Еретиците на Дюна

Съвсем малко осъзната решителност беше нужна на Тег, за да се превърне отново в опустошителен смерч. Бе съумял да вникне най-сетне в самата същност на заплахата, идваща от почитаемите мами. Разбулването на истината намери мястото си във все още неясните контури на изискванията към него, произтичащи от новото му съзнание на ментат, което се движеше с непрестанно повишаваща се скорост.

Чудовищната опасност му наложи да вземе подобаващи контрамерки. Отвсякъде плисна кръв и продължи да го облива, докато той обикаляше из сградата на главната квартира, оставяйки мъртъв след себе си всеки срещнат.

Преподавателите в Бене Гесерит го бяха научили, че основният проблем във вселената на човешките същества се заключава в подходящия контрол върху създаването на потомство. Продължаваше смъртоносното претърсване на сградата, заслушан в гласа на първия си учител: „Можеш да го възприемеш и като сексуален подход, но според нас за предпочитане е един по-общ термин — създаване на потомство. Той притежава множество страни и разклонения и очевидно безгранична енергия. Чувството, наричано «любов», е само един от по-незначителните му аспекти.“

Премаза гърлото на някакъв мъж, изпречил се на пътя му, и най-после намери контролната зала на защитните системи. Тук бе останал само един човек, седнал пред контролното табло; дясната му ръка вече почти бе натиснала червения бутон…

С разсичаща длан Тег едва не го обезглави. Тялото му се строполи назад със забавено движение, а от зейналото гърло избликна кръв.

Сестринството с пълно право ги нарича курви! Човешкият род можеше да бъде тласнат и завлечен къде ли не с умело манипулиране на огромната енергия, движеща размножителния процес. Хората щяха да бъдат подтиквани към дела, които никой не би приел за възможни. Един от преподавателите му бе казал в прав текст: „За тази енергия задължително трябва да се намери отдушник. Затвориш ли я, става чудовищно опасна. Пренасочи я и тя ще помете всичко по пътя си. Ето я върховната тайна на религиите.“

Когато излезе от сградата, башарът осъзна, че е оставил повече от петдесет мъртви тела след себе си. Последната жертва беше войник в маскировъчна униформа, застанал пред отворената врата на входа; той, за лош късмет, тъкмо влизаше…

Докато тичаше покрай привидно неподвижни хора и превозни средства, Тег върна обратно лентата на съзнанието си. Запита се дали би могъл да намери утешение във факта, че последното изражение по лицето на старата почитаема мама, все още жива, бе на истинска изненада? Би ли могъл да се поздрави с равносметката, че Музафар никога вече няма да види своето дърво-дом?

За човек, подготвен в Бене Гесерит, бе съвсем лесно да осъзнае принудата, накарала го да извърши всичко само за няколко удара на сърцето. Познаваше миналото си. В старата Империя имаше много райски планети, още повече бяха те за онези, поели с Разпръскването. Изглежда хората винаги са обичали да се захващат с глупави експерименти. Тамошните люде просто се чудеха с какво да запълват времето си, прекарвано предимно в безделие. Един бърз, но значителен по обем анализ показваше, че основната причина е благоприятният климат на планетите. Той осъзнаваше вредността на подобна предпоставка, която позволяваше твърде лесното освобождаване на сексуална енергия от страна на тамошните обитатели. Дайте възможност на мисионерите на Раздвоения Бог или на друга идея, принадлежаща към някое вероизповедание, да проникнат в места с райски климат, и жестокият конфликт е повече от сигурен.

„В Сестринството го знаем — бе посочил един от преподавателите му. — Защото нашата Мисионария Протектива неведнъж е действала като възпламенител.“

Тег продължи да бяга по някаква алея, докато не се отдалечи поне на пет километра от скотобойната, в която допреди малко се помещаваше главната квартира на старата почитаема мама. Знаеше, че оттогава е изминало незначително кратко време, но вече му се налагаше да съсредоточи вниманието си върху нещо по-важно. Не бе избил всички обитатели на сградата. Останали бяха хора, които отлично разбираха какво може да се очаква от него. Бяха го видели как убива почитаеми мами. Зърнали бяха Музафар да се сгромолясва мъртъв от един-единствен удар на ръката му. Купчината трупове и забавеното връщане на направените записи щяха да разкрият всичко.

