Глава 67

Трябваше да се доближим непосредствено до Котела. Заедно.

Когато го бях предприела сама, едва не ме уби. Но ако гибелната му мощ се разцепеше между други възкресени от него… Можехме да й устоим.

Смогнехме ли да го покорим, само с един замах щяхме да овладеем силата му и да надвием краля и армията му. Да ги заличим от лицето на земята.

Амрен беше намерила нужното заклинание. Точно там, където сюриелът я бе насочил в Книгата. Вместо да унищожим силата на Котела… щяхме да унищожим повелителя му. Заедно с цялата му войска.

Ала първо се налагаше да усмирим Котела. И то точно в навечерието на велика битка…

Щяхме да подемем изпълнението на мисията си чак когато касапницата се развихреше. Когато хаосът погълнеше цялото внимание на Хиберн. Освен ако не възнамеряваше да използва Котела на бойното поле.

А това беше твърде вероятно.

Нямаше начин отново да проникнем във военния им лагер, не и след избавянето на Илейн. Трябваше като начало да пристъпим в капана, който ни бе заложил. Да заемем неизгодната позиция на избрания от него терен, пристигайки грохнали от предходните битки, от дългия път и ответряването на колкото се можеше повече човешки семейства, изпречили се пред опустошителния му набег.

План, който наистина изпълнихме още същата нощ. Всички, които можехме да се ответряваме…

Двамата с Рисанд отидохме в родното ми село.

В домовете, в които като простосмъртна жена бях оставила злато.

Първоначално не ме разпознаха.

Но сетне проумяха кой стои пред тях.

Рис държеше в предпазлив, утешителен плен съзнанията им, докато аз обяснявах какво ми се бе случило, какво предстоеше. Какво се налагаше да направим.

Не разполагаха с време, за да вземат повече от най-необходимото. И всички трепереха, докато ги ответрявахме през света към топлината на тучната гора в покрайнините на Адриата, където Кресеида вече ги очакваше с храна и скромна армия от прислужници, с чиято помощ щяха да се настанят.

Второто семейство не ни повярва. Решиха, че кроим елфически номера. Рис опита да задържи съзнанията им, но паниката им беше твърде всепоглъщаща, а омразата им твърде яростна.

Искаха да останат.

След това Рис не им даде избор. Ответря цялото им семейство, колкото и да пищяха. Продължаваха да крещят истерично, когато ги спуснахме в гората, заобиколени от други човеци. Спътниците ни постоянно ответряваха в нея нови и нови семейства, които Кресеида вписваше и успокояваше.

И така… къща след къща. Семейство след семейство. Всички по пътя на Хиберн.

Цяла нощ. Всеки Велик господар от армията ни, всеки командир и благородник с дарбата да ответрява.

Докато дъхът ни не секна от умора. Докато насред лятната гора не се скупчи малко градче от уплашени простосмъртни. Докато дори Рис не се омаломощи докрай, едва съумявайки да се ответрее до шатрата ни.

Припадна още преди главата му да докосне възглавницата, разперил крила върху леглото.

Прекалено много беше вложил от силата си.

Погледах го как спи, броейки вдишванията и издишванията му.

Знаехме — всички знаехме, че няма да си тръгнем живи от бойното поле.

Може би подвигът ни щеше да вдъхнови други да се борят, но… Всички го съзнавахме. Другарят ми, семейството ми… щяха да се бият, да ни печелят време, залагайки живота си, докато със сестрите ми и Амрен се мъчехме да спрем Котела. Някои щяха да паднат сразени още преди да го достигнем.

И бяха готови да погинат за каузата. Дори да се бояха, никой не го показваше.

Отместих потната коса на Рис от челото му.

Усещах, че ще се раздаде докрай преди нас, че ще стори всичко, на което бе способен.

Потребността да се жертва, да брани другите беше толкова неотменима част от него, колкото и крайниците му. Но аз нямаше да му го позволя, не и без самата аз да опитам.

Амрен не беше споменала Бриаксис в разговора ни. Изглеждаше така, сякаш го бе забравила. Но утре ни чакаше битка. И ако Бриаксис можеше да спечели поне малко време на приятелите ми — на Рис, — докато ние издирвахме Котела… Ако можеше да им подсигури дори нищожен шанс да оцелеят… То същото важеше и за Резбаря.

Цената вече не ме интересуваше. Нито рискът. Не и докато гледах как другарят ми спи с посърнало от умора лице.

Беше жертвал достатъчно. И дори следващата ми стъпка да ме прекършеше, да ме тласнеше към лудостта, да ме разкъсаше на парчета… Утре, озовавайки се при Котела, Амрен щеше да се нуждае само от физическото ми присъствие, от тялото ми. Всичко останало… ако с него трябваше да се разделя, за да им помогна някак… с радост щях да се изложа на това изпитание. Да се изправя пред страховете си.

Ето защо свиках откъслеците от силата си и се ответрях на север.

Към Двора на Кошмарите.

Дълбоко в лоното на планината се виеше стълбище, водещо към едно-единствено място: стая до най-високия връх. Толкова знаех от проучванията си.

Когато се оказах в дъното на стълбището, вперила очи в непрогледния мрак, дъхът ми започна да излиза на бели облачета пред мен.

Хиляда стъпала. Толкова ме разделяха с Оуроборос. Огледалото на Началата и Свършеците.

Само ти решаваш кое ще те прекърши, Унищожителке на проклятия. Само ти.

Запалих кълбо елфическа светлина над главата си и поех нагоре.

Загрузка...