точно онова, което правя аз. Нищо друго.

Дънкан влезе в крачка след водача си. Скоро бяха под покрива на дърветата. По някое време през нощния траверс гола̀та си бе дал сметка, че вече започва да приема своето място в плановете на другите. Съзнанието му бе овладяно от ново, непознато за него търпение, съчетано с упорство. А имаше и вълнуващо очакване, пришпорвано от любопитство. Каква бе вселената, появила се след времената на Атреидите? Гамму. В какво странно място се бе превърнала Гайъди Прайм! Нещата се разкриваха бавно, но отчетливо, и всяко от тях предоставяше перспектива за научаването на нови факти. Вече чувстваше как започват да се оформят заложените някога модели. Помисли, че някой ден ще остане само един от тях и тогава ще може да разбере защо са го призовали обратно от смъртта. Да, ставаше дума за отваряне на врати — помисли. Отваряш една и попадаш на място, където има други. Избираш някоя и оглеждаш открилото се зад нея. Понякога си принуден да опиташ с всички, но колкото повече от тях си отворил, толкова по-сигурен ставаш за онези, дето трябва да предпочетеш следващия път. И накрая една врата се отваря към място, което познаваш. Тогава си казваш: „Да, това обяснява нещата.“

— Преследвачите идват — прекъсна мислите му Тормза. — Сега сме животни, които хрупат листа. — Пресегна се към затулящ го храст и скърши малък клон.

Дънкан направи същото.