Домът на мис Перигрин за чудати деца

Осма глава

Станах рано и се измъкнах, преди баща ми да се събуди, с надеждата, че ще си спестя поредната лекция. Пъхнах бележка под вратата му и отидох да взема ябълката на Ема, но не я видях на нощното шкафче, където я бях оставил. Старателно огледах пода, но намерих само множество фъндъци прах и някакъв предмет, сякаш направен от кожа, с размерите на топка за голф. Тъкмо се чудех дали някой не я е отмъкнал, когато осъзнах, че подобният на кожа предмет всъщност е ябълката. През нощта се беше развалила. Не бях виждал толкова прогнил плод. Изглеждаше сякаш е прекарала година в дехидратор за храна. Опитах се да я взема, но тя се разпадна в ръката ми като буца пръст.

Бях озадачен, но я зарязах и излязох. Ръмеше. Скоро сивото небе остана зад мен и яркото слънце на примката отново ме обля. Този път от другата страна на каменната могила не ме чакаха хубави момичета. Всъщност, никой не ме чакаше. Останах малко разочарован.

Потърсих Ема, веднага щом прекрачих прага на къщата, но мис Перигрин ме пресрещна, преди да пресека вестибюла.

— За момент, мистър Портман — рече тя и ме поведе към уединената кухня, все още благоуханна от богатата закуска, пропусната за съжаление от мен. Имах чувството, че са ме извикали в кабинета на директора.

Мис Перигрин се подпря на огромната готварска печка.

— Смяташ ли времето, прекарано с нас за приятно? — запита тя.

Отвърнах, че удоволствието е неизказано.

— Хубаво — одобри тя, но усмивката ѝ изведнъж се стопи. — Разбрах, че вчера сте се забавлявали заедно с някои от моите повереници. И че сте провели оживена дискусия.

— Прекарахме великолепно. Те наистина са много приятни — опитвах се да не придавам тежест на случилото се, но чувствах, че няма да ми се размине току-така.

— Кажи ми — продължи тя — как би окачествил естеството на вашата дискусия?

— Не зная — опитвах да си припомня. — Говорихме за доста неща. За нещата от живота. Такива, каквито са там, откъдето идвам.

— Откъдето идваш.

— Да.

— А намираш ли за уместно да обсъждаш събития от бъдещето с деца от миналото?

— Деца? Наистина ли ги възприемате по този начин? — казах аз и съжалих, още преди да съм завършил изречението.

— Те също гледат на себе си по този начин — сприхаво каза тя. — А ти как би ги окачествил?

Предвид нейното настроение, това май не беше най-подходящата тема за спор.

— Като деца, предполагам.

— Точно така. Оттук и въпросът ми — подчерта тя думите си с кратко потропване с кокалчетата на пръстите по печката — намираш ли за уместно да обсъждаш бъдещето с деца от миналото?

— Не е ли? — реших да рискувам аз.

— Не, но явно ти го правиш! Зная, понеже снощи по време на вечеря имахме удоволствието да чуем пленителна беседа на Хю върху чудесата на телекомуникационните технологии на двайсет и първи век.

Гласът ѝ преливаше от сарказъм.

— Знаеше ли, че ако изпратиш писмо в двайсет и първи век, то може да бъде получено веднага?

— Мисля, че говорите за електронната поща.

— Е, Хю беше наясно с нея.

— Не разбирам — казах аз, — проблем ли е това?

Тя се оттласна от печката и тръгна с накуцване към мен. Макар да беше с поне трийсетина сантиметра по-ниска от мен, пак съумяваше да изглежда застрашително.

— В качеството си на имбрин мой дълг е да се грижа за безопасността на тези деца и най-вече да ги задържа в примката на острова.

— Добре.

— Те не могат да са част от твоя свят, мистър Портман. Каква е ползата тогава да им пълниш главите с големи приказки за странните чудеса на бъдещето? Сега половината от децата ме молят за пътуване с реактивен самолет до Щатите, а другата половина мечтаят за деня, в който ще имат телефон-компютър.

— Съжалявам. Не бях съобразил.

— Това е техният дом. Положих всички усилия да го превърна в най-прекрасното място. Факт е обаче, че те не могат да го напуснат, и ще оценя добрата ти воля да не ги караш да желаят това.

— А защо не могат да го напуснат?

Тя ме изгледа с присвити очи и поклати глава.

— Извини ме. Продължавам да пренебрегвам дълбочината на невежеството ти.

Мис Перигрин явно не търпеше безделието, защото взе един оставен върху печката тиган и го застърга с телена четка. Зачудих се дали пренебрегва въпроса ми или просто премисля как да избегне отговора. Чак след като почисти тигана и го постави на място, тя отново заговори:

— Те не могат да пребивават в твоя свят, мистър Портман, понеже за твърде кратко време ще остареят и умрат.

— Как така ще умрат?

— Не съм сигурна доколко по-конкретна мога да бъда. Ще умрат, Джейкъб. — говореше лаконично, сякаш искаше да приключи темата, колкото се може по-скоро. — Сигурно ти се струва, че сме намерили начин да се изплъзнем от смъртта, но подобно впечатление е измамно. Ако децата останат за по-дълго от твоята страна на примката, годините, които са си спестили, изведнъж ще ги връхлетят. За часове само.

Представих си ги съсухрени и трошливи като ябълката на нощното ми шкафче.

— Ужасно — потръпнах аз.

— Няколкото случая, на които съм имала злощастието да присъствам, са сред най-мъчителните спомени в моя живот. И позволи ми да те уверя — живяла съм достатъчно дълго, за да видя наистина ужасяващи неща.

— Значи вече се е случвало.

— Да, за съжаление. Преди години с млада, поверена на моите грижи дама. Казваше се Шарлот. Тогава за първи и последен път посетих една от моите сестри имбрини. За краткото време на отсъствието ми Шарлот успяла да се изплъзне от по-възрастните деца, на чиито грижи беше оставена, и да излезе от примката. Трябва да е било 1985 или 1986 година. Скитала безгрижно из селото, когато я намерил някакъв полицай. И понеже не можела да обясни коя е или откъде идва — не и по разбираем за него начин — бедното дете било отведено в социалните служби. Успях да се свържа с нея едва след два дни, но за това време тя се беше състарила с трийсет и пет години.