Той се облегна на стар, прашасал зид. Парче кожа бе откъснато от лявата му длан. Остави се да бъде върнат в нормалния ход на времето, докато гледаше как кръвта сълзи от раната. Беше много тъмна, почти черна.

Повече кислород в кръвта ми!

Все още дишаше тежко, но не толкова, колкото би трябвало да бъде след продължителните усилия.

Какво стана с мен!

Знаеше, че нещата са свързани и с атреидското му потекло. Под въздействието на кризата бе преминал в друго измерение на човешките възможности. Извършените в него преобразования бяха дълбоки, независимо от естеството си. Сега пред отправения му навън взор се бяха откроили много неизбежни неща от първа необходимост. А хората, покрай които бе минавал, докато стигне до тукашната алея, приличаха на неподвижни статуи…

Ще ги възприема ли някога като тор?

Знаеше, че е възможно да се случи, но само ако той го допусне. Поблазни го мисълта да си позволи минимална доза съжаление към почитаемите мами. И все пак не биваше да забравя, че Голямото Изкушение бе довело до сгромолясването в собствените им нечистотии.

Как да продължи по-нататък?

Пред него бе опъната магистралата на главното направление. В Исаи имаше човек, който със сигурност познаваше до един нужните на Тег хора. Той отново огледа алеята. Да, човекът се намираше наблизо!

Лъхна го аромат на цветя и треви, дошъл откъм далечния ѝ край. Отправи се към водещия го аромат, съзнавайки, че ще стигне до мястото, което търси, и където не го заплашва нищо. Поуспокои се, макар и временно.

Бързо откри източника на аромата. Видя разположен навътре вход със синя тента, на която се четяха две думи, написани на съвременен галахски:

„Персонално Обслужване“

Влезе и веднага разбра, къде е попаднал. На много места из старата Империя се срещаха заведения за хранене, издържани и обзаведени в стила на отдавна отминали времена, в които автоматизацията бе грижливо отстранена — от кухнята, та чак до масата на клиента. Много от заведенията бяха познати като „за свои хора“.

От кухнята в дъното се разнасяха миризми, изпълващи устата със слюнка. Мина келнер с поднос, от който се издигаше пара с обещание за кулинарни изкушения.

До него застана млада жена с къса черна рокля и бяла престилка над нея.

— Оттук, господине. В ъгъла имаме свободна маса.

Задържа стола, за да седне той удобно с гръб към стената.

— Господине, ей-сега ще дойдат за поръчката ви — подаде му лист евтина твърда хартия с двойна дебелина и поясни: — Тук е написано менюто. Мисля, че няма да имате нищо против.

Тег погледна след отдалечаващата се млада жена. Келнерът, когото видя при влизането си, се върна обратно към кухнята. Подносът беше празен.

Краката на башара го бяха довели на това място с усещането, че се движи бързо и уверено по вече маркирана писта. Близо до него се хранеше необходимият му човек.

Келнерът спря да разговаря с мъжа, който според Тег знаеше отговора за предстоящото. Двамата започнаха да се смеят. Огледа останалата част от заведението. Заети бяха още три маси. В отсрещния ъгъл бе седнала възрастна жена, която поемаше малки хапки от замразен конфитюр. Според Тег тя беше облечена в тон с последния писък на тукашната мода — прилепнала по тялото червена къса рокля, изрязана дълбоко около врата. Обувките ѝ бяха със същия цвят. На масата вдясно от него седеше млада двойка. Май не виждаха никого освен себе си. Близо до вратата възрастен мъж в отдавна излязла от мода кафява и тясна горна дреха похапваше пестеливо от зеленикавата растителна храна в чинията пред себе си. Очите му не се откъсваха от нея.

Разговарящият с келнера се смееше високо.

Тег се загледа в тила на служителя. Кичури светла коса стърчаха оттам, сякаш по врата му бяха налепени откъснати снопчета суха трева. Яката под сплъстената коса беше оръфана. Сведе погледа си. Обувките на келнера бяха подпетени. Виждаха се кърпени места по подгъва на черната му работна дреха. Пестеливо ли го даваха в тукашното заведение? Пестеливост или друга форма на икономическа принуда? Кухненските аромати не подсказваха никакви ограничения. Приборите за хранене бяха чисти до блясък. Нямаше напукани чинии. Но покривката на бели и червени ивици, поставена върху масата, беше кърпена на няколко места, макар и с внимателна имитация на оригиналната материя.

