Домът на мис Перигрин за чудати деца

Втора глава

В месеците след смъртта на дядо минах през чистилището от бежови чакални и безименни кабинети, бях анализиран и разпитван, обсъждан от разстояние, за да не чуя думите, изречени по мой адрес, кимах, когато ми говореха, повтарях едно и също и се превърнах в обект на всеобщо съчувствие и на безброй прикрити погледи. Родителите ми се отнасяха към мен като към чуплива семейна ценност; страхуваха се да повишат тон или да изразят безпокойство в мое присъствие, сякаш можех да се разпадна.

Кошмарите, от които се събуждах с вик, бяха така натрапчиви, че се наложи да нося шини, за да не счупя зъбите си на сън. Не можех да притворя очи, без да видя изпълнената с пипала уста. Убеден бях, че тя е убила дядо и че скоро ще се върне за мен. Случваше се да ме завладее болезнената паника от онази нощ и тогава бях сигурен, че ме чака наблизо, спотаена в притъмнелите дървета, зад следващата кола на паркинга отвъд гаража, където държах велосипеда си.

Реших да не излизам повече от къщи. Седмици наред не се осмелявах дори да стъпя на алеята пред вратата за сутрешния вестник. Спях върху купчина одеяла на пода в пералнята — единственото помещение в къщата без прозорци и с резе отвътре. Там прекарах и деня на погребението на дядо. Седях върху сушилнята с лаптопа в скута и се опитвах да се изгубя в онлайн игри.

Винях се за случилото се. „Само да му бях повярвал“, беше рефренът, който до безкрай си повтарях. Но не бях го направил. Никой не го стори и сега знаех как се е чувствал, понеже и на мен никой не вярваше. Моята версия за събитията звучеше съвършено рационално до момента, в който се наложи да я изрека на глас. Тогава прозвуча налудничаво. Особено пък в присъствие на полицая у дома. Разказах му за случилото се, дори за онова същество, а той седеше и кимаше от другата страна на кухненската маса, докато си записваше нещо в подвързания със спирала бележник. Единственото, което чух от него, когато приключих, беше:

— Чудесно, благодаря!

После се извърна към родителите ми и запита дали не съм се срещал с някого. Сякаш нямаше да се сетя какво означава това. Казах му, че мога да дам още показания, после му показах среден пръст и излязох.

Родителите ми повишиха тон за първи път седмици след случилото се. Всъщност, почувствах облекчение — познатият, мил звук. В отговор изкрещях нещо грозно. Обвиних ги, че се радват за смъртта на дядо Портман. И че аз единствен наистина съм го обичал.

Ченгето и родителите ми стояха на алеята и разговаряха известно време, после ченгето си тръгна, но час по-късно се върна с някакъв човек, който се представи като художник. Носеше голям блок и ме помоли отново да опиша онова създание. Рисуваше, докато говорех. Спираше само от време на време и правеше уточнения.

— Колко очи имаше?

— Две.

— Разбира се — рече той, сякаш беше съвсем в реда на нещата художник на работа в полицията да рисува чудовища.

Твърде глупав опит да ме предразположи. Най-голямата изцепка беше, когато поиска да ми даде завършената скица.

— Не ви ли трябва за архива? — попитах аз.

Двамата с полицая вдигнаха вежди и размениха погледи.

— Разбира се. Как иначе.

Крайно обидно, наистина.

Дори моят най-добър и единствен приятел Рики не ми вярваше, а той беше там. Не видял никакво същество в гората през онази нощ, главата си залагаше, въпреки че го бях осветил с фенерчето, само това повтаряше пред полицаите. Беше чул лая обаче. И двамата го бяхме чули. Затова не се изненадах, когато полицаите решиха, че смъртта на дядо е причинена от глутница подивели кучета. Явно са били забелязани и другаде, а седмица по-рано нахапали някаква жена, която прекосявала Сентръл Удс. Пак през нощта, се обръщаше внимание в съобщението.

— Когато тези същества са най-трудно забележими — рекох аз. Но Рики само поклати глава и промърмори нещо от рода, че „някой психар“ трябвало да ми намести мозъка.

— Психиатър имаш предвид — отвърнах аз. — Много благодаря. Чудесно е приятелите да те подкрепят с такава готовност.

Седяхме на покривната тераса у дома и съзерцавахме залеза над кея. Рики се беше свил като пружина със сгънати под себе си крака и кръстосани ръце в безразсъдно скъпия градински стол от дървени летви, който родителите ми донесоха от едно пътуване до колония на амиши, и с мрачна решимост палеше цигара от цигара. Вкъщи той сякаш винаги се чувстваше някак си неудобно, но по начина, по който отбягваше погледа ми, разбирах, че сега се притеснява не от родителите ми, а от мен.

— Както и да е, просто съм искрен с теб — рече той. — Продължавай да говориш за чудовища и като нищо ще те приберат. Тогава вече наистина ще си „Спешъл Ед“.

— Не ме наричай така.

Рики запрати цигарата си надалеч и изплю огромна лъскава топка над перилата.

