Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ОСМА…

— Влез, драги ми приятелю, влез.

Вратата към стаите на Рег в колежа се намираше на горния край на една вита дървена стълба в ъгъла на вътрешния двор и не беше добре осветена, или по-скоро беше съвсем добре осветена, когато осветлението работеше; само че то не работеше и вратата не беше добре осветена, а и нещо повече — беше заключена. Рег се мъчеше да изнамери ключа сред цяла връзка ключове, която изглеждаше по-скоро като нещо, което един добре подготвен нинджа веднага би метнал през дънера на някое дърво.

Стаите в по-старата част на колежа имат двойни врати — като в противогазово убежище — и също както при вратите в противогазовите убежища пада голяма играчка, докато ги отвориш. Външната врата представляваше недодялана талпа от боядисан в сиво дъб и по нея няма нищо друго освен една много тясна цепнатина, през която пускат писмата, и една секретна ключалка, за която изведнъж Рег — да му се ненадяваш! — намери ключа.

Отключи вратата и я отвори. Зад нея имаше най-обикновена, боядисана в бяло врата с най-обикновена месингова дръжка.

— Влизай, влизай — покани го пак Рег, като я затвори и заопипва за ключа на осветлението.

Известно време само тлеещите въглени в камината хвърляха призрачни червени отблясъци, които танцуваха из стаята, но после електрическата светлина я обля и разпъди магията. Рег се поколеба за миг на прага — странно напрегнат, сякаш искаше да се убеди в нещо, преди да влезе, — а после нахлу вътре поне наглед бодро.

Стаята беше голяма, облицована с ламперия, с леко поопърпани мебели, които се бяха изхитрили да я запълнят съвсем удобно. До стената в дъното беше опряна голяма, разнебитена махагонова маса с грозни дебели крака, отрупана с книги, папки, папчици и купчини хартия, готови всеки миг да рухнат. На Ричард му стана забавно, когато забеляза, че върху нея, явно на своето си непокътнато място, стърчеше очукано старо сметало.

Близо до масата стоеше едно малко писалище от времената на Регентството, което можеше и да е доста ценно, стига да не го бяха подмятали толкова насам-натам, два елегантни джорджиански стола, грамадна и тежка викторианска библиотека и така нататък. По стените имаше карти и гравюри, както подобава на преподавател от Кеймбридж, на пода — оръфан и избелял килим, както подобава на преподавател от Кеймбридж, и изобщо стаята изглеждаше така, сякаш от цели десетилетия в нея не се беше променило почти нищо, което вероятно така си и беше, защото в нея живееше преподавател от Кеймбридж.

От двете срещуположни страни на стаята имаше врати и от предишните си посещения Ричард знаеше, че едната води към кабинет, който изглеждаше като по-малка и по-наситена версия на тази стая — по-големи камари от книги, по-високи купчини хартия, заплашени от по-непосредствена опасност да рухнат всеки момент — мебелировка, която, въпреки цялата си старинност и ценност, беше гъсто белязана с милиарди кръгчета от горещи чаши чай и кафе; върху много от тези кръгчета вероятно все още почиваха и самите оригинални чаши.

Другата врата водеше към малка кухня, оборудвана кажи-речи само с онова, без което не можеше да се мине, и към вита вътрешна стълба, на върха на която се намираха спалнята и банята на професора.

— Опитай се да се разположиш удобно на канапето — покани го Рег, като се суетеше гостоприемно около него. — Не знам дали ще се справиш. На мене все ми се чини, че е натъпкано със зелеви листа и ножарски изделия. — Той се втренчи в Ричард с най-сериозен вид. — Ти да имаш свястно канапе?

— Ами че да — разсмя се Ричард. Глупостта на въпроса го развесели.

— О — угрижено въздъхна Рег. — Е, бих искал да ми кажеш откъде си го намерил. Бедите ми с тях край нямат, ама наистина край нямат. Цял живот не мога да си намеря удобно канапе. Ти твоето как го намери? — Изведнъж, леко изненадан, той се натъкна на малка сребърна табличка, която беше изоставил някога с гарафа портвайн и три чаши върху нея.

