Домът на мис Перигрин за чудати деца

Пета глава

Утрото беше прекрасно. Оставих кръчмата зад себе си с усещането, че прекрачвам в някоя от онези силно ретуширани фотографии, качени за фон на десктопа на новите компютри: прострели се в далечината улици с артистично грохнали хижи отстъпваха пред зелени поля, свързани от лъкатушни каменни стени, а целият пейзаж беше увенчан от понесени от вятъра бели облаци. Отвъд всичко това обаче, над къщите и полята, и овцете, които обикаляха като малки пухчета захарен памук, виждах езиците гъста мъгла да облизват хребета в далечината, където този свят свършваше и започваше другият — студен, влажен и без слънце.

Прехвърлих билото и се изваля пороен дъжд. Както можеше да се очаква, бях забравил гумените ботуши, а пътеката изведнъж се превърна в кална ивица. Предпочитах да се намокря, вместо да изкача два пъти хълма за една сутрин, затова приведох глава срещу ръмящия дъжд и упорито продължих напред. Скоро минах покрай заслона и различих неясните очертания на овцете, скупчени вътре, за да се защитят от студа, а след това и обгърнатото в мъгла блато, смълчано и призрачно. Замислих се за две хиляди и седемстотин годишния обитател на музея на Кеърнхолм и се зачудих колко ли още като него има насред тези поля. Неоткрити, заключени в смъртта; колко ли още бяха се жертвали тук в стремежа си да открият рая.

Докато стигна сиропиталището, ситният дъжд се превърна в порой. Нямаше време да се мотая из подивялата градина около къщата и да размишлявам върху страховитите ѝ очертания — шмугнах се вътре и останалата без праг врата сякаш ме погълна, а изпъстрените с дъждовни петна дъски на пода поддадоха под стъпките ми. Спрях и изстисках водата от ризата си, изтръсках и косата си и когато горе-долу се поизсуших, се огледах наоколо. Не бях съвсем сигурен какво точно търсех. Кутия с писма? Името на дядо, изписано на стената? Изглеждаше малко вероятно.

Лутах се из купчините дрипави, стари вестници по пода и надничах под столовете и масите. Представях си, че се натъквам на ужасяваща гледка — куп скелети, покрити с почернели от огъня дрипи, но намерих единствено стаи, зарити под пластове мръсотия и с оголени от влагата и вятъра стени, които приличаха повече на пейзажа навън, отколкото на домашен интериор. Приземният етаж беше безнадежден. Върнах се при стълбището. Съзнавах, че този път трябва да го изкача. Питах се единствено дали да тръгна нагоре или надолу. Довод да не се кача беше, че при нужда, освен да се хвърля от прозореца, не разполагах с друга възможност да се измъкна бързо (от някой незаконно настанил се тук скитник, от вампир или каквото там обремененият ми мозък изнамереше). Долу щях да имам същия проблем, но един глас ми нашепваше, че ще е и тъмно, а аз нямам фенерче. Значи, горе.

Стълбите се разлюляха и възроптаха под тежестта ми със симфония от скърцания, но ме удържаха. Онова, което открих горе, в сравнение с бомбардирания приземен етаж, поне приличаше на запазена от времето капсула. Наредени по дължина на коридора, стаите със скъсани тапети бяха в удивително добро състояние. Макар в една или две да имаше мухъл там, където някой счупен прозорец беше пропуснал дъжда, покъщнината в останалите, ако се почистеше от праха, щеше да е като нова: плесенясала риза, преметната небрежно през облегалката на стола, дребни монети, пръснати по тоалетната масичка. Не беше трудно да повярвам, че всичко е, както са го оставили децата, сякаш времето беше спряло в нощта, в която бяха умрели.

Обикалях помещенията и оглеждах мебелите, сякаш бях археолог. Играчки плесенясваха в кутия; по перваза на прозореца бяха разпилени пастели, избледнели от светлината на десет хиляди следобеда; къщичка за кукли с куклите в нея и с осъдени в претрупания с орнаменти затвор. В скромната библиотека влагата беше извила рафтовете в криви усмивки. Прокарах пръсти по потъмнелите обложки, сякаш избирах някоя за прочит. Имаше класически текстове като „Питър Пан“ и „Градината на тайните“, истории, написани от забравени вече автори, учебници по латински и гръцки. Стари чинове стояха скупчени в ъгъла. Това явно е била класната им стая, а мис Перигрин — тяхната учителка.

Опитах се да отворя една масивна двойна врата. Натиснах дръжката, но вратата се беше издула и не помръдна, затова се засилих и я блъснах с рамо. Поддаде с пронизителен писък, а аз паднах по лице на пода. Надигнах се и се огледах. Тази стая трябва да е принадлежала на мис Перигрин. Сякаш бях в замъка на Спящата красавица. Обвити в паяжина свещници по стените, отрупана с кристални бутилки тоалетна масичка с огледала, огромно дъбово легло. Представих си последния път, когато е била тук. Отхвърлила е чаршафите посред нощ, разбудена от воя на сирените, и е събрала сънливите деца. Грабнали са палтата и са заслизали по стълбите.

Чудех се дали са се изплашили и дали са чули идващите самолети?

Почувствах се странно. Представих си, че някой ме наблюдава; че децата са още тук, запазени в стените като момчето от блатото. Чувствах, че надничат към мен през пукнатините и ключалките.

Отидох в следващата стая. През прозореца се промъкваше мъждива светлина. Бледосините тапети висяха на ивици над две малки легла, все още покрити с прашни чаршафи. Нещо ми подсказа, че това е стаята на дядо.

„Защо ме изпрати тук? Какво искаше да видя?“

Тогава забелязах нещо под едно от леглата и коленичих да погледна. Беше стар куфар.

„Твой ли е бил? С него ли се качи на влака последния път, когато видя майка си и баща си, докато първият ти живот ти се е изплъзвал?“

Изтеглих го и заопипвах дрипавите кожени каиши, с които беше опасан. Лесно го отворих, но вътре намерих само семейство мъртви бръмбари.

И аз се почувствах мъртъв. И странно натежал. Сякаш земята се завъртя по-бързо, притеглянето ѝ нарасна и ме прикова към пода. Внезапно ме обзе умора и седнах на леглото — неговото легло, може би. Без да осъзнавам, се излегнах на мръсните чаршафи и се взрях в тавана.

„За какво си мислеше, докато лежеше тук нощем? И ти ли сънуваше кошмари?“

Разплаках се.

„Разбра ли, когато родителите ти умряха? Почувства ли, че си отиват?“

Заплаках още по-силно. Колкото и да се стараех, не можех да се спра.

