Двор от крила и разруха

Глава 16

Рисанд поведе мълчаливо Люсиен към апартамента в другия край на Дома, където беше решил да го настани. Ние с Касиан тръгнахме след тях. Никой не проговори, докато другарят ми не отвори ониксовите врати, разкривайки слънчева всекидневна, изсечена в червената скала. Отвъд огромните прозорци, далеч под нас, градът се ширеше чак до нащърбените планини и блещукащото море.

Рис спря в средата на тъмносиния ръчно изтъкан килим и махна наляво към затворената двойна врата.

— Спалнята. — После посочи мудно и към единичната врата отдясно. — Банята.

Люсиен надзърна в двете посоки с хладно безразличие. Не исках да го питам какво мисли за Илейн, какво възнамерява да прави…

— Предполагам, че ще ти трябват дрехи — продължи Рис, кимваики към мърлявия му жакет и изцапан панталон, които не беше събличал нито веднъж по тежкия ни път през последната седмица. На няколко места се забелязваха петна засъхнала кръв. — Някакви предпочитания за тоалета?

Въпросът привлече вниманието на Люсиен и той се обърна да погледне Рис — и нас двамата с Касиан до входа.

— Каква цена ще платя?

— Ако се опитваш да ми кажеш, че нямаш пари, не си прави труда. Дрехите са подарък — позасмя се насреща му Рис. — Ако пък питаш дали не те подкупвам… — Той сви рамене. — Ти си син на Велик господар. Би било проява на лоши обноски да не те подслоня и облека в момент на нужда.

Люсиен се наежи.

Престани да се гавриш с него! изстрелях по връзката ни.

Ама толкова ми е забавно…, измърка в отговор той.

Нещо го беше смутило. Смутило го беше дотолкова, че прибягваше до подигравки с Люсиен, за да забрави. Влязох в стаята, зарязвайки Касиан на входа, и казах на Люсиен:

— Ще се върнем за вечеря след няколко часа. Ти си почини. Изкъпи се. Ако имаш необходимост от нещо, дръпни въженцето до вратата.

Люсиен се скова — не от думите ми, проумях веднага, а от тона ми. От тона на стопанка на дома. Въпреки това попита:

— Ами… Илейн?

Ти решаваш, подхвърли Рис.

— Трябва да си помисля — отвърнах просто. — Докато преценя какво да правя с нея и Неста, ти стой настрана. — Сетне добавих с осезаемо стегнат глас: — Тази къща е защитена със заклинания против ответряване — било то отвътре навън или обратното. Има само един изход и това е стълбището към града. То също е защитено. И охранявано. Моля те, не върши глупости.

— Значи съм пленник тук?

Долових как отговорът се надига в Рис, затова го погледнах и поклатих глава.

— Не. Но трябва да схванеш, че макар ти да си й другар, на мен Илейн ми е сестра. И ще сторя всичко по силите си, за да я защитя от друга вреда.

— За нищо на света не бих я наранил.

В думите му прозираше мрачна искреност.

Просто кимнах, въздъхнах дълбоко и срещнах очите на Рисанд с безмълвна молба.

Без да издаде спотаения ми апел, другарят ми заяви:

— Свободен си да ходиш където поискаш, дори в самия град, ако се чувстваш готов да преодолееш стълбището, но при две условия: няма да водиш никоя от двете сестри и няма да припарваш до техния етаж. Ако искаш книга от библиотеката, ще помолиш някого от прислугата да ти донесе. Ако искаш да говориш с Илейн или Неста, пак ще се обърнеш към прислугата, а те ще попитат нас. Ако прекрачиш някое от правилата ми, ще те заключа в една стая с Амрен.

С тези думи Рис се обърна, пъхна ръце в джобовете си и ми предложи лакътя си. Хванах го, но казах на Люсиен:

— Ще се видим след няколко часа.

Наближавахме вратата и Касиан, който ни чакаше в коридора, когато Люсиен ми отвърна:

— Благодаря ти.

Не дръзнах да го попитам за какво.

Полетяхме право към таванското жилище на Амрен, а докато се носехме над покривите на Веларис, доста хора спираха да ни помахат. Връщах им поздрава с искрена усмивка на лице — това беше моят народ. През това време Рис само ме стисваше малко по-силно, усмихнат по-ярко от слънчевите води на Сидра.

