Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА…

Апартаментът на Сюзън беше малък, но просторен — това е номер — помисли си Ричард напрегнато, след като запали лампата, — който само жените успяват да спретнат.

Не това заключение го беше напрегнало, разбира се-и преди си беше мислил същото, при това много пъти. Всъщност всеки път, когато идваше в апартамента й. Това винаги го беше поразявало — обикновено защото идваше от своя апартамент, който беше четири пъти по-голям и претъпкан с какво ли не. Сега тъкмо идваше от своя апартамент, само че беше дошъл по доста ексцентричен начин и тъкмо това го караше този път да прави обичайния си извод като на тръни.

Въпреки нощния хлад той се потеше.

Погледна обратно през прозореца, обърна се и се отправи на пръсти през стаята към телефона и телефонния секретар на малката масичка отсреща.

Нямаше смисъл, рече си той, да върви на пръсти. Сюзън я нямаше. Извънредно интересно му беше къде точно се намира тя, всъщност тъкмо както, рече си той, и на нея й е било извънредно интересно да разбере къде се е намирал той преди няколко часа.

Усети се, че продължава да върви на пръсти. Препъна се, за да се накара да спре, но ни най-малко не спря.

Изкачването по външната стена беше ужасно.

Той избърса чело с ръкава на най-стария и най-мръсния си пуловер. Имаше един гаден миг, когато целият му живот се беше изнизал пред очите му, но падането твърде го притесняваше и той пропусна всички хубави моменти. Повечето от хубавите моменти включваха Сюзън, осъзна той. Сюзън или компютрите. Никога Сюзън и компютрите — тези две неща обикновено участваха заедно в кофти моментите. Тъкмо затова се намираше тук, рече си той. Явно имаше нужда да се убеди в това, та си го повтори.

Погледна часовника си. 11:45.

Хрумна му, че ще е по-добре да отиде и да измие мръсните си мокри ръце, преди да е докоснал каквото и да било. Не че се притесняваше от полицията, но Сюзън беше ужасяваща чистница. Веднага щеше да разбере.

Влезе в банята, запали лампата, избърса ключа и се втренчи в собствената си смаяна физиономия сред ярко осветеното от неона огледало. Водата потече по ръцете му. За миг той се сети за танцуващата топла светлина на свещите по време на вечерята в чест на Коулридж и образите от смътното, далечно минало преди няколко часа се надигнаха в паметта му. Животът тогава изглеждаше лек и безгрижен. Виното, приказките, простите циркаджийски номера. Представи си кръглото, бледо лице на Сара, учудените й окръглени очи. Плисна вода върху лицето си.

Помисли си:

Отметна назад собствените си коси. Освен това се сети за картините, увиснали в мрака над главите им. Изми си зъбите. Тихото бръмчене на неоновата лампа грубо го върна в настоящето и той внезапно си спомни, обзет от ужасен шок, че се намира тук в качеството си на крадец.

Нещо го накара да се погледне право в очите в огледалото насреща, после разтърси глава — опитваше се да си проясни мислите.

Кога ли щеше да се върне Сюзън? Това, разбира се, зависеше от онова, което правеше в момента. Той бързо избърса ръце и се върна отново при телефонния секретар. Побутна копчетата и съвестта също го побутна. Записът се пренавиваше, както му се стори, безкрайно дълго време; той се сепна — беше осъзнал, че това вероятно се дължи на факта, че тази вечер Гордън е бил в особено добра форма.

Разбира се, беше забравил, че на лентата сигурно ще са записани и други съобщения, а не само неговото, а да слуша чужди съобщения, беше равнозначно на това, да отваря чужди писма. Още веднъж обясни сам на себе си, че просто се опитва да поправи една грешка, която беше допуснал, преди тя да е нанесла непоправима вреда. Щеше да пуска записа само на мънички откъслеци, докато чуе собствения си глас. Нямаше да е толкова осъдително — та той дори не би могъл да успее да различи за какво се говори.

Изстена вътрешно, скръцна със зъби и тресна по бутона за пускане с такъв замах, че не го улучи и по погрешка касетата изскочи. Той я върна обратно и натисна пак копчето — този път по-внимателно.

Биииип.

