Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА…

Беше хладна, старомодна ноемврийска нощ. Луната изглеждаше бледа и тъжовна, сякаш не беше редно да се появява в подобна нощ. Тя изгря неохотно и увисна в небето като болно привидение. На фона й, смътни и размити от влагата, надигаща се от болнавите мочурища, се очертаваха силуетите на разнообразните кули и бойници на колежа „Сейнт Сед“ в Кеймбридж — призрачно стълпотворение от сгради, трупали се векове наред — средновековна до викторианска, тюдорска до стил „Одеон“. Само така, стърчащи сред мъглата, те изглеждаха като да имат нещо далечно общо помежду си.

Между тях сновяха силуети — щураха се от една мътна локва светлина към друга, трепкаха и влачеха след себе си валма от дъх, които се стелеха зад тях в студената нощ.

Беше седем часът. Много от силуетите се бяха отправили към трапезарията на колежа, която разделяше предния от вътрешния двор и от чиито прозорци неохотно струеше топла светлина. Два от тези силуети особено не си подхождаха. Единият — на млад мъж — беше висок, кльощав и ръбат; дори и увит до уши в тежкия, тъмен балтон, той вървеше малко като оскърбен на публично място щъркел.

Другият беше дребен, закръглен и с неуморна пъргавина щъкаше насам-натам като стадо позастарели катерички, които се опитват да се измъкнат от чувал. Възрастта му клонеше към горния край на напълно неопределената. Ако си изберете наслуки едно число, той сигурно беше малко по-стар, но… Ами невъзможно беше да се определи точно на каква възраст е. Разбира се, лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, а малкото коса, измъкнала се изпод червената му вълнена скиорска шапка, беше рядка, бяла и си имаше голям брой собствени мнения по въпроса, накъде точно би искала да стърчи. И той беше увит в тежък балтон, но над него беше загърнат с плющящо на вятъра наметало, поръбено с много избеляла пурпурна ивица — знакът на неговата уникална и своеобразна академична катедра.

Докато вървяха, в разговора участваше само по-възрастният. Той току сочеше разни интересни неща по пътя — въпреки обстоятелството, че беше твърде тъмно, за да се види каквото и да било. По-младият му отвръщаше: „А, да“, „Така ли? Колко интересно…“, „Тъй, тъй, тъй“ и „Боже милостиви“. Главата му се поклащаше сериозно нагоре-надолу.

Влязоха — не през главния вход на трапезарията, а през една малка вратичка от източната страна на двора. Тя водеше към гардеробната на преподавателите и към облицовано с тъмно дърво преддверие, където настоятелството на колежа се събираше, за да пляска с ръчички и да прави „бррр“, преди да се отправи през собствения си вход към Почетната маса.

Бяха закъснели и припряно смъкнаха балтоните си. За по-възрастния това се оказа доста сложно поради нуждата да свали първо професорското си наметало и после, след като си е съблякъл балтона, да го сложи пак, после да натика шапката си в джоба на балтона, после да се затюхка къде ли му е шалът, докато си спомни, че не го е взел, после да поровичка из джоба на балтона, докато си напипа кърпичката, после да поровичка и в другия джоб за очилата си и накрая да ги открие най-неочаквано, увити във въпросния шал, който, излиза, в крайна сметка беше донесъл, но не си бе сложил въпреки свирепия и влажен вятър, който вееше като вещерски дъх от мочурищата.

Той затика по-младия пред себе си към залата и те седнаха на последните два празни стола край Почетната маса, предизвиквайки малка вихрушка от бръчки и вдигнати вежди, задето бяха попречили на Латинската слава да продължи да си седи там, върху столовете.

Днес трапезарията беше пълна. През студените месеци популярността й сред учащите неизменно нарастваше. По-необикновеното беше, че бе осветена със свещи — това й се случваше само в редки специални случаи. Две дълги претъпкани маси си се изтягаха сред блещукащия полумрак. На светлината на свещите лицата на хората бяха по-живи, приглушеният звук на гласовете им, тракането на приборите и дрънченето на чашите като че бяха по-вълнуващи, а в тъмните кътчета на огромната зала сякаш се бяха сгушили наведнъж всички векове, откакто тя съществуваше. Самата Почетна маса оформяше кръст в горния си край и се издигаше горе-долу на около тридесет сантиметра над останалите. Тъй като на вечерята присъстваха и гости, беше сервирано и от двете страни на масата, за да могат да се поберат всички, и затова мнозина седяха с гръб към залата.

— Е, млади Макдъф — каза професорът, след като седна и разстла салфетката на коленете си, — за мене е удоволствие да те видя пак, драги ми приятелю. Радвам се, че успя да дойдеш. Нямам представа за какво е всичкото това — добави той и плъзна втрещен поглед из залата. — Всичките тези свещи и сребърни прибори, и не знам си к’во. Общо взето, това обикновено означава специална вечеря в чест на някого или на нещо, за които никой нищо не си спомня — освен това, че тази вечер храната ще е по-сносна.

Той млъкна и се замисли, после продължи:

— Май е доста странно, не мислиш ли — това, че качеството на храната се мени обратнопропорционално на осветлението. Да се чуди човек до какви ли кулинарни висини би се издигнал кухненският персонал, ако го затвориш за постоянно на тъмно. Според мене май си струва да се опита. За целта в колежа има няколко добри подземия, които биха могли да свършат работа. Май веднъж те развеждах из тях, а? Зидарията си я бива!

Всичко това дойде като облекчение за госта му. То беше първият показател, който издаваше, че домакинът му едва-едва си спомня кой е. Професор Урбан Хронотис, професор региус по хронология, или „Рег“, както настояваше да го наричат, имаше памет, която някога сам беше сравнил с кралица Александра Леката пеперудка — беше също така пъстра, прехвърчаше красиво от цвят на цвят и сега — уви — беше почти напълно угаснала.