Не можех да се спра и започнах да изреждам на ум всички лоши неща, за които се сещах. Скоро вече плачех толкова силно, че едва си поемах дъх между риданията. Мислех си за моите прародители, умрели от гладна смърт. Мислех си за изтощените им тела, захвърлени в пещите за изгаряне като отпадъци, понеже хора, които те дори не познавали, са ги мразели. Мислех си, че децата, обитавали този дом, са били изпепелени и хвърлени във въздуха, понеже някакъв пилот, на когото му е било все едно, е натиснал бутона. Мислех си за раздялата на дядо със семейството му и как е пораснал с чувството, че е без баща, а сега аз съм крайно напрегнат и сънувам кошмари, сам съм в тази порутена къща и проливам горещи, нелепи сълзи върху ризата си. И всичко това заради една трагедия със седемдесетгодишна давност, която ми беше предадена като непоносима семейна ценност и заради чудовища, с които не можех да се боря, понеже до едно бяха мъртви и не можеха да бъдат убити или доближени по какъвто и да е начин. Дядо поне е успял да се присъедини към армията и се е борил с тях. А аз какво да правя?

Кризата премина, но в главата ми цареше хаос. Притворих очи и притиснах кокалчетата на пръстите си върху тях, за да спра, макар и за момент, болката. Когато ги отворих, стаята сякаш беше променена — през прозореца проникваше един-единствен слънчев лъч. Станах, доближих пукнатото стъкло и видях, че отвън едновременно и вали, и грее — в своеобразна метеорологична аномалия, за чието наименование липсваше единодушие. Майка ми — не ви будалкам — я наричаше „сирашки сълзи“. Припомних си и как Рики описваше това явление: „дяволът бие жена си!“ Разсмях се и се почувствах малко по-добре.

След това видях нещо в избледнялото слънчево петно върху пода на стаята, което до този момент не бях забелязал. Изпод второто легло се подаваше пътнически сандък — или поне ръбът му. Приведох се и отмахнах чаршафа, за да го огледам.

Голям стар пътнически сандък, заключен с огромен ръждясал катинар. Би могъл да е и празен, помислих си аз. Човек обаче не заключва празни сандъци. Този сякаш почти крещеше: „Отвори ме! Пълен съм с тайни!“

Сграбчих го от двете страни и го дръпнах. Не помръдна. Отново дръпнах, този път по-силно — не поддаде и сантиметър. Не бях сигурен дали просто е тежък, или десетилетията на натрупана влага и прах го бяха слепили с пода. Изправих се и го ритнах на няколко пъти. Сякаш се отмести. Започнах да тегля ту едната, ту другата страна и успях да го избутам целия изпод леглото. Върху пода останаха две дълбоки драскотини. Задърпах катинара, но въпреки че беше ръждясал, той не поддаде. Мина ми през ум, че ключът сигурно е наоколо, но не можех да пропилея часове в търсене, а ключалката беше толкова изгнила, че се съмнявах, че ще е нужен. Не ми оставаше друго, освен да счупя катинара.

Огледах се за нещо, което да свърши работа. Намерих строшен стол в съседната стая. Откъртих единия му крак. Вдигнах го над главата си като екзекутор и го стоварих с всички сили върху сандъка, после отново и отново, докато накрая кракът се счупи и аз останах с разцепеното дърво в ръце. Огледах стаята за нещо по-здраво и забелязах, че единият метален прът от рамката на леглото беше разхлабен. След няколко бързи ритника той изтрака върху пода. Проврях единият му край под катинара и наклоних другия назад. Нищо не се случи.

Насилих го с цялата си тежест, краката ми се отделиха от пода, сякаш използвах пръта от рамката като лост, за да се повдигна. Сандъкът изпука. И толкова.

Започна да ми писва. Ритнах го и натиснах пръта с всички сили. Вените пулсираха на врата ми, когато изкрещях: „Отвори се, дявол да те вземе, отвори се, тъп сандък такъв!“ Най-после бях намерил отдушник на безсилието и гнева си. Ако не можех да накарам мъртвия си дядо да сподели своите тайни с мен, щях да ги измъкна от стария сандък. Прътът обаче се плъзна и аз паднах на пода, останал без дъх.

Лежах и се взирах в тавана, докато се опитвах да възстановя дишането си. „Сирашките сълзи“ бяха спрели и сега навън просто валеше, по-силно и отпреди. Помислих си дали да не се върна в града за по-тежък чук или ножовка, но това само щеше да предизвика въпроси, на които не исках да отговарям.

После ме споходи блестяща идея. Ако успеех да строша сандъка, нямаше защо да се притеснявам за катинара. И коя сила би била по-голяма от мен и моите „естествено“ слаби мишци, които насилваха дървото с импровизирани средства? Земното притегляне. В крайна сметка бях на втория етаж на къщата, нямаше как да го вдигна толкова високо, че да го хвърля през прозореца, но перилото на стълбите отдавна се беше разпаднало. Достатъчно беше само да го завлека надолу по коридора и да го бутна от площадката. Дали съдържанието му щеше да издържи удара, беше отделен въпрос, но поне щях да разбера какво е.

Наведох се и започнах да тласкам сандъка към коридора. Не бях изминал и сантиметри, когато металните му крака заораха в мекия под, той заседна и спря. Заобиколих, без да се замислям, от другата страна, вкопчих се в катинара с две ръце и го дръпнах. За моя голяма изненада сандъкът се отмести почти с метър. В усилията ми нямаше нищо възвишено — всичките тези прикляквания и тласъци със задника, които повтарях до безкрай и които неизменно бяха придружени от висок, раздиращ слуха шум от стържене на метал в дърво. Не след дълго вече бях излязъл от стаята и се влачех крачка по крачка, праг след праг към площадката. Бях се увлякъл в ритмичния екот на своето начинание и целият плувнах в пот.

Довлякох най-после сандъка до площадката и с едно последно, не особено елегантно изгрухтяване го притеглих след себе си. Този път се плъзна леко и след още няколко тласъка вече се люлееше несигурно на ръба. Последен напън и щях да го запратя долу. Исках да видя как се разцепва като награда за всичките ми усилия, затова се изправих и предпазливо пристъпих към перваза, докато не видях пода на сумрачната стая долу. Притаих дъх и леко побутнах сандъка с крак.

Поколеба се, залюля се за една безкрайна, както ми се стори, минута и рязко полетя. Преобърна се на няколко пъти в грациозен забавен каданс и се сгромоляса. Разнесе се оглушителен трясък, от който сякаш цялата къща потрепери. Към мен се надигна облак прах. Закрих лице с ръце и се отдръпнах, докато се разнесе. Миг по-късно пристъпих напред и отново надникнах през площадката. Не видях обаче купчина разтрошено дърво, както наивно се бях надявал, а само назъбените ръбове на огромна дупка на пода. Сандъкът беше пропаднал в мазето.

