Двор от крила и разруха

Глава 69

Зората пукна, позлатявайки мъглите, стелещи се ниско над една от равнините в човешките земи.

Хиберн бе изпепелил всичко от Двора на Пролетта чак до територията, намираща се на няколко километра от морето.

Включително моето село.

Като минахме покрай него, видяхме само димящи въглени и руини.

А имението на баща ми… Една трета от къщата още се крепеше, но всичко друго бе рухнало. Прозорците бяха изпочупени, стените — пропукани почти до основите.

Градината на Илейн бе потъпкана и вече приличаше на кална яма. Величественият дъб в единия край на имота ни, под чиято сянка Неста обичаше да стои, съзерцавайки земите ни… беше изгорял до кух скелет.

Всички знаехме, че беше нападнал някогашния ми дом от лична злоба. Беше изтребил дори добитъка ни. Кучетата и конете бях ответряла предишната нощ заедно със слугите и техните семейства. Но богатствата ни, всичките ни притежания… Войската му ги беше плячкосала или унищожила.

Касиан ме увери, че щом Хиберн не се е застоял да довърши къщата ни, явно не е искал да губи преднина. Щеше на всяка цена да се възползва от преимуществото си — да избере най-удачното за него бойно поле. Не се и съмнявахме, че пустеещите села по пътя му разпалваха още повече яростта му. А толкова много градчета и села не бяхме достигнали навреме, колкото и да бързахме.

Лесно на теория, но на практика…с толкова голяма армия, съставена от войници с различно обучение и с множество водачи, всеки със своите заповеди…

Илирианците бяха сприхави, бунтуваха се дори под стриктното командване на лорд Девлон. Дразнеха се, че трябва да чакаме останалите, че не можем просто да отлетим напред и да пресрещнем Хиберн, да го спрем, преди да е избрал бойното поле.

Едва в рамките на три часа Касиан се нахвърли на двама капитани и изпрати негодуващите войници да теглят каруците и фургоните с провизии, отнемайки им честта да се движат в предните редици. Веднага щом другите видяха, че заканите му не са напразни… мърморенето секна.

Кеир и Мраконосците му също наблюдаваха Касиан и най-благоразумно държаха недоволството настрана от езиците и лицата си. За да останат в строя. Тъмните им брони се наслояваха с все повече и повече кал с всеки изминат километър.

По време на кратката обедна почивка, намирайки се на някакво голямо поле, с Неста влязохме в един от покритите фургони, за да облечем кожените си илириански доспехи. Когато излязохме, Неста дори закачи нож на хълбока си. Касиан бе настоял на това, макар и признавайки, че тъй като беше необучена, имаше по-голяма вероятност да нарани себе си, отколкото някой друг.

Илейн… Само като ни зърна в тесните кожени дрехи сред полюшващите се треви пред фургона, мигом почервеня. Вивиан й предложи бойно облекло от Двора на Зимата, което се оказа далеч по-скромно: кожени панталони, но комбинирани с дълга до бедрата синя туника с бяла пухена яка. В горещината щеше да й е непоносимо с това, но сестра ни все пак бе достатъчно благодарна да не се оплаква, когато отново се изнизахме от покрития фургон, където вече ни чакаха приятелите ни. Въпреки това отказа ножа, който Касиан й подаде.

Пребледня само като го съзря.

Азриел ни доближи с накуцване, избута Касиан встрани и й предложи друг вариант.

— Това е Изповедникът — каза й тихо. — Няма да го използвам днес. Затова бих искал да го носиш ти.

Крилата му бяха заздравели, макар че по цялото им протежение се спускаха дълги, тънки белези. Маджа го беше предупредила, че още не е достатъчно силен да лети.

Тазсутрешният му спор с Рис беше бърз и ожесточен: Азриел настояваше, че може да лети, да се бие наравно с останалите воини. Рис отказа. Касиан отказа. Азриел заплаши да излезе на бойното поле като сянка. Рис от своя страна кротко заяви, че ако дори дръзне, ще го върже за някое дърво.

А Азриел… Чак когато Мор влезе в шатрата и му се примоли — примоли му се със сълзи в очите, — сенкопоецът склони. Съгласи се да ни помага, разчитайки единствено на ушите и очите си.

Сега стоеше изправен сред въздишащите треви в илирианската си броня. И седемте му Сифона сияеха смътно…

Илейн огледа с удивление ножа с обсидианова дръжка в белязаната ръка на Азриел. Руните по тъмната ножница.

