Двор от крила и разруха

Глава 6

Една връзка ключове за вратите на имението беше изчезнала.

Но след снощната случка Тамлин като че ли не се интересуваше от това.

Закуската мина в мълчание, хибернските командири се цупеха, задето им се налагаше да чакат толкова време, за да видят втората дупка в стената, а Юриан за пръв път беше прекалено уморен, за да прави каквото и да било друго, освен да тъпче месо и яйца в противната си уста.

Тамлин и Люсиен очевидно бяха разговаряли преди закуската, но Люсиен умишлено стоеше на почтително разстояние от мен. Нито ме поглеждаше, нито ме заприказваше, сякаш още изпитваше потребност да убеждава Тамлин в невинността ни.

Хрумна ми да попитам в прав текст Юриан дали той бе откраднал ключовете от стража, на когото липсваха, но тишината ми действаше успокояващо.

Докато Ианта не влезе с парадна стъпка в трапезарията, старателно избягвайки погледа ми, като че аз самата бях ослепителното слънце, откраднато от нея.

— Простете, че прекъсвам закуската ви, но трябва да обсъдим един въпрос, Велики господарю — рече жрицата, спирайки рязко на половината си път към масата, в резултат на което светлите поли на робата й се разляха около краката й.

Всички наострихме уши.

Тамлин, умислен и начумерен, попита:

— Какво има?

Тя се престори, че тъкмо забелязва пратениците от Хиберн. Едва се сдържах да не изсумтя заради тревожния поглед, който им хвърли, преди да върне очи към Тамлин. Следващите й думи не ме изненадаха.

— Май е по-добре да говорим след закуската. Насаме.

Несъмнено политическа маневра, за да им подскаже, че всъщност тя има влияние тук — върху Тамлин. Както и че може би и Хиберн би желал да спечели благоразположението й, като се имаше предвид с каква информация се бе снабдила. Аз пък бях достатъчно жестока, за да подхвърля мило:

— Ако можем да се доверим на съюзниците си от Хиберн да воюват рамо до рамо с нас, то можем да разчитаме и на дискретността им. Да чуем какво имаш да казваш, Ианта.

Тя дори не надникна към мен. Сега обаче се бе озовала впримчена между чистата обида и любезността… Тамлин прецени компанията ни на фона на искането на Ианта и подкани:

— Да чуем.

Бялото й гърло подскочи.

— Има… Жриците ми откриха, че земята около храма ми… умира.

Юриан врътна очи и продължи да яде бекона си.

— Тогава съобщи на градинарите — посъветва я Брана, преди и тя да върне вниманието си към храната.

Дагдан се подсмихна над чашата си чай.

— Не е по силите на градинаря — изопна гръб Ианта. — Главня трови земите ни. Листата, корените, пъпките… всичко погива. Това е работа на нагите.

С усилие се възпрях да не надзърна към Люсиен — да проверя дали и той не бе забелязал прекалената възбуда в очите й. Дори Тамлин въздъхна, сякаш прозрял намеренията й: мъчеше се да се изкачи обратно в йерархията на двора му, навярно сътворила план да отрови земята, а сетне чудотворно да я изцери.

— В гората има и други места, където растителността мре безвъзвратно — продължи Ианта, притиснала окичена в сребро ръка към гърдите си. — Боя се, че това е знак за предстоящо нападение на нагите.

О, да, бях влязла под кожата й! Чудех се какво ли ще направи след вчерашната случка, след като й бях отмъкнала под носа мига на слава и власт. Но това… Хитро решение.

Потиснах надълбоко злорадата си усмивка и подметнах с топъл глас:

— Ианта, дали случаят не е за хората от поддръжката?

Тя се скова и най-после обърна лице към мен. „Въобразяваш си, че владееш играта — сърбеше ме езикът да й кажа, — но дори не подозираш, че всеки твой ход от снощи и от тази сутрин е продиктуван от мен.“

Кимнах към принца и принцесата, а после и към Люсиен.

