Двор от крила и разруха

Глава 3

Пролетната гора притихна, докато яздехме сред напъпилите дървета. Птиците и дребните твари се бяха изпокрили дълго преди да минем оттам.

Не от мен, нито от Люсиен, нито пък от тримата стражи, които ни следваха на почтително разстояние. Будувала бях през почти цялата нощ, обхождайки имението наум, издирвайки някаква следа, че Дагдан и Брана използват влиянието си на даемати върху някой друг. За щастие, умението да разбивам проклятия, което бях наследила от Хелион Заклинателя, Велик господар на Двора на Деня, не отчете никакви магии, освен заклинанията около самата къща, предотвратяващи и ответряването, и доветряването.

Тамлин ми се стори напрегнат на закуска, но не ме накара да си остана у дома. Дори си позволих да го изпробвам, любопитствайки какво му има, а той отвърна просто, че го боляла главата. Люсиен го потупа по рамото и му обеща да се грижи за мен. Едва не се изсмях на думите му.

Смехът обаче беше далеч от устните ми сега, когато стената пулсираше и вибрираше наблизо, тежко, отвратително присъствие, което се виждаше от цял километър. А от толкова близо… Дори конете ни бяха нервни; като ги вързахме за ниско надвисналите клони на цъфналите кучешки дрянове, замятаха глави и затъпкаха тревожно на място по покритата с мъх земя.

— Пролуката в стената е ето там — обади се Люсиен, явно не по-доволен от мен да пътува в подобна компания.

Дагдан и Брана поеха след него, смачквайки опадалите розови цветове, а Юриан се отцепи да проучи околността. Стражите пък останаха при конете ни.

Аз последвах Люсиен и командирите, като гледах да вървя на известно разстояние зад тях. Знаех, че елегантните ми, изтънчени дрехи нямаше да накарат принца и принцесата да забравят, че подире им крачи друг даемат. Въпреки това умишлено бях подбрала бродирания си сапфиренозелен жакет и кафяв панталон, украсен единствено с инкрустираните със скъпоценни камъни нож и ножница, които Люсиен ми беше подарил. Преди цяла вечност.

— Кой е пробил тази дупка в стената? — попита Брана, оглеждайки пролуката, която ние не виждахме.

Стената беше напълно невидима, затова само я усещахме — като място, откъдето въздухът внезапно бе изсмукан.

— Не знаем — рече Люсиен. Той скръсти ръце и слънчевите лъчи, проникващи през короните на дърветата, озариха златистите бродерии на светлокафявия му жакет. — На някои места стената сама се руши през вековете. Тази дупка тук е голяма само колкото да се промъкне един човек.

Близнаците се спогледаха. Аз ги настигнах и вперих взор в пролуката, в стената около нея, чиято… неестественост караше всеки мой инстинкт да отстъпи назад.

— Аз минах оттук. В самото начало.

Люсиен кимна, а другите двама вдигнаха вежди. Но аз сторих крачка към Люсиен, почти докосвайки ръката му със своята, за да служи като преграда помежду ни. Тази сутрин на закуска принцът и принцесата не посмяха да изпробват щитовете ми. А сега трябваше да ги заблудя, че физическото им присъствие ме плаши. Брана забеляза колко близо стоя до Люсиен; как той пристъпва леко пред мен, за да ме брани.

Мъничка, студена усмивка изви устните й.

— Колко дупки има в стената?

— Преброили сме три по протежение на цялата ни граница — отвърна стегнато Люсиен. — Плюс една в морето, на около два километра от брега.

Маската на равнодушието остана върху лицето ми, докато той им сервираше информацията.

Брана поклати глава и тъмната й коса сякаш погълна слънчевата светлина.

— Морските проходи не са ни от полза. Трябва да я разбием по суша.

— Със сигурност и на континента има уязвими места.

— Кралиците им упражняват още по-слаба власт върху поданиците си дори от вас — коментира Дагдан.

Аз попих думите му, обмисляйки ги.

— Тогава ще ви оставим да проучите тази дупка — заявих. — Като приключите, ще потеглим към следващата.

— Тя е на два дни езда оттук — възрази Люсиен.