„О, Сюзън, здрасти, Гордън се обажда — заговори телефонният секретар. — Тъкмо се прибирам към къщурката. Днес е… ъ-ъ… — Той превъртя. — … просто искам да знам със сигурност, че Ричард работи над онова нещо. Искам да кажа — наистина…“

Ричард се нацупи и отново натисна копчето за превъртане напред. Наистина му беше противно, че Гордън се опитва да му оказва натиск чрез Сюзън, а Гордън винаги твърдо отричаше да прави подобно нещо. Ричард не можеше да вини Сюзън, че понякога така се вбесява от работата му, щом положението беше такова.

Щрак.

— „… какво им има на тези американци, че така са пощурели да ми стрелят по зайците? Купих им две-три карти с надеждата, че бих могъл да ги убедя да тръгнат на дълги здравословни разходки и да се разкандърдисат да стрелят по зайците. Жал ми е за горките животинки. Мисля, че като пристигнат американците, трябва да побием на ливадата ми една от онези табели, дето ги слагат по Бевърли Хилс: «Стреляме в отговор.»“

— К’во? — измърмори под носа си Ричард и пръстът му се задържа за минута върху бутона за превъртане.

Имаше чувството, че Гордън изпитва отчаяно желание да прилича на Хауърд Хюз9, и ако не можеше да се надява да притежава и мъничка част от богатствата му, то поне можеше да се опитва да бъде два пъти по-ексцентричен от него. И ето ти го в действие. Око да види, ръка да пипне.

— „… не на тебе, разбира се, на Сюзън, секретарката ми в офиса — продължи гласът на Гордън от телефонния секретар. — Та докъде бях стигнал? Ох, да. Ричард и «Химн 2.00». Сюзън, това нещо трябва да мине през бета-тестовете до две…“

Ричард прехапа устни и рязко натисна копчето за превъртане.

— „… че има само един-единствен човек, който би могъл да разбере дали той наистина си върши работата, или само си дърдори, и този един-единствен човек…“ — Той отново ядно блъсна копчето. Беше си обещал да не слуша този запис, а сега онова, което чуваше, го караше да побеснява. Наистина просто трябваше да прекрати това. Е, само още един път.

Когато отново пусна записа, чу музика. Странна работа. Той превъртя напред — пак музика. Кой ли пък ще се обажда, за да пуска музика на телефонния секретар? — зачуди се той.

Телефонът иззвъня. Той спря записа, вдигна слушалката и щом осъзна какво прави, почти я изтърва — все едно че държеше електрическа змиорка. Като едва се осмеляваше да си поеме дъх, той долепи слушалката до ухото си.

— Правило първо при влизане с взлом — обади се глас. — Никога не вдигай слушалката в разгара на работата. Кой си ти и кой се предполага, че си, за Бога?

Ричард замръзна. Чак след секунда-две откри къде си беше дянал гласа.

— Кой е? — най-накрая попита той шепнешком.

— Правило второ — продължи гласът. — Подготовка: носи си нужните инструменти. Носи си ръкавици. Опитай се да имаш поне най-бледа представа за това, какво смяташ да вършиш, преди да започнеш да висиш от перваза посред нощ. Правило трето: никога не забравяй Правило второ.

— Кой е?! — възкликна отново Ричард.

Гласът изобщо не трепна.

— Махленската вахта — отвърна той. — Само погледни от задния прозорец и ще видиш…

Ричард тресна телефона, втурна се към прозореца и погледна навън. Далечна светкавица блесна и го стресна.

— Правило четвърто: никога не заставай там, където могат да те снимат.

Правило пето… Слушаш ли ме, Макдъф?

— Какво?! Да… — объркано смънка Ричард. — Ти откъде ме познаваш?

— Правило пето: никога не си признавай как се казваш.

Ричард млъкна и задиша тежко.

— Водя едно курсче — обади се гласът. — Ако те интересува…

Ричард не отвърна нищо.

— Започваш да схващаш — продължи гласът. — Бавно, ама почваш. Ако схващаше бързо, досега, разбира се, да си затворил телефона. Само че си любопитен… и некомпетентен… и затова не си го затворил. Всъщност аз, както излиза, не водя курс за крадци новаци, макар и идеята да ме блазни. Сигурен съм, че все някой ще се навие да си плати. Ако е така, ще се наложи и да ги учим на това-онова. Както и да е, ако наистина водех такъв курс, щях да те запиша без пари, защото и аз съм любопитен. Любопитен съм да разбера защо Ричард Макдъф, който, според предоставените ми данни, в момента е състоятелен млад човек — нещо там в компютърната индустрия, мисля, — изведнъж е изпаднал в нужда да падне до взломаджийство.