Тег отново огледа посетителите. Имаха вид на състоятелни люде. Тук явно не идваха гладуващи бедняци. Вече бе разбрал какво е заведението. Не само място „за свои хора“; някой умишлено го бе проектирал и изпълнил с подобна заблуждаваща цел. Зад нея стоеше буден ум. Ресторанти от сходна категория се издирваха от находчиви млади кадри за спечелване на перспективни клиенти или пък за подмазване на някой висшестоящ. Храната беше първокачествена, а порциите — обилни. Неслучайно инстинктът му го бе довел именно тук. Дойде време да се насочи към менюто, давайки най-после воля на повиците на глада си. Сега беше гладен поне колкото в случая, когато удиви покойния вече фелдмаршал Музафар…

Келнерът се появи и застана до масата с поднос, на който имаше малка отворена кутия и съд с разнасяща се от него остра миризма на мазило за ожулена кожа.

— Башар, наранили сте ръката си, както виждам — каза той и постави подноса на масата. — Позволете ми да превържа раната, преди да сте се разпоредили.

Тег вдигна ранената си ръка и отбеляза бързината и умението, с които тя бе обработена.

— Познаваш ли ме?

— Да, господине. След всичко, което стигна до мен, намирам за странно присъствието ви в пълна униформа.

— Какво си чул? — тихо попита башарът.

— Че почитаемите мами ви преследват.

— Току-що убих неколцина от тях и много повече от техните… Как да ги нарека?

Мъжът побледня, но отговори с твърд глас:

— Роби е подходяща дума, господине.

— Бил си при Рендитаи, нали?

— Тъй вярно. Мнозина от нас се заселиха тук след събитията.

— Трябва да се нахраня, но нямам с какво да ти платя.

— Башар, никой от Рендитаи не се нуждае от вашите пари. Знаят ли, че сте дошли насам?

— Не вярвам.

— Тукашните хора са верни. Нито един от тях не би станал предател. Ще направя опит да ви предупредя, ако се появи някой опасен… Какво ще желаете за ядене?

— Много храна. Избора оставям на теб. Почти две към едно въглехидрати и белтъчини. Никакъв алкохол.

— Какво да разбирам под много, господине?

— Ще носиш, докато ти кажа да спреш, или… докато прехвърля тавана на щедростта ти.

— Господине, заведението ни не е бедняшко въпреки външния му вид. Бакшишите тук ме направиха богат човек.

„Едно на нула за преценката ми“ — помисли Тег, защото правилно бе предположил, че показната пестеливост е пресметната поза.

Келнерът се отдалечи и заговори отново с мъжа на централната маса. Башарът го загледа, без да се прикрива особено, след като служителят влезе в кухнята. Да, той е човекът! Клиентът бе съсредоточил вниманието си върху плато с купчина гарнирани макарони.

Прецени, че нищо в него не намекваше за грижи от страна на женска ръка. Яката му беше разкривена, а тирантите не се намираха на полагаемото им се място. По левия му маншет имаше петна от зеленикавия сос на гарнитурата. Не беше левак по природа, но лявата му ръка се намираше точно там, където върху нея можеше да капне от храната. Крачолите на панталоните му бяха разръфани отдолу. От единия се бе проточила нишка, провиснала върху петата. Чорапите му бяха различни — син и бледожълт. Но нищо от посоченото сякаш не го притесняваше. Очевидно майка или друга жена никога не бе го връщала от прага, за да пооправи външния му вид. Същността в цялостното му поведение бе ясно изразена: „Всичко, което виждате, е такова, каквото е.“

Мъжът внезапно погледна нагоре с едновременно леко подскачане от стола, сякаш някой го бе мушнал в задните части. Обиколи залата с тъмнокафявите си очи, спирайки поглед върху лицето на всеки от присъстващите, сякаш търсеше определена личност. После отново се съсредоточи върху блюдото пред себе си.

Келнерът се върна със съд с бистър бульон, в който плуваха малки яйчени парченца и някакви зеленчуци.

— Докато приготвят останалото, господине — каза той.

— Веднага ли дойде тук след Рендитаи?