Когато преди няколко дена Рег му се беше обадил по телефона, за да го покани, той изглеждаше много въодушевен от мисълта да се срещне с бившия си ученик и все пак, когато Ричард пристигна тази вечер — наистина малко късничко, — професорът беше отворил вратата с трясък, очевидно ядосан, бе се вторачил изненадано в него, бе настоял да разбере дали той няма някакви емоционални проблеми, бе реагирал с раздразнение, когато внимателно му бе напомнено, че откакто бе преподавал на Ричард в колежа, са изминали десет години, и най-накрая се бе съгласил, че Ричард наистина е дошъл на вечеря, след което бе забърборил бързо и се бе разпрострял надълго и нашироко върху историята на архитектурата на колежа — сигурен знак, че умът му е съвсем другаде.

Рег всъщност никога не бе преподавал на Ричард. В колежа той му беше само тютор2, което накратко означаваше, че отговаря за общото му благосъстояние и че трябва да му казва кога са изпитите, да следи да не взима наркотици и така нататък. Всъщност не беше съвсем ясно дали Рег изобщо бе научил някога някого на нещо и точно на какво би могъл да го научи. Преподавателската му дейност беше мътна работа, най-меко казано, и тъй като той се бе отървал от лекторските си задължения чрез простата и осветена от времето техника — беше предоставил на всички свои потенциални студенти списък с книги, за които знаеше, че със сигурност не са били преиздавани през последните тридесет години, а после го прихващаха бесните, ако те не успееха да ги намерят, никой никога не бе открил каква точно е природата на неговата академична дисциплина. Разбира се, той отдавна беше взел необходимите предохранителни мерки — беше иззел единствените налични бройки на книгите в списъка му от всички университетски и колежански библиотеки, в резултат на което разполагаше с изобилие от време да се занимава с… е, с каквото там си се занимаваше.

Тъй като Ричард винаги успяваше да се разбира относително добре със стария перко, един ден бе събрал кураж и го бе попитал какво точно представлява това нещо — професура региус по хронология. Беше един от онези слънчеви летни дни, когато светът сякаш е готов да експлодира от кеф, че е просто такъв, какъвто е, а Рег беше в необичайно и нехарактерно за него добро разположение на духа. Вървяха по моста над река Кейм, която разделяше старата от новата част на колежа.

— Синекура, драги ми приятелю, чиста синекура — бе отвърнал той с грейнала усмивка. — Малко пари за съвсем малко, или направо да си го кажем, за нищо работа. Това ме поставя постоянно начело на играта, което е удобно, макар и скромно място човек да прекара живота си. Препоръчвам ти го. — И той се наведе над парапета и взе да му сочи някаква тухла, която беше сметнал за особено интересна.

— Но що за наука е това? — не мирясваше Ричард. — Историческа? Природна? Философска? Каква?

— Амиии… — бавно проточи Рег. — Щом ти е интересно, катедрата е била създадена първоначално от крал Джордж III, който, както знаеш, е притежавал редица забавни познания, включително поверието, че едно от дърветата в Големия парк на замъка Уиндзор е всъщност Фридрих Велики.

Сам той е създал този пост — оттук и „региус“3. А и идеята е негова собствена, което вече е нещо доста по-необикновено. Слънцето играеше по вълните на река Кейм. Хората в лодките щастливо си крещяха един на друг да вървят на майната си. Хърбави учени, представители на природните науки, прекарали месеци наред заключени в стаите си, толкова пребелели, че бяха замязали на риби, изпълзяваха на слънце и примигваха на парцали. Двойките, излезли да се разхождат по брега, дотолкова започваха да се вълнуват от цялото това всеобщо чудо и приказ, че току им се налагаше да се потулят в някое стайче за час-два.

— Горкият изперкал човечец — продължи Рег. — Джордж III имам предвид. Той е бил, както може би вече знаеш, вманиачен на тема време. Напълнил си двореца с часовници. И непрекъснато ги навивал. Случвало му се да се надигне посред нощ и да тръгне да снове из палата по нощница, за да навива часовници. Много размишлявал за това, че времето продължава да върви все напред и само напред, нали разбираш. Толкова гадости му се били случили в живота, че се ужасявал от мисълта някоя от тях да не му се случи отново, ако дори за миг на времето се позволи да се плъзне обратно. Напълно понятен страх, особено ако си луд за връзване, какъвто той — боя се, че ми се налага да го спомена, макар и с най-най-дълбока симпатия към горкия човечец — несъмнено е бил. Тъкмо той ме е назначил, или по-скоро би трябвало да кажа, е създал моята катедра, тази професура, нали разбираш, поста, който имам честта да заемам… Та докъде бях стигнал? А, да. Той създал тази… ъ-ъ… Катедра по хронология, за да установи дали за това, че нещо се случва след друго нещо, има някаква конкретна причина и да разбере дали има някакъв начин да се спре тази работа. Тъй като отговорите на трите въпроса са, както веднага се досетих, „да“, „не“ и „кой го знае“, разбрах, че бих могъл спокойно да прекратя по-нататъшните си проучвания.

— А предшествениците ви?

— Ами и те са били кажи-речи на тоя акъл.

— Но кои са били те?

— Кои са били ли? Ами много готини хора, разбира се, много готини — всичките до един. Напомни ми да ти разкажа за тях някой ден. Виждаш ли онази тухла там? Уърдсуърд е драйфал върху нея едно време. Велик човек!

Всичко това беше преди десетина години.