Мор и Азриел вече ни чакаха в апартамента на Амрен, седнали като смъмрени от някого деца на протрития диван до стената, докато тъмнокосата елфа прелистваше книгите, разпръснати по пода около нея.

Щом влязохме, Мор ме посрещна с благодарен, облекчен поглед, а лицето на Азриел бе непроницаемо, когато се изправи, заставайки на премерено, привидно небрежно разстояние от нея. Първа се обади Амрен от мястото си на пода:

— Трябва да избиеш Берон и синовете му и да издигнеш хубавеца като Велик господар на Есента, независимо от самоналоженото му изгнаничество. Така ще си улесниш живота.

— Ще обмисля предложението ти — рече Рис и закрачи към нея.

Аз останах с другите. Щом те не смееха да я доближат… явно Амрен беше в лошо настроение.

Въздъхнах шумно.

— Кой друг смята, че е безразсъдно да оставяме и трима им в Дома на Ветровете?

Касиан вдигна ръка, а Рис и Мор се засмяха. Генералът на Великия господар заяви:

— Обзалагам се, че няма да устиска повече от час, преди да пробва да я види.

— Трийсет минути — предположи Мор и отново седна на дивана, кръстосвайки крака.

Настръхнах.

— Гарантирам ви, че в момента Неста охранява Илейн. Струва ми се, че е напълно вероятно да го убие, ако дори опита да я докосне.

— Не и без никакви бойни умения — измърмори Касиан и прибра крилата си, преди да заеме мястото до Мор, току-що освободено от Азриел.

Сенкопоецът дори не го погледна. Не, Азриел просто отиде при стената до Касиан и се облегна на дървената ламперия.

Рис и другите не се обадиха, затова реших да попитам внимателно Касиан:

— Неста ти говореше така, сякаш редовно си ходил в Дома. Предложил си й да я обучаваш ли?

Касиан притвори лешниковите си очи и скръсти обутите си в ботуши глезени, опъвайки напред мускулестите си крака.

— Ходя през ден. Така си упражнявам крилата.

Поразмърда ги сякаш за по-голяма убедителност. Не видях нито драскотина по тях.

— И?

— И онова, на което стана свидетел в библиотеката, е любезният вариант на обичайните ни разговори.

Мор стегна устните си в тънка линия, като че едва се възпираше да не каже нещо. Азриел пък не се удържа и й стрелна предупредителен поглед, за да й напомни, че наистина е добра идея да не отваря уста. Явно вече бяха обсъждали въпроса. Многократно.

— Не я виня — додаде Касиан, свивайки рамене независимо от думите си. — Била е… обезчестена. Собственото й тяло вече не й принадлежи истински. — Той стисна челюсти. Дори Амрен не посмя да се обади. — И смятам да одера краля на Хиберн жив следващия път, когато го видя.

Сифоните му проблеснаха в отговор.

Рис провлачи небрежно:

— Сигурен съм, че на краля много ще му хареса.

Касиан го измери злобно.

— Сериозно говоря.

— О, не се и съмнявам. — Виолетовите очи на Рис бяха ослепителни в смътната светлина на апартамента. — Но преди да се отдадеш на планове за възмездие, нека ти напомня, че имаме да планираме война.

— Задник.

Лека усмивка подръпна едното ъгълче на устата на другаря ми. Рис го подстрекаваше, стремеше се да го ядоса, за да не допусне чувството му за вина да го погълне. А останалите му позволяваха да поеме тази задача, макар че и те навярно я бяха изпълнявали през последните седмици.

— Да, такъв съм си — потвърди Рис, — но това не променя факта, че победата е по-важна от отмъщението.

Касиан отвори уста, сякаш се канеше да продължи спора, но Рис обърна поглед към книгите, разпилени по мекия килим.

— Нищо ли няма? — попита той Амрен.

— Не проумявам защо изпрати онези двама палячовци… — тя надникна с присвити очи към Мор и Азриел — … да ме наблюдават.

Ето накъде беше полетял Азриел — към нейния апартамент. За да не зарязва Мор сама на смяна. И все пак тонът на Амрен… свадлив, да, но и някак прикриващ нещо. Начин да потуши уязвимостта в очите на Касиан.

— Не наблюдаваме теб — обясни Мор, потупвайки с крак по килима. — Наблюдаваме Книгата.

И в този миг… усетих я. Чух я.