Втурнах се по стълбите надолу и надникнах през разбития под, сякаш беше процеп в тънък лед. На пет метра под мен, през воала от прахоляк и тъмнина съзрях останките от сандъка. Разтрошил се беше като огромно яйце. Парчета от стените бяха примесени с отломки от изпочупените дъски. Навсякъде бяха разпилени малки късчета хартия. В крайна сметка изглежда, че бях намерил кутия с писма! Присвих очи и различих силуети върху тях — лица, тела. Тогава осъзнах, че това изобщо не са писма, а снимки. Десетки снимки. Въодушевих се. След това също толкова бързо изстинах, понеже осъзнах нещо ужасяващо.

Налагаше се да сляза долу.

Мазето представляваше лабиринт от помещения, така тъмни, че със същия успех можех да ги изследвам и със завързани очи. Слязох по скърцащите стълби и спрях долу с надеждата след време да привикна, но към такава тъмнина не беше възможно. Надявах се да свикна и с миризмата — странна, възкисела воня като в шкафа с реактиви в кабинета по химия, но нямах този късмет. Изпъшках с притисната към носа яка на ризата си и пристъпих с протегнати напред ръце. Можех само да се надявам, че нещата ще се оправят.

Препънах се и едва не паднах. Нещо стъклено се търколи по пода. Сякаш миризмата стана още по-тежка. Започнах да си представям, че от тъмнината към мен се промъкват някакви неща. Оставете чудовищата и призраците; какво щеше да стане, ако в пода имаше друга дупка? Никога нямаше да намерят трупа ми.

После, в проблясък на гениалност, се сетих, че ако извикам екрана с менюто на телефона, който носех в джоба си (макар да бях на двайсет километра от най-близкото място, където апаратът ми можеше да покаже и една линия на обхват), щях да имам миниатюрно фенерче. Протегнах го напред. Светлината едва проникна през тъмнината, затова я насочих към пода. Пропукани плочи и миши изпражнения. Отклоних я встрани. Отвърна ми слаб отблясък. Пристъпих и осветих наоколо. От тъмнината изплува стена от рафтове със стъклени буркани. Бяха с всякакви форми и размери, прашасали и пълни с желатинообразни неща, плувнали в мътна течност. Сетих се за кухнята и гръмналите буркани с плодове и зеленчуци, които бях открил там. Може би долу температурата беше по-постоянна и тези бяха оцелели.

Когато приближих обаче, разбрах, че това не бяха плодове и зеленчуци, а органи. Мозъци. Сърца. Бели дробове. Очи. Запазени в своеобразен домашно приготвен формалдехид, което обясняваше и отвратителната воня. Щях да повърна и отстъпих в тъмното, отвратен и объркан. Какво беше това място? Подобни буркани човек можеше да види в подземния етаж на някое медицинско училище, а не в пълна с деца къща. Ако не бяха всички прекрасни неща, които дядо Портман ми беше разказал за това място, вероятността мис Перигрин да е спасявала деца само за да вземе органите им, нямаше да ме учуди.

Щом малко се съвзех, вдигнах поглед и съзрях друг проблясък пред себе си — не отражение от телефона ми, а слаб лъч дневна светлина. Идваше от направената от мен дупка. Мобилизирах се. Дишах през вдигнатата си риза и гледах да стоя настрани от стените и всяка друга ужасяваща изненада, скрита в тях.

Лъчът ме отведе зад ъгъла в малко помещение с увиснал таван. Дневна светлина струеше през отверстието върху пропуканите плочи на пода и купчината натрошено стъкло, над което се виеше гъст прах. Тук-там като късове изсушено месо прозираха парчета разкъсан килим. Изпод мръсотията до слуха ми стигна дращенето на малки крака. Някой мишеподобен обитател беше преживял разпадането на своя свят. Насред всичко лежеше разбитият сандък с разпилени като конфети около него фотографии.

Проправих си път през отломките, през щръкналите като върхове на копия дървени летви и през обсипаните с гвоздеи дъски. Коленичих и се заех да изровя каквото мога от камарата. Чувствах се като спасител, който разчиства стъкло и прогнило дърво и изважда лица от боклуците. Една част от мен искаше да бързам, защото никой не ми гарантираше, че остатъкът от пода след миг няма да се сгромоляса върху главата ми, но не можех да се въздържа и да не ги разгледам.

На пръв поглед приличаха на снимки от стар семеен албум. Хора лудуваха по плажовете, усмихваха се от верандата в задния двор; имаше пейзажи от острова и много деца, сами или по двойки, в непринудени кадри и в портрети от официални събития насред театрален декор, притиснали към себе си кукли с мъртви очи, сякаш бяха ходили в някой страховит търговски център от края на века, с онези студия с гримьор, който да те разкраси преди снимката. Това, което ми се стори наистина плашещо обаче, бяха не подобните на зомби кукли, странните прически на децата, или факта, че те сякаш никога не се усмихваха, а че колкото повече се взирах в тях, толкова по-близки ми ставаха. Определени кошмарни прилики ги свързваха със старите фотографии на дядо — особено с онези, скрити на дъното на кутията за пури. Сякаш всички бяха от една серия.

На една от фотографиите например две млади жени позираха на фона на не особено добре нарисуван океан. Нищо кой знае колко необичайно в техния избор, ако не беше позата им. И двете бяха с гръб към фотообектива. Защо ти е да харчиш толкова пари и да се главоболиш — по онова време портретите стрували скъпо, само да си с гръб към камерата? Нямаше да се изненадам, ако бях намерил насред отломките на сандъка друга снимка на същите момичета, този път обърнати напред с ухилени черепи вместо лица.

Останалите снимки изглеждаха манипулирани до голяма степен по същия начин като тези на дядо. На едната, самотно момиче се взираше към огледалната повърхност на езеро насред гробище, което обаче му отвръщаше с отражението на две момичета. Напомни ми на снимката на дядо Портман на „хванатото в капана на бутилката момиче“, само че тук техниката, използвана при проявяването, беше по-сполучлива. На другата, торсът на иначе странно спокоен млад мъж беше покрит с пчели. Лесна симулация, нали? Подобна беше и на снимката с момчето, вдигнало скала — очевидно от гипс. Изкуствена скала, изкуствени пчели.

Космите на врата ми се изправиха, когато си спомних казаното от дядо Портман за някакво дете от дома, в което живеели пчели. Всеки път, като си отворело устата, от нея излитали по няколко, но никога не жилели, освен ако Хю, детето, не поискало.

Най-вероятно снимките на дядо идваха от този разбит на трески сандък. Не бях сигурен, разбира се, докато не намерих фотография на странните близнаци в идиотски костюми: двете маскирани хлапета с гофрирани яки, които сякаш се хранеха едно друго с лента, навита на спирала. Не разбирах какво точно беше нейното внушение — може би да предизвика кошмари? — но ясно си спомнях, че дядо Портман имаше същата снимка. Видях я преди месеци в кутията му за пури.