Ричард се огледа из обширната трапезария, за да види какво се бе променило с годините, и отговорът, разбира се, беше: „абсолютно нищо“. Горе, в мрачните висини, осветени мъждиво от трепкащия пламък на свещите, висяха призракоподобните портрети на разни министър-председатели, архиепископи, политически реформатори и поети, всеки от които може би на времето си беше драйфал върху същата онази тухла.

— Е — обади се Рег с висок поверителен шепот, сякаш обясняваше на монахините в някой метох как точно се пробиват зърната на гърдите, — чувам, че най-накрая изведнъж ти потръгнало много добре, а?

— Ъ-ъ… Ами, такова, ам’че да — отвърна Ричард, който бе изненадан от въпросния факт също толкова, колкото и всеки друг. — Да, така си е.

Няколко от погледите около масата се приковаха в него. Компютри — чу се да шепне някой извинително на съседа си от по-долния край на масата. Прикованите погледи се отковаха и се извърнаха.

— Чудесно — каза Рег. — Много се радвам за тебе, много, много се радвам.

— Кажи ми — продължи той и чак миг по-късно Ричард се усети, че професорът не говори на него, а се е обърнал надясно и сега приказва на другия си съсед — за какво е цялата тази работа, всичкото… — той махна небрежно с ръка към свещите и колежанските сребърни прибори — всичкото това.

Съседът му, човек с вид на мъдър старец, се извърна много бавно и го изгледа така, сякаш страшно се дразни от това, че го карат да възкръсва по подобен начин.

— Коулридж — изсъска тънкият му гласец. — Вечерята е в чест на Коулридж, дъртак изкуфял! — и той отново се извърна бавно с лице към масата. Името му беше Коули; той беше професор по археология и антропология и често зад гърба му говореха, че за него това е не толкова сериозна академична наука, колкото възможност да възкреси детството си.

— А, това ли било — измърмори Рег и отново се обърна към Ричард. — Вечерята е в чест на Коулридж — заяви той с тон на познавач. — Коулридж е учил в този колеж, нали разбираш — добави той след миг. — Коулридж. Самюъл Тейлър. Поет. Редно е да си чувал за него. Неговата вечеря. Е, не буквално, разбира се. Досега щеше да е изстинала. — Мълчание. — Ето, сложи си сол.

— Ъ-ъ… Благодаря, мисля да поизчакам — изненадано отвърна Ричард. На масата още нямаше нищо поднесено.

— Хайде де, вземи я — настоя професорът и му тикна под носа тежката сребърна солница.

Ричард примигна в почуда, но протегна ръка да я хване, като вътрешно сви рамене. В момента, в който примигна обаче, солницата сякаш се изпари.

Ричард се втренчи учудено там, където само преди миг стоеше тя.

— Бива си го, а? — ухили се Рег и измъкна липсващия прибор иззад ухото на смъртника отдясно.

Неочаквано се разнесе кикот — съвсем като на момиче. Рег се усмихна дяволито.

— Много дразнещ навик, знам. Той е следващият в списъка ми от пороци за отказване след пушенето и пиявиците.

Е, и това не се беше променило. Някои хора си вирят носа, други имат навика да пребиват бабички на улицата. Порокът на Рег беше безобиден, макар и странен — той беше пристрастен към хлапешките номера и фокусите. Ричард си спомни първия път, когато отиде да го посети, защото имаше проблем — беше просто нормалният Angst4, който периодично притиска в хватката си първокурсниците — особено когато имат да пишат теми, — но по онова време той му се видя мрачно и дивашко бреме. Рег бе седнал и бе изслушал излиянията му, съсредоточено набърчил чело, и когато най-накрая Ричард свърши, той се замисли сериозно, чеса се сума ти време по брадата и най-сетне се наведе напред и го погледна в очите.

— Предполагам, че твоят проблем — каза той — е в това, че си си напъхал твърде много кламери в носа.

Ричард се опули насреща му.

— Позволи ми да ти покажа — рече Рег, наведе се през бюрото и измъкна от носа на Ричард верижка от единадесет кламера, закачени един за друг. Завършваше я малък гумен лебед.

— Аха, ето го и истинския злосторник — вдигна той лебеда. — Идват от пакетите с овесени ядки, нали знаеш, и само бели ти навличат на главата. Е, радвам се, че си поприказвахме, драги ми приятелю. Моля те, спокойно ме притеснявай всеки път, когато пак имаш подобен проблем.

Няма нужда да споменаваме, че Ричард не го притесни.

Ричард огледа масата, за да провери дали там не седи и още някой познат от колежанските времена.

Два стола по-нататък отляво седеше преподавателят, който му четеше лекции по английски език. Не показваше никакви признаци да го е разпознал. Това едва ли беше за учудване, защото Ричард бе прекарал трите си години следване тук, като най-прилежно го отбягваше — понякога до такава степен, че си пускаше брада и се преструваше, че е някой друг.

До него седеше някакъв мъж, когото Ричард изобщо не успя да разпознае. Нито пък някой друг беше успял. Този беше кльощав, приличаше на съсел и имаше най-невероятно дългия и кокалест нос на света — наистина беше много, много дълъг, пък и беше кокалест, ама кокалест. Всъщност много напомняше на онази толкова спорна щека, помогнала на австралийците да спечелят Купата на Америка през 1983 г. По онова време тази прилика беше доста често изтъквана, макар и, разбира се, не пред него. Всъщност никой нищо не беше казвал пред него.

Никой.

Никога.

Всеки, който го срещаше за първи път, се чувстваше толкова смаян и притеснен от носа му, че не можеше и дума да обели, а втория път беше още по-лошо — заради първия път — и тъй нататък, и тъй нататък. Така си беше от години (до този момент — седемнадесет). През цялото това време той беше обвит с пашкул от тишина. На прислужниците в трапезарията им беше станало навик да поставят и от двете му страни по един прибор със сол, черен пипер и горчица, защото никой не го молеше да му ги подаде, а пък да помолиш някого, който седи зад него, би било не само грубо, но и невъзможно — носът пречеше.