— Мисля, че съм виждал снимката ѝ — казах. — Възрастна жена в дрехите на малко момиче.

Мис Перигрин мрачно кимна.

— Така и не се възстанови. Не и с главата.

— Какво стана с нея?

— Сега е с мис Найтджар. Мис Найтджар и мис Тръш поемат всички тежки случаи.

— Всъщност те не са затворени на острова, нали? — запитах. — Не могат ли сега да напуснат 1940 година?

— Да, и ще започнат да остаряват, и да остаряват. С каква цел обаче? Да бъдат впримчени в една безпощадна война? Да се натъкнат на хора, които се страхуват от тях и не ги разбират? Дебнат ги и други опасности. Най-добре за тях е да стоят тук.

— Какви други опасности?

Лицето ѝ помръкна, сякаш съжали, че повдигна темата.

— Не е нещо, за което си струва да се тревожиш. Не и за момента поне.

После ме изгони. Отново запитах какво има предвид с „други опасности“, но тя затръшна остъклената врата под носа ми.

— Наслаждавай се на сутринта — изчурулика мис Перигрин с пресилена усмивка. — Върви и намери мис Блум. Убедена съм, че няма търпение да те види.

Тя изчезна в къщата, а аз заскитах из двора. Чудех се как да забравя за сбръчканата ябълка. Малко по-късно обаче успях. Не я забравих; просто престанах да се тревожа. А това беше най-странното.

Отново тръгнах да търся Ема, но научих от Хю, че е отишла в селото за провизии, и се настаних под едно сенчесто дърво да я чакам. Пет минути по-късно, ухилен, сякаш бях надрусан, почти задрямах. Размишлявах занесено какво ще бъде менюто за обед. Изглежда само това, че съм тук, ме приспиваше; примката беше сякаш наркотик — дотолкова подобряваше настроението ми и ме успокояваше, че ако останех за по-дълго, навярно никога нямаше да пожелая да си тръгна.

В случай че е вярно, мислех си аз, това можеше да обясни много неща. Можеше да обясни как хората живееха в един и същи ден десетилетие след десетилетие, без да си изгубят ума. Красиво беше, да, и животът беше добър, но ако всеки ден повтаряше предходния и ако децата не можеха да си тръгнат, както мис Перигрин твърдеше, то това място не е само рай, но и своеобразен затвор. Дотолкова замайващо приятно беше, че можеше да отнеме години, преди човек да забележи, а тогава вече щеше да е прекалено късно и всеки опит да си тръгне би бил твърде опасен.

Всъщност въпросът не опираше до решението. Така или иначе оставаш. Едва по-късно — години по-късно — започваш да се чудиш какво би се случило, ако си беше тръгнал.

Трябва да съм задрямал в късното утро, събуди ме някакво побутване по крака. Полуотворих едното си око и видях малък хуманоид, който се опитваше да се скрие в обувката ми, но се беше оплел във връзките. Беше тромав, с вдървени крайници, около трийсетина сантиметра на ръст и носеше военна униформа. Наблюдавах усилията му да се измъкне, докато застина като играчка с развита пружина. Развързах обувката си, за да го освободя, и го съборих. Търсех ключа, но не го виждах. Отблизо недодяланият му вид беше странен и озадачаващ. Главата му приличаше на глинено пънче, а вместо лице сякаш имаше размазан отпечатък от палец.

— Дай го тук! — провикна се някой от другата страна на двора. Едно момче седеше на дънер в края на гората и ми махаше. От нямане какво да правя, вдигнах глинения войник и тръгнах към него. Наоколо беше наредена цяла менажерия движещи се човечета, които залитаха насам-натам като повредени роботи.

Приближих и онзи, който държах, изведнъж се съживи и се заизвива, сякаш искаше да се изплъзне. Оставих го при останалите и изтръсках калта от панталоните си.

— Аз съм Инок — рече момчето. — Ти трябва да си онзи.

— Да, предполагам — отвърнах аз.

— Извинявай, ако съм те притеснил — продължи той и върна моя глинен войник при останалите. — Те мислят, разбираш ли. Още не са добре обучени. Направих ги едва миналата седмица. — Говореше с доловимо кокни. Около очите имаше мъртвешки черни кръгове като на миеща се мечка, а гащеризонът му — същият, с който го бях видял на снимката — беше изпоцапан с глина и мръсотия. Ако не беше топчестото му лице, можеше да бъде и коминочистачът от „Оливър Туист“.

— Ти ли ги направи? — запитах аз. Бях впечатлен. — Как?

— Това са хомункули — отвърна той. — Понякога им слагам глави на кукли, този път обаче бързах и не си направих труда.

— Какво означава това хомункули?

— Повече от един хомункулус — отвърна той, сякаш и последният идиот трябваше да знае това. — Някои хора намират, че са хомункулусес, аз обаче мисля, че е тъпо, какво ще кажеш?

— Определено.

Глиненият войник, който върнах, се защура насам-натам. Инок протегна крак и го побутна обратно към групата. Изглежда се бяха повредили, понеже се блъскаха един друг като възбудени атоми.

— Бийте се, педали такива! — разпореди се Инок, а аз осъзнах, че те не просто се блъскаха, но и се удряха и ритаха. Заблудилият се глинен войник обаче не се интересуваше от боя и когато понечи отново да се измъкне с несигурна стъпка, Инок го сграбчи и откъсна краката му. — Това сполетява дезертьорите от моята армия — извика той и захвърли осакатената фигура на тревата. Другите се спъваха и падаха върху нея, а тя гротесково се заизвива.

— Наистина ли се отнасяш към играчките си по този начин?

— Защо? — запита той. — Да не би да ги съжаляваш?

— Не зная. Трябва ли?

— Не. Ако не бях аз, те без друго нямаше да са живи.

Разсмях се, а Инок ме изгледа смръщено.

— Какво толкова смешно има?

— Шегуваш се.

— Ти май не си много умен, а? — рече той. — Гледай сега.

Инок грабна един от войниците и съблече дрехите му. После с две ръце го прекърши през средата и извади малко сгърчено сърце от гръдния му кош. Войникът изпадна в несвяст. Инок задържа сърцето между палеца и показалеца си, за да го видя.