— Да, господине. Но служих под ваше командване и при Аклини.

— Шейсет-седемдесет от Гамму.

— Тъй вярно!

— Тогава спасихме живота на много хора — кимна Тег. — Техни и наши.

Тъй като башарът още не бе започнал да се храни, келнерът доста хладно попита:

— Ще искате ли „копойче“, господине?

— Не, докато ти ми сервираш.

В изречената истина имаше и малко лъжа, тъй като двойното му зрение бе вече сигнализирало, че храната е безопасна.

Келнерът се обърна, очевидно доволен.

— Един момент — каза Тег.

— Какво ще обичате, господине?

— Мъжът на централната маса от редовните клиенти ли е?

— Професор Делней ли? О, да, господине.

— Делней, казваш…

— Той е професор по бойни изкуства. Както и по история на същите.

— Знам. Когато стигнем до десерта, моля те да го попиташ дали ще му бъде приятно да седне при мен.

— Да му кажа ли кой сте, господине?

— Не мислиш ли, че вече знае?

— Изглежда вероятно, но все пак…

— Предпазливостта не вреди никому — заяви Тег. — Хайде, време е за храната.

Интересът на Делней бе събуден много преди келнерът да му предаде поканата. Първите думи на професора, когато зае мястото срещу башара, бяха:

— Днес присъствах на най-забележителното гастрономическо изпълнение в моя живот. Убеден ли сте, че ще можете да изядете и десерта?

— Поне още два или три.

— Поразително!

Тег опита пълна лъжичка от подсладеното с мед блюдо. Преглътна и рече:

— Заведението е истинско съкровище.

Пазя го в строга тайна — кимна Делней. — С изключение на неколцина близки приятели, разбира се. На какво дължа честта?

— Случвало ли ви се е някога да бъдете… хм, как да го кажа, набелязан от почитаема мама?

— О, същинска погибел, не! Не съм достатъчно важна личност за тях.

— Делней, надявам се, че мога да поискам от теб да рискуваш живота си.

— По какъв начин?

Нито следа от колебание. Силно обнадеждаващо.

— В Исаи има място, където се събират мои стари войници. Искам да отида там и да видя колкото е възможно повече.

— Как ще минете униформен по улиците?

— Уреди въпроса по свой избор.

Професорът допря палец до долната си устна и се облегна назад, за да огледа по-добре Тег, преди да заяви:

— Знаете, че не сте личност, която лесно може да се дегизира… Все пак, струва ми се, има начин. Но ме е страх дали ще ви се понрави. — Той едва-едва се усмихна.

— Какво си намислил?

— Тук-там подплънки и някои други промени. Ще ви направим да изглеждате като надзирател на борданос. Разбира се. ще воните на канализация. И трябва да се преструвате, че не го забелязвате.

— Кое те кара да мислиш, че планът ще успее?

— Ами, довечера ще има буря, която ще продължи и през нощта. Така е по това време на годината. Необходима влага за реколтата на открито. Както и за напълване на резервоарите за подгряваните обработваеми площи, което — предполагам — също знаете.

— Не разбрах какво точно си замислил, но тръгваме, след като хапна още един конфитюр — каза Тег.

— Мястото, където се приютяваме по време на буря, ще ви хареса — успокои го Делней. — Сигурно съм луд, щом го правя, но собственикът е категоричен, че в противен случай кракът ми няма да стъпи повече тук.

Час след смрачаване професорът го отведе на мястото на срещата. Облеченият в кожени дрехи башар, преструващ се на куц, бе принуден да си послужи с голяма част от способностите си на ментат, за да понася уханията, които се разнасяха от самия него. Приятелите на Делней го бяха оплескали с канални нечистотии, след което ги поотмиха с маркуч. Но последвалото подсушаване с въздух под налягане върна обратно почти всички благоухания, които се съдържат в отточните води.

От локалния пост с дистанционно отчитане на метеорологичната обстановка, намиращ се до вратата на избраното за срещата място, Тег разбра, че през изминалия час температурата на открито се е понижила с петнайсет градуса. Делней мина пред него и бързо се вмъкна в очевидно препълненото помещение, от което се разнасяше силен шум и звън на чаши. Башарът спря, за да огледа метеорологичния пост. Ветромерът отбелязваше трийсет прищраквания от силните пориви. Барометърът показваше ниско налягане. Погледна и надписа над поста: „В услуга на нашите клиенти.“

И в услуга на бара, по всяка вероятност. Взелите най-после решение да си тръгнат можеха да се осведомят за показанията на приборите и да останат при топлината и дружеската атмосфера, която рискуваха да напуснат.