Другото странно нещо в него беше поредицата жестове, които той най-редовно повтаряше всяка божа вечер. Тя се състоеше от следното: той потупваше подред всеки от пръстите на лявата си ръка, после — един от пръстите на дясната. След това потупваше някоя друга част от тялото си — става, лакът или коляно. Когато и да бе принуден да престане, защото храненето го изискваше, той започваше вместо това да примига и с двете си очи и сегиз-тогиз да киха. Никой, разбира се, никога не се беше осмелил да го попита защо го прави, макар че любопитството мира не им даваше.

Ричард не можеше да види кой беше седнал до него.

От другата страна, зад покойника, дето беше съсед на Рег, бе седнал Уоткин, професорът по класическа литература, ужасяващ сухар и хахавел. Тежките му очила без рамки представляваха почти солидни стъклени кубове, сред които очите му сякаш водеха съвсем независимо съществуване — плуваха насам-натам като златни рибки. Носът му си беше достатъчно прав и обикновен, но под него се спускаше брада — съвсем същата като на Клинт Истууд. Очите му обхождаха масата с плуващ поглед, докато той си набелязваше пред кого да изнесе сказка тази вечер. Мина му през ума, че жертвата би могла да бъде един от гостите — новоназначеният директор на „Радио три“, който седеше срещу него, — но за беда вече го бяха прилапали деканът на музикалния факултет на колежа и един професор по философия. Тези двамата усилено обясняваха на шашнатия човечец, че фразата „твърде много Моцарт“ — след като не се даде каквато и да било разумна дефиниция на тези три думи — е изначално съдържащ противоречие вътре в себе си израз и че всяко изречение, включващо подобна фраза, поради това би било смятано за безсмислено и като последица от това не би могло да бъде изтъквано като пореден аргумент в полза на която и да било стратегия за съставяне на програми. Горкичкият човек вече беше започнал да стиска твърде силно дръжката на ножа си. Очите му отчаяно се стрелкаха насам-натам в търсене на спасение и той направи грешката да озари с поглед Уоткин.

— Добър вечер — усмихна се чаровно Уоткин и кимна по най-дружелюбен начин.

После вторачи стъкления си поглед в току-що донесената му супа, от която позиция той нямаше да позволи да бъде преместен. Нека този нещастник да страда още малко. На Уоткин му се щеше спасението да струва поне половин дузина хонорари за приказване по радиото.

Зад Уоткин Ричард неочаквано откри източника на кръшния девически смях, който бе приветствал фокуса на Рег. Поразително, но това си и беше малко момиченце. Беше около осемгодишно, с руса коса и начумерен поглед. Седеше и чат-пат кисело подритваше крака на масата.

— Тази пък коя е? — изненадано се обърна Ричард към Рег.

— Коя коя е? — изненадано се обърна Рег към Ричард.

Ричард леко насочи пръст към нея.

— Момичето — прошепна той. — Онова съвсем, съвсем малко момиченце. Да не би да е някой нов професор по математика?

Рег хвърли поглед нататък.

— Знаеш ли — отвърна той смаяно, — нямам ни най-малка представа! Никога не съм виждал нещо подобно! Ама че работа!

В този миг загадката беше разкрита от човека от Би Би Си, който изведнъж се изтръгна от логическия полунелсън, в който го бяха притиснали двамата му съседи, и нареди на момичето да престане да рита масата. То спря да я рита и вместо това започна да рита въздуха с двойно по-голям ентусиазъм. Мъжът му каза да се опита да се забавлява с нещо и в отговор то изрита него. Това май беше кратък проблясък на радост в тъй мрачната вечер на момичето, но — уви — той не продължи дълго. Баща му сподели надълго и нашироко с присъстващите на масата какво точно мисли за детегледачките, които прецакват хората, но никой не се чувстваше достатъчно подготвен, за да подхване темата.

— Разбира се, за всекиго е ясно — обобщи деканът на факултета по музика, — че отдавна дължим на Букстехуде един сезон, посветен изключително на него. Сигурен съм, че се надявате да поправите това положение при първа възможност.

— О… ъ-ъ… мда — отвърна бащата на момиченцето и разля супата си. — Ъ-ъ… такова… Той е друг, а не е Глук, нали така?

Момиченцето отново изрита крака на масата. Когато баща му го изгледа строго, то килна глава на една страна и го попита нещо, като само мърдаше устните си.

— Не сега — настоя той колкото можеше по-тихо.

— Ами кога?

— После. Може би. После, пък ще видим.

То се прегърби на стола си и се нацупи.

— Все „после“ казваш!

— Горкото дете — измърмори Рег. — На тази маса няма и един човек, който вътрешно да не се държи точно по същия начин. А, благодаря. — Супата пристигна и отвлече неговото внимание, както и това на Ричард.

— Та кажи ми — подхвана Рег, след като и двамата бяха гребнали по лъжица-две и независимо един от друг бяха стигнали до едно и също заключение: че въпросната супа не е особен деликатес — с какво се занимаваш, скъпи ми друже. Разбрах — нещо, свързано с компютрите и освен това — с музиката. Мислех си, че си чел английска литература, докато беше тук; макар сега да разбирам, че е било само в свободното ти време. — Рег се втренчи многозначително в Ричард над ръба на супената си лъжица. — Чакай сега — прекъсна го той още преди Ричард да успее да заговори. — Май смътно си спомням, че докато учеше тук, ти имаше нещо като компютър, а? Кога беше това? През 1977-а?