Не можеше да е съвпадение. А това означаваше, че снимките, които дядо ми беше показал и се беше заклел, че са на деца от дома, действително идваха от този дом. Означаваше ли обаче, че бяха и автентични, въпреки всички мои съмнения дори тогава, когато бях само на осем години? А невъзможните истории около тях? Немислимо беше да съдържат и частица истина — истина в буквален смисъл. Въпреки това, докато стоях в прашния сумрак на мъртвата, сякаш населена с призраци къща, си казах, че може би…

Изведнъж някъде над мен се чу оглушителен грохот. Толкова силно се стреснах, че снимките се изплъзнаха от ръцете ми.

„Просто къщата се сляга, рекох си аз, или пропада!“ Когато се наведох да събера фотографиите обаче, грохотът отново се разнесе и изведнъж оскъдната светлина от дупката на пода изчезна, а аз останах приклекнал в мастилена тъмнина.

Дочух стъпки, после гласове. Напрегнах слух да доловя какво казваха, но не успях. Не смеех да помръдна. Опасявах се, че и най-слабото движение би означавало оглушителна лавина от отломки около мен. Знаех, че страховете ми са безпочвени — най-вероятно онези рапъри съчиняваха поредното свое недоразумение, но сърцето ми заби със сто километра в час и някакъв дълбоко вкоренен в мен животински инстинкт ме застави да остана безмълвен.

Краката ми почнаха да изтръпват. Предпазливо, доколкото можех, прехвърлих тежестта си от единия на другия, за да възстановя кръвообращението. От купчината пред мен се отрони нещо малко, претърколи се и вдигна невъобразим шум в тишината. Гласовете притихнаха. После една дъска изпука точно над главата ми и върху мен се посипа фина мазилка. Които и да бяха онези горе, те много добре знаеха къде съм.

Затаих дъх.

„Ейб? Ти ли си?“ — разнесе се мек момичешки глас.

Дочух го като в просъница. Зачаках момичето отново да заговори, но дълго долавях само шума на дъжда по покрива, сякаш хиляди пръсти потропваха и се отдалечаваха нанякъде. После над мен блесна фенер, аз извих врат и видях половин дузина деца, коленичили около озъбените челюсти на пробития под с вперен надолу поглед.

Бяха ми познати, макар да не знаех откъде. Като лица от сън, който едва си спомнях. Къде ги бях виждал? И откъде те знаеха името на дядо?

После изведнъж се сетих. Дрехите — странни бяха дори за Уелс. И бледите лица без усмивки. Пред мен сякаш се подредиха снимките. Изведнъж разбрах. Виждал ги бях на снимките.

Момичето, чийто глас чух, се изправи, за да ме огледа по-добре. Между ръцете ѝ потрепваше светлина, която не идваше от фенер или свещ, а по-скоро приличаше на кълбо жив пламък, подхранван от голата ѝ кожа. Видял бях нейна снимка преди не повече от пет минути и на нея тя изглеждаше почти същата, дори държеше същата странна светлина между дланите си.

„Аз съм Джейкъб — искаше ми се да кажа. — Вас търсех.“ Не можех да отворя уста и затова просто седях и гледах.

Лицето на момичето посърна. Имах окаян вид. Бях мокър от дъжда, покрит с прах и клечах насред купчина отпадъци. Представа нямах кого очакваха да видят в дупката на пода, но това не бях аз.

Помежду им се разнесе шепот. После изведнъж се изправиха и се пръснаха. Резките им движения отключиха нещо в мен и отново можех да говоря. Викнах им да спрат, но стъпките им вече заглъхваха по дъсчения под към вратата. Прегазих отломките в краката си и сляпо се запрепъвах през вонящото мазе към изхода. Докато стигна до първия етаж, където откраднатата от тях дневна светлина се беше върнала, вече бяха изчезнали безследно.

Изскочих навън, спуснах се по ронливите каменни стълби, затичах по тревата и закрещях: „Чакайте! Спрете!“ Те обаче си бяха отишли. Огледах двора, гората. Дишах тежко и се проклинах.

Нещо се стрелна между дърветата. Извърнах се да видя какво е и долових смътно движение зад гъстите им клони — края на бяла рокля. Нейната рокля. Спуснах се през гората. Исках да я догоня. Тя затича надолу по пътеката.

Прескачах паднали дънери и се провирах под ниски клони. Гоних я, докато дробовете ми пламнаха. Тя все така се опитваше да ми се изплъзне. Изостави пътеката и се втурна в непроходимата гора. Най-после гъсталакът свърши и пред нас се ширна тресавището. Обнадеждих се. Сега нямаше къде да се скрие. Трябваше само да се затичам по-бързо и щях да я догоня. Бях с маратонки и джинси, а тя носеше рокля, затова не можеше да се състезава с мен. В момента, в който започнах да я настигам обаче, тя рязко свърна направо през блатото. Нямах друг избор, освен да я последвам.

Беше невъзможно да тичам. Почвата не беше сигурна: затъвах в дълбоки до коляното дупки; тиня просмукваше панталоните и лепнеше по краката ми. А момичето сякаш знаеше къде стъпва и се отдалечаваше все повече и повече. Накрая съвсем изчезна в мъглата. Почти не различавах следите ѝ в калта, за да я последвам.

Изгубих я от поглед, но очаквах следите ѝ да свърнат към пътеката. Наместо това те се насочиха към вътрешността на тресавището. После мъглата ме обгърна плътно, вече не виждах пътеката и започнах да се чудя дали някога ще се измъкна. Опитах се да извикам: „Казвам се Джейкъб Портман! Внук съм на Ейб! Няма да ти причиня зло!“ — но сякаш мъглата и калта погълнаха гласа ми.

Стъпките ѝ ме отведоха до могила от камъни. Приличаше на голямо сиво иглу, обаче си беше куп камъни — една от неолитните гробници, на които беше наречен Кеърнхолм.

Малко по-висока от мен, дълга и тясна, с правоъгълно, подобно на врата отвърстие в единия край, купчината се извисяваше над калта насред туфа трева. Изпълзях от тресавището върху относително твърдата почва, която я опасваше като пръстен, и осъзнах, че се намирам пред вход към дълбок тунел. От двете страни като древни, изгубили през вековете значението си йероглифи бяха издълбани странни примки и спирали. „Ето къде е лежало момчето от блатото“, казах си аз. Или по-вероятно: „Надежда всяка оставете, вие, що пристъпвате тук“.

Влязох, понеже следите на момчето водеха натам. Тунелът беше влажен, непрогледно тъмен и толкова тесен, че можех да се придвижа единствено приведен и в своеобразен рачешки ход. За късмет, затворените пространства не бяха сред нещата, които ми изкарваха ума.

Представих си, че момичето изплашено трепери някъде напред, и заговорих, докато бавно напредвах. Направих всичко по силите си да я уверя в добронамереността си. Думите ми се връщаха като ехо, което ме объркваше. Бедрата вече ме боляха от странната поза, която бях принуден да заема, когато тунелът изведнъж се разшири в тъмно като рог, но достатъчно голямо помещение, че да се изправя и да простра ръце встрани, без да докосна някоя стена.

