Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА…

Дърк наблюдаваше дежурния полицай пред дома на Ричард иззад един микробус, паркиран няколко метра по-нататък. Полицаят спираше и разпитваше всеки, който се опиташе да тръгне по малката странична алея, водеща към вратата на Ричард — Включително, както доволно забеляза Дърк, и други полицаи, ако не успееше да ги разпознае веднага. Пред къщата спря още една полицейска кола и Дърк се размърда.

От колата излезе полицай, нарамил трион, и тръгна към вратата. Дърк, на крачка-две отзад, бързо уеднакви стъпката си с неговата и запристъпва важно-важно.

— Всичко е наред, той е с мене — подхвърли той, като профуча покрай полицаите тъкмо когато единият беше спрял другия.

И докато онези се усетят, вече изкачваше вътрешното стълбище.

Полицаят с триона го последва.

— Ъ-ъ… извинете, сър — подвикна той след Дърк.

Дърк тъкмо беше стигнал до мястото, където канапето запречваше стълбището. Спря и се извърна.

— Стой тук — изкомандва той — и варди канапето. Не давай на никого да го пипне. И като казвам „на никого“, значи на никого. Ясно?

Полицаят като че се поозадачи.

— Имах заповед да го срежа — смотолеви той.

— Отменя се — изръмжа Дърк. — Да го вардиш като сокол! Ще ти искам пълен доклад.

Той се обърна и се покатери върху канапето. След миг вече се намираше сред широко открито пространство. Това беше долният от двата етажа, на които се разполагаше апартаментът на Ричард.

— Претърсихте ли го?! — изрева Дърк на друг полицай, който седеше на масата в трапезарията на Ричард и преглеждаше някакви бележки. Полицаят вдигна изненадано поглед и понечи да се изправи. Дърк сочеше кошчето за боклук.

— Ъ-ъ… Да…

— Претърсете го пак. Претърсвайте го постоянно! Кой е тук?

— Ъ-ъ… Ами…

— Няма да те чакам цял ден!

— Инспектор Мейсън тъкмо си тръгна с…

— Хубаво, отстранявам го от случая. Ако някой ме търси, аз съм горе, но не искам никой да ме прекъсва, освен ако не е нещо много важно. Ясно?

— Ъ-ъ… Кой…

— Нещо не те виждам да претърсваш кошчето!

— Ъ-ъ… Ей сега, сър. Ще…

— Искам да се претърси из основи. Разбра ли ме?

— Ъ-ъ…

— Започвай да тършуваш! — Дърк изфуча нагоре и се втурна в кабинета.

Касетата беше тъкмо там, където му бе казал Ричард — върху дългата маса с шестте компютъра. Дърк тъкмо понечи да я тикне в джоба си, и любопитството му беше привлечено от бавно въртящия се и обръщащ се образ на Ричардовото канапе върху големия екран на „Макинтош“-а. Той седна зад клавиатурата.

Прегледа набързо програмата, която Ричард беше написал, но бързо разбра, че в настоящата й форма тя не беше нещо повече от програма, обясняваща самата себе си. Почти нищо не научи от нея. Най-накрая успя да измъкне канапето и да го пренесе надолу по стълбите, но осъзна, че за да го направи, трябва да избие част от стената. Изсумтя раздразнено и го заряза.

Погледна към монитора на другия компютър. По него преминаваше постоянна синусоида. По краищата му се редяха по-дребни образи на други вълнови форми, които можеха да бъдат добавяни по избор към основната или използвани, за да се моделира тя в друг вид. Бързо откри, че това би му дало възможност да създава много сложни вълнови форми въз основа на простите, и известно време си поигра. Добави простата синусоида към самата нея, което предизвика двойно увеличаване на височините и падовете на вълната. После приплъзна едната вълна на половин стъпка пред другата; височините и падовете на първата просто елиминираха тези на втората и я превърнаха в абсолютно права линия. След това съвсем леко увеличи честотата на синусоидите.

Резултатът беше, че в някои точки на комбинираната вълнова форма двете вълни се усилваха взаимно, а в други се елиминираха. Добавянето на трета проста вълна с различна честота даде в резултат комбинирана вълна, в която беше много трудно да се установи какъвто и да било модел. Линията танцуваше нагоре-надолу привидно както й падне — в определени периоди си беше съвсем права, а после, когато и трите вълни за момент идваха във фаза една спрямо друга, изведнъж започваше да описва огромни височини и падове.