— Е, онова, което наричахме компютър през 1977-а, всъщност си беше един вид електрическо сметало, но…

— О, я не подценявай сметалото — прекъсна го Рег. — В сръчни ръце то представлява един много фин инструмент за изчисления. Нещо повече: не му трябва ток, може да се направи от каквото ти се намира подръка и никога не казва „прас!“ точно по средата на някоя много важна задача.

— Значи електрическото сметало си е нещо съвсем безсмислено — заключи Ричард.

— Доста си прав — съгласи се Рег.

— Всъщност онази машина не можеше да прави кой знае колко повече неща от самия тебе — и то такива, които ти би могъл да свършиш за половината от необходимото й време с много по-малко притеснения — кимна Ричард, — но пък, от друга страна, много я биваше за бавнозагряващ и тъпоумен ученик.

Рег го погледна озадачено.

— Нямах представа, че точно пък те ще станат кът — рече той. — Оттук, където седя, ако метна една кифла, бих могъл да улуча поне дузина от тях.

— Убеден съм. Но я го погледнете така: какъв всъщност е смисълът да се опитваме да учим когото и да било на каквото и да било?

Този въпрос сякаш събуди съчувствено и одобрително мърморене по цялата маса.

Ричард продължи:

— Онова, което искам да кажа, е, че ако наистина желаеш да разбереш нещо, то най-добрият начин е да се опиташ да го обясниш на някой друг. Това те кара ти самият да го проумееш. И колкото по-бавнозагряващ и тъпоумен е ученикът ти, толкова повече се налага да разчленяваш мисълта си на все по-прости и по-прости идеи. И тъкмо там е същността на програмирането. Докато разчлениш една сложна идея на малки стъпки, с които да може да се справи дори и някаква си тъпа машина, със сигурност самият ти си понаучил нещичко за тази идея. Учителят обикновено научава повече от ученика. Не е ли вярно?

— Трудничко ще ми е да науча по-малко от учениците си — изсумтя дебело някой някъде по масата, — без да мина през предна лоботомия.

— Та, значи, аз прекарвах дни наред, напъвайки се над тази 16-битова машина, да пиша теми, които биха ми отнели два-три часа, ако ги пишех на обикновена пишеща машина, но онова, което ме пленяваше, беше процесът, в който се мъчех да обяснявам на машината какво точно искам да направи. Всъщност самичък си бях написал текстообработваща програма на Бейсик. Едно просто намиране и замяна на дадена дума отнемаше около три часа.

— Не си спомням, ти изобщо написа ли някога някаква тема?

— Е, не точно. Не бяха точно теми, но тъкмо причините, поради които те не бяха точно теми, ме бяха завладели напълно. Например открих, че…

Той избухна в смях.

— Освен това свирех и на клавишните в една рок група, разбира се — добави той. — Хич не ми помагаше за темите.

— Е, това не го знаех — обади се Рег. — В миналото ти има такива тъмни петна, за каквито не съм и мечтал, че е възможно да открия. Качество, бих добавил, присъщо и на тази супа тук. — Той много внимателно избърса устата си със салфетка. — Трябва някой ден да се отбия да си поприказвам с кухненския персонал. Ще ми се да съм сигурен, че слагат в манджата каквото трябва и изхвърлят каквото подобава да се изхвърля, Та така. Рок група, казваш. Хм-хм-хм. Боже мили.

— Да — кимна Ричард. — Бяхме се нарекли „Бая сносната група“, ама всъщност не бяхме. Възнамерявахме да бъдем „Бийтълс“ на осемдесетте, но получихме много по-добри финансови и правни съвети, отколкото някога „Бийтълс“ са получавали. Основният от тях беше „я не се впрягай“ и ние не се впрягахме. Завърших Кеймбридж и после три години гладувах.

— Е, ама не те ли засякох веднъж тъкмо по онова време? — обади се Рег. — И ти нали ми каза тогава, че работите ти вървели добре?

— Да, за уличен метач си вървяха много добре. Улиците бъкаха от боклук. Струваше ми се, че бих могъл да изградя върху него цяла кариера и още щеше да остане. Да, ама сложих чувала си с боклука на територията на друг метач.

Рег поклати глава.

— Тази работа не е била за тебе, сигурен съм. Има колкото си щеш занятия, в които подобно поведение би ти осигурило бързо издигане.

— Е, захванах се с някои, но нито едно не беше кой знае колко по-престижно. Пък и никъде не се задържах твърде дълго, защото все се опитвах да върша всичко както трябва. Спях денем по бараките с пилците и по кабинетите с папките — според това, какво работех в момента. Нали разбирате, по цели нощи стоях пред компютъра и се опитвах да го науча да свири „Трите слепи мишки“. Това беше важна цел за мене.

— Сигурен съм — съгласи се Рег. — Благодаря — кимна той на прислужника, който вдигна чинията с недоядената му супа. — Много благодаря. „Трите слепи мишки“, а? Хубаво. Хубаво. Значи без съмнение най-накрая си успял и на това се дължи сегашното ти видно положение, така ли?

— Е, има и още нещичко…

— Тъкмо от това се страхувах. Жалко обаче, че не си донесъл и компютъра със себе си. Сигурно щеше да поразведри горката млада дама, която в момента е принудена да търпи нашата изкуфяла и свадлива компания. Едно бързо избухване на „Трите слепи мишки“ би направило много за съживяването на духа й. — И той се наведе напред и погледна покрай двамата си съседи отдясно към момиченцето, което продължаваше да седи сгушено на стола.

— Здрасти — рече той.

То го погледна стреснато, после сведе срамежливо очи и отново заклати крака.

— Кое според тебе е по-лошо? — попита Рег. — Супата или компанията?

То изхихика неохотно, все още със сведени очи.