— Да не би едновременно да пушиш и да дъвчеш тютюн?

— Да не си ми майка?

— Да ти приличам на някой, който духа на шофьори на камиони срещу талони за храна?

Рики ценеше духовитости по адрес на „майка ти“, но това явно му дойде в повече. Скочи от стола и така силно ме блъсна, че едва не паднах от терасата. Креснах му да се маха, но той и без друго се беше запътил към вратата.

Минаха месеци, преди да го видя отново. Толкова за приятелството.

В крайна сметка родителите ми наистина ме заведоха на психиатър — при д-р Голън, спокоен мъж с маслинен цвят на кожата. Не се съпротивявах. Знаех, че имам нужда от помощ.

Мислех, че ще ме обяви за тежък случай, но д-р Голън неочаквано бързо се справи с моя проблем. Обясняваше нещата с такова спокойствие и овладяност, че почти ме хипнотизира. Само с два сеанса ме убеди, че онова създание е било плод на превъзбуденото ми въображение, а травмата от смъртта на дядо ме е накарала да видя нещо, което всъщност не съществува. Историите на дядо Портман са насадили онова същество в съзнанието ми, обясни д-р Голън, затова било напълно естествено, коленичил с мъртвото му тяло на ръце, зашеметен от най-тежкия шок през моя млад живот, да извикам във въображението си страшилището на дядо.

Имаше си даже и термин: остра стресова реакция.

— Не виждам нищо стресиращо в това — рече майка ми, когато чу моята чисто нова диагноза. Шегата ѝ не ме разстрои. Почти всичко звучеше по-добре от „луд“.

Все пак само защото вече не вярвах, че чудовищата са реални, не означаваше, че бях по-добре. Все така страдах от кошмари. Бях нервен и параноичен, взаимоотношенията ми с околните продължаваха да са проблемни до такава степен, че родителите ми наеха домашен учител, за да мога да ходя на училище само когато реша. Освен това — най-после — ми позволиха да напусна „Първа помощ“. „Чувствам се по-добре“, се превърна в моята нова работа.

Съвсем скоро обаче определено исках да ме уволнят и от нея. След като въпросът около моята временна невменяемост беше изяснен, ролята на д-р Голън се свеждаше единствено до изписването на рецепти. Още ли сънувам кошмари? Имам нещо за това. Панически пристъп в училищния автобус? Ето, сега ще оправим нещата. Не мога да спя? Да вдигнем дозата. Всички тези лекарства ме правеха тъп и дебел, а аз продължавах да съм нещастен и да спя по три-четири часа през нощта. Затова и започнах да лъжа д-р Голън. Преструвах се, че съм добре, когато всеки, който ме погледнеше, виждаше торбичките под очите ми и начина, по който подскачах и при най-слабия ненадеен шум. Веднъж подправих дневника на сънищата си, исках съновиденията ми да звучат блудкаво и безсъдържателно, каквито са при нормалните хора. В един от тях отивах на зъболекар. В друг летях. Казах му, че две нощи по ред съм се сънувал гол в училище.

— А онези същества? — прекъсна ме той тогава.

— Нито следа от тях — вдигнах рамене. — Това, предполагам, означава, че съм по-добре, нали?

Д-р Голън почука по листа с химикалката, после си записа нещо.

— Не ми казваш, надявам се, онова, което смяташ, че искам да чуя.

— Разбира се, че не — отвърнах аз и плъзнах поглед към окачените в рамки дипломи по стената, все доказателства за неговата компетентност в различни области на психологията, сред които, убеден съм, беше и умението да разбере кога един тийнейджър с остра стресова реакция лъже.

— Хайде за момент да се опитаме да бъдем реалисти — остави той химикалката. — Искаш да ми кажеш, че тази седмица нито веднъж не си имал онова съновидение?

Винаги съм бил ужасен лъжец.

— Ами — промърморих аз. — Веднъж, може би.

Истината беше, че през онази седмица всяка вечер сънувах един и същ кошмар. С малки разлики сценарият беше долу-горе следният: аз седя свит в ъгъла на спалнята на дядо, кехлибарената светлина избледнява зад прозорците и се плъзва към розовата пластмасова пневматична пушка до вратата. Там, където би трябвало да е леглото, се издига огромен автомат, пълен вместо с дъвки с остри като бръснач военни ножове и бронебойни пистолети. И дядо е там, облечен в стара британска униформа. Пуска в автомата дребни банкноти, но за да купи оръжие са нужни много пари, а ние нямаме време. Накрая някакъв лъскав пистолет калибър 45 се завърта към стъклото, но засяда и не може да падне. Дядо изругава на идиш, рита автомата, после коленичи и се пресяга, за да го стигне, обаче ръцете му се заклещват. И тогава те идват. Дългите им черни езици се плъзгат по стъклото и се опитват да се промъкнат вътре. Насочвам въздушната пушка към тях и дърпам спусъка, но нищо не се случва. А дядо Портман крещи като луд: „намери птицата, намери примката, Якоб, защо не разбираш, дяволите да те вземат юци, тъпак такъв“, а после прозорците се пръскат, парчетата стъкло се сипят в стаята като дъжд и в общи линии в този момент се събуждам в локва от пот, сърцето ми бие лудо, а стомахът ми е свит на топка.