Извадих телефона си и отново го използвах за фенерче. Не ми отне много време да разбера, че е зала с размерите на моята спалня. Съвършено празно. От момичето нямаше и следа.

Стоях там и се опитвах да разбера как, по дяволите, беше успяла да се измъкне, когато ми хрумна нещо — нещо така очевидно, че се почувствах като глупак, задето ми отне толкова време да го осъзная. Момичето никога не беше съществувало. Плод беше на въображението ми, също както и останалите. Навярно умът ми ги беше сътворил в мига, в който се взрях в снимките им. И внезапната, странна тъмнина, която предшестваше тяхното пристигане! Пълно помрачение.

Невъзможно беше тези деца да са умрели преди повече от половин век. И да не бяха, смешно беше да вярвам, че ще изглеждат така, както по времето, когато са били направени снимките. При това, всичко се случи така бързо, че не успях да се запитам дали не преследвам халюцинация.

Вече можех да предвидя обяснението на д-р Голън: „Къщата е дотолкова емоционално натоварено място за теб, че само присъствието ти в нея е в състояние да отключи стресова реакция“. Обичайният психобрътвеж, който той произвеждаше в изобилие. Това обаче не означаваше, че греши.

Върнах се назад унизен. Вместо да се мъча с рачешкия ход, аз се разделих с последните останки от достойнството си и просто запълзях на ръце и крака към мъждивата светлина, процеждаща се през отвора на тунела. Погледнах нагоре и осъзнах, че вече съм виждал това място — на една от снимките в музея на Мартин. Тук бяха намерили момчето от блатото. Озадачаващо беше, че навремето хората са приемали тази вонлива пустош като порта към рая. Вярвали са го с такава убеденост, че едно дете на моята възраст с готовност бе отдало живота си, за да отиде там. Тъжно, абсурдно прахосничество.

Тогава реших, че искам да се прибера у дома. Не ми пукаше за фотографиите в мазето и до гуша ми беше дошло от загадки, тайни и последни думи. Отдал се бях на манията на моя дядо към тях и това, вместо да облекчи, само влоши състоянието ми. Време беше да зарежа всичко.

Изпълзях от тесния тунел, протегнах се, излязох навън и почти ослепях от ярката светлина. Заслоних лице с ръка и се огледах с присвити очи в свят, който едва разпознах. Блатото беше същото, пътеката беше същата, всичко беше същото, както преди, но за първи път от пристигането си се виждах окъпан от ярко слънце, а небето беше искрящо синьо. Нямаше и следа от разстланата на талази мъгла, която, за мен поне, вече се беше превърнала в синоним на тази част от острова. Беше и топло. Напомняше по-скоро на дните от средата на лятото, отколкото ветровито начало на сезона. „Боже, времето бързо се мени тук“, рекох си аз.

Вървях се с тежки стъпки към пътеката. Опитвах се да не обръщам внимание на блатната кал, която просмукваше чорапите ми и ме караше да настръхвам. Странно, но пътят вече изобщо не беше кален. Сякаш беше изсъхнал само за минути, но затова пък беше покрит с толкова животински фъшкии с размери на гроздови зърна, че не можех да вървя в права линия. Как не ги бях забелязал по-рано? Цяла сутрин ли съм бил психясал? И сега ли бях в такова състояние?

Не откъсвах поглед от лайняната шахматна дъска, просната пред мен, докато не прекосих хребета и не се насочих към града. Тогава разбрах откъде идват екскрементите. Тази сутрин батальон трактори влачеха талиги с риба и торфени брикети от и към пристанището и оставяха след себе си чакълести бразди, а сега коне и мулета теглеха каруците. Потракването на копита беше заменило рева на машините.

Не долавях и неизменното бръмчене на дизеловите генератори. Свършила ли се беше газта на острова за няколкото часа, през които ме нямаше? А къде бяха крили този добитък? И защо всички ме гледаха? Всички, покрай които минавах, се взираха изумени в мен. Спираха каквото и да правеха и любопитно се извръщаха. „Навярно изглеждам толкова смахнато, колкото и се чувствам“, помислих си аз и сведох очи, само да се убедя, че от кръста надолу съм покрит с кал и гипс. Присвих глава между раменете и забързах с всички сили към кръчмата, където най-после щях да се скрия в анонимната тъмнина, докато татко се прибереше за обяд. Реших да му кажа, че искам да се прибера у дома възможно по-скоро. При най-малкото колебание от негова страна щях да призная, че халюцинирам, и гарантирано двамата щяхме да се озовем на следващия ферибот.

В „Дупката“ — мястото, което бях припознал за свой дом далеч от дома — намерих обичайната сбирщина от пияни мъже, наведени над пенливите халби и паянтовите маси, сврени между опушените стени. Когато тръгнах към стълбите обаче, непознат глас излая:

— Къде си мислиш, че отиваш?

Извърнах се с крак върху първото стъпало. Барманът ме измерваше с поглед. Само че това не беше Кев, а намръщен мъж с подобна на гюле глава, когото не познавах. Носеше барманска престилка. Единствената рошава вежда и гъстите сресани мустаци правеха лицето му като на райета.

Можех да отвърна: „Отивам горе да си събера куфара, а ако баща ми не се съгласи да се приберем у дома, ще симулирам пристъп“, но вместо това казах: „Само до стаята си“, което прозвуча по-скоро като въпрос, отколкото като факт.

— Така ли? — рече той и тръсна на тезгяха чашата, която пълнеше. — Това тук да ти прилича на хотел?

Столовете изпукаха, когато клиентите се извърнаха и се втренчиха в мен. Плъзнах поглед по лицата им. Не разпознах нито едно.

„Преминавам през шизофреничен момент, рекох си аз. Точно сега. Такова, значи, е усещането.“ Само дето не усещах нищо. Не виждах светкавици и дланите ми не се потяха. По-скоро сякаш светът полудяваше, не аз.

Казах на съдържателя, че явно е станала грешка.

— С баща ми имаме стаи горе — рекох. — Ето ключът, вижте — извадих го аз от джоба си за доказателство.

— Дай — отвърна мъжът зад тезгяха, приведе се напред и го грабна от ръката ми. Вдигна го в мъждивата светлина и го огледа като бижутер. — Ние нямаме такива ключове — изръмжа той и го плъзна в джоба си. — Кажи ми сега какво всъщност търсиш горе и този път не ме лъжи!

Почувствах, че лицето ми пламна. Никога досега възрастен, който не е мой роднина, не ме беше наричал лъжец.

— Вече ви казах. Ние наехме тези стаи! Попитайте Кев, ако не ми вярвате!

— Не познавам никакъв Кев и не понасям изсмукани от пръстите истории — хладно отвърна той. — Тук не отдаваме стаи под наем и аз съм единственият обитател горе!