— Следобед заминаваме за оглед на стената, но ако проблемът още е налице, като се върнем след няколко дни, ще ти помогна да го решим.

Окичените й със сребро пръсти се свиха в хлабави юмруци до тялото й. Но като една истинска усойница Ианта се обърна към Тамлин:

— Вие ще ги придружавате ли, Велики господарю?

Очите й отскочиха първо към мен, след това и към Люсиен — посланието в тях беше прекалено настойчиво, за да е просто небрежно надзъртане.

Вече усещах призрачно, леко главоболие, което се влошаваше с всяка нейна дума. Бях си легнала твърде късно и не се бях наспала, а имах необходимост от сили за предстоящите дни.

— Не, няма — отсякох, преди Тамлин да е смогнал да отговори.

Той остави приборите си.

— Всъщност мисля да ги съпроводя.

— Не се нуждая от придружители.

Нека сам раздипля пластовете на отбранителната ми реакция.

Юриан изсумтя.

— Започваш да се усъмняваш в добрите ни намерения ли, Велики господарю?

— Внимавай какви ги приказваш! — озъби му се Тамлин.

Опрях длан върху масата.

— Ще съм в безопасност с Люсиен и стражите.

На Люсиен май му се щеше да потъне в стола си и да изчезне завинаги.

Погледнах към Дагдан и Брана с едва доловима усмивка.

— Мога да се защитавам и сама, ако се наложи — уверих Тамлин.

Двамата даемати отвърнаха на усмивката ми. Не ги бях усетила да опипват за пореден път нито щита в съзнанието ми, нито бариерите, които се стараех да държа около колкото можеше повече от тукашните. Но непрестанната употреба на силата ми започваше да ме изтощава — отсъствието от това място за цели четири-пет дни щеше да е истинско облекчение.

— Може би е най-разумно да отидеш, приятелю — прошепна Ианта на Тамлин. Изчаках. Изчаках да чуя следващата глупост, изнизваща се от нацупената й уста. — Не се знае кога Дворът на Нощта ще пробва да я похити отново.

Имах само миг да обмисля реакцията си. Да избера да се облегна назад в стола си, свивайки рамене напред, и да призова спомените за Клер, за Рис с прободени от ясеновите стрели крила — все образи, които да наквасят мириса ми със страх.

— Да нямаш новини? — прошепнах.

Брана и Дагдан внезапно придобиха много заинтригуван вид.

Жрицата отвори уста, но Юриан провлачи отегчено:

— Няма новини. Границите им са охранявани. Рисанд ще е същински глупак, ако рискува да ги прекрачи.

Вперих поглед в чинията си, олицетворявайки смирения ужас.

— Да, глупак — обади се Ианта, — но глупак с желание за мъст. — Тя се извърна към Тамлин и утринното слънце проблесна по скъпоценния камък върху главата й. — Може би, ако му дадете крилата на семейството му, ще… поулегне.

За секунда в тялото ми се разля тишина.

Последвана от грохотна вълна, която удави почти всяка моя мисъл, всеки инстинкт за самосъхранение. Едва чувах заради тътена в кръвта си, в костите си.

Но думите й, предложението й… Евтин опит да ме приклещи в капана си. Престорих се, че не я чувам, че не ме интересува какво бръщолеви. Колкото и нетърпеливо да очаквах отговора на Тамлин.

Накрая той заяви с гърлен глас:

— Изгорих ги отдавна.

Можех да се закълна, че долових разкаяние в думите му — разкаяние и срам.

Ианта просто изцъка с език.

— Жалко. Сигурно щеше да плати солидна сума за тях.

Крайниците ме заболяха от напъна да ги държа на място, да не скоча от масата, за да разбия главата й в мраморния под.

Въпреки това казах с нежен, успокоителен глас на Тамлин:

— Всичко ще бъде наред. — Докоснах ръката му, погалвайки с палец кокалчетата му. Вперих очи в неговите. — Да не тръгваме по този път отново.