— Не ме е предавал нито веднъж — обясни сенкопоецът, докато тъмното острие поглъщаше пладнешкото слънце. — Някои твърдят, че е заради магията; затова винаги попадал в целта си. — Той взе нежно ръката й и притисна дръжката на легендарния нож към дланта й. — Ще ти служи вярно.

— Аз… не знам как да го използвам…

— Ще се постарая да не ти се налага — уверих я и тревата изскърца под ботушите ми, щом пристъпих към нея.

Илейн претегли думите ми… и бавно сключи пръсти около ножа.

Касиан зяпна смаяно Азриел и ми стана чудно колко ли пъти сенкопоецът бе отстъпвал на друг бойния си нож…

Никога — отговори ми Рис, който в този момент закопчаваше собствените си оръжия до фургона. — На никого не дава да докосне дори ножа му.

Илейн вдигна очи към Азриел и погледите им се срещнаха. Ръката му се задържа още малко върху дръжката на ножа.

Картината се открои в съзнанието ми: прелестната сърна сред разцъфналата, бликаща от живот пролет. Застанала пред Смъртта, над чиито рамене се виеха сенки и нощни страхове. Светлина и мрак се преливаха между двама им. А ножът — единствена точка на съприкосновение помежду им.

Нарисувай го, като се приберем.

Натрапник.

Надникнах през рамо към Рис, който наближаваше малкия ни кръг в ливадата. Лицето му бе по-изпито от обичайното, напрежението беше очертало бразди около устата му. В тази секунда осъзнах — нямаше да имаме последна нощ заедно. Снощи… снощи бе последната ни нощ. А я прекарахме в ответряване…

Не мисли така. Не влизай в битка с идеята, че няма да си тръгнеш жива.

Погледът му беше остър. Непреклонен.

Ставаше ми все по-трудно да дишам.

Тази почивка е последният път, в който всички сме заедно един до друг, разговаряме.

Защото заключителната отсечка от похода ни… Тя щеше да ни отведе право до бойното поле.

Рис вирна вежда.

Тогава искаш ли да се шмугнем във фургона за няколко минути? Малко е тесничко с всички оръжия и провизии, но все ще се справим.

Шегата му беше предназначена колкото за мен, толкова и за него самия. Хванах го за ръката, осъзнавайки, че останалите си приказваха тихо. Мор беше дошла в тъмна броня, Амрен… Амрен също бе в илириански кожени доспехи. Толкова мънички, че сигурно бяха изработени за дете.

Не й казвай, но е точно така.

Устните ми се кривнаха в лека усмивка. Рис впери очи във всички ни, скупчени тук, насред окъпаната в слънце поляна, събрани един до друг, без да ни е свиквал изрично. Нашето семейство — нашият двор. Дворът на Мечтите.

Всички се умълчахме.

Рис погледна всекиго в очите, дори сестрите ми, погалвайки с палец опаката страна на ръката ми.

— Вдъхновяващата реч ли искате, или малко скептичната?

— Истинската — рече Амрен.

Той изопна рамене, прибирайки елегантно крила зад себе си.

— Вярвам, че всичко се случва с причина. Решена от Майката, от Котела или от някаква предопределеност, не знам. И не ме е грижа. Но съм благодарен за нея, каквато и да е тя. Благодарен съм, задето доведе всички ви в живота ми. Ако не беше… можеше да се превърна в долно копеле като онова, срещу което ще се изправим днес. Ако не бях срещнал един бъдещ илириански воин — обърна се другарят ми към Касиан, — нямаше да позная същинските дълбини на силата, издръжливостта, честта и предаността. — Очите на Касиан просветнаха ярко. Рис се извърна към Азриел. — Ако не бях срещнал един сенкопоец, нямаше да разбера, че е важно семейството, което сам си създадеш, а не онова, в което си роден. Нямаше да знам какво е да се надяваш истински дори когато светът ти нашепва да потънеш в отчаяние.

Азриел кимна признателно.

Мор вече плачеше, когато Рис й каза:

— Ако не бях срещнал братовчедка си, никога нямаше да науча, че светлината вирее и в най-тъмните кътчета на ада, че добрината може да покълне дори в свят на жестокост.

Тя кимна, бършейки сълзите си.

Очаквах Амрен да го среже някак. Но тя просто чакаше думите му, отправени към нея.

Рис й се поклони.

— Ако не бях срещнал дребно чудовище, трупащо бижута по-ревностно от огнедишащ дракон… — Всички се засмяхме приглушено. Рис се поусмихна. — Собствената ми сила щеше да ме е погълнала отдавна.

Той стисна ръката ми и ме погледна.

— И ако не бях срещнал другарката си…

Гласът го предаде и очите му плувнаха в сребристо.