Огледах се с надеждата някой да се усмихне съучастнически и да ми покаже, че това е някаква шега. Лицата на мъжете обаче останаха напълно безизразни.

— Тоя е американец — отбеляза мъж с огромна брада. — Може да е и от военните.

— Глупости! — изръмжа друг. — Я го виж, че той е още пеленаче.

— Ти виж тоя шлифер — потърка между пръстите си ръкава на якето ми брадатият. — Къде ще намериш такова нещо по магазините? От военните ще да е.

— Чакайте — опитах се да ги възпра аз, — не съм от военните и не се опитвам да измъкна нищо от вас, уверявам ви! Искам само да намеря баща си, да си взема нещата и…

— Американец е, да го вземат дяволите! — изблея един дебелак и надигна внушителните си телеса от стола, за да ми препречи пътя към вратата, накъдето бавно отстъпвах. — Акцентът му ми звучи калпаво. На бас, че е швабски шпионин.

— Не съм шпионин — неуверено възразих аз. — Просто се изгубих.

— Т’ва го разбрах — отвърна той и се разсмя. — Аз викам да изтръгнем истината от него по старомодния начин. С въже!

Наоколо се разнесоха одобрителни пиянски викове. Не бях сигурен дали бяха сериозни, или само „се майтапеха“, но не държах да се застоявам тук, за да го установя. „Бягай!“, беше единственото, което здравият разум подшушна на мозъка ми. Далеч по-лесно щеше да ми е да разбера какво става вън от тази дупка, пълна с пияници, които заплашват да ме линчуват. Разбира се, бягството щеше само да ги убеди във вината ми, но не ми пукаше.

Опитах се да заобиколя дебелака.

Посегна да ме хване, забавените реакции на един дебел пияница обаче не можеха да се опрат на един бърз и останал без дъх страхопъзльо. Престорих се, че тръгвам наляво, отскочих надясно и се проврях покрай него. Той гневно се разкрещя. Останалите се надигнаха от столовете и се втурнаха след мен, но аз се изплъзнах на косъм от ръцете им и хукнах навън в ясния следобед.

Втурнах се надолу по улицата, под краката ми хвърчеше пръст, но гневните гласове постепенно заглъхнаха зад мен. Свърнах при първия завой, за да се скрия от полезрението на преследвачите си, и прекосих кален двор, по който с пронизителни писъци се разбягаха новоизлюпени пилета. После притичах през широко, открито пространство и жените, наредили се на опашка за вода пред стар кладенец, извиха глави след мен. Мярнах ниска стена пред себе си и трябваше да реша как да я прескоча. „Ръката там, вдигни крака, прехвърли се.“ Приземих се на оживен път. Някаква талига едва не ме прегази. Почти се блъснах в хълбока на коня, каруцарят изкрещя нещо недотам любезно по адрес на майка ми, а копитата и колелото оставиха следи на сантиметри от пръстите на краката ми.

Събитията ми се изплъзваха. Схващах само две неща: първо, твърде възможно беше да губех разсъдъка си и второ, трябваше да се отдалеча от хората, докато разбера какво всъщност става или не става с мен. Втурнах се по пътеката зад наредени в две редици хижи. Исках да се махна от града и да се скрия някъде. Движех се в бърз ход с надеждата, че по-малко биех на очи, ако не тичам. Бях кален и изпоцапан, а и американец.

Стрясках се от най-малкия шум или случайно движение, а това не помагаше особено на усилията ми да се държа нормално. Кимнах и помахах на една жена, която простираше, но като всички останали и тя ме изгледа втренчено. Ускорих крачка.

Зад мен се разнесе странна глъч. Шмугнах се в някаква пристройка. Затаих дъх зад полупритворената врата и се взрях в изпъстрените с надписи стени. „Дули е мръсна дебелогъза курва. Ник’ъв кеф!“

Накрая покрай мен се прокрадна кучка, следвана от котило джафкащи палета. Поех дълбоко дъх и се поотпуснах. Съвзех се, доколкото ми беше възможно, и се върнах на пътеката.

Нещо ме сграбчи за косата. Преди да успея да извикам, една ръка се плъзна около мен и притисна острие към гърлото ми.

— Само се опитай да крещиш и ще ти прережа гърлото — разнесе се глас.

С нож на шията ми моят нападател ме изтласка към стената на пристройката, заобиколи и се изправи пред мен. Изненадах се, че не беше някой от мъжете в кръчмата. Беше момичето. Носеше семпла бяла рокля, лицето ѝ беше неумолимо и въпреки това удивително красиво, макар че явно се бореше с изкушението да изтръгне гръкляна ми.

— Какво си ти? — изсъска тя.

— Ъъ… американец съм — заекнах аз, без да съм съвсем сигурен какво ме пита. — Аз съм Джейкъб.

Притисна още по-силно ножа към гърлото ми. Ръката ѝ трепереше. Изплашена беше, а това означаваше, че е опасна.

— Какво търсеше в къщата? — запита тя. — Защо ме преследваше?

— Просто исках да поговоря с теб. Не ме убивай!

Изгледа ме смръщено.

— За какво да поговориш?

— За къщата. И за хората, които са живели в нея.

— Кой те изпрати?

— Дядо. Казва се Ейбрахам Портман.

Слиса се.

— Лъжеш! — извика тя. Погледът ѝ заблестя гневно.

— Мислиш, че не зная какво си? Не съм вчерашна! Отвори очи. Искам да видя очите ти!

— Не лъжа! Ето — разтворих аз очи, колкото се може по-широко.

Тя се повдигна на пръсти и се взря в тях, после тропна с крак и извика:

— Не, истинските ти очи! Гадини като теб вече не могат да ме заблудят с лъжите си за Ейб!

— Не те лъжа и това са моите очи! — Така притискаше гърлото ми, че едва си поемах дъх. За късмет, ножът беше тъп, иначе със сигурност щеше да ме пореже. — Виж, не съм онова, което мислиш — изграчих аз. — Мога да ти докажа.

Ръката ѝ охлаби леко натиска.

— Докажи го или ще полея тревата с кръвта ти.

— Имам нещо тук — посегнах аз към джоба си.

Тя отскочи назад и ми кресна да спра с насочено към очите ми острие.

— Писмо е, спокойно!

Отново притисна ножа към гърлото ми, а аз бавно извадих писмото и снимката на мис Перигрин от якето си. Подадох ѝ ги.

— Тук съм отчасти и заради това писмо. Имам го от дядо си. Птицата го е писала. Така сте наричали директорката си, нали?

— Това не доказва нищо! — отвърна тя, макар че почти не го погледна. — И откъде, по дяволите, знаеш толкова много за нас?

— Нали ти казах, дядо…

Грабна писмото от ръцете ми.

— Не искам да слушам повече тия тъпотии!