— Тогава ще планираме ново пътуване — отвърнах лаконично. И преди Люсиен да ми се противопостави, настоях: — А третата дупка?

Люсиен потупа с крак по мъха, но отговори:

— Два дни езда отвъд втората.

Обърнах се към хибернските командири и вдигнах въпросително вежда.

— И двамата ли можете да се ответряте?

Брана се изчерви и изопна гръб. Този път Дагдан взе думата:

— Само аз мога. — Явно беше пренесъл и Брана, и Юриан. Той добави: — Броени километри, ако нося други.

Просто кимнах и тръгнах към гъсталак от ниско приведени кучешки дрянове, а Люсиен ме последва. Щом наоколо останаха само шумолящи розови цветове и слънчеви лъчи, пронизващи горския купол от преплетени клони, когато принцът и принцесата насочиха вниманието си към стената, твърде далеч да ни виждат и чуват, аз седнах на една гладка, оголена скала.

Люсиен се настани на земята до близкия дънер и кръстоса покритите си с ботуши глезени.

— Каквото и да си намислила, от мен да знаеш, че ще ни накисне в дълбока помия.

— Нищо не съм намислила.

Взех един паднал розов цвят и го завъртях между палеца и показалеца си.

Златното му око ме прихвана, щракайки тихо.

— Виждаш ли изобщо с това нещо?

Той не ми отговори.

Хвърлих цвета върху мекия мъх между нас.

— Нямаш ми доверие? След всичко, което преживяхме заедно?!

Люсиен втренчи свъсен поглед в розовия цвят, без да изрече и дума.

Аз изрових от раницата си манерката с вода.

— Ако беше живял по време на Войната — попитах го, отпивайки глътка, — на тяхна страна ли щеше да се биеш, или на страната на човеците?

— Щях да участвам в човеко-елфическия съюз.

— Дори баща ти да беше от противниковия лагер?

— Особено ако баща ми беше от противниковия лагер.

Но Берон беше участвал в съюза, ако си спомнях правилно уроците по история, които Рис ми предаваше преди толкова много месеци.

— А сега си готов да тръгнеш на война под знамето на Хиберн.

— Направих го и заради теб, в случай че не знаеш. — Студени, тежки думи. — Отидох с него да те спасяваме.

— Не съм предполагала колко силна мотивация може да се породи от гузната съвест.

— Онзи ден ти… си тръгна — додаде той, умишлено избягвайки другата дума: „напусна“. — Прибрах се в имението преди Тамлин, новината ме застигна при границата и веднага хукнах насам. Но от теб беше останал само пръстенът, разтопено парче метал между камъните по пода на гостната. Отървах се от него, преди Тамлин да дойде.

Опипващо почвата, прецизно построено изказване. Почиващо върху фактите, според които не е имало отвличане.

— Разтопиха го на пръста ми — излъгах.

Гърлото му потрепери, но той просто поклати глава, а слънцето, процеждащо се през горския балдахин, проблесна по червената му като жарава коса.

Поседяхме в мълчание няколко минути. Чу се шумолене на шума и тих говор — командирите приключваха работата си. Стегнах се и премислих думите, с които трябваше да си послужа, за да не възбуждам подозрения.

Сетне пророних тихо на Люсиен:

— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш от Хиберн.

Той зачовърка мъха до себе си, стиснал челюсти.

— Беше капан. Мислех, че тръгваме за… друго.

Едва се сдържах да не оголя зъби. Вместо това отидох да седна до него край широкия дънер.

— Ужасна работа — заявих искрено.

Той изсумтя тихо.

Побутнах с коляно неговото.

— Не позволявай на Юриан да те подмами. Просто се пробва да открие слабите места в отношенията ни.

— Знам.

Обърнах лице към него и опрях настойчиво коляното си в неговото.

— Защо? — попитах. — Защо му е на Хиберн да постъпва така, освен от извратена жажда за завоевания? Какво го тласка към подобни зверства? Народът му? Омраза? Арогантност?

Най-накрая Люсиен вдигна поглед към мен и фините релефни орнаменти по златното му око ми се сториха още по-изумителни отблизо.

