Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА…

Гордън Уей се носеше окаяно по тъмния път, или по-скоро се опитваше да се носи.

Според него, щом беше призрак — налагаше се да признае пред себе си, че се е превърнал тъкмо в това, — то бе редно да може да се носи. Поназнайваше това-онова за призраците, но то беше малко. Ала според него, щом се налага да бъдеш един от тях, трябваше да има и някакви компенсации за липсата на физическо тяло, с което да се мъкнеш насам-натам, и сред възможните компенсации беше редно да е и способността просто да се носиш из въздуха. Но не, май щеше да се наложи да измине пеша всяка една крачка от пътя.

Целта му беше да се опита да стигне до къщата си. Не знаеше какво ще прави, когато стигне там, но дори и призраците все трябва да прекарват някъде нощта, а според него познатата обстановка помагаше. На какво помагаше, той не би могъл да каже. Но пътуването поне му даваше цел и когато пристигнеше, просто трябваше да си измисли друга.

Той се влачеше унило от стълб към стълб, като спираше под всеки, за да поогледа остатъците от себе си.

Определено започваше лека-полека да намязва на дим.

От време на време се разсейваше почти до нищо и напомняше на бледа сянка, играеща в мъглата, сън за самия него, който можеше просто да се изпари и да изчезне. В други мигове сякаш отново ставаше плътен и истински. Веднъж-дваж се опита да се облегне на стълбовете и ако не внимаваше, направо падаше през тях.

Най-накрая, при това с огромна неохота, започна да насочва мислите си към станалото. Странна работа — откъде накъде пък неохота? Наистина не му се щеше да мисли за това. Психолозите твърдят, че съзнанието често се опитвало да потисне спомените за травматизиращи преживявания, и вероятно, хрумна му, отговорът се криеше в това. В края на краищата, ако това, някаква странна фигура да ти изскочи от багажника на собствената ти кола и да те застреля, не се броеше за травматизиращо преживяване, той много би искал да разбере какво точно се брои.

Продължаваше унило да се тътри.

Опита се да си припомни как точно изглеждаше фигурата, но беше същото като да си чоплиш болен зъб, и мисълта му бързо се насочи към други неща.

Като например дали беше подновил завещанието си? Не си спомняше и си напомни да се обади утре на адвоката си, а после си напомни, че трябва да престане да си напомня подобни работи.

Как ще оцелее компанията му без него? Всички възможни отговори на този въпрос никак не му допадаха.

Ами некрологът му? Тази мисъл го прониза до кости, където и да се намираха костите му в момента. Щеше ли да успее да се докопа до някое копие? Какво ли щеше да пише вътре? По-добре да напишат вътре само хубави неща, копелетата му недни. Я вижте какво беше направил! Сам, с голи ръце беше спасил британската софтуерна индустрия: огромен износ, отпуснати суми за благотворителност, стипендии за научни изследвания, прекосяване на Атлантическия океан с подводница, захранвана от слънчева енергия (това последното се провали, но като опит си го биваше) — какво ли не. По-добре да не се задълбават пак в онази история с Пентагона, или щеше да насъска адвоката си срещу тях. Напомни си да му се обади утре сут…

Не.

Както и да е, но може ли умрял човек да подаде иск за клевета? Само адвокатът му би могъл да знае, а Гордън нямаше как да му се обади утре сутринта. В ума му започна да се промъква ужасната мисъл, че от всичко, което беше оставил след себе си в страната на живите, тъкмо телефонът щеше да му липсва най-много; той решително насочи мисълта си отново нататък, където тя не искаше да ходи.

Фигурата.

Струваше му се, че тази фигура изглеждаше почти досущ като самата Смърт — или пък просто въображението му погаждаше номера? Сънувал ли беше, че фигурата е била с качулка? Какво ли търсеше някаква си фигура — независимо дали с качулка или облечена в съвсем нормални дрехи — в багажника на колата му?

В този миг край него по шосето се плъзна една кола и се стопи в нощта, отнасяйки със себе си и своята светлина. Той си помисли с копнеж за топлото, тапицирано с кожа, контролирано от компютър удобство на собствената си кола, зарязана край пътя, и изведнъж го порази внезапно, необикновено хрумване.

Можеше ли по някакъв начин да хване стоп? Дали някой би могъл всъщност да го види? И как ли би реагирал, ако го видеше? Е, имаше само един начин да се провери.

Чу, че в далечината зад него се задава друга кола, и се обърна с лице нататък. Двете размазани светли петна близнаци се приближиха в мъглата; Гордън изскърца с призрачните си зъби и вдигна палец.

Колата си го отмина като стой, та гледай.

Нищо.

Той ядосано размаха невидим среден пръст към отдалечаващите се червени светлини и осъзна — гледайки право през собствената си ръка, — че в момента май не беше в най-добра видимост. Дали пък не можеше да се направи по-видим, когато поиска, чрез усилие на волята? Стисна очи, за да се съсредоточи, но тогава се сети, че, за да прецени резултатите, се налага да си държи очите отворени. Опита се пак, като напъна ума си докрай, но резултатите излязоха крайно незадоволителни.

Макар наистина да му се стори, че се забелязва някаква зачатъчна разлика — като леко сияние, — той не можа да го задържи и сиянието се разсея почти веднага, колкото и той да увеличаваше мисловния натиск. Ако смяташе да направи присъствието си осезаемо или поне видимо, налагаше се много внимателно да преценява времето.

Изотзад се зададе нова кола. Движеше се бързо. Той отново се обърна, вирна палец, изчака точния момент и се направи на видим.

Колата свърна едва-едва встрани и си продължи по пътя, само че мъничко по-бавно. Е, все беше нещо. Какво друго би могъл да направи? На първо време щеше да застане под някоя лампа и да се упражнява. Следващата кола със сигурност беше негова.