— Странно е, че ме питате — отвърна Ричард. — Никога не съм сядал на него.

— Много мъдро от твоя страна — най-сериозно кимна Рег. — Много, много мъдро. — Той отново мина през гадната процедура, подобна на предишната, в която участваха палтото и шапката му.

— Не че аз така искам — отбеляза Ричард. — Просто то е заседнало посред едно дълго стълбище, което води към апартамента ми. Доколкото схващам, носачите са го замъкнали донякъде по стълбището, то е заседнало там, после са го въртели и сукали насам-натам, както могат, но не са успели да го поместят по-нататък, и най-накрая — ама че любопитна работа! — са открили, че и надолу не могат да го смъкнат. Вижте сега, това би трябвало да е невъзможно.

— Странна работа — съгласи се Рег. — Със сигурност никога не съм се натъквал на необратими математически положения, в които участват и дивани. Това може би е цяла нова област за изследвания. Говорил ли си с някой специалист по пространствена геометрия?

— Направих нещо още по-добро. Извиках едно съседско хлапе, което нарежда куба на Рубик за седемнадесет секунди. То седна на едно стъпало и се пули срещу канапето близо час, и най-накрая обяви, че е безвъзвратно заседнало. Честно казано, то не е съвсем хлапе и вече започва да се сеща за момичета, което мене крайно ме озадачава.

— Продължавай, продължавай, драги ми друже. Безкрайно ми е интересно, но първо ми кажи с какво би искал да те почерпя. С портвайн например? Или с бренди? Портвайнът, мисля, е по-добрият избор, правен е в колежа през 1934 година — според мене един от най-изящните букети, които би могъл да вкусиш, пък и, от друга страна, бренди всъщност изобщо не ми се намира. Или пък кафе? Или още вино? Имам едно чудесно „Марго“, което отдавна си търся повод да отворя, макар че, разбира се, то би трябвало да бъде оставено отворено за час-два, с което не искам да кажа, че не бих могъл… не — припряно отсече той. — По-добре да не пием „Марго“ тъкмо тази вечер.

— Всъщност най-много бих искал да изпия един чай — каза Ричард, — ако ви се намира.

Рег вдигна вежди.

— Сигурен ли си?

— С колата съм…

— Вярно. Тогава изчезвам за минутка-две в кухнята. Моля те, продължавай, оттам ще те чувам. Разказвай ми за канапето си и междувременно се чувствай свободен да седиш на моето. Отдавна ли е заседнало там?

— О, едва от три седмици. — И Ричард седна. — Можех просто да го зарежа и да го изхвърля, но не мога да повярвам, че не съществува никакъв логичен отговор. Освен това то ме накара да се замисля — наистина си струва, преди да си купиш някоя мебел, да знаеш дали всъщност тя ще може да мине по стълбите или да вземе завоя на ъгъла. И затова моделирах задачата в три измерения на компютъра — и досега той все ми отговаря: „Няма начин.“

— Отговаря ти какво? — извика Рег, докато пълнеше чайника.

— Че не може да стане. Казах му да изчисли ходовете, необходими, за да се измъкне канапето, и той ми отвърна, че нямало такива. После го помолих — тъкмо в това е най-голямата загадка — да изчисли първо ходовете, необходими, за да се постави канапето в сегашното му положение, и той ми отговори, че канапето не би могло да се намери там. Не и без фундаментална реконструкция на стените. Така че или нещо не е наред с фундаменталната структура на стените ми, или — добави той с въздишка — нещо не е наред с програмата. Вие кое си избирате?

— Женен ли си? — провикна се Рег.

— К’во? А, разбрах ви. Канапе, което цял месец виси заседнало на стълбите… Ами не, не съм женен като такъв, но да, има едно момиче, за което не съм женен.

— Що за човек е тя? С какво се занимава?