— Според теб…

Брана и Дагдан се появиха откъм храсталака и ни изгледаха смръщено.

Но Юриан — плътно зад тях, сякаш досега им бе обяснявал какво е открил — се усмихна, като ни зърна да седим с опрени колене и почти долепени носове.

— Внимавай, Люсиен — ухили се подигравателно воинът. — Знаеш какво се случва с всеки, дръзнал да докосне притежанията на Великия господар.

Люсиен му се озъби, а аз го стрелнах предупредително.

— Виждаш ли? — прошепнах му тихо.

И въпреки Юриан, въпреки злорадите изражения на командирите, едното ъгълче на устата му се изви в лека усмивка.

Ианта ни чакаше при конюшнята, като се върнахме.

Организирала бе внушителната си поява в самия край на закуската преди няколко часа, влизайки с грациозни стъпки в трапезарията тъкмо когато слънцето пускаше дългите си снопове от чисто злато през прозорците.

Не се и съмнявах, че нарочно бе уцелила точно този момент, също както преднамерено спря по средата на един от сноповете лъчи, и то под такъв ъгъл, че косата й да засияе, а скъпоценният камък на главата й да лумне в син пламък. Бих кръстила подобна картина „Еталон за благочестие“.

След като Тамлин я представи накратко, тя се зае да гука на Юриан, който я зяпаше намръщено, като че беше някое нахално насекомо, жужащо в ухото му.

Дагдан и Брана слушаха умилкванията й с такава досада, че започвах да се питам дали двамата не предпочитаха единствено собствената си компания. И то кой знае в колко скверни измерения. В очите им не се четеше нито искрица интерес към красавицата, по която обикновено точеха лиги и мъже, и жени. Навярно плътската им страст отдавна бе източена до последна капка вкупом с душите им.

В крайна сметка хибернските командири и Юриан изтърпяха Ианта около минута, преди да съсредоточат вниманието си в храната. Обида, която несъмнено обясняваше защо жрицата бе решила да ни посрещне тук още на влизане в имението.

Аз самата яздех за пръв път от месеци и почти не можех да помръдна от болезнена скованост, докато спътниците ни слизаха от конете си. Затова хвърлих дискретен, умолителен поглед към Люсиен, който се подсмихна не особено прикрито и закрачи важно към мен.

Преди да се разотидат, хибернските пратеници забелязаха как Люсиен ме хваща през кръста с широките си ръце и с лекота ме сваля от коня, оставяйки ме до Ианта.

Аз го потупах по рамото за благодарност. А той, вечният кавалер, ми отвърна с поклон.

Понякога ми беше трудно да го мразя. Да си спомня каква роля играя.

— Надявам се, че пътуването е било успешно — изчурулика Ианта.

Посочих с брадичка към кралските особи.

— На тях като че ли им хареса.

И наистина, явно резултатът от огледа им беше задоволителен. Все пак не смеех да задавам прекалено много въпроси. Още не.

Ианта сведе глава.

— Слава на Котела!

— Какво искаш? — попита безучастно Люсиен.

Тя се засегна, но вирна брадичка и кръстоса ръце.

— Ще организираме тържество в чест на гостите ни. И едновременно по случай Лятното слънцестоене след няколко дни. Исках да го обсъдим с Фейра. — Двулична усмивка. — Стига да не възразяваш.

— Не възразявам — отвърнах, преди Люсиен да е казал нещо, за което щеше да съжалява. — Дай ми един час да хапна и да се преоблека. После ще дойде в кабинета.

Вероятно прозвучах малко по-самоуверено отпреди, но тя просто кимна. Аз хванах Люсиен под ръка и го поведох напред.

— До скоро! — казах на Ианта и усетих погледа й върху нас, докато излизахме от сенчестата конюшня под яркото обедно слънце.

Тялото му беше напрегнато, почти разтреперано.

— Какво е станало помежду ви? — изсъсках, като се загубихме от очите й сред живите плетове и чакълестите алеи на градината.

— Не си струва да ти обяснявам.

— Когато… ме отвлякоха — запънах се, след като едва не си признах, че съм си тръгнала, — Ианта и Тамлин…

Не се преструвах, че стомахът ми се свива.

