Двор от крила и разруха

Глава 54

Юриан не ми беше враг.

Умът ми не го побираше. Въпреки че и двамата с Рис надникнахме в неговия.

Аз не се задържах дълго.

Болката, чувството за вина, яростта, всичко, което бе видял и изтърпял…

Но Юриан казваше истината. Буквално разголи душата си пред нас.

Знаеше къде точно ще ни нападнат. Къде и кога, както и с колко голяма армия.

Азриел изчезна без дори да надзърне към когото и да било от нас. Отиде да предупреди Касиан и да мобилизира легиона.

Юриан заразказава на Мор:

— Не убиха шестата кралица. Васа. Тя от самото начало се досети какво мога да сторя. Поне така си мислеше. Предупреди ги. Каза им, че ако се преродя, не ги чака нищо хубаво и трябва да съберат армиите си, да атакуват заплахата, преди да се е разраснала. Ала Васа е твърде безразсъдна, твърде млада. Не изигра ролята си толкова предвидливо, колкото златната кралица Деметра. Не съзря копнежа в очите им, когато им споделих за силите на Котела. Не разбра, че в мига, в който започнах да плета мрежата от лъжи на Хиберн… ги превърнах в нейни врагове. Те не посмяха да я убият, защото наследницата на трона й е още по-самонадеяна. Затова намериха един древен магьосник отвъд стената, който обича да държи в плен млади жени. Той я прокле и я отвлече… Целият свят вярва, че през последните месеци Васа боледува.

— Знаем — отвърна Мор и никой от нас не дръзна да надникне към Илейн. — Научихме.

И въпреки че истината се разплиташе пред нас… никой не му призна, че Люсиен е тръгнал да я търси.

Но Илейн като че ли си спомни. Спомни си кой бе хукнал по следите на изчезналата кралица. И каза на Грейсън с каменно, горестно лице:

— Не исках да те мамя.

Баща му отговори вместо него:

— Трудно ми е да повярвам.

Грейсън преглътна.

— И какво? Смяташе, че можеш просто да се върнеш тук, да заживееш с мен в лъжа?

— Не. Да. Не знам… не знам какво исках…

— И си обвързана с някакъв… елф. Син на Велик господар.

По-скоро наследник на друг Велик господар, дощя ми се да го поправя.

— Казва се Люсиен.

Май за пръв път чувах името му от нейната уста.

— Не ме интересува как се казва. — Първите остри думи на Грейсън. — Ти си му другарка. Знаеш ли изобщо какво значи това?

— Не значи нищо — отвърна Илейн с пресекващ глас. — Не значи нищо. Не ме е грижа кой го е решил и защо…

— Принадлежиш на него.

— Аз не принадлежа на никого. Но сърцето ми принадлежи на теб.

Лицето на Грейсън се обтегна.

— Не го искам.

Болката в очите й беше толкова дълбока, че вероятно щеше да постъпи по-милостиво с нея, ако просто я беше ударил. Като видях как провисва лицето й…

Пристъпих по-близо до нея и я избутах зад себе си.

— Ето какво ще се случи. Ще приемете всички хора, които успеят да стигнат дотук. А ние ще защитим стените ви със заклинания.

— Не са ни нужни — процеди Нолан.

— Да ви демонстрирам ли — подех аз — колко грешите? Или ще ми повярвате, като казвам, че мога да превърна ето тази стена в купчина отломки само с една мисъл? Да не говорим за приятелите ми. Нека ви уверя, лорд Нолан, че определено са ви необходими и заклинанията, и помощта ни. Които ви предлагаме в замяна на убежище за всички хора в беда.

— Не желая тази измет в дома си.

— Ще допускате само богатите и влиятелните през портите си, така ли? — вдигна въпросително вежда Рис. — Не знам дали аристократите ще склонят да обработват земите ви, да ловят риба в езерото ви и да колят прасетата ви.

— Разполагаме с предостатъчно слуги.

Отново се случваше. Поредната свада с тесногръди, изпълнени с омраза сноби…

Юриан обаче каза на лордовете:

— Бих се рамо до рамо с вашия предшественик. И той би се срамувал от вас, ако заключите портите си за беззащитни хора. Направите ли го, все едно плюете на гроба му. Ползвам се с доверие пред Хиберн. Една дума от мен, и легионът му ще ви дойде на гости.

— Заплашваш да доведеш пред стените ни точно онзи враг, от когото уж искаш да ни защитиш?

Юриан сви рамене.