— Мисля, че постъпваш мъдро, като не се ангажираш с мнение на този етап — продължи Рег. — Аз самият чакам морковите — едва тогава бих могъл да преценя. Варят ги още от събота, но се боя, че може и да не им е достатъчно. Единственото, което би могло да е по-гадно от тези моркови, е Уоткин. Той е ей онзи мъж със смахнатите очила, дето е седнал между нас. Между другото, аз се казвам Рег. Ела ме изритай, когато ти се намери време.

Момиченцето се изкикоти и хвърли поглед към Уоткин, който се вцепени и направи отблъскващо неуспешен опит да се усмихне добродушно.

— Е, момиченце — обърна се той неловко към нея и щом се загледа в очилата му, тя отчаяно се опита да потисне изблика на смях. Ето защо тук приятелският разговор секна, но момиченцето вече си имаше съюзник и затова й стана мъничко по-весело. Баща й се усмихна облекчено.

Рег се обърна отново към Ричард, който изведнъж го попита:

— Вие имате ли семейство?

— Ъ-ъ… Не — тихо отвърна Рег. — Но я ми разкажи по-нататък. „Трите слепи мишки“ и после какво?

— Е, казано накратко, Рег, най-накрая започнах да работя за „Уей — напредничави технологии“…

— А, да, знаменитият господин Уей. Я ми кажи що за човек е, а?

Ричард винаги леко се дразнеше от този въпрос — сигурно, защото му го задаваха ужасно често.

— Хем по-добър, хем по-лош, отколкото го представя пресата. Всъщност аз много го харесвам. Като всеки човек под напрежение може понякога да му избива чивията, но аз го познавам още от времето, когато току-що беше създал компанията и нито той, нито аз бяхме онова, което сме в момента. Много си е готин. Само дето не е кой знае колко добра идея да му даваш телефона си — освен ако не притежаваш телефонен секретар с индустриални възможности.

— Какво? Ама защо?

— Е, ами той е от онези хора, които могат да мислят само ако в същото време и говорят. Когато му хрумнат идеи, се налага да ги изприкаже на някого — стига онзи да го слуша. А ако пък самите хора не са му подръка, както става все по-често, същата работа вършат и телефонните им секретари. Той просто се обажда и приказва. Има една секретарка, чиято единствена работа е да събира записите от хора, на които той се е обаждал, да ги сваля от лентата, да ги сортира и на другия ден да му предоставя редактирания текст в синя папка.

— Синя ли, казваш?

— Питайте ме защо просто не използва магнетофон — сви рамене Ричард.

Рег се замисли над това.

— Според мене не използва магнетофон, защото не обича да си говори сам — каза той накрая. — Има логика. Известна.

Той лапна една хапка от току-що донесеното pore au poivre и продължи да преживя още известно време, а после внимателно остави настрани ножа и вилицата.

— Та каква точно, казваш — рече той най-сетне, — е ролята на младия Макдъф във всичко това?

— Ами Гордън ми поръча да направя един важен софтуер за „Епъл Макинтош“, финансови отчети, счетоводство — такива ми ти работи — мощен, лесен за използване, с много графики. Питах го какво точно иска да има в него, а пък той ми каза само: „Всичко. Искам за тази машина бизнес-софтуер, който да може всичко — и да пее, и да танцува.“ И понеже си падам малко нещо откачен, приех думите му буквално. Нали разбирате, една комбинация от числа може да представлява каквото си щеш — би могла да бъде използвана, за да се опише която и да е повърхност и да се модулира който и да е динамичен процес, и какво ли още не. А всеки пакет от сметки на една компания в края на краищата е комбинация от числа. Та, значи, седнах аз и направих една програма, която взема тези числа и прави каквото си иска с тях. Ако искаш графика, ще ти направи графика; ако искаш таблица на прахосаните средства, ще ти направи таблица на прахосаните средства. Ако искаш от таблицата да изскачат танцуващи гърли и да отвличат вниманието ти от цифрите, които тя представя, програмата и това ще ти направи. Или пък можеш да превърнеш цифрите в ято чайки например, а формата, в която лети, и начинът, по който всяка чайка размахва криле, да се определят от резултатите на всяко от подразделенията на компанията ти. Страхотна е за създаването на движещи се емблеми на корпорации, които наистина означават нещо. Но най-смахнатата работа е, че ако поискаш да ти представи сметките на компанията под формата на някое музикално парче, и това ще ти направи. Е, аз си мислех, че е смахнато. Но деловият свят направо пощуря по него.

Рег го погледна почтително иззад парченцето морков, което бе набучил деликатно на вилицата си, ала не го прекъсна.

— Нали разбирате, едно музикално произведение може да бъде представено във всичките му аспекти като последователност или комбинация от числа — въодушеви се Ричард. — Числата могат да изразят височината на тоновете, тяхната дължина, подредбата им…

— Искаш да кажеш, мелодията — обади се Рег. Морковът все още не беше и шавнал.

Ричард се ухили.

— Много точна дума намерихте. Ще я запомня.

— Ще ти помогне да се изразяваш по-лесно. — Рег върна моркова в чинията, без дори да отхапе от него. — Значи този софтуер тръгна добре, а?

— Е, тук, в Англия, не чак толкова добре. Годишните отчети на повечето британски компании звучаха като Погребалния марш от „Саул“, но в Япония му се нахвърлиха като стадо плъхове. Резултатът беше, че наизлязоха сума ти бодри химни, които започваха добре, но ако човек трябва да ги разкритикува, вероятно би сметнал, че към края започват доста да гърмят и да скърцат. В Щатите направих страхотен бизнес, което от търговска гледна точка е главното. Макар че в момента най-много ме интересува какво ли става, ако изобщо не занимаваш програмата със счетоводни отчети. Ако направо превърнеш числата, които описват как маха с криле една лястовица, в музика. Какво ли ще чуеш? Не и дрънченето на касови апарати, както си мисли Гордън.

