— Ти?! Търсен за убийство?! Ричард, за какво говориш?!
Слушалката в ръката на Ричард се люшна. Той и без това я държеше на около сантиметър и половина от ухото си, защото му се струваше, че някой наскоро я е бутнал в нещо дъвкано-предъвквано, но това не беше чак толкова лошо. Телефонът беше уличен, така че фактът, че изобщо работеше, се дължеше на чисто недоглеждане. Но на Ричард вече започваше да му се струва, че целият свят се е мръднал на около два-три сантиметра от него — като в рекламите за дезодоранти.
— Гордън… — нерешително смънка Ричард. — Гордън е убит, нали?
Сюзън отговори чак след малко.
— Да, Ричард. — Гласът й издаваше колко е нещастна. — Но никой не си мисли, че ти си го убил. Разбира се, искат да те разпитат, но…
— Значи сега при тебе няма полицаи?
— Не, Ричард. — Сюзън беше непреклонна. — Виж какво, защо не дойдеш тук?
— И не са тръгнали да ме издирват?!
— Не! Откъде, да му се не види, си си набил в главата, че те търсят за… че смятат, че ти си убиецът?
— Ъ-ъ… Ами този, моят приятел, ми каза…
— Кой?
— Ами, казва се Дърк Джентли…
— Не се сещам да си ми го споменавал. Кой е той? Нещо друго да ти е казал?
— Той ме хипнотизира и… ъ-ъ… ме накара да скоча в канала и… ъ-ъ… ами всъщност това беше…
Мълчанието отсреща беше ужасно дълго.
— Ричард, веднага пристигай тук — каза най-накрая Сюзън с онова спокойствие, което обзема хората, щом разберат, че колкото и зле да изглежда положението, няма абсолютно никаква причина да не продължи да се влошава. — Смятах да ти кажа, че имам нужда да те видя, но като че ли ти имаш нужда да ме видиш.
— Май е редно да отида до полицията…
— По-късно ще отидеш. Ричард, моля те. Няколко часа нищо няма да променят. Аз… дори и да мисля не мога вече. Ричард, толкова е ужасно! Ако си тук, при мене, това просто ще ми помогне. Къде си сега?
— Добре — кандиса Ричард. — След двадесетина минути съм у вас.
— Да оставя ли прозореца отворен? Предлагам ти този път да се пробваш през вратата! — презрително подсмръкна тя.