Явно бях засегнал чувствително място. Замълча за момент, с изкривено от огорчение лице, сякаш обмисляше как да се отърве от трупа ми, когато изпълни заканите си. Преди да вземе решение обаче, от другия край на долината се разнесоха викове. Извърнахме се и видяхме мъжете от кръчмата да прииждат към нас, въоръжени с дървени тояги и земеделски сечива.

— Какво е това? Какво си направил?

— Не си единствената, която иска да ме убие.

Свали ножа и го насочи към ребрата ми, а после ме сграбчи за яката.

— Сега си мой заложник. Прави каквото ти кажа или ще съжаляваш!

Не възнамерявах да споря. Не бях сигурен дали в ръцете на това неуравновесено момиче можех да разчитам на по-добра съдба, отколкото със сганта от запенени пияници, които размахваха тояги, но поне имах шанса да намеря някои отговори.

Блъсна ме и двамата затичахме по съседната пряка. По средата на пътя тя свърна встрани и ме повлече след себе си. Шмугнахме се под въже с прострени чаршафи, прескочихме оградата от ситна телена мрежа и се озовахме в двора на малка селска къща.

— Влизай тук — прошепна момичето и се огледа, за да се увери, че никой не ни е видял, после ме бутна през вратата във вонящия на торфени въглища коптор.

Като оставим кучето, заспало на дивана, вътре нямаше никой. То отвори едно око, изгледа ни, но не се впечатли от онова, което видя, и отново заспа. Спуснахме се към прозореца с изглед към улицата и се притиснахме до стената. Застинахме и се ослушахме. Момичето продължаваше да ме държи за ръката с желязна хватка и с насочен към ребрата ми нож.

Изтече една минута. Гласовете на мъжете сякаш затихнаха, после отново се върнаха. Трудно се ориентирах къде са. Обходих малката стая с поглед. Изглеждаше прекомерно примитивна, дори за Кеърнхолм. В ъгъла имаше струпани плетени кошове. Пред огромната чугунена печка с въглища стоеше тапициран със зебло стол. На отсрещната стена висеше календар и макар да беше прекалено тъмно, за да различа цифрите, ми хрумна нещо.

— От коя година е?

Момичето ми шътна да млъкна.

— Питам сериозно — прошепнах аз.

За миг впи учуден поглед в мен.

— Не зная какво игра играеш, но върви и виж сам — побутна ме тя към стената.

Календарът беше с черно-бяла снимка на тропически пейзаж. На нея се усмихваха възпълнички момичета с огромни цици и старомодни плажни костюми. Отгоре пишеше: „Септември 1940 г.“.

Първият и вторият ден от месеца бяха зачеркнати с кръстчета. Вцепених се. Прехвърлих през ум необяснимите неща, на които бяха станал свидетел тази сутрин: странната и внезапна промяна на времето; островът, който мислех, че познавам, изведнъж се оказа населен с непознати; къщите и мебелите около мен, макар да бяха нови, изглеждаха стари като стил. Календарът на стената обясняваше всичко.

Трети септември 1940 година. Как беше възможно?

После се сетих за едно от последните неща, които дядо ми каза. „От другата страна на гроба на стареца“. Тогава така и не успях да разбера значението на тези думи. Понякога се питах дали не е имал предвид някакви духове — след като всички деца, които познаваше, бяха мъртви, за да ги намеря, аз трябваше да отида от другата страна на гроба. Твърде поетично, наистина. Дядо ми обаче беше прозаичен. Не беше особено вещ в метафорите и внушенията. Просто ми беше дал буквални насоки. Нямаше време за пояснения. „Стареца“ беше прозвището, дадено от местните на момчето от тресавището, а каменната могила беше неговият гроб. Днес влязох в нея и излязох някъде другаде: в трети септември 1940 година.

Мислех за всичко това, когато стаята се преобърна и коленете ми се подгънаха. Обгърна ме пулсираща, кадифена тъмнина.

Съвзех се на пода с вързани за готварската печка ръце. Момичето крачеше нервно и явно водеше оживен разговор със себе си. Затворих отново очи и се заслушах.

— Трябва да е гадина — казваше тя. — Защо иначе ще слухти около старата къща като крадец?

— Нямам и най-малка представа — отвърна мъжки глас, — но май че и той не е наясно.

В крайна сметка тя все пак не говореше на себе си, макар че от мястото, където лежах, не можех да видя събеседника ѝ.

— Не е разбрал, че е в примка, казваш.

— Сам виж — отвърна тя и направи неопределен жест към мен. — Можеш ли да си представиш роднина на Ейб да е дотам безхаберен?

— Допускаш, че е гадина? — продължи младият мъж. Извих леко глава и огледах стаята, но пак не го видях.

— Бих казала, че е някоя предрешена гадина — отвърна момичето.

Кучето, вече разбудено, дотърча и започна да ближе лицето ми. Опитах се да не му обръщам внимание, но банята с език беше толкова лигава и обилна, че накрая трябваше да седна, за да се избавя.

— Я виж кой е буден — рече момичето и подигравателно изръкопляска. — Представлението беше на висота. Припадъкът ми достави особено удоволствие. Убедена съм, че театърът е изгубил велик актьор, когато си се посветил на убийство и канибализъм.

Отворих уста, за да се защитя, но замълчах, понеже забелязах, че към мен се носи една чаша.

— Ето малко вода — каза младият мъж. — Не можем да те оставим да умреш, преди да те отведем обратно при директорката, нали?

Гласът му сякаш идваше от празното пространство. Пресегнах се за чашата и едва не я изпуснах, когато малкият ми пръст докосна невидима ръка.

— Много е непохватен — рече младият мъж.

— Ти си невидим — апатично отвърнах аз.

— Да. Милърд Нълингс, на вашите услуги.

— Не му казвай името си — извика момичето.

— А това е Ема — продължи той. — Донякъде параноична, както, вярвам, сам сте доловили.

Ема хвърли поглед към него — или по-скоро в пространството, където предполагах, че той стоеше, — и не каза нищо. Чашата потрепери в ръката ми. С усилие се опитах да си обясня ситуацията, в която бях изпаднал, но отвън се чуха гневни гласове.

— Тихо! — изсъска Ема. Стъпките на Милърд се отдалечиха към прозореца и завесите се повдигнаха на сантиметър.

— Какво става? — попита Ема.

— Претърсват къщите — отвърна той. — Не можем да останем тук дълго.

— Ами, ние и навън няма как да излезем!

— Кой знае — отвърна той. — Да погледна за всеки случай книгата си.

Завесите отново се спуснаха. Видях подвързана с кожа тетрадка да се вдига от масата и да се разтваря във въздуха. Милърд си тананикаше със затворена уста, докато прелистваше страниците. Минута по-късно шумно я затвори.

— Така си и знаех! — рече той. — Налага се да почакаме само минута и после можем да излезем от предната врата.

— Да не си луд? — възкликна Ема. — Пияните неандерталци отвън до един ще се нахвърлят върху ни с оскърбителни ругатни.

