Двор от крила и разруха

Глава 21

Болезнените мускули по гърба, гърдите и бедрата ми вече се бунтуваха неистово, когато с Рис се разделихме — другарят ми тръгна да издирва Касиан, който щеше да ме придружи до Затвора на следващия ден. Ако и двамата се явяхме пред Резбаря, щяхме да изглеждаме твърде отчаяни, останали без всякакъв друг избор. Но ако Великата господарка и генералът й му поставеха хипотетичен въпрос…

И така щяхме да разкрием намеренията си, но поне нямаше да издадем колко остро се нуждаехме от подкрепа. Изобщо не се изненадах, когато се оказа, че Касиан е по-осведомен от всеки друг за Резбаря, благодарение на някакво мрачно увлечение по всички обитатели на Затвора. Главно защото той самият беше отговорен за опандизването на съществена част от тях.

Докато Рис търсеше Касиан, аз също имах своя задача.

Изтръпвах и съсках от болка с всяка крачка през смътно осветените червени коридори на Дома в търсене на сестра ми и Амрен. За да проверя коя от тях бе оцеляла след първия им съвместен урок. И всичко останало.

Намерих ги да се взират студено една в друга в някаква тиха, забравена стаичка.

По масата между тях бяха разпилени книги. Тиктакането на часовника до прашните шкафове беше единственият звук в помещението.

— Прощавайте, че смущавам състезанието ви по пулене — подхванах от прага, разтривайки болезнена точка от кръста си, — но исках да се информирам как върви първият урок.

— Добре.

Амрен не свали очи от сестра ми. По червената й уста танцуваше бледа усмивка.

Огледах лицето на Неста, която се взираше в Амрен с напълно каменно изражение.

— Какво правите?

— Чакаме — отвърна Амрен.

— Какво?

— Натрапниците да ни оставят на мира.

Изпънах гръб и се покашлях.

— Това част от обучението ли е?

Амрен умишлено извърна съвсем бавно главата си към мен и дългата й до брадичката, права като бръснач коса се полюшна от движението.

— Рис си има свои методи за обучение. Аз си имам мои. — Белите й зъби просветваха с всяка дума. — Утре вечер сме в Двора на Кошмарите. Трябва й поне някакво обучение преди това.

— Какво например?

Амрен въздъхна към тавана.

— Издигане на щитове. Защита от напористи съзнания и сили.

Примигнах. Трябваше сама да се сетя. Щом Неста щеше да идва с нас в Изсечения град… беше нужно да владее поне някаква самоотбрана, защото нашата защита нямаше да е достатъчна.

Неста най-сетне благоволи да ме погледне с все същото студено лице.

— Добре ли си? — попитах я.

Амрен изцъка с език.

— Добре е. Упорита е като магаре, но все пак ти е сестра, не съм изненадана.

Намръщих се.

— Откъде да знам какви са методите ти? Може да си усвоила някои ужасяващи техники в Затвора.

Внимателен подход. Съвсем, съвсем внимателен.

Амрен изсъска:

— Онова място ме научи на много неща, но не и на това.

Килнах глава — същинско олицетворение на любопитството.

— Общувала ли си с другите му обитатели?

Колкото по-малко хора знаеха за утрешното ми посещение при Резбаря, толкова по-малък щеше да е рискът — и шансът Хиберн да дочуе. Не защото се боях, че някоя от тях може да ни предаде, но… Необходимо бе да сме предпазливи.

Азриел, който беше на разузнавателна мисия в Двора на Есента, щеше да разбере, като се върнеше довечера. Мор… на нея щях да кажа в подходящия момент. Но Амрен… с Рис бяхме решили да не й разкриваме засега. При последната ни визита в Затвора тя се беше… поизнервила. А ако й кажехме, че възнамеряваме да освободим един от затворниците… Май нямаше да е особено разумно точно докато търсеше начин да затвори стената — и обучаваше сестра ми.

По лицето на Амрен пробяга раздразнение и сребърните й очи просветнаха.

— Разговарях с тях само с шепот и ехото през каменните стени, момиче. За щастие.

— Какво е Затворът? — не се стърпя и попита Неста.

— Адът, погребан в скали — рече Амрен. — Пълен с твари, за които трябва да се благодариш на Майката, че вече не скитат по земята.

Неста сбърчи чело, но реши да не разпитва повече.

— Коя твар например? — поинтересувах се.

Всяко късче информация щеше да ми е от полза.

Амрен оголи зъби.

— Давам урок по магия, не по история. — Сетне махна презрително с ръка. — Ако си търсиш с кого да клюкарстваш, иди да намериш някое от кучетата. Сигурна съм, че Касиан души насам-натам по горния етаж.

По устните на Неста се плъзна мимолетна усмивка.

Амрен я посочи с тънък пръст, завършващ с остър, добре поддържан нокът.

— Съсредоточи се! Жизненоважните органи трябва да са защитени през цялото време.

Плеснах с ръка по касата на отворената врата.

— Отивам в библиотеката да търся още данни за проучванията ти, Амрен. — Не получих отговор. — Късмет! — Додадох.