— От мишка е — поясни той. — Аз мога да правя такива неща — вземам живота от един и го давам на друг: глинен като този или такъв, който преди е бил жив, но вече не е. — Мушна замрялото сърце в гащеризона си. — Скоро, като реша как да ги обуча, ще си имам цяла армия. Само че ще бъдат с големи размери — вдигна той ръка над главата си да ми покаже колко големи ще са. — Ти какво можеш да правиш? — запита после той.

— Аз? Всъщност нищо. Искам да кажа нищо толкова специално като теб.

— Жалко — отсече той. — Няма ли все пак да дойдеш да живееш с нас? — попита по-скоро от любопитство, а не че държеше на присъствието ми.

— Не зная — отвърнах аз. — Не съм мислил.

Лъжех, разбира се. Обмислял бях подобна възможност, но за мен тя си оставаше по-скоро мечта.

— Ама не ти ли се иска? — огледа ме подозрително той.

— Все още не зная.

Изгледа ме с присвити очи и скептично кимна, сякаш току-що беше проумял същността ми. После се приведе към мен и каза шепнешком:

— Ема ти е говорила за набега над селото, нали?

— Набега над какво?

— А, нищо — отклони поглед той. — Само една игра, която понякога играем.

Усетих, че опипваше почвата, преди да ми каже.

— Не ми е говорила — отвърнах аз.

Инок се плъзна върху дънера и се залепи за мен.

— Обзалагам се, че не е — рече той. — Обзалагам се, че има много неща за това място, които тя не би искала да научиш.

— Така ли? Защо?

— Щото ще разбереш, че не е толкова прекрасно, колкото всички държат да си мислиш, и няма да останеш.

— Какви са тези неща?

— Не мога да ти кажа — погледна ме той и се ухили дяволито. — Много ще загазя.

— Както и да е — рекох аз. — Ти повдигна въпроса.

Станах да си ходя.

— Чакай! — викна той и ме сграбчи за ръкава.

— Защо да го правя, ако няма да ми кажеш нищо?

Инок потърка замислено брадичката си.

— Вярно, не ми е позволено да говоря… обаче допускам, че не мога да те спра, ако решиш да се качиш и да хвърлиш поглед в стаята в дъното на коридора.

— Защо? — запитах аз. — Какво има там?

— Моят приятел Виктор. Той иска да те види. Върви горе и си побъбри с него.

— Добре — отвърнах аз. — Ще го направя.

Тръгнах към къщата, но чух Инок да подсвирва зад мен. Извърнах се и го видях да имитира жеста, с който прокарва ръка по горния праг на врата.

— За какво ми е ключ, ако вътре има някой?

Той се обърна и се престори, че не ме е чул.

Вървях бавно към къщата, после тръгнах нагоре по стълбите, сякаш имах работа и не ме беше грижа кой ще ме види. Стигнах незабелязано втория етаж и се промъкнах към стаята в дъното на коридора. Натиснах дръжката на вратата. Заключена беше. Почуках, но не получих отговор. Хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че никой не ме следи. После опипах с пръсти рамката над вратата. Ключът, разбира се, беше там.

Открехнах и се шмугнах вътре. Стая като останалите спални в къщата — скрин, гардероб, ваза с цветя на нощното шкафче. В късната утрин слънцето струеше през дръпнатите завеси с цвят на горчица и обливаше всичко с жълта светлина, сякаш помещението беше облицовано с кехлибар. Едва сега забелязах младия мъж в леглото с притворени очи и леко отворена уста, полускрит зад дантелена завеса.

Застинах, за да не го събудя. Познавах го от албума на мис Перигрин, макар да не го бях виждал в трапезарията или из къщата. Не бяхме и представени един на друг. На снимката той спеше в легло, досущ както сега. Дали беше под карантина, заразен с някаква сънна болест? Да не би Инок да искаше и аз да се разболея?

— Здрасти! — прошепнах. — Буден ли си?

Той не помръдна. Леко го побутнах. Главата му клюмна на една страна. Помислих си за най-лошото. Исках да се уверя, че съм прав, и задържах ръката си пред устата му. Не чувствах дъха му. Докоснах устните му с пръст — бяха леденостудени. Отдръпнах се шокиран. После дочух стъпки зад себе си, извърнах се и видях Бронуин на вратата.

— Не трябва да си тук — изсъска тя.

— Мъртъв е — отвърнах аз.

Бронуин сведе поглед към момчето и помръкна.

— Това е Виктор — рече тя.

Изведнъж се сетих откъде познавам лицето му. На снимките на дядо това момче вдигаше канарата. Виктор беше братът на Бронуин. По нищо не личеше от колко време е мъртъв. В примката петдесет години можеха да изглеждат като един ден.

— Какво се е случило с него? — запитах аз.

— Дали да не събудя добрия стар Виктор — разнесе се глас зад нас. — Тогава ще можеш сам да го попиташ.

Беше Инок. Влезе и притвори вратата. Бронуин вдигна поглед към него със светнало лице.

— Ще го събудиш ли? Моля ти се, Инок — рече тя с натежали от сълзи клепачи.

— Не би трябвало да го правя — рече той. — Запасите ми от сърца привършват, а пък, за да събудя човек — и за минута само, — ми трябват доста резерви.

Бронуин отиде до мъртвото момче и приглади косата му с пръсти.

— Моля ти се — настоя тя. — От векове не сме говорили с Виктор.

— Е, имам няколко консервирани кравешки сърца в мазето — престори се, че обмисля вариантите. — Не обичам обаче да използвам компоненти от по-низш порядък. Пресните винаги са най-добри!

Бронуин се разплака не на шега. Една сълза се отрони върху сакото на момчето и тя я избърса с ръкав.

— Не се вживявай толкова — рече Инок, — знаеш, че не ми понася. Както и да е, жестоко е да будя Виктор. На него му харесва там, където е.

— А къде е той? — запитах аз.

— Кой го знае! Когато и да го вдигна обаче, за да си побъбрим, винаги бърза да се върне.

— Жестоко е да разиграваш Бронуин по този начин, а мен да лъжеш — рекох аз. — И ако Виктор е мъртъв, защо просто не го погребете?