Макар сънят винаги да беше един и същ и да го бях сънувал сто пъти, д-р Голън искаше да го описвам по време на всеки сеанс, сякаш подлагаше подсъзнанието ми на кръстосан разпит и търсеше някоя догадка, която е пропуснал в предходните деветдесет и девет описания.

— И какво казваше дядо ти в съня?

— Едно и също, както винаги — отвръщах аз. — За птицата, примката и гроба.

— Неговите последни думи.

Кимнах.

Д-р Голън събра пръсти и ги опря в брадичката си. Самият дълбокомислен психиатър.

— Имаш ли някаква представа какво може да означават?

— Нищо не значат.

— Хайде, не искаш да кажеш това.

Исках да се държа, сякаш пет пари не давах за последните думи на дядо, но не беше така. Глождеха ме почти колкото и кошмарите. Чувствах се задължен да не пренебрегна последното, което той каза на някого от този свят, като родено в халюцинация празнодумство. Д-р Голън беше убеден, че ако ги осмисля, можеше и да се отърва от ужасните си кошмари. Затова направих опит.

Донякъде казаното от дядо Портман не беше лишено от смисъл. Повтаряше например, че се надява да отида на острова. Опасяваше се чудовищата да не ме проследят и мислеше, че островът е единственото място, където ще се спася от тях — като него през детските му години. След това промълви: „Трябваше да ти кажа“, но понеже нямаше време да ми каже каквото и да било, аз се питах дали не е направил единственото по-логично в случая — да е оставил пътечка от трохи, която да ме отведе до някой, който би могъл да ми каже; някой, посветен в тайната му. Допусках, че неразбираемите приказки за примката, гроба и писмото означават именно това.

За известно време мислех, че „примката“ можеше да е улица в Съркъл Вилидж — кварталът, който повече от всичко друго приличаше на наредени като примки слепи алеи, а „Емерсън“ да е някой човек, до когото дядо е изпратил писмо. Някой приятел от войната, с когото е поддържал връзка, знам ли? Или пък този Емерсън живееше в Съркъл Вилидж, на някоя от неговите примки, до някое гробище и някое от писмата, които пазеше, беше адресирано от трети септември 1940. И аз трябваше да прочета именно него. Звучеше налудничаво, съзнавах го, но най-налудничавите неща се бяха оказали верни. Затова, след многото задънени улици, открити в интернет, отидох до клуба на Съркъл Вилидж, където господата на определена възраст се събираха да поиграят на дискове или да поприказват за последната си операция, за да разбера къде е гробището и дали някой не познава г-н Емерсън. Изгледаха ме, сякаш от врата ми стърчеше втора глава. Подобни приказки от устата на тийнейджър ги стъписаха. В Съркъл Вилидж нямаше гробище, никой от съседите им не се казваше „Емерсън“; нямаше и улица, чието име да е свързано с примка. Пълен провал.

Д-р Голън обаче не ме оставяше. Предложи да потърся нишката към Ралф Уолдо Емерсън, прочут, според всеобщото мнение, поет от миналото.

— Емерсън е автор на завидно количество писма — рече той. — Може пък дядо ти да е имал именно това предвид.

Беше си изстрел в тъмното, но колкото да се отърва от него, един следобед накарах баща ми да ме закара до библиотеката. Бързо установих, че Ралф Уолдо Емерсън наистина е автор на доста публикувани писма. Трийсет минути по-късно се бях въодушевил не на шега. Имах усещането, че съм на крачка от важно откритие, когато констатирах две неща: първо, Ралф Уолдо Емерсън беше живял и умрял през XIX в., следователно не би могъл да изпрати писмо с дата трети септември 1940, и второ, текстовете му бяха толкова гъсто изписани, а съдържанието им — така мистериозно, че не биха могли да представляват и най-малък интерес за моя дядо, който не беше от най-запалените читатели. Открих и способността на Емерсън да приспива по невероятен начин — задрямах с глава върху книгата, върху есе, озаглавено „Самоувереност“, и за шести път през онази седмица сънувах автомата за дъвки. Събудих се с вик и бях най-безцеремонно изритан от библиотеката. Нито за миг не спрях да ругая д-р Голън и тъпите му теории.

Решението на родителите ми да продадат къщата на дядо Портман беше последната капка, от която чашата преля. Все пак преди благонадеждните купувачи да бъдат допуснати в нея, тя трябваше да бъде разчистена. Зачислиха ме — по съвет на д-р Голън, убеден, че за мен беше добре да се „изправя насред травматичната сцена“ — за помощник на баща ми и на леля Сузи в сортирането на вехториите. Когато влязохме в къщата, баща ми все ме придърпваше настрани, за да се убеди, че се чувствам добре. Изненадващо, но май наистина бях добре, въпреки останките от сигналната лента на полицаите по храстите и плясъка на разкъсаната мрежа на вратата. Това и наетият огромен контейнер до тротоара, който очакваше да погълне останките от живота на моя дядо, ме натъжи, но не ме изплаши.