Амрен беше поставила Книгата на Диханията върху нощната си масичка.

С чаша стара кръв върху нея.

Не знаех дали да се засмея, или да изтръпна. Но се случи второто, когато книгата прошепна: Здравей, сладка лъжкиньо. Здравей, принцесо с…

— О, я да мълчиш! — изсъска Амрен на Книгата, която… наистина замлъкна. — Противна твар. — Измърмори тя и се върна към дебелия том пред себе си.

Рис ми се подсмихна иронично.

— Откакто съединиха двете половини на Книгата, тя се… обажда от време на време.

— И какво говори?

— Пълни небивалици — изплю Амрен, надниквайки смръщено към Книгата. — Просто обича да чува собствения си глас. Като повечето хора, наблъскани в апартамента ми.

Касиан се ухили.

— Май пак сме забравили да нахраним Амрен.

Тя го посочи предупредително с пръст, без дори да вдига поглед.

— Има ли причина, Рисанд, да довлечеш цялата си лаеща глутница в дома ми?

Домът й беше просто грамадно, горе-долу пригодено за живот таванско помещение, но никой от нас не посмя да изтъкне този факт. Вместо това Мор, Касиан и Азриел най-сетне я доближиха, подреждайки се в тесен кръг около работното й място в центъра на стаята.

Рис се извърна към мен.

— Информацията, която ни набави от Дагдан и Брана, потвърждава сведенията, събрани от нас, докато теб те нямаше. Особено за възможните съюзници на Хиберн в други земи, на континента.

— Лешояди — процеди Мор и Касиан я погледна подкрепящо.

Значи, Рис — Рис наистина бе шпионирал, докато Азриел…

Рис изсумтя.

— Умея да се прикривам, другарко.

Стрелнах го кръвнишки, но Азриел се намеси:

— Фейра, от теб очаквахме точно да потвърдиш бъдещите ходове на Хиберн.

— Защо?

Касиан скръсти ръце.

— Нямаме почти никакъв шанс да надвием сами хибернската войска. Ако към тях се присъединят и армии от Валахан, Монтесере и Раск…

Той очерта с пръст линия по мургавото си гърло.

Мор го сръчка в ребрата. Касиан й отвърна със същото, а Азриел поклати отчаяно глава. Около върховете на крилата му се увиваха сенки.

— Тези три кралства… толкова ли са силни?

Навярно глупав въпрос, демонстриращ колко малко знаех за елфическите земи на континента, но…

— Да — отговори Азриел без капка укор в лешниковите си очи. — Валахан разполага с многобройна войска, Монтесере имат пари, а Раск… толкова обширна територия, естествено, притежава и от двете.

— И не можем да разчитаме на подкрепа от другите континентални кралства?

Рис подръпна един конец от маншета на черния си жакет.

— Едва ли някой би прекосил цяло море да ни помогне.

Стомахът ми се преобърна.

— Ами Мириам и Дракон? — Веднъж беше отказал дори да обсъжда въпроса, но… — Бил си се за Мириам и Дракон преди векове. — Допълних. Беше сторил много повече от това, ако можех да вярвам на Юриан. — Дали не е време да ти върнат услугата?

Рис обаче поклати глава.

— Опитахме. Азриел отиде до Кретея.

Островът, където Мириам, Дракон и обединеният им човешко-елфически народ живееха тайно през последните пет века.

— Не намерих никого — обясни Азриел. — Островът тънеше в разруха. И по нищо не си личеше какво му се е случило, нито къде са се преселили жителите му.

— Мислиш, че Хиберн…

— Нямаше следа нито от Хиберн, нито от пострадали — намеси се Мор с изопнато лице.

Бяха и нейни приятели — през годините на Войната. Мириам, Дракон и човешките кралици, подписали Мирния договор. И в кафявите й очи, в очите на всички им тлееше тревога — откровена, дълбока тревога.

— Тогава дали пък не са чули за Хиберн и не са избягали? — предположих.

Знаех от Рис, че Дракон имал крилат легион. Ако съществуваше поне малък шанс да ги намерим…

— Познавам Дракон и Мириам, не биха избягали. Не и от подобно нещо — заяви Рис.

Мор се приведе напред и златистата й коса се разля върху раменете й.

— Но Юриан вече участва във войната… Мириам и Дракон, колкото и да не им се иска, винаги са били свързани с него. Ако наистина е тръгнал по следите им, не мога да ги виня.