— Тогава никога няма да го видим отново — хвърли към мен подигравателен поглед Бронуин.

— Ау, обиждаш ме, мой човек — рече Инок. — Предложих ти да наминеш насам, понеже исках да си наясно с всички факти. На твоя страна съм.

— Така ли? Какви са фактите тогава? Как умря Виктор?

— Убит беше от… ъъъ… — вдигна поглед Бронуин и изписка, понеже Инок я ощипа по ръката.

— Тихо! — кресна той. — Не е твоя работа да обясняваш!

— Това е нелепо — рекох аз. — Ако никой от вас не ми каже, просто ще попитам мис Перигрин.

— Не, не бива да го правиш! — пристъпи Инок към мен и ме изгледа с широко отворени очи.

— Така ли? И защо?

— Птицата не обича да говорим за Виктор. Както и да е, тя не бива да разбере, че сме били тук. Иначе ще ни обеси за малките розови пръстчета.

Сякаш по поръчка чухме безпогрешния звук от куцукането на мис Перигрин нагоре по стълбите. Бронуин пребледня и се втурна покрай мен навън, но преди Инок да успее да се измъкне, аз препречих вратата.

— Махни се от пътя ми! — изсъска той.

— Кажи ми какво се е случило с Виктор!

— Не мога!

— Тогава ми кажи за набега над селото.

— И за това не мога да ти кажа — опита се той отново да се промъкне покрай мен, но се предаде, когато разбра, че няма да успее. — Добре де, само затвори вратата и ще ти пошушна!

Затворих я в мига, в който мис Перигрин стигна на площадката. За момент застинахме наострили слух за някакъв знак, че сме били забелязани. Стъпките на директорката отекнаха до средата на коридора и спряха. Някаква врата се отвори със скърцане, после се затвори.

— Отиде в стаята си — прошепна Инок.

— И така — рекох аз, — набегът над селото.

Изглеждаше разкаян, че е повдигнал темата, но ми махна да се отдръпна от вратата. Последвах го и се приведох, за да чуя какво ми говореше с нисък глас.

— Казах ти, това е игра, която играем. И е само игра.

— Искаш да кажеш, че наистина нападате селото?

— Трошим, преследваме хората, изгаряме някакви неща. Голям смях е.

— Но това е ужасно!

— Е, все някак трябва да упражняваме способностите си, нали? В случай че ни се наложи да се защитим. Иначе ще ръждясаме. Освен това си имаме и правила. Не ни е позволено да убиваме. Само да ги поизплашим малко, нещо такова. А пък ако някой се нарани — е, на следващия ден му няма нищо и даже не си спомня.

— И Ема ли участва в тази игра?

— Неее. Тя е като теб. Казва, че е гадно.

— Ами така е.

— Вие двамата наистина сте един за друг — завъртя той очи.

— Какво означава това?

Изпъчи се с всичките си сто шейсет и пет сантиметра и мушна гърдите ми с пръсти.

— Означава, че е по-добре да не ми се правиш на голямата работа, приятелче. Понеже, ако не тарашим от време на време проклетото село, повечето там отдавна щяха да са превъртели. — Той отиде до вратата, сложи ръка на бравата, а после се обърна към мен. — А ако си мислиш, че ние сме зли, почакай да видиш тях.

— Кои да видя? За кого, по дяволите, говорите всички?

Вдигна пръст към устата си, за да ме накара да млъкна, и излезе.

Отново останах сам. Погледнах тялото на леглото.

Какво ти се е случило, Виктор?

Може да е полудял и да се е самоубил. Дотолкова му е писнало от цялата тази жизнерадостна, но безнадеждна вечност, че се е натъпкал с миша отрова или е скочил от някоя скала. А може да са и онези, „другите опасности“, за които намекна мис Перигрин.

Излязох в коридора, но в момента, в който тръгнах към стълбите, дочух гласа на мис Перигрин зад полупритворената врата. Шмугнах се в най-близката стая и останах там, докато тя мина с куцукане покрай мен и заслиза надолу по стълбите. Тогава забелязах чифт обувки до безупречно оправеното легло — обувките на Ема. Нейната стая.

Покрай едната стена имаше скрин с огледало, а до другата — писалище с пъхнат под плота стол. Стая на подредено момиче, което няма какво да крие. Или поне така ми се струваше, докато не намерих кутия за шапки в скрина. Привързана беше с връв и имаше надпис с химически молив:

Все едно да размахаш червена кърпа пред бик. Седнах с кутията в скута и развързах връвта. Вътре имаше над сто писма, до едно от дядо.

Сърцето ми щеше да изхвръкне. Това беше златната мина, която се надявах да намеря в старата разрушена къща. Разбира се, не се чувствах добре, задето си навирах носа в чуждите работи, но след като всички тук така упорито пазеха тайните си, аз трябваше сам да разбера някои неща.

Искаше ми се да ги прочета, но се опасявах, че някой може да влезе и да ме види, затова само ги прехвърлих, колкото да добия обща представа. Много от тях бяха с дата от началото на 1940, когато дядо Портман е бил в армията. Отворих наслуки едно от тях и то се оказа дълго и изпъстрено с пикантни подробности, любовни обяснения и непохватни комплименти за красотата на Ема, поднесени на разваления тогава английски на дядо („Ти много приличаш на цвете, а също и миришеш добре, може ли да откъсна?“). В друго пращаше своя снимка, на която позираше с бомба и с увиснала в ъгъла на устата цигара.

С времето писмата ставаха все по-кратки и все по-нарядко. През 50-те години вече бяха по едно годишно. Последното носеше дата от април 1963 година и в плика нямаше писмо, само няколко снимки. Две от тях бяха на Ема — очевидно изпратени от нея фотографии, които той връщаше. Първата беше доста стара — насмешлива поза, в отговор на неговата шега. На нея Ема белеше картофи и се преструваше, че пуши една от лулите на мис Перигрин. Следващата беше по-тъжна и си помислих, че навярно я е изпратила, след като дядо е престанал да пише. На последната снимка — в последното писмо, изпратено от него, дядо беше на средна възраст и държеше малко момиченце.