Стана ясно, че няма да направя някоя идиотщина с пяна на уста, и се заловихме за работа. Крачехме мрачно из къщата, въоръжени с торби за отпадъци, изпразвахме лавиците, шкафовете и коридорите, натъквахме се на странни геометрични очертания от прах под предмети, стояли с години на едно място. Трупахме пирамиди от онова, което можеше да бъде запазено или спасено, и пирамиди, предназначени за контейнера. Леля и баща ми не бяха сантиментални и купчината за контейнера растеше. Борех се упорито за определени неща, сред които беше и високата два метра и половина, съсипана от вода грамада от броеве на „Нешънъл Джеографик“ в ъгъла на гаража — колко следобеди бях прекарал вглъбен над тях и отдаден на мечти да съм сред покритите с кал мъже асаро от Нова Гвинея или да открия кацнал върху канарите храм в кралство Бутан — но срещах категоричен отказ. Не успях да запазя и колекцията на дядо от едновремешни ризи за боулинг („Изглеждат притеснително“, заяви баща ми), плочите му със суинг на 78 оборота („Някой ще даде добри пари за тях“) или съдържанието на неговия внушителен, все още заключен шкаф („Шегуваш се, нали? Надявам се, че се шегуваш.“). Обвиних баща си в безсърдечие. Леля дипломатично ни остави сами в кабинета да подреждаме стари фактури.

— Просто съм практичен. Така се прави, когато хората умрат, Джейкъб.

— Така ли? А ти като умреш? Да изгоря ли всичките ти ръкописи?

Лицето му почервеня. Не биваше да го казвам. Споменаването на незавършените му ръкописи определено беше удар под пояса. Вместо да се разкрещи обаче, той запази спокойствие.

— Доведох те тук днес, понеже мислех, че си достатъчно зрял, за да се справиш. Сгрешил съм.

— Грешиш, да. Мислиш, че като изхвърлиш нещата на дядо, ще ме накараш да го забравя. Но това не е така.

— Знаеш ли какво — баща ми вдигна ръце. — Писна ми да споря за едно и също. Запази каквото искаш — хвърли той връзка пожълтели листове в краката ми. — Ето ти подробен опис на удръжките от годината на убийството на Кенеди. Сложи ги в рамка!

Сритах листовете и излязох. Останах във всекидневната, като очаквах да дойде и да се извини. Разбрах, че няма да го направи, когато чух ревът на машината за унищожаване на документи. Прекосих къщата с тежки стъпки и се заключих в спалнята. Поех дълбоко застоялия въздух с мирис на кожа за обувки и на леко тръпчивата тоалетна вода на дядо. Облегнах се на стената и погледът ми попадна на оставената върху килима диря между вратата и леглото, където безмълвното слънце осветяваше подалия се под покривката ръб на кутия. Приближих се, приклекнах и я издърпах. Стара кутия за пури, обвита в прах. Сякаш нарочно я беше оставил там, да я намеря. В нея бяха вече добре познатите ми снимки: невидимото момче, левитиращото момиче, хилавият атлет, вдигнал с една ръка канара над главата си, мъжът с изрисуваното на тила лице. Изглеждаха трошливи и се лющеха, бяха и по-малки, отколкото в спомените ми. Гледах ги сега с очите на възрастен и бях поразен от очевидната фалшификация. Вероятно само малко прогаряне и изместване встрани е било нужно, за да се заличи главата на „невидимото“ тяло. Огромната скала, вдигната от подозрително изпосталялото момче, би могла лесно да се направи от гипс или някакъв порест материал. Подобни умозаключения обаче надхвърляха прозорливостта на шестгодишно дете, особено пък ако то иска да вярва.

Под тези снимки намерих още пет, които дядо Портман никога не ми беше показвал. Питах се защо, докато не ги погледнах по-отблизо. Три от тях бяха така явно манипулирани, че и дете би се досетило за фалшификацията: едната представляваше смехотворна двойна експозиция на момиче, затворено в „капана“ на бутилка; другата показваше „левитиращо“ дете, окачено на нещо, скрито в тъмния коридор отзад; третата беше на куче с грубо залепено лице на момче. Тези трите бяха достатъчно ексцентрични, но следващите бяха направо взети от кошмарите на Дейвид Линч: едната — на гъвкаво момиченце, направило страховит заден мост с нещастен израз на лицето; на втората — странна двойка близнаци носеха най-идиотските костюми, които бях виждал. Дори моят дядо, макар да ми пълнеше главата с истории за чудовища с пипала в устата, е съзнавал, че подобни изображения ще накарат всяко дете да сънува кошмари.

Коленичил върху прашния под с фотографиите в ръце, си припомних колко предаден се бях почувствал в деня, в който осъзнах, че неговите истории са измислица. Сега истината беше очевидна: последните му думи бяха просто поредният трик, последен опит да ме зарази с кошмари и параноидни видения, които можеха да се изкоренят след години лечение със съсипващи метаболизма медикаменти.

