Двор от крила и разруха

Глава 78

Сред необятното поле от трупове и ранени лежеше едно тяло, което исках да погреба.

След като Азриел се увери, че битката наистина е приключила, трите с Неста и Илейн се върнахме на онази горска поляна.

С огромно усилие оставих Рис да събере разпръснатите ни воиски, да отсее живите от мъртвите и да въдвори поне някакво подобие на ред.

Почти му се примолих да дойде с нас, за да не пускам ръката му, в която се бях вкопчила още от мига, когато чух красивия, здрав ритъм на сърцето му отново да отеква в тялото му.

Ала тази задача, това прощално бдение… дълбоко в себе си знаех, че е предназначено само за нас трите.

Затова пуснах ръката на Рис, целунах го веднъж, два пъти и го изпратих до военния лагер, за да помогна на Мор да отведе изнемощелия Касиан до най-близкия лечител.

Неста още ги наблюдаваше от единия край на гората, когато отидох при двете им с Илейн. Дали тя донякъде го бе изцерила в минутите, след като беше отсякла главата на краля? Или собствената му безсмъртна кръв и превръзките на Азриел го бяха възстановили поне дотолкова, че да успее да се изправи въпреки тежките рани в крилото и крака му? Не попитах сестра си, а и тя не задоволи любопитството ми; просто взе кофата с вода от окървавените ръце на Илейн и аз тръгнах след двете им през гората.

Трупът на краля на Хиберн още лежеше на поляната. Вече го кълвяха гарвани.

Неста го заплю, преди да продължи към баща ни. Гарваните се разхвърчаха лениво.

Крясъците и стоновете на ранените образуваха далечна стена от звуци — друг свят, откъснат от приятната шарена сянка на поляната. От прясната кръв по мъха и тревата, принадлежаща на Касиан, на краля, на Неста. Отблъснах медния й мирис.

Само баща ни не бе кървял по поляната. Кралят не му беше дал възможност. Затова и гарваните не го бяха нападнали, слава на Майката!

Илейн изми безмълвно лицето му. Среса косата и брадата му. Поизпъна дрехите му.

Намерила бе цветя отнякъде. Подреди ги около главата му, върху гърдите му.

И трите сведохме мълчаливо погледи към мъртвия ни баща.

— Обичам те — прошепна пресекливо Илейн.

Неста остана смълчана, а изражението на лицето й бе непроницаемо. В очите й витаеха сенки. Не й доверих какво бях видяла, позволих им да ми споделят онова, което те сметнеха за нужно.

— Да кажем ли някоя молитва? — попита Илейн.

Спомних си, че в човешкия свят нямахме подобни неща. Сестрите ми не знаеха молитви. Но в Притиан…

— Нека Майката те приеме в обятията си — промълвих, изговаряйки думи, които не бях чувала от онзи ден В недрата на Планината. — Нека портата се отвори широко за теб, нека онази безсмъртна земя на мляко и мед те изпълни с аромата си. — По върховете на пръстите ми затанцуваха пламъци. Само за толкова свиках сили. Само толкова ми беше останало. — Нека забравиш що е страх и болка. — С треперещи устни завърших: — Нека вечността те приюти.

С бледо лице, обляно в сълзи, Илейн върна едно паднало цвете с нежни бели листенца върху гърдите на баща ни, пристъпи до мен и кимна.

Лицето на Неста дори не потрепна, когато възпламених тялото на баща ни.

За броени секунди вятърът разнесе пепелта.

Дълго след това трите продължихме да се взираме в обгореното парче земя, докато слънцето се спускаше по небето.

Нечии стъпки зашумоляха по тревата зад нас.

Неста се завъртя, но…

Люсиен. Беше Люсиен.

Люсиен — изтощен, окървавен и задъхан. Сякаш бе тичал чак от брега.

Очите му се спряха върху Илейн и раменете му се поотпуснаха. Илейн обаче обгърна тялото си с ръце, без да помръдне от мястото си до мен.

— Ранена ли си? — попита я той, тръгвайки към нас.

Беше забелязал кръвта по ръцете й.