— Не й е нужен късмет — отсече Амрен и Неста се засмя.

Реших, че повече внимание няма да получа. Може би съвместната работа на Амрен и Неста беше… лоша идея. Макар че, като си представих как ги пускаме да вилнеят заедно в Двора на Кошмарите… Мисълта ме накара да се поусмихна.

Когато дойде време с Мор, Рис и Касиан да се съберем за вечеря в градската къща — Азриел още не се беше върнал от разузнавателната си мисия, — мускулите ме боляха толкова силно, че едва изкачих входното стълбище. Толкова неистово, че плановете ми да посетя Люсиен в Дома след вечерята направо се изпариха. Мор беше сприхава и мълчалива на масата, несъмнено от напрежение покрай утрешната среща.

През вековете често й се беше налагало да работи с Кеир, но утре… Проговори само колкото да предупреди Рис, че трябва добре да обмисли исканията на Кеир в замяна на армията му. Рис сви рамене, отвръщайки, че ще разсъждава по въпроса, когато му дойде времето. Уклончивият му отговор накара Мор да стисне зъби.

Не я винях. Дълго преди Войната семейството й я беше тормозило по начини, които дори не исках да си представям. Не и в навечерието на срещата ми с тях — ден, преди да поискам помощта им. Съюзничеството им.

Рис, Майката да го благослови, ми приготви ваната след вечеря.

Трябваше да свикам всичките си сили за идния ден. За чудовищата, с които щях да се срещна под две коренно различни планини.

Не бях идвала тук от месеци. Изсечените каменни стени бяха точно каквито си ги спомнях, а тъмнината все още бе смущавана единствено от факлите в железни стойки.

Не Затворът. В недрата на Планината.

Но вместо обезобразеното тяло на Клер, окачено високо на стената над мен…

Синкавосивите й очи още бяха изцъклени от ужас. Високомерната студенина бе напуснала лицето й, а брадичката й вече не стърчеше напред по познатия царствен начин.

Неста. Бяха й причинили същото — рана по рана — като на Клер.

А зад мен пищеше умолително…

Обърнах се към Илейн, гола и ридаеща, овързана за гигантския шиш. Със същото бяха заплашили и мен. Съсухрени, маскирани нисши елфи въртяха железните дръжки на шиша, а с него и нея…

Опитах да помръдна. Да скоча.

Ала бях замръзнала — прикована към пода с невидими вериги.

Женски смях долетя от другия край на тройната зала. От подиума. Сега празен.

Празен, защото Амаранта вече крачеше напето по мрачен коридор, който някога не бе съществувал, но сега се проточваше към нищото.

Рисанд я следваше. Вървеше по петите й. Към онази спалня.

Само веднъж надникна към мен през рамо.

През крилата си. Крилата му — беше ги извадил и Амаранта щеше да ги види, да ги унищожи веднага след като…

Крещях му да спре. Мятах се в хватката на оковите. Умолителните вопли на Илейн се извисяваха все повече и повече. Рис продължи да крачи след Амаранта. Позволи й да го хване за ръката и да го задърпа напред.

Не можех да помръдна, не можех да я спра, на никого не можех да помогна…

Нещо ме откопчи от съня ми, сякаш бях мятаща се риба, попаднала надълбоко в рибарска мрежа.

А като изплувах… половината от мен остана в онзи мрак. В недрата на Планината. Само наполовина бях в тялото си, когато…

— Дишай!

Думата прозвуча като заповед. Подплатена бе с онази първична повелителност, която рядко използваше.

Но погледът ми се избистри. Гърдите ми се изпълниха с въздух. Започнах малко по малко да се връщам в тялото си.

— Отново!

Подчиних се. Лицето му изплува пред очите ми; елфическа светлина мъждукаше в лампи и купи из спалнята ни. Крилата му бяха плътно прибрани и като че обрамчваха рошавата му коса, изнуреното му лице.

Рис.

— Отново — повтори другарят ми.

Послушах го.

Чувствах костите си трошливи, стомаха си — като бушуващо море. Затворих очи, борейки се с гаденето. Но неистовият ужас не изтръгваше нокти от плътта ми. Още виждах всичко: как Амаранта го водеше по коридора. Към…

Подскочих, търкулнах се до ръба на дюшека и вкопчих пръсти в него, докато тялото ми се мъчеше да избълва съдържанието си върху килима. Мигновено усетих ръката му на гърба си, успокоителните кръгове, които рисуваше по кожата ми. Явно нямаше нищо против да повърна от ръба на леглото. Аз обаче се съсредоточих върху дишането си.

Върху прокуждането на спомените… един след друг. Възродените спомени.

Незнайно колко минути лежах отпусната над ръба. Той през цялото време галеше гърба ми.

Когато накрая успях да помръдна, след като гаденето отшумя… Извърнах се към него. И като съзрях лицето му… Преметнах ръце около кръста му и го стиснах силно, а той ме целуна безмълвно по косата. Напомнях си отново и отново, че бяхме излезли от онова място. Бяхме се спасили. Никога повече — никога повече нямаше да позволя на някого да го нарани така. Да нарани сестрите ми.

Никога повече.