Дърк Джентли. Холистична детективска агенция

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА…

Един бинокъл обикаля хоризонта на нощен Лондон — небрежно, любопитно той си навира носа тук и там. Поглед тук, поглед там — колкото да види какво става, дали не става нещо интересно, нещо, което би могло да свърши работа.

Бинокълът се задържа върху задната стена на една определена къща, привлечен от леко раздвижване там. Една от онези големи викториански вили, в момента вероятно разделена на апартаменти. Многобройни черни железни улуци. Зелени гумени кошчета за боклук. Ала пълен мрак. Не, нищо.

Бинокълът тъкмо се отмества, и лунната светлина улавя ново леко потрепване. Бинокълът леко се връща на фокус, опитва се да открои някакъв детайл, някой остър ръб, някой лек контраст в тъмнината. Мъглата вече се е вдигнала и мракът блещука. Още мъничко, само мъничко и всичко идва на фокус.

Ето го. Определено там има нещо. Само че този път се е изкачило малко по-нагоре, може би четиридесет-петдесет сантиметра по-нагоре, може би деветдесет. Бинокълът се наглася и се отпуска — неотклонно се взира да намери ръба, да намери детайла. Ето го на. Бинокълът отново се наглася — открил е мишената си, разтегнала се между един перваз и един улук.

Мишената е тъмен силует, разпрострял се върху стената. Поглед надолу — търси къде да стъпи по-нататък; поглед нагоре — търси издатина. Бинокълът се вторачва напрегнато.

Силуетът е на висок, мършав човек. Дрехите му са тъкмо за тази работа — черни панталони, черен пуловер, — но движенията му са неловки, ъгловати. Нервен е. Интересен е. Бинокълът наблюдава и обмисля, обмисля и преценява.

Човекът очевидно си е пълен аматьор.

Вижте го как опипва стената. Вижте го колко е несръчен. Краката му се плъзгат по водосточната тръба, ръцете му не могат да стигнат до перваза. Аха-аха да падне. Изчаква, за да си поеме дъх. След малко започва да слиза обратно надолу, но явно това му се удава още по-трудно.

Той отново се мята към перваза и този път успява да се вкопчи в него. Кракът му се стрелва нагоре, за да се закрепи, и почти пропуска тръбата. Можеше да стане и много гадно, ама наистина много гадно.

Но сега вече е по-лесно и се напредва по-бързо. Той докопва втори улук, стига до един перваз на третия етаж, флиртува за кратко със смъртта, изпълзява с усилие върху перваза и допуска кардиналната грешка да погледне надолу. Олюлява се за миг и тежко тупва обратно върху перваза. Затуля очи с ръка и се втренчва вътре през стъклото, за да провери дали в стаята наистина не свети, после се захваща с отварянето на прозореца.

Едно от нещата, които отличават аматьора от професионалиста, е онзи етап, когато аматьорът решава, че щеше да е добре, ако си бе донесъл нещо, с което да отвори прозореца. За късмет на този аматьор собственикът на къщата също е аматьор и прозорецът неохотно се плъзга нагоре. Посетителят се вмъква вътре с голяма доза облекчение.

Би трябвало да се заключи — за негово добро — мисли си бинокълът. Една ръка се протяга към телефона. Едно лице се вглежда през прозореца и за миг лунната светлина го осветява; после то отново потъва навътре да си гледа работата.

Ръката виси над телефона още секунда-две, а бинокълът чака и мисли, мисли и преценява. Ръката вместо към слушалката се протяга към подробна карта на Лондон.

Следва дълга, замислена пауза, малко по-напрегнато взиране на бинокъла, а после ръката отново се протяга към слушалката, вдига я и набира номер.