— Със същия успех бих могъл да убедя Хиберн да не ви закача. Има ми пълно доверие. Ако пуснете хората… ще сторя всичко по силите си да задържа армиите му настрана.

Той погледна Рис така, сякаш го предизвикваше да се усъмни в обещанието му.

Всички все още бяхме твърде смаяни, за да си придадем равнодушен вид.

Нолан обаче отвърна:

— Не твърдя, че имам голяма войска. Само немалък отряд войници. Ако казваш истината… — Той надникна към Грейсън. — Ще ги приемем. Всички, които стигнат до стените ни.

Запитах се дали всъщност по-възрастният лорд не бе по-податлив на преговори. Особено когато Грейсън нареди на Илейн:

— Свали халката!

Пръстите на Илейн се свиха в юмрук.

— Не.

Лошо. Май нещата помежду им щяха да се развият по най-неблагоприятния начин.

— Свали. Халката.

Този път лорд Нолан предупреди тихо сина си. Грейсън не го удостои с внимание. Илейн не помръдна.

— Свали халката!

Яростната му заповед отекна между каменните стени.

— Достатъчно! — нареди Рис с онова свое гибелно спокойствие. — Дамата ще задържи халката, ако я иска. Макар че никой от нас не би съжалил, ако реши да я изхвърли. Всяка елфа би предпочела злато или сребро пред желязо.

Грейсън впери кръвнишки поглед в Рисанд.

— Така ли започвате? Вие, елфите, идвате тук, за да превземете нашите жени?! Да не би вашите да не стават за оправяне?

— Мери си приказките, момче! — смъмри го баща му.

Илейн пребледня като платно от грубия му език.

Грейсън просто й заяви:

— Няма да се оженя за теб. Край на годежа ни. Ще приема всички хора от вашите земи. Но без теб. Никога повече.

По лицето на Илейн се затъркаляха сълзи и соленият им мирис изпълни помещението.

Неста направи крачка напред. И още една. И още една.

Докато не се озова пред Грейсън с неочаквана бързина.

И му зашлеви толкова силен шамар, че главата му се люшна настрани.

— Никога не си я заслужавал — процеди тя в обострилото се мълчание, а Грейсън се хвана за бузата и изруга, превивайки се надве. Неста обърна поглед към мен. Бяс, неприкрит и огнен, бушуваше в очите й. Но гласът й беше леденостуден, когато ми каза: — Предполагам, че нямаме повече работа тук.

Кимнах безмълвно. Горда като кралица, Неста хвана Илейн под ръка и я изведе от стражевата кула. Мор тръгна след тях, пазейки гърбовете им, когато навлязоха в полето от оръжия и ръмжащи кучета отвън.

Двамата лордове напуснаха без дори да се сбогуват с нас.

Като останахме насаме, Юриан каза:

— Предайте на сенкопоеца, че съжалявам за стрелата в гърдите му.

Рис поклати глава.

— Какъв е следващият ни ход? Едва ли си тръгнал само да предупреждаваш човеците за опасността.

Юриан се отблъсна от масата.

— Следващият ни ход, Рисанд, е да се върна в лагера на Хиберн и да изпадна в истерия, задето и този път не съм открил Мириам и Дракон. След това пак ще се поразходя до континента, за да посея семето на раздора в дворовете на кралиците. Да издам някои важни подробности за намеренията им. За това на чия страна са. И какво целят всъщност. Ще им отворя малко работа. Нека са твърде заети с вътрешните си конфликти, че да отплават насам. А след тази мисия… кой знае? Може би ще ви подкрепя на бойното поле.

Рис потри челото си с палец и показалец и няколко кичура от косата му се люшнаха напред, като сведе глава.

— Ако не бях надникнал в главата ти, нямаше да повярвам и на едничка твоя дума.

Юриан стовари длан върху касата на вратата.

— Кажи на Касиан да ги удари по левия фланг. Хиберн ще изпрати там необучените си благородници, за да трупат опит. Неизпитани в бой глезльовци. Ако покоси редиците му в този край, ще сплаши и калените войници. Атакувайте с пълна мощ, и то бързо; не им давайте време да се прегрупират и да свикат смелост. — Юриан ми се усмихна мрачно. — Така и не те поздравих, задето уби Дагдан и Брана. Добро изпълнение.

— Направих го заради Децата на благословените — отвърнах. — Не за слава.

— Знам — каза той и вирна вежди. — Защо според теб реших да ти се доверя?