Затворих кутията и я занесох във всекидневната, където баща ми и леля Сузи изпразваха в голям чувал за отпадъци едно чекмедже, пълно с неизползвани, защипани на кочани купони.

Дадох им кутията. Не попитаха какво има в нея.

— И така? — каза д-р Голън. — Значи смъртта му не е означавала нищо?

Лежах на кушетката, вперил поглед в аквариума в ъгъла и ленивите кръгове на неговия единствен златен обитател.

— Освен ако ти нямаш по-добра идея — рекох аз. — Някоя впечатляваща теория за значението на всичко това, която не си споделил с мен. В противен случай…

— Какво?

— В противен случай само си губим времето.

Въздъхна и притисна основата на носа си, сякаш имаше главоболие.

— Не е моя работа да правя изводи за значението на неговите последни думи — рече той. — Важното е ти какво мислиш за тях.

— Пълни психодрънканици — изсъсках аз. — Онова, което аз мисля, няма значение, важна е истината! Допускам обаче, че никога няма да я узнаем, така че на кого му пука? Давай, дрогирай ме и прибирай чека.

Искаше ми се да го предизвикам — да започне да спори, да настоява, че не съм прав, но той остана с безизразно лице и забарабани по облегалката на стола с химикалката.

— Звучиш така, сякаш си се предал — рече той след кратка пауза. — Разочарован съм. Не ми приличаш на човек, който бяга от отговорност.

— Ами тогава не ме познаваш добре — отвърнах аз.

Едва ли можеше да бъда в по-лошо настроение за парти. Разбрах го, когато родителите ми започнаха да подхвърлят двусмислено колко отегчителен и еднообразен би бил наближаващият уикенд, макар всички да знаехме, че навършвах шестнайсет. Помолих ги тази година да пропуснем тържественото събиране, понеже, наред с другите причини, не се сещах за нито един човек, когото бих искал да поканя, но те се притесняваха, че прекарвах прекалено дълго време сам, и се вкопчиха в ползата от моята социализация. Същият ефект би имал и електрошокът, подсетих ги аз. Майка ми обаче умееше да превръща и най-незначителното събитие в повод за празненство — веднъж покани приятели за рождения ден на нашия папагал, но и защото обичаше да се перчи с къщата ни. С чаша в ръка, тя водеше вкупом гостите от една претрупана с мебели стая в друга, възхваляваше гения на архитекта и споделяше стратегически моменти около реализацията („Минаха месеци, докато доставиха стенните свещници от Италия.“).

Прибирахме се у дома след катастрофалния сеанс с д-р Голън. Влачех се след баща си към нашата подозрително тъмна всекидневна, а той мърмореше под нос: „Жалко, че не планирахме нищо за рождения ти ден“ и „Както и да е, винаги има следващ път“, когато изведнъж всички лампи светнаха и извадиха на бял свят транспаранти, балони и пъстро множество от лели, чичовци и братовчеди, с които рядко изобщо разговарях — общо взето всеки, когото майка ми беше склонила да дойде, дори и Рики. Изненадах се да го видя да се мотае около купата с пунша, неподходящо облечен за случая в обсипаното си с габъри кожено яке. Когато шумните приветствия приключиха и аз престанах да се преструвам на изненадан, майка ми ме прегърна с една ръка и прошепна:

— Наред ли е всичко?

Бях изморен, разстроен и исках само да поиграя онлайн, преди да си легна с включен телевизор. Какво обаче можехме да направим — да изпратим всички у дома? Казах, че съм добре и тя се усмихна, сякаш да ми благодареше.

— Кой иска да види нововъведенията? — пропя майка ми, докато си наливаше шардоне, преди да оглави с тържествена стъпка група роднини нагоре по стълбището.

Двамата с Рики си кимнахме отдалеч. Безмълвно се споразумяхме да изтърпим присъствието си за час или два. Не бяхме разговаряли от деня, в който той едва не ме помете от терасата, но и двамата разбирахме колко е важно да поддържаме илюзията, че сме приятели. Тъкмо да го заприказвам, и чичо Боби ме сграбчи за лакътя и ме завлече в ъгъла. Боби беше голямо момче с гръден кош като варел, шофираше голяма кола, живееше в къща и в крайна сметка щеше да стане жертва на масиран инфаркт заради гъшия дроб и двойните сандвичи с кюфтета, които тъпчеше в дебелото си черво, откакто го помнех, а благосъстоянието му щеше да отиде в ръцете на моите братовчеди с олекнали заради марихуаната глави и на миниатюрната му тиха жена. Двамата с чичо Лес бяха съуправители на „Първа помощ“ и имаха навика, вместо да похвалят гуакамолето на домакинята, да придърпват хората по ъглите за кратък конспиративен разговор, сякаш готвеха удар срещу мафията.

— Та значи, научих от майка ти, че вече наистина изплуваш след ъъ… онова нещо там с дядо ти.