— Не и ако сме по-безинтересни от онова, което ще се случи — отвърна той. — Уверявам те, по-добра възможност няма да имаме през следващите часове.

Отвързаха ме от печката и ме поведоха към вратата. Наведохме се и зачакахме. Тогава отвън долетя шум, който заглуши виковете на мъжете. Мотори. Десетки, ако съдех по звука.

— О, Милърд, великолепно е — извика Ема.

— А твърдиш, че моите изследвания са пропиляно време — подсмръкна той.

Ема сложи ръка на бравата и се извърна към мен.

— Дай ръка. Не тичай. Дръж се, сякаш нищо особено не е станало.

Прибра ножа, но ме увери, че ако се опитам да избягам, отново ще го видя — миг преди да ми пререже гърлото.

— А аз откъде да зная, че няма да го направиш?

— Няма откъде — отвърна тя след кратък размисъл и отвори вратата.

Улицата гъмжеше от хора. Видях не само мъжете от кръчмата, но и намръщени собственици на магазини, жени и каруцари. Всички бяха зарязали каквото там правеха и стояха насред пътя и гледаха към небето. Над тях се носеше ревът на ескадрила бойни нацистки самолети, подредени в съвършена формация. Подобни снимки имаше в музея на Мартин, зад витрина с надпис „Кеърнхолм под обсада“. „Странно е, помислих си аз, изведнъж да се озовеш в иначе съвсем обикновения следобед под сянката на смъртоносни вражески машини, които всеки миг могат да те засипят с огън.“

Прекосихме улицата възможно най-невъзмутимо. Ема все така държеше ръката ми в мъртва хватка. Почти наближавахме пряката от другата страна, когато ни забелязаха. Някой извика. Извърнахме се и видяхме, че мъжете тичаха след нас.

И ние побягнахме. Пряката беше тясна и от двете ѝ страни имаше обори. Бяхме стигнали средата, когато чух гласа на Милърд:

— Ще поизостана и ще ги спъна! Чакайте ме зад кръчмата точно след пет минути и половина!

Стъпките му заглъхнаха зад нас. Стигнахме края на пресечката и Ема спря. Погледнахме назад и видяхме, че едно въже се размотаваше върху чакъла. Когато тълпата стигна до него, въжето се изпъна. Преследвачите ни се проснаха по очи в калта и заприличаха на куп сплетени крайници. Ема нададе одобрителен вик. Стори ми се, че до ушите ми стигна смехът на Милърд.

Отново затичахме. Чудех се защо Ема се съгласи да срещне Милърд при „Пасторската дупка“. Тя беше по посока на пристанището, а не на къщата. Не можех да си обясня и откъде Милърд знаеше точно времето, в което самолетите щяха да прелетят над нас. Миг по-късно се изненадах, че вместо да се промъкнем незабелязано отзад, Ема ме поведе направо към входната врата на кръчмата.

Вътре, освен собственика, не видяхме другиго.

— Барман! — рече Ема. — Кога отваряте кранчето тук? Жадна съм като морска сирена.

— Не съм навикнал да сервирам на момиченца — разсмя се той.

— Зарежи ги тия! — викна тя и плесна с длан върху бара. — Налей четвъртинка от бурето с най-силното уиски. Нито капка от разредената с вода долнопробна пикня, дето даваш обикновено!

Явно беше, че умишлено предизвикаше свада. Сякаш искаше с безочието си да надмине Милърд и неговия трик с опънатото през улицата въже.

Съдържателят се приведе над тезгяха.

— Значи искаш нещо по-твърдо, ъ? — ухили се той безсрамно. — Гледай само да не стигне до ушите на майка ти и баща ти, че и пасторът, и ченгето ще ме погнат. — Извади бутилка с тъмна, неприятна наглед течност и се зае да пълни една чаша. — А за приятелчето ти там? Вече се е нафиркало като дякон, а?

Престорих се, че разглеждам огнището.

— Ама той бил от срамежливите! — рече мъжът. — Откъде е?

— Казва, че е от бъдещето — отвърна Ема. — Аз пък викам, че е луд за връзване.

Съдържателят се намръщи.

— Какво казва? — запита той. После ме позна и извика, тръсна бутилката върху дървения плот и тръгна към мен.

Трябваше да бягам, но преди мъжът да успее дори да заобиколи тезгяха, Ема обърна чашата и разля алкохола навсякъде. После направи нещо удивително. Протегна ръка с обърната надолу длан и миг по-късно над бара лумна огнена стена.

Собственикът се спусна да гаси пламъците с кърпата си.

— Насам, затворнико! — викна Ема, хвана ръката ми и ме повлече към огнището. — Помагай! Дръпни тук и повдигни!

Коленичи и провря пръсти в една пукнатина на пода. Направих същото и заедно отместихме малка плоча, под която се откри широко колкото раменете ми отвърстие: пасторската дупка. Помещението се изпълни с дим, собственикът се бореше с пламъците, а ние се провряхме един след друг в пролуката и изчезнахме. Пасторската дупка се оказа отвесна шахта, която преминаваше в тунел, дълъг около метър и висок, колкото да пропълзиш. Долу беше съвършено тъмно, но изведнъж се появи меко оранжево сияние. Ема беше превърнала ръката си във факел. Малката топка светлина сякаш се носеше точно над дланта ѝ. Гледах я захласнат, забравил за всичко останало.

— Мърдай — кресна тя и ме побутна. — Горе има врата.

Придвижих се напред, където тунелът свършваше. Ема се промъкна край мен, седна и ритна стената със стъпалата си. Вратата се отвори и изведнъж се озовахме навън.

— Ето ви — чух да каза Милърд, когато изпълзяхме на тясната уличка.

— Не устоя на изкушението да устроиш спектакъл, нали?

— Изобщо не разбирам за какво говориш — отвърна Ема, макар да си личеше, че е доволна от себе си.

Милърд ни поведе към една каруца, която сякаш чакаше нас. Покатерихме се отзад и се наместихме под платнището. Като по чудо отнякъде се появи един мъж, яхна коня, плесна юздите и колата се люшна в неравен ход.

Известно време пътувахме мълчаливо. Шумът, който долиташе отвън, ми подсказа, че излизаме от града.

Събрах кураж и попитах:

— Ти как разбра за каруцата? А за самолетите? Да не си медиум?

— Не бих казала — изкиска се Ема.

— Ами всичко това се е случило вчера — отвърна Милърд. — И онзи ден. Във вашата примка не е ли същото?

— Моята какво?

— Той не е от която и да е примка — каза Ема с нисък глас. — Нали ти казах, той си е проклета гадина.

— Не мисля. Една гадина никога няма да се остави да я хванат жива.

— Виждаш ли — прошепнах аз, — не съм каквото там казваш. Аз съм Джейкъб.

— Ще видим тази работа. Стой сега тихо. — Ема се пресегна, повдигна крайчеца на платнището и видяхме синя ивица подскачащо небе.