Загледах се в последната снимка. После осъзнах кое е малкото момиченце. Беше леля Сузи. По онова време трябва да е била на около четири години. Нямаше повече писма. Зачудих се колко дълго Ема е продължила да пише на дядо, без да получава отговор, и какво ли е правил той с нейните писма. Изхвърлял ги е навярно? Или ги е криел някъде? Несъмнено на времето баща ми и леля са намерили нейно писмо и са решили, че дядо изневерява на баба. Били са на много погрешен път.

Някой се покашля зад мен. Извърнах се и видях Ема. Стоеше на вратата и ме гледаше. Спуснах се да събирам пликовете с пламнало лице, но беше прекалено късно. Хванала ме беше.

— Съжалявам, не биваше да съм тук.

— Дяволски си прав! — рече тя. — Всъщност не бих искала да преча на заниманията ти — Ема пристъпи към шкафа, извади едно от чекмеджетата и го захвърли шумно на пода. — Ако проявяваш интерес — можеш да прегледаш и кюлотите ми!

— Много съжалявам, наистина — повторих аз. — Никога не правя подобни неща.

— Вярвам ти. Предполагам, че си твърде зает да надничаш през женските прозорци — надвеси се тя над мен разтреперана от гняв, докато аз се опитвах да натъпча писмата в кутията. — В това има система, знаеш ли? Дай ги насам, всичко ще объркаш!

Ема седна на пода, бутна ме настрани, изпразни кутията и разпредели писмата на купчини със сръчността на пощенски служител. Реших, че е най-добре да си затварям устата, и останах смирено загледан в движенията ѝ.

— Интересуваш се от случилото се между Ейб и мен, така ли? — продължи тя малко по-късно вече поуспокоена. — Можеше просто да попиташ.

— Не исках да се натрапвам.

— Точно в този момент не си много убедителен, знаеш ли?

— Предполагам.

— И така, какво те интересува?

— Просто… — замислих се. Всъщност нямах представа откъде да започна. — Просто искам да разбера какво се е случило.

— Ами хубаво тогава. Да прескочим пикантните моменти и да тръгнем направо към целта. Никак не е сложно. Той си тръгна. Каза, че ме обича, и обеща някой ден да се върне. Не го направи обаче.

— Но е трябвало да замине, нали? Да се бие?

— Трябвало? Не съм сигурна. Каза, че няма да може да се погледне в огледалото, ако не участва във войната, докато народът му е преследван и убиван. Негов дълг било, така рече. Дългът, допускам, е бил по-важен от мен. Въпреки това, аз чаках. Чаках и се тревожех, докато траеше проклетата война. Мислех, че всяко следващо писмо ще е предизвестие за смърт. После, когато войната най-после свърши, каза, че едва ли ще успее да се върне. Щял да полудее, така рече. В армията се бил научил как да се защитава и не се нуждаел от бавачка като Птицата да се грижи за него. Заминавал за Щатите, за да създаде дом за нас, и после щял да ме повика. И аз отново зачаках. Чаках толкова дълго, че ако наистина бях отишла при него, вече щях да съм на четирийсет. Междувременно той се е увлякъл по някаква обикновена жена. Това е, както се казва.

— Съжалявам. Нямах представа.

— Минали неща. Вече даже не ги мисля.

— Виниш го, че си затворена тук — казах аз.

— Кой ти каза, че съм затворена — Ема ме изгледа остро. — Не, не го виня — въздъхна. — Просто ми е мъчно за него.

— Все още?

— Всеки ден.

Приключи с писмата.

— Ето, готово — захлупи капака тя. — Цялата история на моя любовен живот в прашна кутия в гардероба.

Пое дълбоко дъх, притвори очи и поглади връхчето на носа си. За миг сякаш видях старицата, стаена зад гладкото ѝ лице. Дядо беше измъчил бедното ѝ, злочесто сърце и през всички тези години раната не заздравяваше.

Прииска ми се да я прегърна, но нещо ме възпираше. Тя беше красиво, забавно, очарователно момиче, което, чудо на чудесата, изглежда наистина ме харесваше. Сега обаче осъзнах, че тя всъщност не харесваше мен. Сърцето ѝ беше разбито от друг и аз просто бях заместител на моя дядо. Това можеше да отрезви всеки, без значение колко е изкушен. Познавах момчета, на които им се гади от мисълта да се срещат с бившето гадже на някой приятел. По тази логика, да свалям бившата на дядо, си беше направо кръвосмешение.

Почувствах дланта на Ема върху ръката ми. После положи главата си на рамото ми. Брадичката ѝ бавно се вдигна към лицето ми. „Целуни ме“, казваше езикът на тялото ѝ, ако такъв изобщо съществуваше. След миг устните ни щяха да са опасно близко и аз трябваше да избирам дали да ги докосна, или горчиво да я засегна, като се отдръпна, след като веднъж вече я бях обидил. Не че не го исках — исках го повече от всичко, — но да я целуна на по-малко от метър разстояние от кутията с грижливо пазените любовни писма на моя дядо, ме изнервяше и ме караше да се чувствам странно.

После бузата ѝ се допря до моята, аз осъзнах, че веднага трябваше да действам, защото след миг само щеше да е прекалено късно, и изтърсих първото, което ми хрумна и което би убило всяко чувство.

— Има ли нещо между вас двамата с Инок?

Тя рязко се отдръпна и ме изгледа, сякаш бях ѝ предложил да изяде жива твар.

— Какво?! Не! Откъде, за бога, ти дойде на ум?

— Ами от него. Стори ми се огорчен, когато заговори за теб, и аз изведнъж си помислих, че не би искал да съм наоколо. Сякаш му развалям работата или нещо такова.

— Първо на първо — взря се тя в мен с широко отворени очи, — няма никаква „работа“, която да „разваляш“, мога да те уверя. Той е ревнив глупак и лъжец.

— Така ли?

— Какво така ли?

— Лъжец ли е?

— Защо? — присви тя очи. — Какви ти ги е надрънкал?

— Ема, какво се е случило с Виктор?

Остана изумена. После поклати глава и промърмори:

— Проклет егоист!

— Тук има нещо, което никой не ми казва, и аз искам да разбера какво става.

— Не мога — рече тя.