Моето нещо. Никой не знаеше как да го назове.

— Остра стресова реакция — рекох аз.

— Какво?

— Това имах. Имам. Както и да е.

— Хубаво. Хубава новина — махна той с ръка, сякаш да остави всичко неприятно зад нас. — Та значи, двамата с майка ти си мислехме дали не искаш да дойдеш в Тампа за лятото, да видиш как върви семейният бизнес? Да си поблъскаме заедно главите в централата за известно време? Освен ако не обичаш да зареждаш щандове — разсмя се той толкова високо, че неволно отстъпих назад. — А ако искаш, можеш да останеш в къщата. През уикендите ще ходим с братовчедите ти на лов за херинги.

После посвети пет дълги минути на описанието на новата си яхта. Стигна до обстойни, почти порнографски подробности, сякаш само това беше достатъчно, за да приключим сделката. Ухили се, като свърши, и протегна ръката си да се здрависаме.

— Значи, ще помислиш, нали, старо куче?

Предполагам, че това трябваше да е предложение, на което не бих могъл да откажа, но по-скоро бих прекарал лятото в трудов лагер в Сибир, отколкото с моя чичо и чалнатите му деца. Що се отнася до работата в централата на „Първа помощ“, знаех, че е неизбежна част от моето бъдеще, но разчитах на поне още няколко лета свобода и на четири години в колеж, преди да съм принуден да се заключа в корпоративната клетка. Колебаех се. Търсех елегантен начин да се отърва. Вместо това обаче изтърсих:

— Не съм убеден, че точно сега подобна идея ще се хареса на психиатъра ми.

Рунтавите му вежди се свъсиха. Кимна явно разколебан и рече:

— Ами да, добре, разбира се. Значи ще се чуваме, друже, нали?

Отдалечи се, без да дочака отговора ми. Престори се, че е видял в другия край на стаята някого, когото трябва да придърпа за лакътя. После настъпи моментът да отворя подаръците, както майка ми оповести. Винаги настояваше да го правя в присъствието на всички, което си беше проблем, понеже, както навярно вече съм споменавал, не съм добър лъжец. А от това следваше, че не ме бива да симулирам благодарност за нечии преподарени ми дискове с кънтри музика за Коледа или за абонамента на „Лов и риболов“ — години наред чичо Лес живееше със странната заблуда, че си падам по занимания на открито. В името на благоприличието се насилих да се усмихна и при всеобщото възхищение показвах всяка разопакована дрънкулка, докато от купчината върху масичката за кафе останаха три пакета.

Първо посегнах към най-малкия. В него беше ключът на четиригодишния луксозен седан на родителите ми. Купили си нов, обясни майка ми, затова съм наследявал стария. Първият ми автомобил! Всички охкаха и ахкаха, но аз почувствах, че се изчервявам. Прекалено беше да се перча с подобен скъп подарък пред Рики, чиято кола струваше по-малко от моите джобни на месец, когато бях на дванайсет. Сякаш родителите ми вечно искаха да се замислям за парите, но истината беше, че не ми пукаше. Зная, лесно е да кажеш, че не ти пука за парите, ако ги имаш в изобилие.

Следващият подарък беше дигиталният фотоапарат, за който цялото минало лято бях молил нашите.

— Замислям нова книга за птиците — обади се баща ми. — Реших, че може би ти ще направиш снимките.

— Нова книга! — възкликна мама. — Идеята е изключителна, Франк. И като заговорихме за това — какво стана с последната, върху която работеше? — Явно вече беше на няколко чаши вино.

— Имам да доизгладя отделни неща — предпазливо отвърна баща ми.

— Ясно — достигна до слуха ми кикотът на чичо Боби.

— Добре — рекох аз на висок глас и посегнах към последния подарък. — Това тук е от леля Сузи.

— Всъщност — поясни леля, когато започнах да свалям хартията — от дядо ти е.

Застинах. В стаята се възцари гробна тишина. Погледите на всички се насочиха към леля Сузи. Сякаш беше призовала зъл дух. Баща ми стисна челюсти, а майка ми пресуши остатъка в чашата си на един дъх.

— Отвори го и ще видиш — рече леля.

Разкъсах остатъка от опаковъчната хартия и извадих стара книга с твърда корица, оръфана и без подвързия. „Избрани творби“ на Ралф Уолдо Емерсън. Вторачих се в нея, сякаш можех да разчета текста през корицата. Недоумявах как се беше появила в разтрепераните ми в момента ръце. Никой, освен д-р Голън, не знаеше за последните думи на дядо, а на няколко пъти той се беше заклел, че всичко, за което станеше дума в кабинета му, ще бъде поверително, освен ако не заплаша да изгълтам бутилка сода каустик или да скоча от моста над Тампа Бей.

Погледнах въпросително леля. Толкова бях объркан, че не знаех какво да кажа.

— Намерих я върху писалището на дядо ти, когато разчиствахме къщата — усмихна се тя едвам. — Написал е твоето име върху началната страница. Реших, че е искал да ти я даде.