Лицето на Рис се отпусна за миг.

— Заради това кралят на Хиберн държи Юриан в ръцете си — пророни той. — Затова Юриан работи за него.

Сбърчих вежди.

— Мириам загина. Едно копие я прониза през гърдите по време на последната морска битка — обясни Рис. — Докато я отнесат до брега, кръвта й изтече. Ала Дракон знаеше за свещен, таен остров, където бил скрит предмет с чутовна, страховита мощ. Заведе я там, в Кретея, и с негова помощ я възкреси, направи я безсмъртна. Също както ти си възкресена, Фейра.

Амрен ми беше казала същото още преди месеци — че и Мириам е била възкресена като мен.

Май и тя самата си го спомни и рече:

— Кралят на Хиберн сигурно е обещал на Юриан да проследи въпросния предмет с помощта на Котела. До новия дом на Мириам и Дракон. Нищо чудно двамата да са се досетили и бързо да са напуснали острова.

А в името на отмъщението си, на умопомрачения гняв, който го обсебваше… Юриан щеше да изпълни всяка заповед на Хиберн. За да може собственоръчно да убие Мириам.

— Но къде са отишли? — Погледнах към Азриел, който още стоеше със свръхестествена неподвижност до стената. — Не си се натъкнал на никаква следа от тях?

— Никаква — отговори Рис вместо него. — Изпращахме много разузнавачи, но без резултат.

Потрих лицето си, изоставяйки крехката надежда.

— Щом не можем да разчитаме на съюз с тях… Как да възпрепятстваме съюзяването на другите континентални сили с Хиберн? Да им попречим да изпратят армиите си? — Изтръпнах. — Това е планът ни, нали?

Рис се усмихна мрачно.

— Да. По него работехме в твое отсъствие. — Изчаках да продължи, едва удържайки се да не закрача нервно из стаята. Сребърните очи на Амрен проблеснаха дяволито. — Първо проучих Хиберн. Народът му. Доколкото можех.

Беше ходил в Хиберн…

Рис се подсмихна на тревогата, завладяла лицето ми.

— Надявах се да открия някой тлеещ конфликт там, от който да се възползваме, с чиято помощ да ги сринем отвътре. Народът можеше да се противопоставя на войната, да я възприема като скъпоструващ, ненужен риск. Но след петстотин години, прекарани на онзи остров, с нищожна търговия, нищожни възможности за развитие… Поданиците на Хиберн са жадни за промяна. Или по-скоро за скок в миналото, когато имаха човешки роби, когато не съществуваха прегради, делящи ги от онова, което сега смятат за свое право.

Амрен затвори внезапно книгата пред себе си.

— Глупци. — Поклати глава, люшвайки мастиленочерната си коса, и вдигна смръщен поглед към мен. — Богатствата на Хиберн се изчерпват от векове. Повечето им търговски маршрути преди Войната водеха към Юга, към Черната земя. Но след като тя попадна във владенията на човеците… Не знаем дали кралят на Хиберн умишлено не подновява търговските канали, за да има народът му повече стимул да воюва, или просто е толкова недалновиден, че е оставил всичко да рухне. Факт е обаче, че поданиците му от векове живеят с тази отрова. Хиберн нарочно ги трови със собственото им негодувание заради застоя и мизерията.

— Много Върховни елфи — обади се внимателно Мор — вярват още отпреди Войната, че хората… че те са тяхна собственост. Много Върховни елфи се радваха на безусловни привилегии заради робите си. А когато им отнеха тези привилегии, когато им се наложи да напуснат родината си или да направят място за още Върховни елфи и да преустроят земите си, да създадат нови дори, и то само над стената… Не са забравили този гняв, колкото и векове да минаха. Особено по места като Хиберн, където и територията, и народът останаха почти незасегнати от промените. Те бяха едни от малкото, които не бяха принудени да се разделят с част от земите си заради стената, нито пък благоволиха да отстъпят от тях на елфите, търсещи нов дом. И така в изолацията си, в нарастващата си нищета, в живота без роби, които да им вършат работата… хибернци отдавна започнаха да възприемат времето преди Войната като златна ера. А това след нея — като тъмни векове.

Потрих гърдите си.

— Що за лудост?!

Рис кимна.