Щом го пуснах, Тамлин заби поглед в Люсиен и чувството му за вина отпреди миг се изпари. Ноктите му се показаха, впивайки се в осеяната с резки странична облегалка на креслото му.

— Внимавай.

Всички почувствахме заплахата в тона му.

Пътят щеше да ни отнеме два дни с езда, но с ответряване, ходене и пак ответряване стигнахме само за ден. Можехме да преваляме и повече километри наведнъж, но Дагдан се оказа по-бавен от очакваното, защото пренасяше сестра си и Юриан.

Не го винях. Пренасянето на други хора изцеждаше силите неимоверно. Двамата с Люсиен ответрявахме по един страж, синове на дребни господари, научени на обноски и предпазливост. Затова и бяхме взели със себе си ограничено количество багаж. Включително палатки.

Щом стигнахме до пролуката в стената, наоколо вече се спускаше мрак.

Малкото ни багаж също бе успял да затрудни ответряването ни през света, така че, като истинска дама, доволна да бъде обслужвана, позволих на войниците да опънат палатките ни. Вечерята ни около огъня мина почти в мълчание, на никого не му се говореше, с изключение на Юриан, който подложи стражите на кръстосан разпит относно обучението им. Близнаците се оттеглиха в палатката си, след като почоплиха намръщено сандвичите с месо, които носехме, сякаш бяха пълни с бели червеи, а малко след това Юриан влезе в гората, понеже искал да се поразтъпче преди лягане.

Когато огънят започна да тлее и аз се вмъкнах в палатката, толкова тясна, че с Люсиен трябваше да спим рамо до рамо.

Червената му коса проблесна на смътната светлина, когато по-късно и той отметна парчето плат на входа й с ругатня.

— Май е по-добре да спя навън.

Аз врътнах очи.

— Я стига!

Той ми хвърли предпазлив, преценяващ поглед и коленичи да свали ботушите си.

— Знаеш, че Тамлин е… докачлив на някои теми.

— Освен това е трън в гащите — заявих ядосано, пъхвайки се под одеялото си. — Ако се поддаваш на всичките му изблици на параноя и чувство за притежание, само ще влошиш нещата.

Люсиен разкопча жакета си, но си легна почти облечен върху спалното шалте.

— Май онова, което влошава нещата, е, че вие двамата не сте… така де, не сте, нали?

Сковах се и издърпах одеялото по-нагоре върху раменете си.

— Не. Не желая никой да ме докосва така. Поне засега.

Мълчанието му беше тежко, тягостно. Ненавиждах тази своя лъжа, усещах се някак нечистоплътна заради нея.

— Съжалявам — рече той, а аз се обърнах към него в тъмнината на палатката ни, чудейки се за какво ли още се извинява.

— Няма ли начин да се измъкнем от уговорката с Хиберн? — Думите ми бяха тихи като пукането на въглените отвън. — Върнах се, невредима съм. Може да успеем да заобиколим…

— Не. Кралят на Хиберн състави сделката си с Тамлин прекалено умно, прекалено ясно. Обвърза го с магия, магия ще го порази, ако не допусне Хиберн в земите ни.

— Как по-точно? Ще го убие ли?

Въздишката на Люсиен почти разроши косата ми.

— Ще вземе силите му, а това може и да го убие. Магията е равновесие. Затова и той не можа да се намеси в сделката ти с Рисанд. Дори онзи, който опита да прекъсне нечия спогодба, ще си изтърпи последствията. Ако те беше задържал тук, магията, обвързваща те с Рис, можеше да вземе неговия живот в замяна на твоя. Или този на някой негов близък. Стара магия е; стара и причудлива. Ето защо избягваме уговорките, освен ако не е наложително. Дори учените от Двора на Деня не знаят как работи. Повярвай ми, разпитвал съм ги.

— Заради мен. Разпитвал си ги заради мен.

— Да. Миналата зима ходих да искам съвет как да прекъснем сделката ти с Рис.