В голямо огнище с широк кът за сядане около него гореше истински огън от благоуханни дърва.

Делней се върна при Тег и сбърчи нос от препоръчаните от самия него аромати; поведе го и двамата заобиколиха тълпата, за да влязат в задна стая, а оттам — в баня за лично ползване. Почистената и изгладена башарска униформа бе преметната върху облегалката на един стол.

— Ще ме намерите в къта около огнището, когато излезете — каза професорът.

— С униформата ли да бъда?

— Опасно е само по улиците — Делней кимна и напусна стаята.

Когато Тег излезе от банята и тръгна между групичките хора към огнището, не можеше да не забележи, че всички млъкват внезапно, щом го разпознаеха. Из залата плъзна шепот: „Самият стар башар…“; „Да. това е Тег Служил съм с него, повярвайте…“; „Винаги ще го позная и по лицето, и по фигурата…“

Топлината, дошла с атавизма от непрогледното минало, бе привлякла посетителите около огъня. Въздухът сякаш се бе сгъстил от миризмата на мокри дрехи и алкохолни изпарения.

Единствено бурята ли бе стълпила хората в тукашната кръчма? Тег погледна изпечените и белязани в битки лица около себе си и реши, че не е дошъл на обичайна сбирка, независимо от уверенията на професора. Присъстващите тук се познаваха помежду си и очевидно бяха очаквали да се срещнат по едно и също време.

Делней бе седнал на една от пейките в къта около огъня и държеше в ръката си чаша с кехлибарено питие.

— Разгласил си за тукашната среща значи — полугласно измърмори Тег.

— Не го ли поискахте сам, башар?

— Делней, кой си ти?

— Имам зимна ферма недалеч оттук в южна посока, както и неколцина приятели-банкери, от които при нужда винаги мога да поискам наземна кола. Ако държите да научите повече подробности, аз съм като останалите, събрани на това място — човек, който иска да смъкне от врата си ръцете на почитаемите мами.

Обади се мъж, застанал зад Тег:

— Башар, вярно ли е, че днес сте убили стотина от тях?

Отговори сухо, без да се обръща:

— Бройката е силно преувеличена. Мога ли да получа едно питие?

Изправи се и огледа отвисоко помещението, а някой му подаде чаша. Когато я взе в ръката си, видя, че е пълна с тъмносиньото маринети от Дън, както и бе очаквал да бъде. Старите воини знаеха коя е предпочитаната от него напитка.

Разпивката продължи, но на по-бавни обороти. Явно чакаха да обяви намеренията си.

Тег помисли, че бурята и вечерният мрак бяха подействали като естествен тласък на стадната природа на човешките същества. Съплеменници, съберете се край огъня при входа на пещерата! Никаква опасност не ни заплашва, след като зверовете го виждат. Отпивайки от чашата си, той се питаше дали в подобна нощ на Гамму има и други сбирки като тукашната. Лошото време е удобно прикритие за раздвижвания, които не бива да бъдат забелязани. То обаче сигурно щеше да задържи тук някои, които следва да са навън…

Разпозна лица от миналото — както на офицери, така и на обикновени войници. Спомените му бяха като за хора, на които може да се разчита. Колко ли от тях щяха да загинат през падащата вече нощ?

Шумът се засили, след като мъжете се поотпуснаха в негово присъствие. Никой не го притесни за бързи разяснения. Явно те също го познаваха добре. Башарът винаги се движеше по изработен от самия него план.

Помисли, че шумът от разговорите и смеховете трябва да е бил същият още в зората на човешкото присъствие на земята, когато хората са се събирали за обща защита. Звън на чаши, внезапни взривове на смях и тук-там сподавено хихикане, което по всяка вероятност идваше от осъзналите личната си власт и достойнство присъстващи. Приглушеният смях казва, че останалите могат да те забавляват, но не си струва да се правиш на глупак с невъздържаното си хилене. Делней беше от онези — със сподавения смях.