Дърк предположи, че тъкмо сред тази апаратура сигурно се намира и устройството, чрез което танцът на вълните върху компютърния екран се преобразува в музикален тон. Прегледа менютата на програмата и откри едно, което го приканваше да вкара вълновия образец в ему.

Това го озадачи. Огледа се из стаята в търсене на голяма нелетяща птица, но не съзря нищо подобно. Все пак активира процеса, а после забеляза кабела, който тръгваше от задната част на компютъра, слизаше под масата, минаваше по пода, забиваше зад един шкаф, мушкаше се под едно чердже и свършваше, включен отзад в голяма сива клавиатурата име „Емулатор П“.

Тъкмо там, предположи той, току-що беше пристигнала експерименталната вълнова форма. Натисна плахо един клавиш.

Гадният пърдящ звук, който мигновено се изтръгна от тонколоните, беше толкова силен, че в първия миг той изобщо не чу думите „Свлад Кджели!“, които в същия този миг някой излая от вратата.

Ричард седеше в офиса на Дърк и замеряше с хартиени топчета кошчето за боклук, което и без това беше пълно с телефони. Счупи няколко молива. Изсвири върху коленете си подбрани откъси от едно старо соло на Джинджър Бейкър.

С две думи — терзаеше се.

Опита се да запише върху листче от бележника на Дърк всичко, което си спомняше за събитията от миналата вечер и за времето, по което бяха станали, доколкото можеше да го определи. Беше смаян колко мъчно се оказа това и колко немощна бе съзнателната му памет в сравнение с подсъзнателната, както му го беше демонстрирал Дърк.

„Мамицата му на Дърк“ — помисли си той. Искаше да поговори със Сюзън.

Дърк му беше казал на всяка цена да не го прави, защото щели да проследят откъде се обажда.

— Мамицата му на Дърк! — тросна се Ричард изведнъж и скочи на крака.

— Да имаш монети от по десет пенса? — непоколебимо попита той киселата Джанис.

Дърк се извърна.

В рамката на вратата стърчеше висока тъмна фигура.

Високата тъмна фигура явно изобщо не беше щастлива, че вижда онова, което виждаше. Всъщност беше доста ядосана от това, че го вижда. Даже повече от ядосана. Това беше висока тъмна фигура, която като нищо можеше да откъсне главите на половин дузина пилци и накрая пак да си остане ядосана.

Тя пристъпи напред, на светло, и разкри, че не беше никой друг освен сержант Джилкс от полицейския участък Кеймбриджшър.

— Нали знаеш — рече сержант Джилкс от полицейския участък Кеймбриджшър, като примигваше в усилие да потисне обхваналото го вълнение, — че когато пристигам и заварвам тук един полицай да варди канапе с трион под мишница, а друг безмилостно да разчленява невинно кошче за боклук, то се налага да си задам някои определени въпроси? И то се налага да си ги задам с тревожното чувство, че щом открия отговорите, те никак няма да ми харесат. После, докато изкачвам стълбите, започва да ме гризе ужасно предчувствие, Свлад Кджели — наистина твърде ужасно предчувствие. Бих добавил: предчувствие, което сега намирам за ужасно оправдано. Предполагам, че не би могъл да хвърлиш никаква светлина и върху един кон, открит в една баня? Имаше нещо, напомнящо за тебе, в цялата тази работа.

— Не мога — отвърна Дърк, — поне засега. Макар това да ме заинтересува по много странен начин.

— Да, бе, мамка му. Освен това сигурно би бил заинтересуван по странен начин, ако ти се налагаше да смъкнеш тъпото животно, мамка му, надолу по тъпата вита стълба, мамка й, в един часа сутринта. Какво търсиш тук, мамка ти? — унило запита сержант Джилкс.

— Тук съм — отвърна Дърк — в търсене на справедливост.

— Е, на твое място не бих си общувал с мене — рече Джилкс, — а със сигурност не бих си общувал и с тукашните ченгета. Какво знаеш за Макдъф и Уей?

— За Уей ли? Нищо освен общоизвестното. Макдъф го познавам от Кеймбридж.

— О, значи го познаваш, а? Я ми го опиши.

— Висок. Висок и абсурдно кльощав. Добряк. Един такъв, мяза на богомолка, която не се моли — на богонемолка, ако предпочиташ. Един вид мила и сърдечна богомолка, която е отказала молитвите и се е отдала на тяхно място на тениса.