— Само това чувам! Аз не мога да говоря за бъдещето. Ти не можеш да говориш за миналото. Мис Перигрин здравата ни е оплела. Последното желание на дядо беше да дойда и да открия истината. Нищо ли не значи това за теб?

Ема взе ръката ми, притисна я към скута си и се взря в нея.

— Прав си — рече накрая тя. — Има нещо.

— Кажи ми.

— Не тук — прошепна Ема. — Довечера.

Уговорихме се да се срещнем късно вечерта, след като баща ми и мис Перигрин заспят. Според Ема това беше единствената възможност, понеже стените имали уши, а през деня било невъзможно да се измъкнем, без да ни забележат. За да поддържаме илюзията, че няма какво да крием, прекарахме остатъка от деня в двора, пред очите на всички, а на залез-слънце аз се отправих сам към тресавището.

Беше поредната дъждовна вечер през двайсет и първи век и докато стигна кръчмата, вече исках само да съм на сухо. Намерих баща си пред халба бира на една от масите. Придърпах някакъв стол и започнах да съчинявам истории за това, как съм прекарал деня, докато попивах лицето си със салфетки. (Установих странна закономерност относно лъжите: колкото повече лъжи измисляш, толкова по-лесно ти се удават.)

Той обаче едва ме слушаше.

— Ъъ? — рече накрая, — звучи интересно.

После зарея поглед встрани и отпи от бирата.

— Какво ти е? — запитах аз. — Още ли си ми бесен?

— Не, не, няма такова нещо — понечи да ми обясни, но после махна с ръка. — Нелепо е, остави.

— Хайде, татко!

— Виждаш ли… онова момче, дето се появи преди няколко дни. Още един, който наблюдава птиците.

— Познаваш ли го?

— Не го бях виждал — поклати той глава. — Първоначално помислих, че е ентусиазиран аматьор и натрапник, но той продължи да идва на същите места, да наблюдава същите гнезда и да си води бележки. Определено знае какво прави. Днес пък го видях с кафези и чифт „Придейтърс“ и разбрах, че е професионалист.

— „Придейтърс“?

— Бинокли. Наистина сериозно производство. — Сви на руло хартиената салфетка под чашата си и я приглади три пъти с вече станал нервен тик жест. — Просто си мислех, че трябва да се съсредоточа върху птичата популация тук, разбираш ли? Наистина исках тази книга да е нещо по-специално.

— И изведнъж този задник се появи.

— Джейкъб!

— Този вреден натрапник, исках да кажа.

— Благодаря, сине, това ще свърши работа — разсмя се той.

— Ами тя ще бъде специална — опитах се да го окуража.

— Знам ли — сви рамене той. — Надявам се.

Не прозвуча много уверено.

Прекрасно знаех какво щеше да стане. Част беше от патетичния цикъл, в който моят баща беше впримчен. Разпалваше се от някаква идея и месеци наред говореше безспир за нея. После изневиделица изникваше някаква дребна пречка и слагаше прът в колелата. Вместо да се справи със ситуацията, той се предаваше. След това проектът биваше изоставен, баща ми се впускаше в ново начинание и цикълът започваше отначало. Прекалено лесно се обезкуражаваше. Това беше причината десетки недовършени ръкописи да стоят заключени в писалището му, магазинът за птици, който искаше да отвори заедно с леля Сузи, да не види бял свят и въпреки бакалавърската си степен по азиатски езици, никога да не стъпи в Азия. Беше на четирийсет и шест, все още търсеше себе си и все така отчаяно се опитваше да докаже, че не се нуждае от парите на майка ми.

В момента той имаше нужда от окуражителни думи, но аз усещах, че не съм подходящият за това човек, затова се опитах деликатно да отклоня темата.

— Къде е отседнал тая навлек? — запитах аз. — Мислех, че ние сме заели единствените стаи в града.

— Лагерува някъде, предполагам — отвърна баща ми.

— В това време?

— Съвсем в стила на недодяланите фанатици от неговия вид. Дай го по-грубо и ще се намериш по-близо до обектите си и физически, и психологически. Постигаме целите си въпреки несгодите и неща в този дух.

— Защо ти тогава не си навън? — разсмях се аз и на мига съжалих, че го бях казал.

— Поради същата причина, поради която и книгата ми най-вероятно няма да види бял свят. Винаги ще се намери някой по-всеотдаен от мен.

Размърдах се неловко на стола.

— Нямах това предвид. Исках да кажа, че…

— Шшш — изведнъж се наежи баща ми и хвърли многозначителен поглед към вратата.

— Ето го. Не се обръщай. Току-що влезе.

Вдигнах менюто пред лицето си и надникнах над него. На вратата стоеше някакъв размъкнат тип с брада и шумно тропаше, за да изтръска водата от ботушите си. Носеше дъждобран и тъмни очила, навлякъл беше, както ми се стори, няколко якета едно върху друго, от което изглеждаше едновременно и дебел, и подозрителен.

— Обичам коледния сценарий с бездомника, който той разиграва — прошепнах аз. — Не е лесно да се издокараш така. Направо от колекцията за следващия сезон.

Дори не ми обърна внимание. Мъжът се опря на бара и разговорите около него стихнаха. Кев го попита какво ще поръча, той отвърна нещо и Кев изчезна в кухнята. Мъжът остана с вперен пред себе си поглед. Чакаше. Кев се появи миг по-късно от кухнята и му подаде торбичка, в каквато обикновено събират остатъците за кучетата. Той я взе, остави няколко банкноти и тръгна към вратата. Преди да излезе, бавно се извърна и дълго оглеждаше помещението. После си тръгна.

— Какво поръча? — провикна се баща ми, когато вратата се затвори.

— Няколко пържоли — отвърна Кев. — Каза, че му е все тая как са приготвени, затова ги обърнах за по десет секунди на котлона, и му ги дадох. Взе ги без възражения.

Всички замърмориха и се отдадоха на догадки на висок глас.

— Сурови пържоли — рекох на баща си. — Трябва да признаеш, че е странно дори за орнитолог.

— Може пък да е веган.

— Да бе! Може пък да му е писнало от агнешка кръв.

Баща ми завъртя очи.

— Човекът явно има преносима печка. Сигурно предпочита да готви на открито.