Като съзря отрязаната глава на Хиберн в другия край на поляната, се закова вцепенен. Неста още носеше кръвта му по себе си.

— Добре съм — отвърна тихо Илейн. А като забеляза окървавените му, съдрани дрехи, засъхналата кръв по оръжията му, го попита: — А ти…

— Е, повече не искам да участвам в нито една битка до края живота си, но… иначе да, цял съм. — Бледа усмивка изви устните на Илейн. Люсиен видя обгорената трева зад нас и добави: — Чух за… случилото се. Моите съболезнования. Към трите ви.

Аз просто отидох до него и преметнах ръце през врата му, макар и не на моята прегръдка да се бе надявал.

— Благодаря ти, че се върна. Заради битката.

— Имам страхотна история за теб. — Той ме притисна към себе си. — И не се изненадвай, ако Васа те потърси веднага щом се погрижат за корабите. И слънцето залезе.

— Тя наистина ли…

— Да. Но баща ви беше много умел в преговорите… — Той прати тъжна усмивка към обгарялото парче земя. — Успя да убеди господаря на Васа да я пусне тук. Само временно, но все пак… по-добре от нищо. Иначе да, кралица нощем, огнена птица денем. — Той въздъхна. — Лошо проклятие.

— Човешките кралици са невредими — казах му аз.

Хрумна ми да ги заловя собственоръчно.

— Не за дълго. Не и ако зависи от Васа.

— Говориш като неин последовател.

Люсиен се изчерви и надникна към Илейн.

— Има кисел нрав и мръсна уста. — Той ме стрелна лукаво. — Двете ще си паснете.

Сръчках го в ребрата.

Люсиен наново погледна към почернялата трева и окървавеното му лице притъмня.

— Беше добър човек — прошушна той. — И ви обичаше много.

Кимнах, неспособна да изрека каквото и да било. Да помисля каквото и да било. Неста дори не мигна в знак, че го е чула. А Илейн просто обви по-плътно ръце около себе си и още няколко сълзи се търкулнаха по бузите й.

Реших да спестя на Люсиен мъчителната дилема дали да я докосне, или не, ето защо го хванах под ръка и го поведох нанякъде, позволявайки на сестрите ми да изберат дали да тръгнат с нас, или да постоят още малко край обгорената трева.

Илейн тръгна.

Неста остана.

Малката ми сестра закрачи до мен, надзъртайки плахо към Люсиен. Той забеляза това.

— Чух, че ти си нанесла ключовия удар — отбеляза приятелят ми.

Илейн зарея поглед към дърветата пред нас.

— Неста беше. Аз само го наръгах.

Той като че ли заумува как да й отвърне, но аз на свой ред го попитах:

— А сега накъде? С Васа ли?

Чудех се дали бе узнал за ролята на Тамлин, за помощта му. Само с бърз поглед се уверих, че знаеше. Някой, може би другарят ми, го беше уведомил.

Люсиен сви рамене.

— Като начало ще поостана тук. За да помогна. Сетне… — Пак се извърна към Илейн. — Кой знае?

Сръчках сестра си, която ме погледна недоумяващо и понечи да предложи:

— Би могъл да дойдеш във Веларис.

Той видя всичко, но кимна благородно.

— С удоволствие.

Докато вървяхме към лагера, Люсиен ни разказа за приключенията си — как издирвал Васа, как я открил с баща ни и цяла армия, устремена на запад. Как срещнали Мириам и Дракон, които също идвали да ни помогнат.

Още премислях историята му, когато влязох в шатрата си, за да сваля най-накрая кожените си доспехи, оставяйки двама им с Илейн да се поизмият някъде. И да си поприказват може би.

Но още от входа на шатрата ме посрещна неочакван звук — гласове. Единият беше на другаря ми.

Само след крачка установих, че нямаше скоро да се преоблека.

Защото на стола пред железния мангал седеше принц Дракон. Рис, все още непочистен от кръвта, се беше разположил върху купчината възглавници срещу него. А на една от възглавниците се бе настанила прелестна елфа с тъмна коса, спускаща се на буйни къдрици по гърба й, която вече ми се усмихваше.

Мириам.