Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА…

Някои от по-неприятните страни на това, да си мъртъв, вече бяха започнали попълзновенията си към Гордън, докато той стоеше пред своята „къщурка“.

Всъщност къщурката би представлявала една твърде огромна къща според стандартите на някой друг, но той винаги беше искал да си има една хубава селска къщурка. Ала когато му дойде времето да си купи, откри, че разполага с много повече пари, отколкото някога бе вярвал насериозно, че ще притежава. И взе, че си купи голяма стара къща, в която някога бе живял енорийският свещеник. Но я наричаше къщурка въпреки седемте спални и шестнадесетте декара влажна кеймбриджка земя. Това едва ли го правеше по-мил и драг на хората, които наистина живееха в къщурки, но ако Гордън Уей си позволяваше действията му да се диктуват от това, какво би го направило по-мил и драг на хората, то не би бил Гордън Уей.

В джоба му дрънкаха призраците на ключовете на Гордън Уей.

Тъкмо тази мисъл го беше спряла за миг по невидимия му път. Идеята да мине през стената откровено го отвращаваше. Беше нещо, което упорито се бе опитвал да избягва цяла нощ. Вместо това се мъчеше да сграбчва и да стиска всичко, което му попаднеше, за да го направи веществено, а с него — и себе си. Да влезе в къщата си, в собствената си къща, по някакъв друг начин, а не като отвори вратата и прекрачи прага, както подобава на собственик — това го изпълваше с болезнено чувство за загуба.

Докато се взираше в къщата, му се прищя тя да не беше такъв краен образец на викторианската готика и лунната светлина да не играеше така студено по тесните прозорци на фронтоните и по заплашителните кули. Навремето, когато си я беше купил, беше пуснал тъпата шега, че при този й вид няма как в нея да не се въдят призраци, като не подозираше, че един ден в нея наистина ще се завъди призрак, да не говорим, че не подозираше и чий ще бъде.

Пое тихо по алеята, оградена от надвисналите силуети на тисовите дървета, много по-стари от самата къща. Духът му се смрази. Доста неприятна беше мисълта, че някого другиго може и да го е страх да тръгне по подобна алея в подобна нощ, защото се бои да не би да срещне нещо подобно на него.

Зад паравана от тисове отляво се издигаше мрачното здание на старата църква. Сега то гниеше; използваха го на смени хората от съседните села, а службите отслужваше викарий, вечно останал без дъх от постоянното кръстосване с колелото до църквата и обратно и без дух от гледката, която представляваха неколцината очакващи го вътре. Иззад камбанарията на църквата надолу се взираше студеното око на луната.

Изведнъж някаква лека сянка на движение привлече погледа му, като че в храстите край къщата някой се бе размърдал, но, рече си той, това явно беше само плод на неговото въображение, твърде възбудено от напрежението на това, да си мъртъв. Че от какво всъщност би могъл да се страхува?

Той продължи нататък, зави зад ъгъла на къщата и тръгна към входната врата, свряна дълбоко под мрачен свод, обвит с бръшлян. Изведнъж се сепна — беше забелязал светлина вътре в къщата. Електрическа светлина и смътния отблясък на горящ огън.

Чак след миг-два се сети, че, разбира се, тази вечер го очакваха, макар едва ли в подобен вид. Госпожа Бенет, възрастната икономка, сигурно беше дошла да му оправи леглото, да запали камината и да му остави нещо леко за вечеря. Телевизорът вероятно също работеше, та да може той да го изключи нетърпеливо веднага щом влезе.

Докато приближаваше, чакълът под краката му упорито отказваше да хрущи. Макар да знаеше, че вратата едва ли ще поддаде, той изобщо не си представяше да не отиде първо и да се опита да я отвори и чак тогава, скрит сред сенките на свода, да затвори очи и засрамено да се плъзне през нея. Пристъпи към вратата и спря.

Тя беше отворена.

Само на сантиметър, но все пак отворена. Духът му трепна от страхлива изненада. Как така отворена?! Госпожа Бенет винаги беше толкова съвестна за подобни неща. За миг постоя там, пристъпвайки несигурно от крак на крак, а после с мъка се напъна и тласна вратата. Колкото и слаб да беше натискът му, тя бавно и неохотно се отвори, а пантите й изстенаха в протест. Той прекрачи прага и се плъзна по настлания с камък коридор. Широкото стълбище водеше нагоре към мрака, но всички врати, които извеждаха от коридора, бяха затворени.

Най-близката врата водеше към всекидневната, в която гореше огънят и от която се чуваше сподавеното бръмчене на колите, подгонили се из късния филм. Минута-две той се бори напразно с лъскавата месингова топка, но най-накрая се принуди да се признае за позорно победен. Обхванат от внезапен гняв, той се хвърли право срещу вратата и… мина през нея.

Стаята вътре беше истинска картинка на топлия домашен уют. Той се замята яростно из нея, не успя да се възпре и прелетя през изпречилата му се маса, на която бяха наредени куп дебели сандвичи и термос с горещо кафе, през огромното, ужасно меко кресло, през огъня, през дебелата тухлена стена, и право в тъмната, студена трапезария.

Междинната врата между нея и всекидневната също беше затворена. Гордън я побутна с вдървения си пръст и после, примирил се с неизбежното, си рече „давай!“ и се плъзна обратно през нея — лекичко, спокойничко; за първи път забеляза богатата вътрешна структура на дървото.