— Кой…

— Та, значи, провеждам аз едно малко издирване, обаждам се на „Справки“ и откривам, че апартаментът, в който се е вмъкнал, е на някоя си госпожица С. Уей. Аз знам, че работодателят на Ричард Макдъф е знаменитият господин Г. Уей, и се чудя дали има някаква възможност между него и тази госпожица да съществува някаква връзка.

— С кого…

— Говориш със Свлад, известен като „Дърк“ Кджели, който в момента работи под името Джентли поради причини, които точно сега би било излишно да разяснявам. Пожелавам ти приятна вечер. Ако искаш да научиш нещо повече, след десет минути ще съм в „Пица експрес“ на Ъпър стрийт. Донеси пари.

— Дърк?! — Възкликна Ричард. — Ти… Да ме изнудваш ли се опитваш?

— Не бе, тъпако, за пиците. — Нещо изщрака в слушалката и Дърк Джентли се изгуби.

Миг-два Ричард стоя вцепенен, избърса отново чело и внимателно постави слушалката обратно — все едно че беше ранен хамстер. Мозъкът му започна леко да вика „бррр“ и да си смуче палеца. Хиляди мънички синапси дълбоко в мозъчната му кора се хванаха за ръчички, затанцуваха в кръг и запяха популярни детски песнички. Той разтърси глава, за да ги накара да престанат, и бързо седна отново до телефонния секретар.

Бореше се със себе си — дали да натисне отново копчето за пускане или не, — а после го натисна, макар така и така все още да не беше успял да вземе решение по въпроса. Не бяха минали и четири секунди, изпълнени с лека, успокояваща оркестрова музика, когато изведнъж от антрето се разнесе дращене на ключ в ключалка.

Ричард, обзет от паника, прасна копчето за спиране, измъкна касетата, набута я в джоба на джинсите си и пъхна в секретаря нова касета от купчината до него. Вкъщи и той си имаше подобна купчина до своя телефонен секретар. Касетите му ги даваше Сюзън от офиса — горката многострадална Сюзън от офиса. Трябваше да си напомни да й посъчувства малко утре сутринта, когато щеше да разполага с необходимите време и концентрация за това.

Изведнъж, без дори да се усети как, той промени решението си. За секунда измъкна новата касета от секретаря, постави отново вътре отмъкнатата от него, натисна копчето за превъртане и плонжира към канапето, върху което, две секунди преди вратата да се отвори, се опита да се разположи в небрежната поза на победител. Импулсивно пъхна ръка зад гърба си — там можеше и да му свърши работа.

Тъкмо се опитваше да докара върху физиономията си израз, съставен от равни части разкаяние, жизнерадост и сексуална съблазън, вратата се отвори и в стаята влезе Майкъл Уентън-Уийкс.

Всичко замря.

Вятърът вън утихна. Бухалите застинаха сред полет. Е, може да бяха застинали, може и да не бяха, но парното със сигурност избра точно този миг, за да угасне — вероятно не беше способно да се справи със свръхестествения студ, извил се изведнъж над стаята.

— Какво правиш тук, Сряда? — натъртено рече Ричард. Надигна се от канапето, като да беше литнал от гняв.

Майкъл Уентън-Уийкс беше едър мъж с кахърна физиономия, известен на някои люде като Майкъл Срядата, защото обикновено обещаваше да свърши всичко до сряда. Беше облечен в костюм, който е бил изключително добре ушит по времето, когато баща му, покойният лорд Магна, го беше купил. Преди четиридесет години.

Майкъл Уентън-Уийкс заемаше много предно място в малкия, ала добре подбран списък от хора, които Ричард изобщо не можеше да понася.

Не можеше да го понася, защото намираше идеята за човек, който не само разполага с привилегии, но и се самосъжалява, защото според него светът изобщо не разбирал проблемите на привилегированите хора, за дълбоко противна. Майкъл на свой ред не можеше да понася Ричард по съвсем простата причина, че Ричард не можеше да понася него и не си правеше труда да го крие.