— Хммм… — изръмжа Джилкс, извърна глава и се огледа из стаята.

Дърк бутна касетата в джоба си.

— Като че е същият — обади се Джилкс.

— И, разбира се — добави Дърк, — напълно неспособен на убийство.

— Това ние го решаваме.

— А освен вас, разбира се, и съдебните заседатели.

— Пфу! Съдебни заседатели!

— Макар че, разбира се, няма да се стигне дотам, защото фактите сами ще заговорят далеч преди клиентът ми да стигне до съда.

— Твоят клиент, а, мамицата ти? Добре, Кджели, а къде е той?

— Ни най-малка представа си нямам.

— На бас, че имаш адрес, на който му пращаш сметките.

Дърк сви рамене.

— Виж какво, Кджели, става въпрос за съвсем нормален, безобиден разпит по повод на едно убийство и хич не ми се иска ти да я оплескаш. Така че от този момент нататък се смятай за предупреден. Ако видя и едно веществено доказателство да се издига във въздуха, такъв ще ти ковна, че няма да знаеш утре ли сме, четвъртък ли сме. А сега се измитай оттук и по пътя ми дай касетата. — Той протегна ръка.

Дърк примигна с неподправена изненада.

— Каква касета?

Джилкс въздъхна.

— Умен човек си, Кджели, признавам ти го — рече той, — но допускаш същата грешка, която допускат много умници — мислиш другите за тъпи. Ако се извръщам, то за това си има причина и причината е да те видя какво си докопал. Нямаше нужда да те гледам как го набутваш в джоба си, трябваше после просто да забележа какво липсва. Обучени сме, да знаеш. Всеки четвъртък следобед сме упражнявали по половин час наблюдение. Почивка след четирите часа по безчувствена бруталност.

Дърк прикри бушуващия вътре в него гняв зад лека усмивка. Бръкна в джоба на коженото си палто и подаде касетата на полицая.

— Пусни я — заповяда му Джилкс. — Я да видим какво не си искал да чуем.

— Не че не съм искал да го чуете — сви рамене Дърк. — Просто исках аз да го чуя пръв. — Той се приближи към полицата с хай-фи уредбата и постави касетата в касетофона.

— Е, искаш ли да ми кажеш няколко уводни думи?

— Това е запис — обясни Дърк — от телефонния секретар на Сюзън. Уей очевидно е имал навика да оставя дълги…

— Да, да, това го знам. А пък секретарката му обикаля сутрин да събира излиянията му, горката.

— Е, според мене много е вероятно на касетата да има съобщение от Гордън, което той да е оставил снощи, като се е обаждал от колата си.

— Разбрах. Добре. Пусни я.

Дърк натисна бутона „плей“ с грациозен поклон.

— О, Сюзън, здрасти, Гордън се обажда — повтори отново касетата. — Тъкмо се прибирам към къщурката…

— Къщурка! — саркастично изсумтя Джилкс.

— Днес е… ъ-ъ… четвъртък вече и сега е… ъ-ъ… осем и четиридесет и седем. Малко е мъгливо по пътищата. Чуй сега, тези хора от Щатите пристигат в края на тази седмица…

Джилкс вдигна вежди, погледна часовника си и си записа нещо.

Щом гласът на мъртвеца изпълни стаята, студени тръпки пропълзяха по гърба и на Дърк, и на полицая.

— … цяло чудо е, че досега не съм се намерил мъртъв в някоя канавка, е, бива си го този номер, а? — да си запишеш знаменитите последни думи на нечий телефонен секретар, а бе, защо не ги правят тези…

Слушаха в напрегнато мълчание, а записът продължаваше да си върви.

— … тъкмо това им е проблемът на откачалките — хрумва им някоя страхотна идея, която наистина върши работа, и после очакват тя да ги храни с години, а те да си седят и да изчисляват топографията на пъпа си. Съжалявам, налага се да спра и да затворя багажника както трябва. Само секунда.

Последва сподавеното тупване на телефонната слушалка върху седалката, а няколко секунди по-късно — звукът от отваряща се врата на кола. Междувременно като фон се чуваше далечният ромон на музиката.