— Професионална челистка. Трябва да призная, че се поскарахме тъкмо заради канапето. Всъщност тя отново се премести да живее в собствения си апартамент, докато не оправя тази работа. Тя, хммм…

Изведнъж Ричард се натъжи, изправи се и взе да обикаля напосоки из стаята. Най-накрая това го доведе пред угасващата камина. Той сръчка огъня и метна вътре още една-две цепеници в опит да изпъди студа от стаята.

— Всъщност тя е сестрата на Гордън — добави той най-сетне. — Но те са много различни хора. Не съм сигурен, че компютрите й харесват особено. Пък и неговото отношение към парите не й допада особено. Не че я обвинявам, пък и тя няма представа и за половината от нещата, с които той се занимава.

— За коя точно половина?

Ричард въздъхна.

— Е — каза той, — става въпрос за проекта, който за първи път докара печалба на софтуерното превъплъщение на компанията. Наричаше се „Причина“ и по свой начин си беше забележителен.

— И какъв беше той?

— Е, един вид програма наопаки. Смешна работа — толкова много от най-добрите идеи са просто стари идеи, обърнати наопаки! Нали разбирате, вече съществуваха няколко програми, които ти помагат да стигнеш до дадено решение, като подредиш и анализираш както трябва всички свързани с него факти, така че те естествено те навеждат на правилното решение. Неудобното им е, че решението, на което те навеждат всички надлежно подредени и анализирани факти, не е задължително онова, което ти искаш.

— Мдааааа — обади се Рег от кухнята.

— Е, великото прозрение на Гордън беше, че създаде програма, която ти позволява предварително да определиш до какво решение би искал да стигне тя и едва тогава да й зададеш фактите. Задачата, която програмата бе способна да изпълни със съвършена лекота, беше просто да построи приемлива поредица от логични наглед стъпки, с която да свърже предпоставките със заключението. И се налага да ви кажа, че се справи блестящо. Гордън успя да си купи порше почти веднага, въпреки че нямаше пукната пара и беше безнадежден шофьор. Дори и банковият му управител не успя да намери никаква пробойна в обосновката му. Дори и когато Гордън я анулира три седмици по-късно.

— Ох, Боже. И програмата добре ли се продаваше?

— Не. И едно копие не сме продали.

— Учудваш ме. На мене ми прозвуча като страхотен удар.

— Беше — рече. Ричард колебливо. — Целият проект беше закупен, потулен и заключен от Пентагона. Сделката постави „Уей“ на много стабилна финансова основа. Моралната й основа, от друга страна, е нещо, на което не бих посмял да разчитам като опора. Наскоро анализирах доста от аргументите, изтъкнати в полза на проекта „Звездни войни“, и ако знаеш какво да търсиш, образецът на алгоритъма си личи много ясно. Та като стана дума всъщност, като погледне човек политиката на Пентагона през последните две-три години, може напълно да се увери, че флотът на САЩ използва версия 2.00 на програмата, а пък въздушните сили, кой знае защо, разполагат само с бета-тест-версията 1.5. Странна работа.

— Имаш ли копие на програмата?

— Естествено, че не — отвърна Ричард. — Не бих искал да имам нищо общо с нея. Както и да е, когато Пентагонът купи всичко, той купи всичко — и най-последния код, всички дискети, всички тефтери със записки. Радвах се да й видя гърба. Ако наистина сме го видели. Занимавам се само със собствените си проекти.

Ричард отново сръчка огъня и се зачуди какво ли прави тук, когато го чака толкова много работа. Гордън постоянно го юркаше да завърши новата, подобрена версия на „Химн“, за да изпреварят „Макинтош II“, а пък той доникъде не беше стигнал. Що се отнася до новото предложение — модул за преобразуване на входната информация за индекса „Доу Джоунс“ в MIDI-данни от реалното време, — той го беше замислил само като шегичка, но Гордън, разбира се, си беше паднал по идеята и бе настоял тя да се осъществи. И това трябваше да е готово, но не беше. Изведнъж той разбра какво точно търси тук.