Затова пророни по връзката ни:

Щях да те чакам още петстотин години. Хиляда. И дори само толкова време да ни е отредено заедно… Чакането си е струвало.

Той избърса сълзите, рукнали по лицето ми.

— Вярвам, че всичко се случи точно както е трябвало… за да те намеря.

Той попи следващата ми сълза с целувка.

Сетне каза на сестрите ми:

— Не се познаваме от дълго. Но вярвам, че и вие попаднахте тук, в нашето семейство, с причина. И може би днес ще я узнаем.

Рис пак огледа всички и протегна ръка към Касиан, който я пое и подаде свободната си на Мор. Мор подаде другата си ръка на Азриел. Азриел — на Амрен. Амрен — на Неста. Неста — на Илейн. А Илейн — на мен. Докато всички не се озовахме свързани в един кръг, съюзени по волята на съдбата.

Рисанд продължи:

— Ще излезем на онова поле и ще се примирим със Смъртта чак когато дойде да ни извлече към Отвъдното. Ще се борим за живота, за оцеляване, за бъдещето ни. Но ако Съдбата, Котелът или Майката са решили да не си тръгнем от онова поле днес… — Той вдигна брадичка. — Най-голямата радост и чест в живота ми беше да ви познавам. Да ви наричам свое семейство. И съм безкрайно благодарен, че получих това време с вас.

— И ние сме благодарни, Рисанд — обади се смирено Амрен. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Той й се усмихна едва доловимо, а останалите се съгласиха мълчаливо с думите й.

Рис наново стисна ръката ми и каза:

— Тогава да се постараем Хиберн да проклина деня, в който ни е срещнал.

Подуших морето дълго преди да зърнем бойното поле. Кралят бе избрал добре мястото.

Обширна, тревиста равнина се простираше чак до брега. И Хиберн беше разположил армията си на около два километра навътре в сушата.

Бойните редици се стелеха като тъмно одеяло чак до източния хоризонт. Откъм гърба им се издигаше каменисто планинско подножие — част от войската се беше изкачила върху някои от по-предните хълмове. Дори равнината сякаш се възвишаваше на изток.

Застанах до Рисанд на широкото било с изглед към полето. Сестрите ми, Азриел и Амрен бяха недалеч зад нас. На мержелеещата се фронтова линия Хелион, величествен със златната си броня и брулена от вятъра червена пелерина, нареди на войската си да изчака командата му за атака. Войниците се подчиниха, заемайки уговорените позиции.

Множеството пред нас… само чакаше сигнала, готово за настъпление.

Нямаше нужда да броя, за да се убедя, че вражеското войнство ни превъзхожда числено.

Касиан се приземи от небето с каменно лице и тлеещи Сифони, прекосявайки плоското било с няколко крачки.

— Кучият му син е превзел всеки изгоден сантиметър. За да ги разгромим, ще трябва да ги изтласкаме към планината. Но той несъмнено го е предвидил. И вероятно ни е подготвил всевъзможни изненади.

В далечината хрътките, родственици на нагите, започнаха да ръмжат и да вият. От глад.

Рис само попита:

— Колко време имаме според теб?

Касиан сключи челюсти и надникна към сестрите ми. Неста го наблюдаваше непоколебимо, Илейн съзерцаваше армията от малкото ни възвишение с пребледняло от ужас лице.

— Имаме на своя страна петима Велики господари, а той е един-единствен. Вие ще можеше да ни браните известно време. Но може и да не е в наш интерес да изцеждате силите си по този начин. Сигурен съм, че и той има щитове… и Котелът. Досега старателно прикрива пълната си мощ. Този път обаче ще я разкрие.

— По всяка вероятност ще използва магии — обадих се, осъзнала, че именно той бе обучил Амаранта.

— Увери се, че Хелион е нащрек — предложи Азриел, докуцукал до Рис. — Тесан също.

— Не отговори на въпроса ми — обърна се Рис към Касиан.

Генералът претегли с поглед безкрайната хибернска армия, а после и нашата.

— Ако нещата потръгнат зле… ако разбият щитовете ни, създадат хаос и използват Котела… Няколко часа.

Затворих очи. През това време трябваше да прекося цялото бойно поле преди нашата армия, да открия Котела и да го спра.

— Сенките ми го издирват — увери ме Азриел, щом отворих очи, явно прочел изражението ми. И стисна челюсти. При други обстоятелства той лично щеше да се заеме да го издирва. Разпери крила и отново ги прибра, сякаш ги изпробваше. — Но предпазните заклинания около него са мощни, несъмнено кралят ги е подсилил допълнително, след като ти ги разби онази нощ в лагера им. Може да се наложи да тръгнеш пеша. Изчакай битката да загрубее.