Майкъл хвърли муден и печален поглед към антрето, откъдето се зададе Сюзън. Щом съзря Ричард, тя спря. Остави чантата си, размота шала от врата си, разкопча палтото си, свали го, подаде го на Майкъл, приближи се до Ричард и го зашлеви.

— Цяла вечер го чакам този миг! — изфуча тя. — И хич не се опитвай да ми се преструваш, че криеш зад гърба си букет, който случайно си забравил! Последния път се опита да ми пробуташ тъкмо този номер! — Тя се фръцна и наперено се отдалечи.

— Този път забравих кутия шоколадови бонбони — мрачно смънка Ричард и протегна празна ръка към отдалечаващия се неин гръб. — Цялата външна стена изкачих без тях. И когато влязох, наистина се почувствах като първия глупак.

— Не е много смешно! — отряза го Сюзън.

Тя се понесе към кухнята и оттам се раздаде звук — като че мелеше кафе с голи ръце. За човек, който винаги изглежда такъв един спретнатичък, сладичък и деликатничък, нравът й наистина беше твърде буен.

— Истина е — обади се Ричард, без да обръща грам внимание на Майкъл. — Едва не се утрепах.

— Чак дотам няма да стигна — чу се гласът на Сюзън от кухнята. — Ако искаш да бъдеш замерен с нещо голямо и остро, защо не дойдеш тук да си разправяш шегичките?

— Предполагам, че на този етап вече няма смисъл да ти казвам, че съжалявам — провикна се Ричард.

— Ха на бас — отвърна Сюзън и отново връхлетя в стаята. Изгледа го с пламтящи очи и даже тропна с крак. — Честно си признай, Ричард! Тъкмо се гласеше да ми кажеш, че пак си забравил, нали? И как имаш наглостта да ми седиш тук — с два крака две ръце и глава един брой, все едно че си човек?! Това е поведение, от което би се засрамил и пристъп на амебна дизентерия! На бас се хващам, че дори и най-низшата форма на дизентерийна амеба се появява чат-пат, за да изведе приятелката си на бърза разходка из стомаха! Е, надявам се, че си прекарал много тъпа вечер.

— Тъпа беше — отвърна Ричард. — Изобщо нямаше да ти хареса. В банята имаше кон, а пък знам, че такива работи изобщо не ти понасят.

— О, Майкъл — безцеремонно отсече Сюзън, — недей да стърчиш там като слегнал се пудинг. Много ти благодаря за вечерята и за концерта, много си мил и за мене наистина беше удоволствие цяла вечер да ти слушам проблемите — подействаха ми много ободрително, толкова са различни от моите. Но мисля, че ще е най-добре, ако ей сегичка ти намеря книгата и те изритам навън. Предстои ми много сериозно тропане, скачане и вряскане, а знам как подобни неща разстройват деликатните ти чувства.

Тя измъкна палтото си от ръцете му и го закачи. Докато го държеше, той изглеждаше изцяло обзет от задачата, забравил за всичко друго на света. Без него изглеждаше малко нещо гол и объркан, ето защо се принуди отново да се съживи и размърда. Отново извърна големите си тежки очи към Ричард.

— Ричард — рече той. — Аз… ъ-ъ… такова, четох статията ти във… във „Фатом“. За музиката и… ъ-ъ…

— Фракталните пейзажи — троснато каза Ричард. Не му се говореше с Майкъл, а и без съмнение далеч не му се щеше да бъде въвлечен в разговор за смотаното списание на Майкъл. Или по-скоро за списанието, което беше на Майкъл едно време.

Именно това беше конкретната тема на разговора; в който на Ричард не му се щеше да бъде въвлечен.

— Ъ-ъ… да, де. Много интересно, разбира се — рече Майкъл с копринения си и твърде мазен глас. — Очертания на разни там планини, дървета и всякакви такива. Рециклирани алогизми.

— Рекурсивни алгоритми.

— Да, да, много ясно. Много интересно. Само че каква грешка, каква ужасна грешка. На списанието, искам да кажа. В крайна сметка това е списание за изкуство. Аз никога не бих позволил подобно нещо, разбира се. Рос го направи на нищо. Абсолютно на нищо. Той трябва да се махне. Трябва! Той няма никакъв усет и освен това е крадец.