Е, вечерта беше приятна, макар и да не беше разбрал какво така му беше скимнало на Рег, че много иска да го види. Вдигна една-две книги от масата. Тя очевидно служеше и за трапеза, защото, въпреки че купчините изглеждаха така, сякаш си седяха там от седмици наред, отсъствието на прах в непосредствена близост до тях показваше, че някой скоро ги е местил.

Може би, хрумна му, нуждата да си побъбриш приятелски с някого другиго би могла да стане толкова настоятелна, колкото и всяка друга, когато живееш в общност, толкова затворена като един колеж в Кеймбридж — дори и в днешно време; Рег беше симпатичен дядка, но по време на вечерята на Ричард му беше станало ясно, че мнозина от колегите му смятат, че неговата ексцентричност им идва доста множко — особено като се има предвид, че им се налагаше да се борят и със собствената си, която хич не беше малка. Мисълта за Сюзън го бодна, но той й беше свикнал. Прелисти двете книги.

Едната — явно на години — беше описание на появите на призраци в къщата на енорийския пастор в Борли — най-посещаваната от призраци къща в Англия. Обложката й вече беше започнала да се превръща в парцал, а фотографските отпечатъци бяха толкова посивели и размазани, че на практика на тях нищо не личеше. Една снимка, която той сметна за много успешен (или фалшив) кадър на появил се призрак, при внимателен оглед на надписа под нея се оказа портрет на автора.

Другата книга беше по-нова и по странно съвпадение се оказа пътеводител за гръцките острови. Той я прелисти небрежно и от нея изпадна някакъв лист.

— „Ърл Грей“ или „Лапсан Сушонг“? — провикна се Рег. — Или „Дарджилинг“? Или „Пи Джи Типс“? Боя се, че така или иначе, мога да ти ги предложа само в торбички. И никой от тях не е много пресен.

— „Дарджилинг“ става — отвърна Ричард и се наведе да вдигне листчето.

— Мляко? — провикна се Рег.

— Ъ-ъ… да, моля.

— Една бучка или две?

— Една, моля.

Ричард бутна листчето отново в книгата, забелязвайки, че на него някой набързо е надраскал нещо. Погледна — и що да види? Там пишеше: „Погледнете тази най-обикновена сребърна солница! Погледнете тази най-обикновена шапка.“

— Захар?

— Ъ-ъ… какво? — трепна Ричард. Бързо постави книгата обратно върху купчината.

— Просто шегичка — подвикна бодро Рег. — Така проверявам дали хората слушат какво говоря.

Той се появи ухилен до уши, понесъл малък поднос с две чаши, който внезапно метна на пода. Чаят се разсипа по килима. Едната чаша се катурна, а другата се изтърколи под масата. Рег се облегна на рамката на вратата изцъклен и пребледнял.

Замръзнал миг се плъзна тихо; Ричард беше твърде шашнат, за да реагира; после неловко скочи да помага. Но старецът вече беше започнал да му се извинява и да му предлага да му направи нов чай. Ричард му помогна да стигне до канапето.

— Добре ли сте? — попита той безпомощно. — Да извикам ли лекар?

Рег махна с ръка.

— Всичко е наред! — отсече той. — Много съм си добре! Стори ми се, такова, че чух някакъв шум, който ме стресна. Но не беше нищо. Предполагам, че е от изпаренията на чая. Чакай само да си поема дъх. Мисля, че малко… ъ-ъ… портвайн би ме съживил отлично. Много извинявай, не исках да те стряскам.

Той махна към гарафата. Ричард припряно наля една чашка и му я подаде.

— Какъв точно шум? — попита той.

Чудеше се какво, по дяволите, би могло толкова да стресне Рег.

В този миг отгоре се разнесе шум — сякаш някой се разхождаше; шумът беше придружен от необикновено, тежко дишане.

— Онова… — прошепна Рег. Чашата портвайн се търкаляше в краката му. Онзи горе като че затропа с крака. — Ти чу ли го?