— Да, луди са. Но не забравяй, че кралят им дълги години ги е тласкал към подобно тесногръдие. Не е разширявал търговските им канали, не е позволявал на други кралства да вземат от земите, пренасяйки собствената си култура в съседство с тях. Наблюдавал е падението на Верноподаниците във Войната. Как в крайна сметка загубиха, и то не защото противниковите сили ги надвиха, а заради вътрешните си дрязги. Хиберн е имал дълго, дълго време да обмисли грешките им. И как да ги избегне на всяка цена. Затова се е постарал народът му да подкрепя напълно Войната, идеята, че стената трябва да падне заради насажданото вярване, че така някак ще се върнат към онова… „златно минало“. Хибернци възприемат краля и армиите си не като завоеватели, а като освободители на Върховните елфи и всички покрай тях.

Започваше да ми се гади.

— Как е възможно да вярват в подобно нещо?

Азриел прокара белязана ръка през косата си.

— Това се опитваме да разберем. За това се ослушваме в Хиберн. И в кралства като Раск, Монтесере и Валахан.

— Ще ни използват за назидание, момиче — обясни Амрен. — Нас, притианците. Ние бяхме сред най-ревностните защитници на Мирния договор. Хиберн иска да завоюва Притиан не само за да разчисти пътя си към континента, но и за да демонстрира какво се случва с Върховните елфи, подкрепили Мирния договор.

— Но няма ли други кралства да се застъпят за него? — попитах, дирейки отговора по лицата им.

— Не толкова, колкото се надявахме — призна горчиво Рис. — Твърде много са онези, които също са се чувствали потиснати и задушени през последните векове. Искат си обратно някогашните владения отвъд стената, властта и благоденствието, които са им били отнети. Гледището им за миналото е оцветено от петстотингодишната борба за приспособяване и просперитет.

— Може би и ние сме отговорни донякъде — замисли се Мор, — защото не споделяхме с тях достатъчно от богатствата и земите си. Защото позволихме на тази чума да се разпространи.

— Въпросът е спорен — коментира Амрен, махвайки с фина ръка. — Важното е, че не сме изправени пред армия, тръгнала да сее разруха. Те се имат за освободители. Върховни елфи, въстанали срещу стената и решени да си върнат онова, което вярват, че още им принадлежи.

Преглътнах сухо.

— А какво ще е участието на трите кралства, потенциални съюзници на Хиберн? — Погледът ми прескочи няколко пъти между Рис и Азриел. — Казвате, че… че сте ходили и там.

Рис сви рамене.

— И там, и в Хиберн, и по други места… — Зейнах от смайване и той ми намигна. — Все пак трябваше да се занимавам с нещо, за да не страдам по теб.

Мор врътна очи. А Касиан каза:

— Не бива да позволяваме на трите кралства да обединяват сили с Хиберн. Ако изпратят армиите си към Притиан, свършено е с нас.

— Какво да сторим тогава?

Рис се облегна на резбованата рамка на леглото.

— Гледаме да им намираме работа. — Той кимна към Азриел. — Подхвърлихме им малко информация: истини, лъжи и смесица от двете. Освен това разпръснахме малко и сред някогашните ни съюзници, които засега не смеят да ни подкрепят.

Усмивката на Азриел беше като бяла резка. Лъжи и истини — сенкопоецът и шпионите му ги бяха разпространили из други дворове.

Сбърчих чело.

— Разигравате всички дворове на континента?

— Просто се постарахме да се занимават едни с други — поясни Касиан и в лешниковите му очи просветна дяволита насмешка. — Дългогодишните врагове и съперници на Раск, Валахан и Монтесере внезапно получиха сведения, заради които започнаха да се опасяват от нападения. И се втурнаха да подготвят отбранителните си сили. А това подтикна Раск, Валахан и Монтесере да обърнат поглед към собствените си граници вместо към нашите.

— Щом съюзниците ни от Войната се боят да ни пратят армиите си — скръсти ръце на гърдите си Мор, — то ще ни е достатъчно да ангажират всички останали, да им попречат да изпратят армадите си насам.

Примигнах насреща им. Примигнах към Рис.

Гениално. Абсолютно гениално да насочат вниманието им, страха им един към друг, така че да забравят за нас.

— Значи… не очакваме да дойдат скоро?

— Можем само да се надяваме — рече Амрен. — Както и че ще успеем да се справим с тази ситуация достатъчно бързо, че да не разберат как сме ги изиграли.