— Не — рече дрезгаво той. — Не. Когато дойде Каланмаи, той отказа. Направо отказа да участва. Замених го в Ритуала, но…

Бях забравила. И за Каланмаи, и за Ритуала. Изчислих дните наум.

Нищо чудно, че бях забравила. По онова време се намирах в планинската колиба. С Рис вътре в мен. Сигурно онази нощ бяхме сътворили наша собствена магия.

Но Люсиен…

— Ти ли заведе Ианта в пещерата на Каланмаи?

Той не смееше да ме погледне в очите.

— Тя настоя. Тамлин беше… Нещата вървяха на зле, Фейра. Отидох вместо него и изпълних дълга си към двора. Озовах се там по своя собствена воля. И изпълнихме Ритуала.

Не беше странно, че го беше оставила на мира. Получила беше онова, което искаше.

— Моля те, не казвай на Илейн. Когато… когато я намерим — додаде той.

Може и да беше изпълнил Великия ритуал с Ианта по своя собствена воля, но определено не му беше доставило удоволствие. Някаква граница беше нарушена — безвъзвратно.

И сърцето потрепна в гърдите ми, като му отвърнах без нито капка фалш:

— Няма да кажа на никого. — Ножът и коланът сякаш натежаха около кръста ми. — Ще ми се да съм била там, за да го спра. Трябваше да бъда там. — Пророних искрено.

Люсиен стисна ръката ми. Заобиколихме някакъв жив плет и къщата се издигна пред нас.

— Ти си ми по-добър приятел, Фейра — промълви тихо той, — отколкото аз някога съм бил за теб.

Алис оглеждаше със свъсени вежди двете рокли, окачени на вратата на гардероба, заглаждайки с дълги, смугли пръсти шифона и коприната.

— Не знам дали можем да ги отпуснем в талията — отбеляза накрая, без дори да надникне към ръба на леглото, където седях. — Толкова ги стеснихме, че не е останал достатъчно плат… Май ще трябва да си поръчаш нови.

Чак тогава се обърна към мен, плъзвайки очи по загърнатото ми в халат тяло.

Знаех какво вижда — онова, което лъжите и отровните усмивки не можеха да скрият. Докато живеех тук след случилото се с Амаранта, почти се бях стопила. А незнайно как, след всички издевателства на Рис, при него си бях върнала загубеното тегло, бях натрупала мускули и на мястото на някогашната болнава бледост сега лицето ми имаше приятен слънчев загар.

За жена, която уж бяха изтезавали месеци наред, изглеждах учудващо добре.

Погледите ни се сключиха през стаята. Тишината нарушаваха само далечните гласове на шепата останали прислужници в коридора, заети с приготовленията за слънцестоенето на идната сутрин.

През последните два дни се бях преструвала на хубавичката галеница, която допускаха на срещи с хибернските пратеници главно защото си мълчеше. И те бяха предпазливи като нас, избягваха въпросите на Тамлин и Люсиен за ходовете на войските си, за чуждестранните си съюзници — и тези в Притиан. Не научавахме нищо от срещите, защото те искаха да научат за нашите въоръжени сили.

И за Двора на Нощта.

Пробутвах на Дагдан и Брана съвършена смесица от истини и лъжи. Разполагах илирианските орди сред планините и степите, но посочвах най-силните им кланове като най-слаби; говорех за ефективността на онези сини камъни от Хиберн срещу силите на Касиан и Азриел, но пропусках да спомена колко лесно успяваха да се справят с тях. При въпросите, на които не можех да се изплъзна, прибягвах до загуба на паметта или прекалено травмиращи спомени.

Но колкото и умело да си служех с измислици и машинации, принцът и принцесата бяха твърде предпазливи, за да издадат полезна информация. Колкото и старателно да премислях обясненията си, Алис някак разкриваше дребните пропуски в историите ми, които дори аз не можех да потуля.

— Дали имам рокли, които бих могла да облека за слънцестоенето? — попитах небрежно, когато мълчанието се проточи твърде дълго. — Розовата и зелената ми стават, но вече съм ги обличала по три пъти.