— В дъжда? И защо го защитаваш? Мислех, че е смъртният ти враг? Архиотмъстителят?

— Не очаквам да ме разбереш — рече той, — но би било чудесно, ако не ме превръщаш в прицел на подигравките си.

После стана и отиде на бара.

Няколко часа по-късно баща ми се запрепъва нагоре по стълбите сред облак алкохолни изпарения и се строполи върху леглото. Заспа на секундата и гръмогласно захърка. Грабнах някакво яке и тръгнах за срещата с Ема. Дори не се стараех да стъпвам тихо.

Улиците бяха пусти и така смълчани, че почти чувах росата. По небето се стелеха тънки облаци, а през тях бледата луна хвърляше мъждива светлина, колкото да освети пътя ми. Когато прехвърлих хребета, по гърба ми пропълзяха странни тръпки. Озърнах се. В далечината някакъв мъж ме следеше от една оголена скала. Вдигна към лицето си ръце с разперени лакти, сякаш гледаше през бинокъл. В първия момент ми хрумна, че някой от овчарите си играе на детектив и че съм разкрит. Защо обаче не дойдеше да ме пресрещне, ако беше така? Вместо това просто седеше и ме наблюдаваше, а аз отвърнах на погледа му.

В крайна сметка реших, че ако съм разкрит, значи съм разкрит, понеже без разлика дали ще се върна, или ще продължа, слухът за среднощната ми разходка, щеше да стигне до баща ми. Затова вдигнах ръка за поздрав и се спуснах надолу в ледената мъгла.

Излязох от каменната могила и видях, че нямаше облаци и луната висеше като голям жълт балон, така ярка, че дори присвих очи. Ема се появи откъм блатото, заизвинява се и оживено забъбри.

— Съжалявам, че закъснях. Минаха векове, докато всички си легнат! После, на път насам, се натъкнах на Хю и Фиона. Излезли бяха от градината и се целуваха. Не се притеснявай обаче. Обещаха да мълчат, ако и аз си държа езика зад зъбите. Липсваше ми — прегърна ме тя през врата. — Извинявай, че по-рано днес се държах така.

— И ти ме извини — несръчно отвърнах на прегръдката ѝ. — Хайде, кажи ми.

— Не тук — отдръпна се Ема. — Зная едно по-добро място. Специално място.

— Не съм сигурен…

— Не се дръж по този начин. Много ще ти хареса, обещавам. Там ще ти кажа всичко.

Бях готов да се закълна, че е номер, колкото да ме накара да я изчукам. Ако бях малко по-възрастен и зрял или ако бях някое от онези момчета, за които еднократните срещи с яки момичета бяха нещо толкова нормално, че дори не ги впечатляваха, щях да имам емоционалната и хормонална увереност да настоявам да разговаряме там и тогава. Аз обаче не бях никое от тези неща. Лицето ѝ засия, когато ми се усмихна широко, а и свенливият жест, с който прибра косата си зад ухото, ме накараха да я следвам, да ѝ помогна, да направя каквото пожелае. Бях безнадеждно хлътнал.

Ще отида, но няма да я целуна, зарекох се аз. Повтарях си го като мантра, докато я следвах през блатото. Не я целувай! Не я целувай! Тръгнахме към града, после свърнахме по посока на скалистия плаж с излаз към фара и се заспускахме по стръмната пътека.

Стигнахме брега и тя ми каза да я почакам. Щяла да изтича да донесе нещо. Останах загледан в лъча на фара и окъпаната от светлината му околност. Милионите морски птици, заспали в скалните хралупи; ниските, оголени от отлива скали; дългата, полузарита в пясъка тясна лодка. Ема се върна преоблечена в бански костюм и носеше два шнорхела и маски в ръка.

— О, не — въздъхнах аз. — В никакъв случай.

— Може би ще си свалиш дрехите — рече тя и огледа колебливо джинсите и якето ми. — Костюмът ти не е подходящ за плуване.

— Ами аз не мисля да плувам! Съгласих се да се измъкна и да се срещнем посред нощ, но само за да разговаряме, а не да…

— Ще разговаряме — увери ме тя.

— Под водата. По боксерки.

Загреба пясък с пръстите на краката си и го запрати към мен, после се обърна и понечи да се отдалечи, но пак се върна.

— Няма да ти се нахвърля, ако се страхуваш от това. Не се ласкай.

— Не се лаская.

— Тогава престани да се превземаш и махни тия тъпи панталони!

После обаче наистина се нахвърли върху ми, събори ме на земята, опита се да свали колана ми с една ръка, а с другата триеше лицето ми с пясък.

— Пфууу! — изкрещях аз и започнах да плюя. — Играеш нечестно, играеш нечестно!

Нямах избор, освен да отвърна с пълна шепа пясък, и миг по-късно се разрази разпалена пясъчна битка. После дълго се смяхме и неуспешно се опитвахме да изчистим пясъка от косите си.

— Е, сега вече трябва да се изкъпеш и може би ще влезеш в проклетата вода.

— Добре де, добре.

В първия момент водата ми се стори ледена — не беше кой знае каква изненада, понеже бях само по боксерки, — но бързо привикнах. Заобиколихме скалите, където ни чакаше потопено до преливника кану. Качихме се и Ема ми подаде едно гребло. Насочихме се към фара.

Нощта беше топла, морето тихо и за миг се изгубих в приятния ритмичен плясък на веслата. На около стотина метра от фара Ема спря и слезе от кануто. За моя изненада не се потопи; остана само до коленете във водата.

— Да не сме на някакъв пясъчен насип? — запитах аз.

— Не — пресегна се тя в кануто, извади малка котва и я хвърли. Тежестта пропадна на около метър, преди да спре с метален звън. Когато мина покрай нас, лъчът на фара освети корпуса на кораб.

— Корабокрушение!

— Хайде — подкани ме тя. — Почти стигнахме. И си вземи маската.

Ема тръгна по корпуса на кораба. Пристъпих предпазливо след нея. Погледнато от брега сякаш вървяхме по водата.

— Колко е голямо това нещо? — запитах аз.

— Огромен е. Приятелски кораб. Уцелил съюзническа мина и потънал на място. — Тя спря. — Гледай встрани от фара. Остави очите ти да привикнат с тъмнината.