Тег погледна нагоре и видя, че гредите на тавана са били положени традиционно ниско по време на строежа. Така пространството в затвореното помещение изглеждаше по-голямо, а обстановката — по-интимна. Някой внимателно се бе съобразил с човешката психика. Беше виждал същото на много места из тукашната планета. Специално проявена грижа за приглушаване на нежелани усещания. Нека хората се почувстват удобно и на сигурно място. Нещата всъщност бяха съвсем различни, разбира се, но не си струваше те да го разберат.

Продължи да наблюдава добре подготвения персонал, който разнасяше напитките — тъмна местна бира и няколко вида скъпи вносни питиета. По дължината на бара и върху меко осветените маси бяха поставени хрупкави зеленчуци с пикантен вкус. Никой не показваше, че се чувства обиден и засегнат от очевидното подканяне да утоли по-бързо жаждата си. Беше редно това да се очаква при подобен род занимания. Бирата също трябваше да бъде по своему пикантна и леко резлива. И винаги беше. Пивоварите знаеха как да се погрижат за пресъхнали гърла.

Някои групи полека-лека ставаха по-шумни. Древната магия на пиенето вече си казваше думата. Бакхус бе пристигнал! Тег знаеше, че ако остави нещата да се развиват с естествения си ход, по-късно през нощта шумът постепенно ще се засили до най-високата си точка. след което бавно, много бавно ще започне да отслабва. Някои щяха да отидат до намиращия се отвън метеорологичен пост. Шумът в кръчмата можеше да стихне незабавно или да продължи още известно време, но все по-слаб, в зависимост от видяното. Беше сигурен, че някъде зад бара се намира нещичко, с чиято помощ показанията на приборите отвън могат да бъдат променяни.

Вкарай ги вътре и ги дръж там с всички средства, срещу които те не възразяват.

Съдържателите на заведението щяха да застанат в строя с почитаемите мами, без да се двоумят нито миг. Той остави чашата си и извика:

— Мога ли да помоля всички да ме изслушат внимателно?

Настана пълна тишина.

Дори обслужващият персонал преустанови дейността си.

— Неколцина да отидат на стража до вратата. Никой да не влиза или излиза, докато не дам заповед. И при задните врати също, ако обичате.

След като разпорежданията му бяха изпълнени, Тег заоглежда внимателно присъстващите в помещението, за да подбере хората, на които можеше да се довери в най-голяма степен, разчитайки на двойното си зрение и стария военен опит. Вече си бе изяснил какво предстои да бъде направено. С периферията на новото си съзнание виждаше намиращите се някъде отвън Бурзмали, Лусила и Дънкан, които очакваха необходимите действия от негова страна.

— Предполагам, че не след много време ще бъдете въоръжени…

— Дойдохме подготвени, башар! — извика някой от присъстващите.

Тег долови в думите му не само гласа на изпитото, но и адреналиновия камшик, ценен високо от подобни люде.

— Ще завземем един не-кораб — каза той.

Всички се смълчаха. Нито едно от творенията на цивилизацията не беше охранявано по-строго. Тези кораби се приземяваха на специални писти или на други внимателно подбирани терени, а после отлитаха. По цялата им бронирана повърхност стърчаха оръжия. Екипажите им се намираха в непрекъсната бойна готовност на подходящи за целта места. Може би щяха да успеят единствено с някаква военна хитрост: директният щурм не им обещаваше нищо добро. Но Тег, пришпорен сега от нуждата и от неистовите си атреидски гени, бе придобил нови усещания, които доскоро съзнанието му не познаваше. Виждаше разположението на не-корабите, кацнали или намиращи се в орбита около Гамму. Пред вътрешния му взор те проблясваха като искрящи точици. свързани една с друга, а двойното зрение му помагаше да се ориентира в лабиринта на бойната обстановка.

Ох, как не ми се тръгва — помисли той.

Но не можеше ла отрече, че събираното цял живот сега го подтикваше към незабавни действия.

— За да бъда по-точен, ще завземем не-кораб от Разпръскването. Разполагат с някои от най-добрите образци. Ти, и ти, и ти — Тег посочи неколцина от вече подбраните. — Оставате тук и не пускате никой да излезе или да установи връзка с неприсъстващи в заведението. Мисля, че ще ви нападнат. Дръжте се докрай. Другите да се въоръжат. Тръгваме.