— Не е крадец, Сряда, говориш пълни глупости! — отряза го Ричард. Секунда невнимание и ето на, вече беше въвлечен, въпреки че беше твърдо решен да не бъде. — Пък и той няма нищо общо с това, че тебе те изритаха. Това си беше по твоя собствена идиотска вина и ти…

Последва рязко поемане на въздух.

— Ричард — каза Майкъл с най-тихия си и спокоен гласец; да спориш с него, беше все едно да те увиват в парашутна коприна. — Мисля, че ти не разбираш колко важно…

— Майкъл — рече Сюзън учтиво, но твърдо, и отвори вратата.

Майкъл Уентън-Уийкс кимна едва забележимо и като че се спихна.

— Книгата ти — добави Сюзън и му протегна малка, опърпана книжица за църковната архитектура в графство Кент. Той я пое, измърмори някакви благодарности, огледа се за миг, сякаш изведнъж беше осъзнал нещо доста чудновато, после се стегна, кимна за сбогом и се изнесе.

На Ричард никак не му допадаше напрежението, което усещаше, докато Майкъл беше там, и сега изведнъж му се удаде да се отпусне. Винаги се беше възмущавал от снизходителната слабост, проявявана от Сюзън към Майкъл, макар тя да се опитваше да я прикрива, като през цялото време се държеше с него ужасно грубо. А може би дори тъкмо заради това.

— Сюзън, какво бих могъл да кажа… — немощно подхвана той.

— Можеш да кажеш „ох!“ като за начало. Не ми достави това удоволствие дори когато те фраснах, а според мене беше доста яко. Боже, ама тука е такъв мраз! Този прозорец защо зее така?

Тя отиде и го затвори.

— Казах ти вече. Точно през него влязох — обади се Ричард.

Прозвуча горе-долу така, сякаш се опитваше да я накара да се извърне и да го погледне смаяно.

— Ама наистина! — добави той. — Също като в рекламите за шоколадови бонбони, само дето забравих тъкмо тях… — Той плахо-плахо сви рамене.

Тя се облещи смаяно насреща му.

— И какво, мътните го взели, те прихвана, че го направи? — попита тя. Изпружи врат през прозореца и погледна надолу. — Можеше и да се убиеш!

— Ами… ъ-ъ… мда — каза той. — Просто ми се стори единственият начин да… такова. — Беше се поокопитил. — Ти си прибра ключа, който ми беше дала, спомняш ли си?

— Да. Беше ми писнало да идваш и да ми опустошаваш провизиите винаги когато те мързи да си напазаруваш. Ричард, ама ти наистина ли се изкатери по тази стена?

— Е, исках да съм тук, когато се прибереш.

Тя объркано поклати глава.

— Щеше да е много по-добре, ако беше тук, когато излизах. Затова ли си облечен с тези мръсни стари парцали?

— Да. Да не мислиш, че съм отишъл на вечеря в „Сейнт Сед“ в този вид?

— Е, вече представа си нямам какво смяташ ти за разумно поведение. — Тя въздъхна и бръкна в едно малко чекмедже. — Ето ти — обърна се тя към него, — може пък някой път да ти спасят живота. — И тя му подаде два ключа, нанизани на халка. — Вече съм твърде изморена, за да продължавам да се ядосвам. Цяла вечер с Майкъл — това би изкарало всекиго извън релси.

— Е, аз пък никога не съм разбирал как така изобщо го траеш.

Ричард тръгна към кухнята за кафето.

— Знам, че ти не го харесваш, но той е много мил и може да бъде и очарователен по своя си тъповат начин. Обикновено действа много отпускащо да прекараш известно време с някой, който е така погълнат от себе си — поне няма никакви претенции към тебе. Но си е навил на пръста, че аз бих могла да направя нещо за неговото списание. Аз, разбира се, не бих. В живота не става така. Обаче наистина ми е жал за него.

— На мене пък не ми е. На него цял живот му е било страшно, страшно лесно. И все още му е страшно, страшно лесно. Сега просто някой му е взел играчката, това е. Едва ли би могло да се твърди, че е било несправедливо, нали?

— Не става въпрос дали е справедливо или не. Жал ми е за него, защото е нещастен.