— Спри го — остро изкомандва Джилкс и си погледна часовника. — Три минути и двадесет и пет секунди, откакто той каза, че било осем и четиридесет и седем — той погледна Дърк. — Стой тук и не мърдай. Нищичко не пипай. Записал съм си къде се намира всяка частичка въздух в тази стая, така че дори ако си дишал, веднага ще позная.

Той спретнато се врътна на пети и излезе от стаята. Докато слизаше по стълбите, Дърк го чу да казва:

— Тъкет, заминавай в офиса на „Уей“ и установи всички подробности относно телефона в колата на Уей — кой номер е, коя мрежа… — Гласът затихна и се загуби.

Дърк бързо намали звука и отново пусна записа.

Известно време се чуваше само музиката. Дърк намусено забарабани с пръсти. Музиката все така си свиреше.

Докосна бутона за превъртане напред. Пак музика. Хрумна му, че търси нещо, ала не знае какво. Тази мисъл го сепна.

Съвсем определено търсеше нещо.

Съвсем определено не знаеше какво е то.

Откритието, че не знае точно защо прави всичко това, изведнъж го наелектризира и го накара да настръхне. Той се извърна бавно — като открехваща се врата на хладилник.

Нямаше никого — поне никого не виждаше. Ала познаваше този мраз, който лазеше по кожата му, и го ненавиждаше повече от всичко на света.

Прошепна с плътен, гневен шепот:

— Ако някой ме чува, то нека чуе това. Моят ум — това е моят център и аз отговарям за всичко, което става там. Който вярва в разни неща, нека си вярва, щом иска, но аз няма да направя нищо, ако не знам защо и точно по каква причина трябва да го правя. Ако искаш нещо, то кажи ми го, но не смей да докосваш съзнанието ми!

Трепереше, обзет от дълбок и стародавен гняв. Мразът бавно и почти патетично се оттегли и сякаш заснова из стаята. Дърк се опита да го проследи със сетивата си, но изведнъж вниманието му бе отвлечено от един глас, който той долови с крайчеца на слуха си — като че някъде далече виеше вятър.

Беше кух, ужасен, объркан глас, почти безплътен шепот, но го имаше, чуваше се, телефонният секретар го беше записал на лентата.

И ето какво рече той:

— Сюзън! Сюзън, помогни ми! Помогни ми, за Бога! Сюзън! Мъртъв съм… мъртъв съм…

Дърк се врътна и изключи записа.

— Съжалявам — прошепна той едва-едва, — но трябва да мисля и за благополучието на клиента си.

Превъртя записа съвсем малко назад — точно преди гласът да се обади, — нагласи бутона „ниво на записа“ на нула и натисна „запис“. Остави лентата да се превърта, изтривайки гласа и всичко, което би могло да го следва. Ако щяха да установяват момента на смъртта на Гордън Уей по записа, то Дърк не желаеше изведнъж на лентата да цъфнат нови изявления на Гордън от времето след въпросния момент и да объркат всичко — па макар и човекът просто да потвърждаваше, че е мъртъв.

Във въздуха около него като че изригнаха емоции. Една вълна се втурна през стаята и разклати мебелите Дърк проследи накъде се движи — към един рафт близо до вратата, където — Дърк го забеляза чак сега — се намираше собственият телефонен секретар на Ричард. Апаратът започна да подскача на пресекулки, но щом Дърк го доближи, кротна. Дърк бавно и спокойно протегна ръка и натисна копчето.

Въздушният вихър отново прекоси стаята и стигна до дългото бюро, върху което сред купчини хартия и минидискети се спотайваха два старомодни телефона с шайби Дърк се зачуди какво ли ще става, но реши да наблюдава без да се намесва.

Едната телефонна слушалка се катурна от вилката Дърк чуваше сигнала. После, бавно и с явна трудност, шайбата започна да се върти. Пълзеше бавно напред, още по-напред, все по-бавно и по-бавно, и най-накрая се плъзна обратно.

Последва миг тишина. След това вилката прещрака и отново се разнесе сигнал. Шайбата отново се завъртя, като този път скърцаше още по-усилено.

Отново се плъзна назад.

Този път паузата беше по-дълга, а после целият процес се повтори.

Когато шайбата за трети път се плъзна назад последва внезапно избухване на гняв — целият телефон подскочи във въздуха и като че някой го запокити през стаята. Жицата се омота по трасето около една лампа и тя се тресна о пода, повличайки след себе си бъркотия от кабели, кафени чашки и дискети. Една купчина книги хвръкна от бюрото и се стовари на пода.