— Ами… да.

Това сякаш накара стареца малко да живне. Ричард нервно погледна към тавана.

— Там горе има ли някой? — попита той.

Усещаше, че въпросът му е неуместен, но редно беше човек да си попита.

— Не — изхриптя Рег и Ричард се стресна — толкова страх се долавяше в гласа му. — Няма никой. Никой, който би трябвало да се намира там.

— Тогава…

Рег, треперейки, се опитваше да се изправи на крака. Внезапно се беше изпълнил с яростна решителност.

— Трябва да се кача горе — тихо рече той. — Трябва! Моля те, изчакай ме тук.

— Вижте сега, какво е това? — натърти Ричард и му прегради пътя към вратата. — Какво е — крадец? Вижте какво, ще отида аз. Сигурен съм, че няма нищо, просто е вятърът или нещо такова. — Ричард не знаеше защо го каза. Много ясно беше, че не е вятърът, нито пък нещо подобно на вятър, защото, макар и да беше възможно вятърът да въздиша тежко, той рядко тропаше с крака по подобен начин.

— Не. — Старецът любезно, ала твърдо го побутна настрани. — Аз трябва да отида!

Ричард го последва безпомощно през вратата към тясното коридорче, зад което се намираше мъничката кухничка. Оттук нагоре бодеше черна дървена стълба; стъпалата й изглеждаха разнебитени и изтрити.

Рег запали лампата. Беше мижава гола крушка, която висеше от тавана. Той я погледна с мрачно одобрение.

— Чакай тук — нареди той и изкачи две стъпала. После се извърна и изгледа Ричард с възможно най-дълбоката сериозност.

— Съжалявам — рече той, — че те забърках в… по-мъчната страна на живота си. Но вече си забъркан за жалост и трябва да те помоля за нещо. Не зная какво ме чака там горе, не знам точно. Не знам дали не е нещо, което от глупост сам съм навлякъл тук с моите… моите занимавки, или пък е нещо, на което съм станал невинна жертва. Ако е първото, то тогава мога да виня само себе си, защото съм като лекар, който не може да откаже цигарите, или дори по-лошо — като еколог, — който не може да се откаже от колата си… Ако е второто, то се надявам, че тебе може и да не те засегне. А онова, което трябва да те помоля, е следното: когато сляза обратно по тези стъпала, както, разбира се, предполагам, че без съмнение ще направя, ако тогава поведението ми те порази и ти се стори по някакъв начин странно, ако излезе, че аз просто не съм аз, то ти трябва да ми скочиш и да ме събориш на земята. Разбра ли? Трябва да ме спреш да направя каквото и да се опитам да направя.

— Ама как да позная? — попита недоверчиво Ричард. — Извинявайте, не исках да прозвучи така, но не знам какво…

— Ще познаеш — кимна Рег. — А сега, моля те, изчакай ме в дневната. И затвори вратата.

Като клатеше объркано глава, Ричард отстъпи назад и направи каквото го помолиха. В голямата разхвърляна стая той се вслуша в стъпките на професора, който изкачваше стъпалата едно след друго.

Изкачваше ги тежко и предпазливо, сякаш тиктакаше огромен и бавен часовник.

Ричард чу как той стигна до горната площадка. Там спря и притихна. Секундите минаваха — пет, може би десет, може би двадесет. После отново се разнесоха тежките стъпки и дишането, които отначало толкова уплашиха професора.

Ричард бързо се спусна към вратата, но не я отвори. Студът в стаята го потискаше и дразнеше. Разтърси глава в опит да прогони това чувство, след това затаи дъх — тежките стъпки отново бяха започнали да кръстосват двата метра на площадката; отново спряха.

Този път само след няколко секунди Ричард чу дългото, бавно изскърцване на врата, отваряна сантиметър по сантиметър, лека-полека, сантиметър след сантиметър, докато най-накрая без съмнение зейна широко.