— Ами човешките кралици? — Задъвках върха на палеца си. — Трябва да са наясно, че никаква уговорка с Хиберн не би била в тяхна полза.

Мор опря ръце на бедрата си.

— Кой знае какво им е обещал Хиберн, как ги е излъгал. Вече им даде безсмъртие с помощта на Котела в замяна на съдействието им. Ако са имали неблагоразумието да го приемат, вече несъмнено са му отворили портите си.

— Но няма как да го твърдим със сигурност — възрази Амрен. — А и това не обяснява защо не им чуваме гласа, защо са се заключили в двореца си.

Рис и Азриел поклатиха глави в мълчаливо потвърждение и лицата им бавно се помрачиха.

— Май сте бесни, че никой не успява да проникне в двореца им, а? — попитах.

И двамата изръмжаха тихо, преди Азриел да признае:

— Нямаш представа колко.

Амрен просто изцъка с език и вдигна очи към мен.

— Онези хибернски командири жестоко се издъниха, като ти разкриха плановете си да разрушат стената. А може би са знаели, че информацията ще стигне до нас, и господарят им просто е пожелал да се печем на бавен огън.

Килнах глава.

— Говориш за разрушаването на стената чрез пробойните в нея?

Тя посочи с острата си брадичка към книгите около себе си.

— Изискват се сложни заклинания. В общи линии, търсят вратичка в магията, крепяща стената.

— А това говори — свъси физиономия Мор, — че нещо не е наред с Котела.

Вдигнах замислено вежди.

— Защото Котелът би трябвало сам да срути стената, така ли?

— Точно така — потвърди Рисанд, отивайки при Книгата, поставена върху нощната масичка, макар че не посмя да я докосне. — Защо му е на Хиберн да издирва дупки в помощ на Котела, вместо просто да освободи силата му, и готово?

— Дали пък не е изразходил твърде много от нея за преобразяването на сестрите ми и онези кралици?

— Вероятно — каза Рис, връщайки се до мен. — Но ако наистина възнамерява да използва дупките в стената, трябва да намерим начин да ги затворим, преди да е успял.

— Заклинания за кърпенето на стената ли разучаваш? — попитах Амрен.

— Все още търся такива — процеди през зъби тя. — Ще ми е от помощ, ако някой завлече задника си до библиотеката, за да се поразрови там.

— На твое разположение сме — поклони се насмешливо Касиан.

— Не знаех, че си грамотен — отвърна вежливо Амрен.

— Може да е ход за заблуда на противника — намеси се Азриел, преди Касиан да изрече на глас коментара, надничащ от очите му. — За да насочат вниманието ни към стената, докато атакуват от друга посока.

Надзърнах смръщено към Книгата.

— Защо просто не обезвредим Котела отново?

— Защото предишния път едва не те уби — обясни Рис със спокоен, овладян тон, който ми казваше достатъчно: в никакъв случай нямаше да ми позволи да пробвам отново.

Изпънах гръб.

— В Хиберн не бях подготвена. Никой от нас не знаеше какво ни очаква. Ако опитам пак…

Мор ме прекъсна:

— Ако опиташ пак, вероятно ще умреш. Да не говорим, че първо ще трябва да стигнем до Котела, което е невъзможно.

— Кралят — поясни Азриел, виждайки недоумяващата ми гримаса — не изпуска Котела от очи. И го е защитил с повече заклинания и капани от последния път. — Отворих уста да възразя, но сенкопоецът добави: — Проверихме. Неосъществимо е.

Вярвах му — голата искреност в лешниковите му очи беше достатъчно потвърждение, че са проучили въпроса надлежно.

— Е, щом е прекалено рисковано да обезвреждаме Котела — продължих да размишлявам на глас, — мога ли аз да поправя стената някак? Ако е била съвместно изградена от елфи от всички дворове, а моята магия е съчетание от техните…

На фона на спусналата се тишина Амрен пророни:

— Възможно е. Връзката ще е крехка, но… да, вероятно би могла да я закърпиш. Макар че сестрите ти, създадени директно от Котела, може да притежават такава магия, каквато…

— Сестрите ми нямат място в плановете ни.

Пак се възцари мълчание, прекъсвано само от шумоленето на крилата на Азриел.