Бог да благослови леля Сузи. Не беше без сърце все пак.

— Супер. Не знаех, че дядо ти има слабост към книгите — рече мама. Опитваше се да разведри настроението. — Съдържателни при това.

— Да — съгласи се баща ми през стиснати зъби. — Благодаря, Сузън.

Разтворих книгата. Върху началната страница наистина имаше посвещение, изписано с колебливия почерк на дядо.

Надигнах се да изляза, понеже се опасявах, че ще се разрева в присъствие на всички, когато нещо се изплъзна от страниците и падна на пода.

Наведох се и го вдигнах. Беше писмо.

Емерсън. Писмото.

Почувствах, че кръвта се отдръпва от лицето ми. Майка се наведе към мен и с тревожен шепот ме запита дали имам нужда от глътка вода, което беше нейният начин да каже: „вземи се в ръце, хората гледат“.

— Чувствам се малко, ъъъ… — рекох аз, притиснах стомаха си с ръка и хукнах към стаята си.

Писмото беше написано на ръка върху тънка, неразчертана хартия с витиеват, претрупан почерк, едва ли не калиграфски. Черното мастило беше в различни нюанси, сякаш оставено от стара автоматична писалка. Съдържанието гласеше:

Както беше обещала, имаше стара снимка. Държах я на светлината на настолната лампа и се опитвах да доловя нещо особено в женския профил, но такова нямаше. Изображението беше странно, много странно, но по нищо не напомняше фотографиите на моя дядо. Тук липсваха трикове. Просто една жена, която пуши лула. Приличаше на лулата на Шерлок Холмс, извита и клюмнала в ъгъла на устата ѝ. Отново и отново спирах погледа си върху нея. Това ли е искал да намеря дядо? Да, мислех си аз, това трябва да е — не писмата на Емерсън, а едно писмо, пъхнато в книга на Емерсън. Коя обаче беше директорката? Тази жена — Перигрин? Разгледах плика за обратен адрес. Видях единствено пощенска марка, на която се четеше „о-в Кеърнхолм. Къмри, ОК“. ОК — беше Великобритания. От ровенето из атласите в детските си години знаех, че „Къмри“ е Уелс. О-в Кеърнхолм би могло да означава споменатото в писмото от мис Перигрин място. Възможно ли е това да е бил островът, на който моят дядо е живял като момче?

Преди девет месеца той ми каза да „намеря птицата“. Преди девет години се беше заклел, че детският дом, в който е живял, бил закрилян от птица, която пушела лула. Тогава седемгодишен, аз бях приел думите му буквално, но жената от снимката пушеше лула и името ѝ — Перигрин — означаваше сокол-скитник. А ако птицата, която дядо искаше от мен да намеря, всъщност беше жената, спасила го навремето — директорката на сиропиталището? Може би след всичките тези години тя все още беше на острова, престаряла като света, но подкрепяна от неколцина свои възпитаници — вече също на възраст, които така и не са напуснали дома. За първи път последните думи на дядо добиха някакъв смисъл. Той искаше от мен да отида на онзи остров и да намеря жената, възрастната директорка. Ако някой знаеше тайните на неговото детство, трябваше да е тя. Пощенската марка обаче беше отпреди петнайсет години. Възможно ли е все още да е жива? Набързо запресмятах наум: ако беше оглавявала детски дом през 1939 година и по онова време е била, да речем, на двайсет пет, тогава днес би трябвало да е над деветдесетте. Значи беше възможно — в Енгълуд имаше и по-възрастни от нея хора, които живееха сами и шофираха. Дори междувременно мис Перигрин да се беше споминала, на о-в Кеърнхолм бяха останали хора, които са познавали дядо Портман в детските му години и знаеха неговите тайни.

Ние, беше писала тя. „Онези от нас, които останахме“.

Както можете да си представите, не беше лесно да склоня родителите си да прекарам част от лятото на малък, отдалечен от брега на Уелс остров. Те, особено майка ми, имаха основателни доводи, че подобна идея е неприемлива, да не говорим за разходите, за факта, че от мен се очакваше да прекарам ваканцията с чичо Боби и да усвоя тънкостите в управлението на империята от дрогерии; че няма кой да ме придружи, понеже никой от родителите ми не искаше да отиде там, а аз, разбира се, нямаше как да пътувам сам. Не разполагах със сериозни контрааргументи, а не можех да обясня причината да настоявам за подобно пътуване, без да изглеждам по-луд, отколкото те се опасяваха, че съм. Нямаше, разбира се, да им разкажа за последните думи на дядо Портман, за писмото или за фотографията — щяха да ме поставят под лекарско наблюдение. Можех да изляза единствено с разумни мотиви, които звучаха горе-долу така: „Искам да науча повече за семейната история“ или: „Чад Крамър и Джош Бел ще ходят в Европа това лято. Защо аз да не замина?“. Повдигах въпроса при всеки удобен случай, без да изглеждам отчаян (веднъж дори прибягнах до „не е като да нямате пари“ — тактика, за която веднага съжалих), но, както по всичко личеше, целта ми беше непостижима.