— Е, че как да не е нещастен. Ал Рос превърна „Фатом“ в едно наистина умно, интелигентно списание и изведнъж всички поискаха да го четат. Преди беше просто пълен боклук. Единствената, му функция беше да осигурява на Майкъл обяд и възможност да се натриса на когото му скимне под претекст, че онзи току-виж поискал да драсне някоя статийка. Че той успя ли въобще да издаде някой брой? Цялата работа беше пълно менте. Негова си глезотия. Наистина не намирам това нито за очарователно, нито за достойно за внимание. Извинявай, че пак започнах, беше без да искам.

Сюзън нервно сви рамене.

— Според мене реагираш твърде остро — каза тя, — макар че май ще се наложи да го разкарам, ако продължава да ми додява да направя нещо, което просто не мога да направя. Прекалено е изтощително. Както и да е, виж какво, много се радвам, че си прекарал тъпо. Ще ми се да си поговорим какво ще правим този уикенд.

— А — рече Ричард, — ами…

— О, по-добре първо да прослушам съобщенията.

Тя отиде до телефонния секретар, изслуша първите няколко секунди от съобщението на Гордън и после изведнъж го изключи.

— Не ми се занимава с това — рече тя и му подаде касетата. — Можеш ли утре да я предадеш на Сюзън в офиса? Спести й разкарването. Ако има нещо важно, тя ще ми каже.

Ричард примига, смънка „ъ-ъ… мда“ и прибра касетата в джоба си, треперейки от току-що преживения шок.

— Както и да е — за уикенда говорехме… — Сюзън се отпусна на канапето.

Ричард избърса чело.

— Сюзън, аз…

— Боя се, че си имам работа. Никъла е болна и ще ми се наложи да я замествам в „Уигмор“ другия петък. Има някои парчета на Вивалди и Моцарт, дето не ги знам добре. Опасявам се, че това означава този уикенд да ми се наложи да се упражнявам извънредно, и то много. Съжалявам.

— Е, всъщност — обади се Ричард, — и аз си имам работа. Той приседна до нея.

— Знам. Гордън все ме кара да те юркам. Иска ми се да не ме караше. Не ми е работа, пък и ме поставя в обидно положение. Писнало ми е разни хора да се опитват да ме притискат, Ричард. Ти поне не го правиш.

Тя отпи глътка кафе.

— Но съм сигурна — добави тя, — че между това, да не те притискат, и това, напълно да забравят, че съществуваш, има бяло петно на картата, което бих искала да изследвам. Гушни ме.

Той я прегърна. Чувстваше се връхлетян от чудовищен, незаслужен късмет. Час по-късно се измъкна и откри, че „Пица експрес“ са затворили.

Междувременно Майкъл Уентън-Уийкс се връщаше у дома си в Челси. Той седна отзад в таксито, впери празен поглед в улиците и зачука леко по стъклото в бавен, умислен ритъм.

Туп-тап-тапа, туп-тап-тапа, туп-тап-тапа.

Той беше от онези опасни хора, които са меки, мазни и кротички, стига да получават онова, което искат. И тъй като винаги беше получавал онова, което иска, и наглед беше съвсем доволен от това, на никого никога не бе и хрумвало, че той не е само мек, мазен и кротичък. Налагаше се да разбуташ сума ти меки, мазни части, преди да се натъкнеш на част, която не поддава, щом я натиснеш. Тъкмо за предпазване на тази му част служеха меките, мазни части.

Майкъл Уентън-Уийкс беше по-малкият син на лорд Магна — издател, собственик на вестник и прекалено снизходителен баща, под чийто защитен чадър Майкъл беше доволен от това, да издава свое собствено списание на величествена загуба. Лорд Магна беше начело на постепенния, ала достоен и уважаван упадък на издателската империя, основана от баща му, първия лорд Магна.

Майкъл продължи леко да чука с пръсти по стъклото.

Туп-тапа-туп-тап.

Той си спомни отвратителния, ужасен ден, в който баща му се беше опекъл жив, докато сменяше един щепсел, и майка му пое бизнеса. Не само го пое, но и се захвана да го ръководи с напълно неподозиран замах и решителност. Тя огледа компанията с много остър поглед, разбра кое как върви или се тътри, както го нарече тя, и дори стигна дотам, че поиска сметките за списанието на Майкъл.

Тап-тап-тап.