След това още дълго, дълго време сякаш не се случи нищо.

А после, най-накрая, вратата отново бавно се затвори.

Стъпките прекосиха площадката и отново спряха. Ричард отстъпи няколко ситни крачки назад от вратата, втренчен неподвижно в нея. Стъпките отново затропаха по стъпалата, този път надолу — бавно, предпазливо и тихо, — докато най-накрая стигнаха до долния етаж. После, след още няколко секунди, дръжката започна да се завърта. Вратата се отвори и в стаята спокойно влезе Рег.

— Всичко е наред, просто в банята се разхожда един кон — съобщи спокойно той.

Ричард му скочи и го събори на земята.

— Не! — задъха се Рег. — Не, слизай от мене, пусни ме, съвсем съм си наред, да му се не види. Чисто и просто кон, кон като кон!

Той оттласна Ричард без много усилия и седна, пъхтейки, сумтейки и приглаждайки ограниченото си количество коса. Ричард се надвеси над него предпазливо; хвана го срам и срамът все повече се усилваше. Отстъпи назад и остави Рег да се изправи и да седне на един стол.

— Просто кон — изпухтя Рег, — но ти благодаря, задето ме послуша. — Той изтупа дрехите си.

— Кон — повтори Ричард.

— Да, кон — кимна Рег.

Ричард излезе от стаята, погледна нагоре по стълбите и се върна.

— Кон — повтори пак той.

— Кон, кон — потвърди професорът. — Чакай! — махна той с ръка към Ричард, който понечи отново да излезе. — Остави го на мира. Само още малко.

Ричард се оцъкли невярващо насреща му.

— Казвате, че в банята ви има кон, а всичко, което правите, е да ми стоите тук и да ми редите песни на „Бийтълс“8?

Професорът го изгледа неразбиращо.

— Виж сега — рече той. — Извинявай, ако… ако съм те разтревожил, но то не беше нищо особено. Стават такива работи, драги ми друже, недей да се косиш. Бога ми, къде-къде по-шантави неща съм виждал. Какви ли не. И много по-шантави. Бога ми, та това е просто един кон. По-късно ще отида да го пусна. Моля те, недей да му береш грижа. Нека съживим духа си с малко портвайн.

— Но… той как се е озовал там?

— Ами прозорецът на банята е отворен. Предполагам, че е влязъл през него.

Ричард го погледна — не за първи път и със сигурност не за последен — с очи, присвити подозрително.

— Нарочно го правите, нали?

— Какво да правя, драги ми друже?

— Изобщо не вярвам, че в банята ви има кон — изведнъж се тросна Ричард. — Не знам какво има там, не знам вие какво правите, не знам какво означава всичко това, но изобщо не вярвам, че в банята ви имало кон! — и като махна с ръка на Рег да задържи за себе си всякакви по-нататъшни протести, той тръгна нагоре по стълбите.

Банята не беше голяма.

Стените бяха покрити със стара дъбова ламперия и ленени тапети, които, като се имат предвид възрастта и характерът на сградата, сигурно бяха безценни, но иначе цялото обзавеждане беше очукано като в общежитие.

Подът беше застлан със стар, протрит линолеум на черно-бели квадратчета; ваната беше малка и проста, много чиста, но по емайла й тъмнееха отдавнашни петна и драскотини; имаше също и проста малка мивка, върху която, до кранчетата, в една дуралексова чашка стърчаха четка и паста за зъби. Над мивката, във вероятно безценната ламперия, беше завинтено шкафче с огледална вратичка. Изглеждаше пребоядисвано много пъти, а ръбовете на огледалото бяха покрити с петна. Тоалетната беше със старомодно желязно казанче с верига. В ъгъла беше изправен стар шкаф, боядисан в кремаво, а до него имаше малък дървен стол, върху който бяха грижливо сгънати няколко доста опърпани кърпи. Освен това в банята имаше и голям кон, който заемаше по-значителната част от нея.