После се случиха няколко неща, които до голяма степен бяха в моя полза. Първо, ентусиазмът на чичо Боби относно моето пребиваване в дома им през лятото охладня — кой, в крайна сметка, иска луд в къщата си? Изведнъж останах без лятна програма. После баща ми установи, че остров Кеърнхолм е важен ареал, обитаван от някаква птица, и там се намираше кажи-речи половината ѝ популация в световен мащаб, което пък го наведе на нелепата идея за местен орнитологичен вид. Заговори за хипотетичната си нова книга по орнитология и всеки път, щом станеше дума, аз правех и невъзможното, за да го окуража и да покажа, че ми е интересно.

Решаваща роля обаче изигра д-р Голън. След отрицателно кратко време за убеждение от моя страна, той изненада всички ни и не само подкрепи идеята, но и посъветва родителите ми да приемат моето пътуване.

— За него може да се окаже важно — рече той на майка ми един следобед след сеанса. — Онова място е било в такава степен митологизирано от дядо му, че единствено посещението там би го лишило от всякаква тайнственост. Ще се убеди, че островът е като всеки друг, обикновен, а не магичен. В крайна сметка фантазиите на неговия дядо ще изгубят силата си. Възможно е да са сполучливо съчетание на измислица и реалност.

— Но аз мислех, че той вече не вярва в подобни неща — обърна се майка ми към мен. — Така ли е, Джейк?

— Да — уверих я аз.

— Не, на съзнателно равнище, не — рече д-р Голън. — В момента обаче причината за проблемите му е неговото подсъзнание. Съновиденията, безпокойството.

— И сте убеден, че едно пътуване дотам би било от полза? — запита майка ми, присвила очи, сякаш се готвеше да чуе голата истина. Станеше ли дума за неща, които трябваше или не трябваше да правя, мнението на д-р Голън беше закон.

— Да — отвърна той.

Това беше повече от достатъчно.

После всичко изненадващо бързо си дойде на мястото. Купихме самолетни билети, направихме списък, начертахме планове. Щяхме да заминем с баща ми за три седмици през юни. Чудех се дали не е прекалено дълго, но той беше категоричен, че се нуждае поне от толкова време, за да проведе задълбочени наблюдения върху птичите колонии на острова. Мислех, че мама ще се възпротиви — цели три седмици! — обаче колкото повече нашето заминаване наближаваше, толкова по-въодушевена беше тя.

— Моите двама мъже — цялата засияваше, щом го изречеше — на път към голямото приключение!

За мен ентусиазмът ѝ беше трогателен до следобеда, в който я чух да говори по телефона със своя приятелка. На нея тя сподели с облекчение възможността „да вземе живота си в свои ръце“, дори за три седмици, без да ѝ се налага да се тревожи за „тези две клети деца“.

„И аз те обичам.“, искаше ми се да ѝ кажа с най-саркастичния си тон, но тя не ме видя и затова си затраях. Обичах я, разбира се, макар и само защото човек трябва да обича майка си, а не защото щях да я харесам кой знае колко, ако я бях срещнал на улицата. Това всъщност беше невъзможно; ходенето пеш е за бедните.

През трите седмици между края на учебната година и пътуването положих всички усилия да получа потвърждение, че мис Алма Лефей Перигрин е все още сред живите. Търсенето в интернет обаче не даде очакваните резултати. Надявах се да е оцеляла и ми се щеше да се свържа с нея по телефона, поне да я предупредя за посещението си, но скоро установих, че в Кеърнхолм никой никога не е притежавал телефон. Открих само един номер на целия остров и го набрах.

Отне ми почти минута, докато се свържа. Линията засъска и зацъка, после отново засъска. Чувствах всяка миля от огромното разстояние, изминато от моето обаждане. Накрая се разнесе странното европейско позвъняване — уааап, уааап… уааап, уааап. Отговори някакъв мъж, който явно беше пиян.

— П’стра дупка — изблея той. Около него се носеше сочна, пъстра глъч от приглушени гласове, каквато човек може да чуе в разгара на студентско парти. Опитах се да се представя, но мисля, че беше невъзможно да ме чуе.

— П’стра дупка — изблея той отново. — Кво сега пак? — Преди обаче да изрека каквото и да е, отдалечи слушалката от ухото си и кресна на някого — Кайх ти да млъкнеш, шибано коп’ле, говоря по…

После връзката прекъсна. Стоях неподвижен и объркан, след това затворих. Не си направих труда да звъня отново. Ако единственият телефон в Кеърнхолм беше свързан с някаква окаяна „пъстра дупка“, какво вещаеше това за останалия остров? Дали първото ми пътуване до Европа нямаше да се окаже пропиляно в маневри около пияни маниаци и в съзерцание на птици, които цвъкат курешки по скалисти плажове? Най-вероятно. Заслужаваше си да понеса всичко, ако това беше цената, срещу която щях да разплета тайната на моя дядо, преди да се върна към баналния си живот.