— Никога не те е било грижа за такива неща — изцъка с език Алис.

— Нямам ли право да размисля?

Тя присви леко тъмните си очи. Но все пак отвори вратите на гардероба, разлюлявайки роклите в него, и се зае да го претърсва.

— Може да облечеш това.

От тъничките й пръсти висеше тюркоазен тоалет от Двора на Нощта. Сърцето ми подскочи.

— Точно това ли… но защо… — Думите се изтъркаляха от устата ми, едри и хлъзгави, и аз дръпнах вътрешния си повод, за да се спра. После изправих рамене. — Никога не съм те смятала за жесток човек, Алис.

Тя изсумтя. И хвърли дрехите обратно в гардероба.

— Тамлин разкъса другите два комплекта. Този оцеля, защото беше в грешното чекмедже.

Пуснах една нишка от съзнанието си към коридора, за да се уверя, че никой не ни подслушва.

— Беше много разстроен. Ще ми се да беше унищожил и този комплект. — Тя скръсти кльощави ръце пред гърдите си. — Онзи ден бях там. Видях Мориган. Съзрях как бръква в магическия ти пашкул и те вдига като дете. Умолявах я да те изведе.

Преглътнах, и то не съвсем престорено.

— Не съм му го казвала. На никого не съм проронила и дума. Позволих им да си мислят, че са те отвлекли. Но ти я прегърна, а тя беше готова да избие всички ни заради случилото се.

— Не знам откъде ти хрумна.

Загърнах се по-плътно в копринения си халат.

— Прислужниците говорят. В недрата на Планината нито веднъж не чух, нито видях Рисанд да посяга на свой слуга. На стражите, на копоите на Амаранта, на хората, които му бе наредено да убие, да. Но никога на слабите. На беззащитните.

— Той е чудовище.

— Разправят, че си се върнала променена. Объркана. — Тя се изкикоти. — Не си правя труда да им обяснявам, че се върна точно каквато трябва. Най-накрая си себе си.

Пред мен зейна бездна. Граници — тук имах граници, и оцеляването ми, оцеляването на Притиан зависеше от това дали ги спазвах. Станах от леглото с леко тресящи се ръце.

Алис обаче продължи:

— Братовчедка ми работи в двореца на Адриата.

Дворът на Лятото. Алис беше родом от Двора на Лятото, но беше избягала тук с двамата си племенници след бруталното убийство на сестра й по време на управлението на Амаранта.

— Слугите трябва да са скритите очи и уши на знатните особи, но те самите виждат и чуват достатъчно, когато никой не знае, че са наблизо.

Тя ми беше приятелка. Рискувала бе живота си, за да ми помогне В недрата на Планината. Стояла беше до мен през месеците след това. Но ако сега застрашеше мисията ми…

— Братовчедка ми каза, че са те видели. Здрава, усмихната и щастлива.

— Беше поза. Той ме принуди да се държа така.

Лесно призовах окаяния трепет в гласа си.

Тя обаче се подсмихна многозначително.

— Щом казваш.

— Да, казвам.

Алис извади кремава рокля.

— Тази нито веднъж не си я обличала. Бях я поръчала за деня след сватбата ти.

Не подхождаше на булка, но излъчваше невинност. Чистота. Точно такава не бих погледнала след престоя си В недрата на Планината, защото не би ми харесало да я съпоставям с почернената си душа. Сега обаче… Посрещнах погледа на Алис и се запитах кой ли от плановете ми бе разбулила.

— Ще го кажа само веднъж — прошепна тя. — Каквото и да си намислила, умолявам те да не намесваш момчетата ми. Отмъсти си както решиш, но, моля те, пощади поне тях.

„Никога не бих…“, почти подхванах. Вместо това само поклатих глава, свъсила вежди в пълно недоумение и смут.

— Искам единствено да си върна тукашния живот. Да се изцеря.

Да изцеря тези земи от покварата и мрака, плъзнали по тях.

Алис като че ли проумя неизреченото. Закачи роклята на вратата на гардероба, разпервайки свободните й, лъскави поли.

— Облечи тази за слънцестоенето — рече тихо.

Послушах я.