— Защо не ми каза?

— Не исках… не искахме да ти даваме празни надежди. А и рискувахме Рисанд да надуши какво сме наумили и да се намеси. Да ни спре.

— Затова Ианта е насочила Тамлин към Хиберн.

— Той не можеше да си намери място. Учените от Двора на Деня действаха твърде бавно. Умолявах го да ми даде още време, но теб вече те нямаше от месеци. Той настояваше да се заеме с нещо, а не да чака. Въпреки писмото, което му изпрати. Всъщност заради писмото ти. И накрая, след… след онзи ден в гората, му казах да действа.

Обърнах се по гръб и вперих очи в полегатия покрив на палатката.

— Много зле ли беше? — попитах тихо.

— Сама видя стаята си. Той я потроши. Също и кабинета, и неговата спалня. Даже… уби стражите. След като изцеди и последната информация от тях. Екзекутира ги пред всички в имението.

Кръвта ми се смрази.

— И ти не си го спрял.

— Пробвах. Умолявах го за милост. Но той не ме чу. Не можеше да ме чуе.

— И стражите ли не опитаха да го спрат?

— Не посмяха. Фейра, той е Велик господар. Различна порода е.

Чудех се дали би казал същото нещо за мен, ако узнаеше какво бях всъщност.

— Нямахме избор. Никакъв. Оставаше ни или да обявим война на Двора на Нощта и Хиберн, или да се съюзим с Хиберн, да ги пуснем да вършеят, а сетне да използваме съюза ни в наша полза.

— Какво искаш да кажеш? — поинтересувах се шепнешком.

Люсиен обаче осъзна какво бе изрекъл и се постара да оправи положението.

— Имаме врагове във всеки двор. Съюзничеството с Хиберн ще ги накара да се замислят, преди да ни посегнат.

Лъжец. Обучен, хитроумен лъжец.

Въздъхнах тежко, сънливо.

— Въпреки че са ни съюзници — измърморих, — пак ги мразя.

Той изсумтя в мрака.

— Аз също.

— Ставайте.

Ослепителна светлина прониза палатката и аз изсъсках.

Люсиен заглуши заповедта с ръмжене, надигайки се рязко върху шалтето си.

— Излез! — нареди на Юриан, който ни огледа, подсмихна се и си тръгна.

По някое време през нощта се бях изтърколила върху шалтето на Люсиен, забравила всякакви кроежи за сметка на един първичен стремеж — към топлина. Не се и съмнявах, че Юриан ще скъта картинката в съзнанието си, за да я сервира на Тамлин, когато се върнехме: бяхме спали в една палатка и на сутринта ни беше мернал в много уютна поза.

Измих се в близкото поточе, болезнено скована от спането на земята, било то върху шалте, или не.

Като приключих, Брана чакаше край поточето и ме поздрави със студена, тъничка усмивка.

— И аз бих избрала сина на Берон.

Изгледах принцесата изпод свъсени вежди.

Тя сви рамене и усмивката й се разшири.

— Мъжете от Двора на Есента имат огнена кръв. И им личи в леглото.

— Предполагам, че го знаеш от личен опит?

Тя се изкиска.

— Защо според теб се забавлявах толкова по време на Войната?

Дори не понечих да прикрия отвращението си.

Един час по-късно, по пътя към пролуката в стената, Люсиен ме хвана да го зяпам странно, докато думите й се превъртаха в главата ми за десети път.

— Какво? — попита ме той.

Поклатих глава, нареждайки си да не си представям Илейн, подложена на този… огън.

— Нищо — отвърнах, а пред нас Юриан изруга.

Острият му крясък накара и двама ни да ускорим крачка, а като чухме стона на меч, изваден от ножница, се втурнахме напред. Листа и клони забрулиха лицето ми, но само след миг се озовахме до стената и невидимата, ужасяваща бариера забуча, запулсира в главата ми.

А през дупката в нея ни гледаха Децата на благословените.