А Майкъл, що се отнася до деловата страна на въпроса, знаеше само какви би трябвало да бъдат цифрите и просто беше уверявал баща си, че наистина са такива.

„Не мога да позволя тази работа да бъде просто синекура, трябва да го разбереш, приятелче, трябва да си избиваш разходите, иначе как ще го бъде, как ще я караме?“ — често повтаряше баща му, а Майкъл кимаше сериозно и започваше да измисля цифрите за следващия месец или за тогава, когато успееше най-после да издаде някой брой.

Майка му, от друга страна, не беше толкова снизходителна. Хич даже не беше.

Майкъл обикновено наричаше майка си „старата бойна брадва“, но ако имаше нещо справедливо в сравнението с това сечиво, то би трябвало да е с много фино изработена бойна брадва с прекрасна форма, с елегантния минимум изящно гравирани орнаменти току до блестящото й, остро като бръснач острие. Един замах с подобен инструмент — и няма да разбереш къде точно те е уцелил чак докато не се опиташ да си погледнеш часовника и установиш, че ти няма ръката.

Тя търпеливо беше чакала — или поне така изглеждаше — в сянката през всичките тези години в качеството си на предана съпруга, на любеща, но строга майка. Сега някой я беше изкарал — нека за момент пак да се върнем към метафорите — от ножницата и всеки търчеше да се крие.

Включително и Майкъл.

Тя твърдо вярваше, че Майкъл, когото тихомълком обожаваше, е бил разглезен в най-пълния и най-лошия смисъл на думата, и беше решена да прекрати това, макар и толкова късно.

Само няколко минути й трябваха, за да разбере, че всеки месец той просто си измисля цифрите от отчета и че списанието хвърля купища пари на вятъра, докато Майкъл си играе на издател и постоянно плаща огромни сметки за обяд, за такси и разходи за персонал, които като на шега изправяше срещу въображаемите данъци. Цялата работа просто се губеше някъде сред гаргантюанското счетоводство на „Магна хауз“.

После беше извикала Майкъл при себе си.

Туп-тапа-туп-туп-тапа.

— Как искаш да се държа с тебе? — беше му казала тя. — Като със свой син или като с главен редактор на едно от моите списания? И двата варианта ме устройват.

— На твоите списания ли? Е, син съм ти, вярно, но не разбирам…

— Точно така. Майкъл, погледни това тук — беше отсякла тя и му бе подала една компютърна разпечатка. — Цифрите отляво показват истинските приходи и разходи на „Фатом“, а тези отдясно са твоите. Нещо да ти прави впечатление?

— Мамо, ще ти обясня. Аз…

— Добре — рече със сладък гласец лейди Магна. — Много се радвам.

Тя прибра листа.

— А сега: имаш ли някакви идеи по въпроса, как е най-добре да се ръководи списанието в бъдеще?

— Да, абсолютно. Много определени. Аз…

— Добре — усмихна се сияйно лейди Магна. — Е, това напълно ме задоволява.

— Искаш ли да ме изслушаш…

— Не, не, достатъчно, миличък. Просто съм щастлива да разбера, че имаш някакви идеи по въпроса, за да си бъдем наясно. Сигурна съм, че новият собственик на „Фатом“ на драго сърце ще ги изслуша.

— Какво? — рече един шашардисан Майкъл. — Искаш да кажеш, че смяташ да продаваш „Фатом“?

— Не, искам да кажа, че вече го продадох. Боя се, че не му взех кой знае какви пари. Една лира плюс обещанието, че ще те задържат като главен редактор за следващите три броя, а пък после новият собственик ще си решава.

Майкъл се облещи насреща й.

— Е, хайде, хайде — разпери ръце майка му. — Едва ли можехме да продължаваме както досега, нали така? Винаги си бил съгласен с баща си, че твоята работа не трябва да е синекура. И тъй като би ми било много мъчно както да повярвам на историите ти, така и да ги изтрая, реших да пробутам проблема на някой, с когото би могъл да имаш по-обективни отношения. А сега, Майкъл, имам друг ангажимент.

— Добре, но… на кого си го продала? — изломоти Майкъл.

— На Гордън Уей.

— На Гордън Уей?! Ама, за Бога, мамо, та той е…

— Той е много запален по идеята да го смятат за виден меценат. И като го казвам, наистина го мисля. Сигурна съм, че ще се разбирате чудесно, миличък. А сега, ако нямаш нищо против…

Майкъл беше решен да отстоява позициите си.