Касиан сведе глава и каза на Амрен:

— Ти ще разбереш кога е настъпил моментът.

Тя кимна отривисто и скръсти ръце. Стана ми чудно дали се бе сбогувала с Вариан.

Касиан плесна Рис по рамото.

— По твоя команда вдигам илирианците в небето. След това чакаме сигнал за атака.

Рис кимна отнесено, все още взрян в необятната армия.

Касиан понечи да си тръгне, но надникна назад към Неста. Лицето й бе твърдо като гранит. Той отвори уста, ала сякаш реши да не казва нищо. Сестра ми също не продума и Касиан се изстреля в небето с яростен размах на крилата си. Неста го проследи с поглед, докато не се загуби в далечината.

— Можа да се бия на земята — каза Азриел на Рис.

— Не.

Категоричният му тон подсказваше, че няма смисъл да спори с него. Азриел като че ли се канеше да стори точно това, когато Амрен поклати предупредително глава и той отстъпи, макар и около пръстите му да се виеха сенки.

Всички мълчаливо наблюдавахме как армията ни се подрежда в спретнати, непробиваеми редици. Как илирианците излитат, образувайки огледални формации в небето, след като Рис бе изпратил безмълвната си команда на Касиан. Сифоните им просветнаха в различни цветове, а щитовете им, и магически, и вътрешни, се спуснаха. Воините под тях разтресоха земята с марша си към границата, деляща двете армии.

Рис ме предупреди по връзката:

Ако Хиберн отново докопа силата ми, ще усети, че се промъквам през бойното поле.

Разбрах какво се опитваше да каже.

Нужен си тук. Ако и двамата изчезнем, той ще надуши.

След кратка пауза Рис попита:

Страх ли те е?

А теб?

Виолетовите му очи се впиха в моите. Толкова оскъдно количество звезди блестяха в тях сега.

— Да — пророни на глас.

Не за мен самия. За всички вас.

Таркуин изрева някаква заповед далеч пред нас и обединената ни армия се закова на място, досущ като някой величествен звяр, спрял да се ослуша. Лято, Зима, Ден, Зора и Нощ — войската на всеки двор се открояваше ясно със собствения си цвят, със собствената си броня. С нисшите елфи, застанали рамо до рамо с Върховните, приказни и смъртоносни. Легион от Перегрините на Тесан зае позиция до илирианците в небето и златните им брони проблеснаха на слънцето, толкова различни от плътното черно на нашите.

От Берон и Ерис нямаше и следа, нищо не подсказваше, че Дворът на Есента ще ни подкрепи в боя. Нито пък Тамлин.

Но армията на Хиберн не нападаше. Воините му стърчаха като статуи — несъмнено за да ни стреснат със застиналия си вид.

— Започва се с магия — обясняваше Амрен на Неста. — И двете страни ще опитат да свалят предпазните щитове на врага.

И сякаш за да демонстрират, Великите господари отприщиха силите си — всички, с изключение на Рисанд. Моята магия се загърчи в отговор на техните.

Другарят ми пазеше силата си за мига, в който вражеските щитове паднеха. Не се и съмнявах, че Хиберн върши същото в другия край на равнината.

Щитовете и на двете страни примигнаха отслабено. Някои угаснаха напълно. Не много от тях, но достатъчно. Магия фучеше срещу магия, а земята трепереше, тревата между двете армии вехнеше и изгаряше.

— Бях забравила колко е тягостна тази част — измърмори Амрен.

Рис я стрелна косо. И закрачи към ръба на малката ни наблюдателница, като че усетил, че застоят скоро ще приключи. А щом щитът на вражеската армия рухнеше, щеше да й нанесе опустошителен удар. Титанична вълна от нощна мощ. Ръцете му се свиха в юмруци от двете страни на тялото му.

Вляво от мен Сифоните на Азриел засияха в готовност да подкрепят удара на Рис. Сенкопоецът може и да не беше годен за битка, но поне щеше да участва със силата си оттук.

Застанах до Рис. И двата щита пред нас започваха да поддават.

— Така и не ти дадох сватбен подарък — заявих.

Той продължи да следи битката пред нас. Силата му тътнеше под краката ни, извирайки от притъмнялото сърце на света.

Скоро. Само след секунди. Сърцето ми галопираше, по челото ми избиваше пот — не само заради лятната горещина, задушаваща равнината.

— От много време обмислям какво да ти подаря… — допълних аз.