Ричард се облещи насреща му и той също се облещи срещу Ричард, като че го преценяваше. Ричард леко мръдна встрани. Конят не пошавна. След малко животното отмести поглед към шкафа. Изглеждаше ако не доволно, то поне напълно примирено с факта, че се намира тук, докато не го преместят някъде другаде. Освен това изглеждаше… Какво всъщност беше това?

Всичко беше окъпано от лунната светлина, която се лееше през прозореца. Прозорецът беше отворен, ала малък, освен това се намираше на втория етаж, така че предположението конят да е минал оттам, беше пълна фантазия.

В коня имаше нещо странно, но Ричард не можеше да каже какво. Е, наистина имаше едно странно нещо, което съвсем ясно се виждаше, и то беше, че стърчеше насред баня в колеж. Може би това беше всичко.

Ричард доста неуверено протегна ръка и потупа животното по шията. На пипане беше съвсем нормален кон — твърд, лъскав, явно в добро състояние. На лунната светлина косъмът му се видя доста заплетен, но всичко изглежда малко странно на лунна светлина. Щом Ричард докосна гривата му, конят я разтърси леко, но явно не беше кой знае колко против.

След, като постигна успех с потупването, Ричард го погали няколко пъти и леко го почеса по брадичката. После забеляза, че в банята има и друга врата — в далечния й ъгъл. Той предпазливо се промъкна покрай коня и се приближи до нея. Натисна я и внимателно я бутна. Тя се открехна.

Водеше към спалнята на професора — малка стая, претъпкана с книги, обувки и едно-единствено тясно легло. В тази стая също имаше и друга врата, която отново излизаше на площадката.

Ричард забеляза, че по пода на площадките има пресни протрити петна и драскотини, също както и по стълбите, и тези белези се връзваха с идеята, че някой някак си е изтикал коня нагоре по стълбите. Ако се беше наложило самият той да го направи, никак не би му харесало, а още по-малко би му харесало, ако конят постъпеше така с него, но и това си беше също толкова възможно, колкото и другото.

Но защо? Хвърли последен поглед към коня; онзи също му хвърли последен поглед; после Ричард се върна долу.

— Съгласен съм — обърна се той към Рег. — Имате кон в банята, а аз в крайна сметка ще пийна един портвайн.

Наля си, после наля и на Рег, който мълчаливо се взираше в огъня и явно имаше нужда от презареждане.

— Тъкмо се сетих защо съм сложил три чаши — избърбори професорът. — Преди малко се чудех, ама сега си спомних. Ти попита дали можеш да доведеш и още някого, но явно не си. Без съмнение канапето е виновно. Няма значение, стават такива работи. Хей, хей, стига толкова, ще го разлееш.

Всички свързани с коне въпроси рязко изхвърчаха от ума на Ричард.

— Така ли?! — обади се той.

— О, да. Тъкмо си спомних. Обади ми се, за да ме попиташ ще бъде ли удобно, доколкото си спомням. Казах, че ще бъда очарован, и имах твърдото намерение да бъда. Ако бях на твое място, щях да зарежа проклетото канапе. Недей да жертваш щастието си заради някаква си мебел. Или пък може да е решила, че вечер, прекарана с един дърт даскал, би била толкова тъпа, та да се изприщиш, и вместо това е избрала далеч по-вълнуващата възможност да си измие косата. Бога ми, знам какво бих направил аз на нейно място. Единствено липсата на коса ме кара напоследък да водя толкова трескав социален живот.

Сега беше ред на Ричард да пребледнее и да се изцъкли.

Да, беше предположил, че на Сюзън нямаше да и се идва.

Да, беше й казал, че ще е ужасно тъпо. Но тя бе настояла, че искала да дойде, защото това би бил единственият начин да види лицето му неокъпано от светлината на компютърния монитор. Той се беше съгласил и в крайна сметка се бяха разбрали да я доведе.

Само дето това напълно му беше излязло от ума. Не беше минал да я вземе.

— Мога ли да използвам телефона, моля? — попита той.