На вратата се беше появила фигурата на сержант Джилкс С каменно лице.

— Пак ще дойда — рече той — и като дойда, не искам да заварвам никакви такива работи. Ясен ли съм?

Той се врътна на пети и изчезна.

Дърк подскочи към касетофона и прасна бутона за връщане После се обърна и изсъска срещу въздуха:

— Не те знам кой си, но се досещам. Ако искаш да ти помогна да не си ме изложил така втори път!

Няколко мига по-късно в стаята отново влезе сержант Джилкс.

— А, ето те и тебе — подметна той. Огледа спокойно полесражението. — Ще се престоря, че нищо не виждам, та да не ми се наложи да задавам въпроси, чиито отговори, знам си аз, само биха ме подразнили.

Дърк го изгледа на кръв.

Последваха две-три секунди тишина и изведнъж се разнесе леко „бррр“, което накара сержанта да се извърне рязко към касетофона.

— Какво става с тази касета?!

— Пренавива се.

— Я ми я дай.

Касетата се превъртя докрай и спря. Дърк протегна ръка, извади я и я подаде на Джилкс.

— Много неприятно, но това май напълно изяснява нещата с твоя клиент — рече сержантът. — От „Селнет“ потвърдиха, че последното обаждане от колата е било снощи в осем и четиридесет и шест, а тъкмо в този момент клиентът ти е придремвал леко пред няколко стотици свидетели. Казах „свидетели“, но всъщност става въпрос предимно за студенти. Е, вероятно ще бъдем принудени да приемем, че не може всичките да лъжат.

— Много хубаво — рече Дърк. — Е, радвам се, че всичко се изясни.

— Всъщност никога не сме вярвали, че точно той го е извършил, разбира се. Просто не се връзваше. Но знаеш ни какви сме — обичаме да постигаме резултати. Кажи му, че все пак бихме искали да му зададем няколко въпроса.

— Със сигурност ще му го спомена, ако се случи да се сблъскам с него някъде.

— Моля те, нищо не би ти струвало.

— Е, няма да ви задържам повече, сержант. — Дърк му махна жизнерадостно от вратата.

— Добре, ама ако до тридесет секунди не си се измел оттук, Кджели, ще те задържа аз! Не знам какви ги мътиш, но ако успея да го надуша, сънят ми ще е много по-лек и спокоен. Вън!

— Е, тогава ще ви кажа „довиждане“, сержант. Няма да ви казвам, че за мене е било удоволствие да се видим, защото изобщо не беше.

Дърк се втурна през вратата и се спусна по стълбите, като с прискърбие установи, че там, където преди имаше голямо канапе „Честърфийлд“, величествено заклещено насред стълбището, сега се виждаше само тъжна купчинка стърготини.

Майкъл Уентън-Уийкс подскочи и вдигна поглед от книгата си.

Умът му изведнъж беше закипял от целеустременост. Мисли, образи, спомени, намерения се тълпяха в него и колкото повече си противоречаха, толкова повече се нагласяха, чифтосваха и заставаха на местата си.

Най-накрая всичко се подреди съвършено — зъбец срещу зъбеца.

Дръп — и ципът се затвори!

Макар да му се струваше, че е чакал вечност след вечност, изпълнени с провали, със затихващи вълни на слабост, с немощно чоплене и самотно безсилие, сега, когато всичко застана на мястото си, миналото беше безвъзвратно захвърлено. Щеше да бъде. Злополучното сторено щеше да бъде поправено.

Кой би го предположил? Нямаше значение, всичко вече беше на мястото си, на съвършеното си място.

Майкъл погледна през прозореца към добре изпилената и лакирана „Уелси стрийт“. Изобщо не му пукаше дали вижда там лигави същества с краченца или А.К. Рос до А.К. Роса. Онова, което имаше значение, беше онова, което те бяха откраднали и сега щяха да бъдат принудени да върнат. Сега Рос беше минало. А онова, което занимаваше Майкъл, беше още по-далече в миналото.

Огромните му меки кравешки очи се върнаха към последните няколко стиха на „Кубла хан“, която току-що бе прочел. Зъбците се бяха подредили, ципът се беше затворил.

Захлопна книгата и я прибра в джоба си.

Сега обратният път беше ясен. Знаеше какво трябва да направи. Оставаше му само да купи едно-друго — и готово.