— Страхотно — каза Рег. — Направо страхотно! — И най-накрая набута един морков в устата си. Обърна се и се наведе, за да си поговори пак със своята нова сърдечна приятелка.

— Уоткин губи — рече той. — Морковите пак го биха по всички точки. Извинявай, Уоткин, ама колкото и гаден да си, боя се, че на морковите никой не може да им излезе насреща.

Момиченцето се изкикоти — по-непринудено, отколкото миналия път — и му се усмихна. Уоткин се опитваше да приеме всичко добродушно, но от това, как очите му се люшнаха към Рег, ясно си пролича, че повече е свикнал да притеснява, отколкото да бъде притесняван.

— Моля те, татко, сега може ли? — Наред с новопридобитата си, макар и слаба увереност момиченцето беше добило и глас.

— После — настоя татко й.

— Вече е после. Засякох времето!

— Е… — поколеба се той и загуби.

— Ходихме в Гърция — съобщи момиченцето с тих, ала изпълнен с възторг глас.

— О, наистина ли? — кимна леко Уоткин. — Хм, хм. Ама ходихте ли някъде конкретно, или изобщо бяхте в Гърция?

— В Патмос — отвърна тя решително. — Много беше красиво. Според мене Патмос е най-красивото място в целия свят. Само дето фериботът никога не пристигаше, когато казваха, че ще пристигне. Никога, ама никога. Засичах го! Изпуснахме си самолета, но аз нямах нищо против.

— Аха, Патмос, разбирам — обади се Уоткин, явно въодушевен от новината. — Е, онова, което трябва да разберете, млада госпожице, е, че гърците, тъй като не са били доволни само от това, да господстват над културата на класическия свят, са, отговорни и за най-великото — някои биха казали, единственото — творение на истински съзидателното въображение, създадено през този век. Разбира се, говоря за гръцкото разписание на фериботите. Произведение на най-върховната фантазия. Всеки, пътувал из Егейско море, би го потвърдил. Хм, да. Да, така мисля.

Момиченцето се намръщи.

— Намерих едно гърне — съобщи тя.

— Сигурно нищо не струва — прекъсна я припряно татко й. — Нали знаете как е. Всеки, който ходи за първи път в Гърция, си мисли, че е намерил старо гърне, нали така? Ха-ха.

Всички закимаха. Вярно си беше. Неприятно, но вярно.

— Намерих го на пристанището — продължи момиченцето. — Във водата. Докато чакахме тъпия ферибот.

— Сара! Казал съм ти…

— Ама ти така го нарече! Че и по-зле. Нарече го с думи, които дори не предполагах, че знаеш. Както и да е, мислех си, че щом за всеки тук се предполага, че е толкова умен, все някой ще може да ми каже дали това гърне е истинско древногръцко гърне, или не е. Според мене е много, ама много старо. Моля те, татко, да го покажа ли?

Баща й сви безпомощно рамене и затършува под стола си.

— Знаехте ли, млада госпожице — заговори Уоткин, — че книгата „Откровението на Йоана“ е написана в Патмос? Да, наистина е така. Написал я е свети Йоан Божествения, както знаете. За мене текстът съдържа много явни знаци, че я е написал, докато е чакал ферибота. О, да, точно така мисля. Той започва — не е ли така? — с онзи вид сънена мечтателност, в който изпадаш, докато си убиваш времето, когато ти стане досадно — нали знаеш, просто започваш да си измисляш разни неща, а после постепенно това нараства и достига нещо като кулминация в халюцинаторното отчаяние. Според мене тази идея е много благодатна. Може би вие трябва да напишете статия за това. — И той й кимна.

Тя го изгледа, сякаш беше откачил.

— Е, ей го на — обади се баща й и тропна гърнето на масата. — Гърне като гърне, нали виждате. Тя е само на шест години — добави той с кисела усмивка. — Нали, миличко?

— На седем съм — отвърна Сара.

Гърнето беше доста малко — високо около тринадесет сантиметра и около десет сантиметра в диаметър в най-широката си част. Беше почти сферично, с много тясна гърловина, издигаща се около три сантиметра над него. По гърловината и по около половината от повърхността му беше полепнала твърда спечена пръст, но там, където се виждаше самото гърне, личеше груба червеникава глина.

Сара го взе и го тикна в ръцете на преподавателя, който седеше отдясно до нея.

— Изглеждаш ми умен — каза му тя. — Кажи ми какво мислиш.

Преподавателят го пое и го заобръща, оглеждайки го с надменен поглед.

— Сигурен съм, че ако изчоплиш калта от дъното — забеляза той духовито, — отдолу ще пише „Произведено в Бирмингам“.

— О, ама толкова ли е старо? — засмя се принудено таткото на Сара. — Толкова отдавна вече нищо не е произвеждано там!

— Както и да е — вдигна рамене ученият мъж, — това не е от моята област, аз съм молекулярен биолог. Някой друг да иска да го погледне?

Въпросът не беше посрещнат с викове на ентусиазъм, но въпреки това гърнето тръгна от ръка на ръка покрай далечния край на масата, поемано наслуки ту от този, ту от онзи.

Зяпаха го през кръгли очила, надничаха в него през рогови рамки, блещеха се насреща му през пенснета и го гледаха с премрежен поглед — това онези, които си бяха забравили очилата в другия костюм и много се бояха, че вече е даден за химическо чистене. Май никой не позна колко е старо, нито пък някого особено го беше грижа. Лицето на момиченцето отново започна да помръква.

— Горчива участ — подметна Рег на Ричард. Взе една сребърна солница и я вдигна нагоре. — Млада госпожице — наведе се той към момиченцето.