Уютът на стаята сякаш му дойде множко и той се понесе като изоставен из нея — не го свърташе на едно място. Жизнерадостната топлота на огъня хвърляше весели отблясъци през него. Ала него не можеше да стопли.

Какво ли, зачуди се той, се предполага, че правят призраците по цяла нощ?

Седна нервно и се загледа в телевизора. Не след дълго обаче преследването с коли приключи мирно и тихо и не остана нищо освен сивите снежинки и белият шум, които той нямаше как да изключи.

Откри, че е потънал твърде надълбоко в креслото, и докато се опитваше да се измъкне, се поомеша с него. Опита се да се позабавлява, като застана в средата на масата, но това едва ли можеше да направи кой знае какво за повдигане на настроението му, което безвъзвратно се плъзгаше от униние надолу.

А може би не беше лошо да поспи?

Може пък и да не беше.

Не усещаше нито умора, нито сънливост, просто смъртен копнеж по пълното забвение. Премина отново през затворената врата и излезе в тъмния коридор. Тежкото, обширно стълбище водеше към огромните мрачни спални на горния етаж.

И той кахърно се заизкачва по него.

Нямаше смисъл, знаеше го. Щом не можеш да отвориш вратата на една спалня, не можеш и да спиш в леглото вътре. Плъзна се през вратата и се просна върху чаршафите, за които знаеше, че са студени, макар и да не го усещаше. Луната май не искаше да го остави на мира и сияеше с всичка сила насреща му, докато той лежеше с изцъклен поглед — изпразнен, неспособен да си спомни нито какво е спане, нито как точно се прави.

Ужасът от пустотата връхлетя върху него — ужасът от това, да лежи безспир, завинаги, буден в четири часа сутринта.

Нямаше къде да отиде; и да отидеше, нямаше какво да прави там, а и нямаше при кого да отиде и да го събуди, без онзи да не се ужаси веднага щом го види.

Най-лошото беше, когато видя Ричард на шосето — лицето на Ричард се беше смръзнало и бе пребледняло зад стъклото. Отново пред очите му изплуваха лицата на Ричард и на размития силует до него.

Тъкмо това прогони от него и последната бледа следа от топлина, спотайваща се в дъното на ума му, който се мъчеше да го убеди, че проблемът е само временен. През нощта изглеждаше ужасно, но сутринта, след като се срещне с хора и види кое как е, всичко щеше да бъде наред. Поопипа мислено спомена за онзи миг в паметта си и не можа да го пусне.

Беше видял Ричард; и Ричард го беше видял.

Не, нищо нямаше да е наред.

Обикновено, когато се чувстваше толкова зле нощем, той се смъкваше на долния етаж и проверяваше какво има в хладилника; тъкмо това и направи. Сигурно щеше да е по-весело от обляната в лунна светлина спалня. Щеше да се помотае из кухнята, да се бутне в това-онова…

Плъзна се надолу по — отчасти през — перилата, лъхна през кухненската врата, без изобщо да се замисли, и после — за около пет минути — посвети цялата си концентрация и енергия на включването на осветлението.

Това го изпълни с истинско чувство на победа и той реши да си пийне една бира по случая.

След минута-две непрекъснато жонглиране и изпускане на кутията „Фостър“ той се отказа. Нямаше и най-малката представа как би могъл да дръпне халката, а и освен това бирата кой знае как се беше разпенила… Пък и какво ли щеше да я прави тази бира дори и да беше успял да отвори кутията?

Нямаше тяло, за да я налее вътре. Метна кутията и тя се търколи под един шкаф.

Беше започнал да забелязва нещо — способността му да хваща предмети сякаш нарастваше и намаляваше в бавен ритъм, също както и видимостта му.

Ала ритъмът беше неравен или вероятно ефектът един път беше по-изявен, друг път — по-слаб. И това май се менеше според някакъв бавен ритъм. Тъкмо в този момент му се струваше, че силата му нараства.

Обзет от внезапен пристъп на активност, реши да опита колко от нещата в кухнята би могъл да помръдне или да вкара по някакъв начин в работа.

Отваряше шкафове, измъкваше чекмеджета, разсипваше прибори по пода. Успя да пусне за малко миксера, прекатури електрическата кафемелачка, без да успее да я включи, пусна газта на газовия котлон, но не можа да я запали, накълца един самун хляб с големия нож. Опита се да напъха няколко залъка в устата си, но те просто падаха на пода. Една мишка изскочи и се метна през стаята; козината й беше настръхнала от страх.

Най-накрая се спря и седна върху кухненската маса, емоционално изтощен и напълно вцепенен физически.

Как ли, зачуди се той, щяха да реагират хората на вестта за неговата смърт?

Кой ли щеше да жали най-много за него?

Първо щеше да има шок, после — тъга, след това щяха да свикнат и той щеше да се превърне в смътен спомен, а за тях животът щеше да продължава без него и всички щяха да си мислят, че е отишъл там, където отиват хората, след като умрат. Тъкмо последната мисъл го изпълваше с ледена уплаха.

Не беше отишъл никъде. Тук си беше.

Седеше срещу един шкаф, който не беше успял да отвори, защото дръжката му много заяждаше. Награби неловко една консерва с домати, после отново се приближи до големия шкаф и нападна дръжката с консервата. Вратата изхвърча и иззад нея към него полетя собственият му, липсващ, окървавен, ужасен труп.

До този момент Гордън и понятие си нямаше, че призраците припадат.

Сега си го създаде и направи точно това.

Два-три часа по-късно се свести от експлозия: газовата му печка беше избухнала.