Спряхме вперили поглед към брега, а тихите вълни обгръщаха бедрата ни.

— Добре, сега поеми дълбоко дъх и ме следвай.

Ема приближи тъмно отвърстие в корабния корпус — после седна на ръба и се гмурна. Помислих си, че това е налудничаво. После сложих маската и се потопих след нея.

Взрях се в обгърналата ме тъмнина. Ема слизаше надолу по някаква стълба. Вкопчих се в перилата и я последвах. Местех последователно ръце, докато стигнах металния под. Тя ме чакаше там. Изглежда бяхме в нещо като трюм, макар да беше прекалено тъмно, за да видя повече.

Докоснах лакътя ѝ и посочих устата си. Имах нужда от въздух. Тя ме потупа съчувствено по ръката и се пресегна към една пластмасова тръба наблизо. Свързана беше с маркуч, който по стълбата излизаше на повърхността. Ема сложи тръбата в устата си и духна в нея, а бузите ѝ се издуха от усилие. После пое дълбоко въздух и ми я подаде. Напълних дробовете си с така нужния кислород. Бяхме на шест метра под повърхността, във вътрешността на потопен кораб и пак дишахме. Ема посочи някакъв вход пред нас, който в тъмнината изглеждаше като черна дупка. Не ми се искаше да тръгвам натам, но тя взе ръката ми, сякаш бях изплашено дете, и ме поведе. С другата ръка хвана тръбата и я изтегли с нас.

Заплувахме натам в пълна тъмнина. Спряхме за момент, за да подадем един на друг тръбата. Чувах единствено звука от въздушните мехурчета и глухият тътен някъде под нас, където течението блъскаше отломки от разбития корпус. И да затворех очи, едва ли щеше да стане по-тъмно. Приличахме на астронавти, които се носят в беззвездния космос.

После обаче се случи нещо смайващо и великолепно. Изгряха звезди — тук-там в тъмното проблеснаха зелени светлинки. Помислих, че халюцинирам. Светлинките обаче ставаха повече и повече, докато не ни заобиколи зеленикавото сияние на милиони премигващи звезди, които осветяваха телата ни и се отразяваха в маските. Ема протегна ръка, леко плесна с китка, но този път не създаде огнено кълбо; вместо това, дланта ѝ засия в искрящо синьо. Зелените звезди се сляха около нас, завихриха се, откликнаха на движенията ѝ като пасаж риби, какъвто всъщност бяха.

Гледах ги като хипнотизиран и изгубих представа за времето. Стори ми се, че съм там вече от часове, макар да бяха минали само няколко минути. После усетих, че Ема ме побутва. Върнахме се през вратата и заплувахме нагоре по стълбата. Отново излязохме на повърхността и първото, което се изпречи пред погледа ми, беше небето — разполовено от великолепната белезникава лента на Млечния път. Тогава ми хрумна, че рибите и звездите са единна система, допълващи се части от древно и тайнствено цяло. Качихме се върху корпуса и свалихме маските. За миг останахме така, полупотопени, с допрени бедра, безмълвни.

— Какво беше това — запитах аз накрая.

— Наричаме ги риби-фенери.

— Не бях виждал такива.

— Повечето хора не са ги виждали — отвърна тя. — Крият се.

— Красиви са.

— Да.

— И необикновени.

— И това, да — усмихна се Ема. После ръката ѝ докосна коляното ми и аз ѝ позволих да остане там, понеже в прохладната вода топлината ѝ беше приятна. Ослушах се за гласа, който ми повтаряше да не я целувам, но той беше замлъкнал.

И тогава се целунахме. Усещането от устните ни, които се докоснаха, от езиците ни, които се притиснаха един към друг, от бялото ѝ лице, което докосвах с ръка, беше толкова дълбоко, че замъгли всички мисли за добро и зло, дори за причината, поради която я бях последвал тук. Целувахме се, и се целувахме, и после изведнъж всичко свърши. Тя се отдръпна, а аз продължих да търся устните ѝ. Тогава Ема сложи ръка на гърдите ми, едновременно нежна и твърда.

— Трябва да дишам, глупчо.

— Добре — разсмях се аз.

Ема взе ръцете ми в своите и ме погледна в очите. Отвърнах на погледа ѝ. Усещането беше почти толкова силно, колкото и целувката.

— Трябва да останеш — каза тя.

— Останеш — повторих аз.

— Тук. С нас.

Смисълът на думите ѝ стигна до съзнанието ми и сгряващата магия на току-що случилото се помежду ни се стопи без следа.

— Бих искал, но не виждам как.

— Защо не?

Замислих се. Слънцето, пиршествата, приятелите… и монотонността на съвършено еднообразните дни. Можеше да ти призлее от всяко нещо в повече, подобно на онези скъпи, красиви вещи, които майка ми купуваше, само за да се отегчи бързо от тях.

Но Ема. Ема беше тук. Навярно онова, което ставаше между нас, не беше толкова странно. Навярно можех да остана за известно време, да я обичам и после да се прибера у дома. Всъщност, не. Когато наистина ми се приискаше да си тръгна, вече щеше да е прекалено късно. Тя беше сирена. Трябваше да съм твърд.

— Ти търсиш него, не мен. Аз не мога да го заместя.

Отмести поглед встрани. Бях я оскърбил.

— Не това е причината, поради която трябва да останеш. Ти принадлежиш на това място, Джейкъб.

— Не. Аз не съм като вас.

— Да — настоя тя.

— Не. Аз съм обикновен човек, досущ като дядо.

Ема поклати глава.

— Наистина ли мислиш така?

— Ако можех да направя нещо толкова впечатляващо като теб, вярваш ли, че досега нямаше да забележа?

— Не би трябвало да ти го казвам, но обикновените хора не виждат през примките на времето.

За миг се замислих върху думите ѝ, но не намирах смисъл в тях.

— В мен няма нищо необикновено. Аз съм най-обикновеният човек, когото някога си срещала.

— Силно се съмнявам — отвърна тя. — Ейб имаше рядък и изключителен талант. Почти никой друг не беше способен на нещата, дето той умееше. — Очите ѝ срещнаха погледа ми. — Той можеше да вижда чудовищата.