Бавно, съвсем бавно Рис плъзна очи към моите. Само че в тях вече зееше бездна от мощ, заприщила звездите.

Усмихнах му се, окъпана в могъществото му, и изпратих една картина в съзнанието му.

На гръбнака ми, вече татуиран от основата си до тила ми с четирите лунни фази. И малка звезда помежду им.

— Но признавам — отбелязах, когато очите му заискряха, — този сватбен подарък е и за двама ни.

Щитът на Хиберн рухна. Магията ми избухна, разсичайки света. Разсейвайки заблудата, която поддържах от часове.

Точно пред фронтовата ни линия изникна облак тъмнина, който се завихри.

— Свещена Майко! — промълви Азриел.

И в този миг мъжка фигура се появи до вихрушката от абаносов дим.

Двете армии сякаш застинаха от изумление.

— Взела си Оуроборос — прошепна Рис.

Пред Хиберн се възправиха Резбарят, когото снощи бях освободила в елфическо тяло, и Бриаксис, същинско живо гнездо от сенки. Разчитах на обета за служба от страна и на двама им, и то благодарение на простичката договорка, татуирана върху гръбнака ми.

— Да.

Той ме измери от глава до пети и попита тихо с вееща се от вятъра синкавочерна коса:

— Какво видя?

Хиберн закрачи напред-назад, трескаво премисляйки кой и какво стои пред тях. Резбарят бе избрал тялото на илириански войник в разцвета на силите. Бриаксис се спотаяваше в мрака, бушуващ около него — живото платно, върху което щеше да рисува кошмарите на жертвите си.

— Себе си — рекох накрая. — Видях себе си.

Това навярно беше единственото нещо, което никога нямаше да му покажа. Нито на когото и да било друг. Колко се уплаших, колко беснях и ридах. Как повърнах, как пищях срещу огледалото, как го драх с нокти. Как го блъсках с юмруци. Накрая се свих на кълбо от страх, разтреперана заради ужасите, жестокостта, себичността, които съзирах в онова чудовище — в себе си. Но продължих да гледам. Не извърнах очи.

И когато спрях да треперя, вперих поглед във всичките си прегрешения. Гордостта, лицемерието, срама. Гневът, малодушието, болката.

Сетне започнах да виждам и други неща. По-важни, по-насъщни.

— И каквото видях… — пророних на Рис, а пред нас Резбарят вдигна ръка. — Май… май го обикнах. Простих му… и на себе си. Всичко простих.

Чак в онзи момент проумях какво бе искал да каже сюриелът. Злото щеше да ме прекърши единствено ако аз му позволях. Но и само аз можех да го погледна от упор, да го прегърна. Щом осъзнах това… Оуроборос стана мой.

Рис вдигна вежда, макар и по лицето му да се четеше благоговение.

— Обикнала си всичко? И доброто, и лошото?

Усмихнах се едва-едва.

— Особено лошото. — Двете фигури в далечината сякаш си поеха дъх: могъщо вдишване, от което тъмният облак на Бриаксис се сви, като че всеки миг щеше да избухне. Килнах глава към другаря си. — Дано имаме дълго, щастливо другарство, Рис.

— Май си ме изпреварила.

— За кое?

Рис ми намигна и посочи към Бриаксис и Резбаря. До тях се появи трета фигура.

Резбарят залитна крачка назад. Веднага я познах — стройното женско тяло, тъмната, буйна коса, отново разкрасеното лице…

Стрига — Горската тъкачка.

Ана върха на главата й… проблясваше светлосин камък.

Бижуто на Ианта. Кървав трофей. Тъкачката се подсмихна на близнака си, поклони му се театрално и се обърна към вражеската армия пред тях. Резбарят спря бавното си отстъпление, впи изпитателен поглед в сестра си, после върна очи към войската отпред.

— Не само ти умееш да се пазариш — провлачи Рис с дяволита усмивка.

Тъкачката. Рис беше накарал Тъкачката да се бие за нас…

— Но как?

Той изви шия, разкривайки малка, усукана татуировка зад ухото си.

— Изпратих Хелион да преговаря от мое име. Затова онзи ден, когато те намери, беше в Средните земи. За да й предложи да я освободи от заклинанието, което я държеше в онази колиба… в замяна на помощта й днес.

Примигнах срещу другаря си. После се ухилих с неприкрита свирепост.

— Хиберн май няма представа що за ад ще се изсипе на главите им днес.

— Хубаво нещо са семейните срещи — додаде Рисанд.

Сетне Тъкачката, Резбарят и Бриаксис отприщиха силите си срещу Хиберн.