— Никога не съм чувал по-абсурдно нещо! Аз…

— Знаеш ли, тъкмо това ми каза и господин Уей, когато му показах тези цифри, а после настоях да те задържат като главен редактор за още три броя.

Майкъл пухтя, пухтя, черви се, кърши пръсти, но не се сети какво би могъл още да каже освен: „И каква щеше да е разликата, ако ти бях казал да се държиш с мене като с главния редактор на едно от списанията ти?“

— Ами, миличък — рече лейди Магна с най-сладката си усмивка, — щях, разбира се, да се обръщам към тебе с „господин Уентън-Уийкс“ и сега нямаше да ти кажа да си оправиш вратовръзката — добави тя и едва забележимо мръдна пръсти.

Туп-тап-тап-туп-тап-тап.

— Номер седемнаесе ли беше?

— Ъ-ъ… какво? — тръсна глава Майкъл.

— Седемнаесе ли рече, викам — рече му шофьорът на таксито. — Щото стигнахме.

— О… О, да, да, благодаря. — Майкъл се измъкна навън и взе да бърника из джоба си за пари.

— Тап-тап-тап, а?

— Какво?! — Майкъл му подаде парите.

— Тап-тап-тап — рече шофьорът. — По целия път, да му се не види. Май нещо те гризе, а, приятел?

— Я си гледай смотаната работа! — озъби му се Майкъл.

— Щом казваш, приятел. Само ми мина през ума, че може нещо да откачаш, знам ли — рече шофьорът и потегли.

Майкъл влезе в къщата си, прекоси студения коридор, стигна до трапезарията, светна лампата, хвана гарафата с брендито и си сипа едно. Съблече палтото си, метна го върху огромната махагонова маса, издърпа един стол до прозореца, седна на него и задундурка питието и кахърите си.

Тап-тап-тап — отново зачука той по стъклото.

Бяха го изтърпели мрачно като редактор на договорените три броя и после без много церемонии го бяха изхвърлили. Намериха си нов редактор, някой си А.К. Рос, който беше млад, гладен и амбициозен и който бързо превърна списанието в гръмовен хит. Междувременно Майкъл се чувстваше гол и объркан. Че какво друго му оставаше.

Той отново почука по прозореца и погледна — имаше си го този навик — към малката нощна лампичка на перваза. Беше доста грозновата — най-обикновена нощна лампичка — и единственото в нея, което най-редовно приковаваше вниманието му, беше, че това беше лампичката, опекла баща му жив, и че тогава той бе седял точно тук.

Дъртия хич го нямаше по техниката. Майкъл го виждаше как най-съсредоточено се взира през очилцата си, засмукал мустак, докато се опитва да разгадае тайнствените сложнотии на тринадесетамперовия щепсел. Както излизаше, той явно го беше включил отново в контакта, без преди това да му завинти капачето, и после, при това положение, се бе опитал да смени предпазителя. И така бе получил шока, накарал вече пресипналото му сърце да замлъкне.

Ама че тъпа, тъпа грешка — помисли си Майкъл. Всеки би могъл да я допусне, всеки, но последиците й бяха катастрофални. Смъртта на баща му, собственото му пропадане, издигането на онзи гаден Рос и отвратително успешното му списание, и…

Тап-тап-тап.

Погледна прозореца, загледа се в собственото си отражение и в тъмните сенки сред храсталака отвъд. Погледна отново лампичката. Тъкмо това беше предметът, тъкмо това беше мястото, а грешката беше толкова, ама толкова проста. Откъдето и да го погледнеш, беше просто — и да го допуснеш, и да го предотвратиш.

Единственото нещо, което го разделяше от този миг на простота, беше невидимата бариера на между временно изминалите месеци.

Внезапно го облада странно спокойствие — сякаш нещо вътре в него изведнъж беше намерило разрешението си.

Тап-тап-тап.

„Фатом“ беше негов. То не беше замислено като успешно списание, а беше неговият живот. Бяха му отнели живота, а това изискваше отговор.

Тап-тап-тап-прас!

Изненада самия себе си с това, че внезапно бе бръкнал в прозореца и се беше порязал доста гадно.