— О, не пак, дъртак изкукал! — измърмори възрастният археолог Коули, дръпна се назад и запуши ушите си с ръце.

— Млада госпожице — повтори Рег. — Вижте тази най-обикновена сребърна солница. Вижте тази най-обикновена шапка.

— Ти нямаш шапка — нацупи се момиченцето.

— О — сепна се Рег. — Момент, моля — и той отиде и донесе червената си вълнена шапка.

— Погледнете — повтори той — тази най-обикновена сребърна солница. Погледнете тази най-обикновена вълнена шапка. Слагам солницата в шапката — ето така — и ви я подавам. Останалата част от номера, скъпа госпожице… зависи от вас.

Той й подаде шапката през двамата им съседи, Коули и Уоткин. Малката я пое и погледна вътре.

— Къде изчезна? — попита тя, втренчена в шапката.

— Където си я сложила ти — отвърна Рег.

— О — намуси се Сара. — Разбирам. Ама… не беше много хубаво.

Рег сви рамене.

— Прост номер, но ме весели — каза той и отново се обърна към Ричард. — Та за какво говорехме?

Ричард го погледна леко шокиран. Знаеше, че професорът е склонен към внезапни и неочаквани обрати на настроението, но сякаш цялото му дружелюбие се бе изпарило за секунда. Сега по лицето му беше изписан същият отнесен израз, който Ричард бе забелязал, когато онази вечер почука на вратата му за първи път, очевидно съвсем нечакан и незван. Рег май усети, че Ричард се е сконфузил, и бързо пусна една усмивка.

— Драги ми приятелю — каза той. — Драги ми приятелю! Та какво казах?

— Ъ-ъ… Ами казахте „драги ми приятелю“.

— Е, да, но съм сигурен, че е било прелюдия към нещо. Един вид кратка токата по темата какъв прекрасен човек и другар си, преди да премина към главния обект на моето изявление, чиято природа в момента не се сещам каква е. Никакви идеи ли нямаш какво съм се готвел да кажа?

— Не.

— О, така ли? Е, според мене би трябвало да съм доволен. Ако всеки знаеше точно какво се готвя да кажа, то нямаше да има смисъл да го казвам, нали така? Е, а какво прави в момента гърнето на нашата млада гостенка?

Всъщност гърнето беше стигнало до Уоткин, който обяви, че не бил експерт по съдовете, които древните си правели, за да пият от тях, а само по това, което са написали в резултат на въпросното пиене. Каза, че Коули е онзи, пред чиито знания и опит трябва всички да се преклонят, и се опита да му пробута гърнето.

— Казах — повтори той, — че пред вашите знания и опит трябва да се преклоним. О, за Бога, махнете си ръцете от ушите и го погледнете това гърне!

Внимателно, но твърдо той отдръпна дясната ръка на Коули от ухото му, обясни му отново положението и му подаде гърнето. Коули го подложи на повърхностен, ала очевидно познавачески оглед.

— Да — каза той. — На около двеста години, бих казал. Много грубо. Много груб образец от своя вид. Разбира се, без всякаква стойност.

Той го тропна безапелационно върху масата и вторачи поглед към галерията със старите менестрели, които, кой знае защо, май му се бяха ядосали. Ефектът върху Сара беше незабавен. Вече обезсърчена, това окончателно я довърши. Тя прехапа устни и отново се тръшна на облегалката — пак се беше почувствала някакво си хлапе и съвсем не на място. Баща й отново я изгледа строго, за да внимава как се държи, и пак се извини.

— Е, Букстехуде — побърза да каже той. — Да, добрият стар Букстехуде. Ще видим какво можем да направим. Я ми кажете…

— Млада госпожице — прекъсна го глас, пресипнал от смайване. — Вие наистина сте велика магьосница и притежавате изумителна сила!

Всички погледи се обърнаха към Рег, старата откачалка.

Беше се вкопчил в гърнето и бе вторачил див поглед в него.

Извърна бавно очи към момиченцето, сякаш за първи път се изправяше срещу мощта на страховит противник.

— Прекланям се пред вас — прошепна той. — Аз, макар и да съм недостоен да говоря в присъствието на такова могъщество като вашето, ви моля да благоволите да ви поздравя за един от най-великолепните подвизи на магьосническото изкуство, на които съм имал честта да присъствам!

Сара се беше опулила срещу него и очите й се отваряха все по-широко.

— Мога ли да покажа на тези хора какво сте сътворили? — попита той с най-сериозен тон.

Тя кимна едва забележимо и той тропна рязко върху масата нейното толкова ценно преди, а сега така горчиво развенчано гърне.

То се разцепи на две неравни половини. Спечената пръст, полепнала по него, се откърти на ръбести буци и се посипа по масата. Едната му половина се катурна настрани, а другата продължи да стои изправена.

И Сара се втренчи в изпоцапаната и прашасала, но ясно различима сребърна колежанска солница, заклещена в останките от гърнето.

— Изкуфял смотан дъртак! — измърмори Коули.

След като общото пренебрежение и презрение към този евтин салонен номер стихнаха — ала и двете не успяха да помрачат възхитата в очите на Сара, — Рег се обърна и нехайно подметна на Ричард:

— Кой беше онзи, твоят приятел, дето се водеше с него, докато учеше тук? Виждаш ли го? Един такъв тип, с някакво смахнато източноевропейско име. Свлад нещо си там. Свлад Кджели. Спомняш ли си го?

За миг Ричард вторачи в него абсолютно празен поглед.

— Свлад ли? — попита той. — Ох, ама кажете, че ми говорите за Дърк. Дърк Кджели. Не. Никаква връзка не поддържам с него. Един-два пъти се сблъсквахме по улиците, но нищо повече. Май от време на време си сменя името. Защо ме питате?