— Веднъж ги помолих да ни помогнат и вижте какво се случи. Няма да рискувам отново.

Амрен изсумтя.

— Звучиш точно като Тамлин.

Думите й ме блъснаха като юмрук.

Рис плъзна ръка по гърба ми, изникнал толкова светкавично до мен, че дори не го бях забелязала да помръдва. Но преди да отвърне вместо мен, Мор каза тихо:

— Повече да не си изрекла подобна глупост, Амрен!

По лицето на Мор се четеше единствено хладно спокойствие — и ярост.

За пръв път я виждах толкова… страховита. Беше се вбесила на простосмъртните кралици, но сега… Сега съзирах лицето на Третата в йерархията на Великия господар.

— Ако си кисела от глад, просто ни кажи — допълни Мор с вледеняващо кроткия си глас. — Но ако отново чуя такова нещо от устата ти, ще те хвърля в проклетата Сидра.

— Опитай само!

Тънка усмивка беше едничкият отговор на Мор.

Амрен върна вниманието си към мен.

— Имаме нужда от сестрите ти. Ако не за това, то за да привлекат и други към каузата ни, да им обяснят колко много е заложено на карта. Защото всеки потенциален наш съюзник може да подходи с… недоверие след толкова години на лъжи.

— Извини се! — заповяда Мор.

— Мор — пророних.

— Извини се! — изсъска тя на Амрен.

Амрен не каза нищо.

Мор пристъпи към нея, а аз побързах да призная:

— Права е.

И двете се втренчиха в мен с вдигнати вежди.

Преглътнах.

— Амрен е права.

Откъснах се от ръката на Рис, съзнавайки, че мълчи, за да ми позволи сама да се справя. Да подходя подобаващо и към двете като към свое семейство, но най-вече като тяхна Велика господарка.

Лицето на Мор се напрегна, но аз поклатих глава.

— Бих могла… да попитам сестрите си. Да проверя дали са се сдобили с някакви сили. Дали са съгласни да… да разказват за случилото се с тях. Но няма да ги принуждавам да ни помагат, ако не са склонни. Изборът е техен. — Надникнах към другаря си, който винаги ми предоставяше избор, и то не като подарък, а като мое собствено, спуснато от боговете право. Виолетовите му очи просветнаха одобрително. — Но все пак ще им обясня в колко… отчаяно положение се намираме.

Амрен изпуфтя подобно на настръхнала граблива птица.

— Компромис, Амрен — каза кротко Рис. — Нарича се компромис.

Тя не го удостои и с капка интерес.

— Ако искаш да убедиш сестрите си, изведи ги от Дома. Заточението не помага никому.

Рис отбеляза хладнокръвно:

— Не съм сигурен, че Веларис е готов за Неста Арчерън.

— Сестра ми не е някое бясно животно — озъбих му се аз.

Той се сви леко, а останалите развиха внезапен интерес към килима, дивана, книгите.

— Не исках да кажа това.

Не му отговорих, ала той продължи да ме наблюдава изпитателно.

Мор изгледа неодобрително Рис, а мен попита:

— Ами Илейн?

Промених леко стойката си, изтласквайки думите, които още висяха между нас с Рис.

— Мога да я попитам, но… не знам дали ще е готова да излезе сред толкова много хора. Сватбата й щеше да е идната седмица — поясних.

— Да, повтаря го непрекъснато — измърмори Амрен.

Стрелнах я гневно.

— Мери си приказките! — Амрен впери смаян поглед в мен. Аз обаче додадох: — Значи, трябва да намерим начин да закърпим стената, преди Хиберн да я разруши с Котела. И да започнем войната, преди други кралства да са обединили сили с Хиберн. И накрая да се доберем до Котела. Нещо друго?

Рис се обади зад мен с премерено небрежен глас:

— Това е, общо взето. Съберем ли армия, атакуваме Хиберн.

— Илирианските легиони са почти готови — каза Касиан.

— Не — отвърна Рис. — Говоря за по-голяма армия. Не само от Двора на Нощта, но от цял Притиан. Единственото място, в което имаме поне някакъв шанс да намерим съюзници за войната.

Никой не проговори, никой не помръдна от мястото си, а Рис добави само:

— Утре ще изпратим покани до всички Велики господари в Притиан. За среща след две седмици. Време е да научим кой ще застане до нас. И да дадем на всички да разберат какви са последиците от обратното.