Домът на мис Перигрин за чудати деца

Единадесета глава

Крачехме нагоре по стръмната пътека към хребета като рота изтощени ветерани; в редица по един, с наведени глави, Бронуин носеше Милърд на ръце, а мис Перигрин се беше настанила в подобната на гнездо коса на Фиона. Сякаш някакво огромно куче беше ровило наоколо. Навред димяха кратери и имаше много разпиляна прясна пръст. Чудехме се какво ли ще намерим, като се приберем в къщата, но никой не се осмеляваше да попита.

Отговорът ни очакваше, преди още да влезем в гората. Инок се спъна в нещо и се наведе да го огледа. Беше парче овъглена тухла.

Обзе ни паника. Децата хукнаха надолу по пътеката. Когато стигнаха моравата, по-малките заплакаха. Навсякъде се виеше дим. Пръстът на Адам не беше спрял бомбата, както обикновено ставаше. Бомбата го беше разцепила по средата и избухнала. Задната част на къщата беше в руини. Между стените на две от стаите припламваха огньове. Там, където преди беше Адам, сега имаше пресен кратер, достатъчно дълбок, че да заровиш прав човек. Представих си в какво щеше да се превърне това място един ден: в тъжната и изоставена развалина, на която се бях натъкнал преди две седмици. Къщата на кошмарите.

Мис Перигрин се спусна от косата на Фиона, заподскача по обгорената трева и тревожно изписка.

— Какво се е случило, мис? — запита Олив. — Защо синхронизирането не е настъпило?

В отговор Мис Перигрин единствено нададе пронизителен писък. Изглеждаше объркана и изплашена като всички нас.

— Върнете се, мис! — замоли се Клеър и коленичи пред нея.

Мис Перигрин запляска с криле, заподскача и явно полагаше големи усилия, но все не съумяваше да възвърне облика си. Децата се скупчиха угрижени около нея.

— Нещо не е наред — каза Ема. — Ако можеше да се превърне в човек, досега щеше да го е направила.

— Може пък това да е причината примката да не се е синхронизирала — предположи Инок. — Нали помните историята на мис Кестръл, когато паднала от колелото си по време на пътен инцидент? Ударила си главата и останала керкенез за цяла седмица. И тогава нейната примка се изплъзнала.

— Това какво общо има с мис Перигрин?

— Може да си е ударила главата — въздъхна Инок — и да трябва да изчакаме една седмица да дойде на себе си.

— Камион, който кара с превишена скорост, е едно — каза Ема, — да си похитен от гадини, е друго. Не знаем какво са причинили онези копелета на мис Перигрин, преди да си я приберем.

— Копелета? Това множествено число ли е?

— Гадините отвлякоха мис Авъсет — отвърнах аз.

— Откъде знаеш? — заинтересува се Инок.

— Те работеха с Голън, нали? А и аз видях очите на онзи, който стреля по нас. Няма място за съмнение.

— Тогава да броим мис Авъсет за мъртва — каза Хю. — Със сигурност ще я убият.

— Може пък да не я убият — отвърнах аз. — Или поне не веднага.

— Ако зная нещо за гадините — обади се Инок, — то е, че убиват необикновените. В природата им е. Така правят.

— Джейкъб е прав — намеси се Ема. — Преди да умре, онази гадина ни каза, че са отвлекли много имбрини. Щели да ги принудят да повторят реакцията, която създала гладните, но тази ще е по-мощна. Много по-мощна.

Някой ахна. Останалите мълчаха. Огледах се за мис Перигрин и я видях кацнала унило на ръба на кратера на Адам.

— Трябва да ги спрем — Хю изглеждаше решен на всичко. — Трябва да намерим къде отвеждат имбрините.

— Как? — запита Инок. — Като проследим подводницата?

Някой зад мен се прокашля. Извърнахме се и видяхме Хорас, седнал с кръстосани крака на земята.

— Аз зная къде отиват — предпазливо каза той.

— Какво имаш предвид? Откъде знаеш?

— Няма значение откъде знае — каза Ема. — Щом казва, че знае, значи знае. Къде са я отвели, Хорас?

— Не зная името — поклати глава той. — Но видях мястото.

— Тогава ни го нарисувай — рекох аз.

Той се замисли, после се надигна тромаво. Приличаше на просещ евангелист със скъсания си черен костюм. Дотътри се до купчина пепел от пропуканата къща, наведе се и се изправи с въглен в ръка. После на меката лунна светлина започна да рисува върху разкъртената стена с едри щрихи.

Струпахме се около него, за да видим по-добре. Чертаеше редица вертикални линии, увенчани с тънки примки, подобни на колове с бодлива тел. От едната страна тъмнееше гора. Черни драскотини обозначаваха снега по земята. И това беше.

Привърши и се отправи с несигурни стъпки към мястото, където седеше преди. Отпусна се унило на тревата с празен поглед.

— Хорас, какво друго знаеш за това място? — запита Ема и нежно обви раменете му с ръка.

— Там е студено.

Бронуин пристъпи напред, за да разгледа направената от Хорас скица. С едната си ръка беше гушнала Олив и главата на малкото момиченце лежеше отпусната на рамото ѝ.

— Прилича ми на затвор — каза Бронуин.

— И? — разнесе се тъничкият гласец на Олив. — Кога тръгваме?

— Накъде? — направи нервен жест с ръце Инок. — Това са само завъртулки!

— Все някъде е — изгледа го Ема.

— Не можем просто да отидем на някое заснежено място и да се оглеждаме за затвор.

— Но не можем да останем и тук.

— Защо?

— Виж в какво състояние е къщата. Виж директорката. Прекарахме чудесно тук, но с този живот е приключено.

Инок и Ема продължиха спора. Другите взеха страна. Инок настояваше, че са били твърде дълго извън света, че ако си тръгнат сега, ще бъдат уловени в капана на войната или от гладните, че е по-добре да видят какво могат да направят тук, където поне познават околността. Според другите войната и гладните вече са ни застигнали и нямаме избор. Гладните и гадините, по-многочислени от всякога, ще се върнат за мис Перигрин. А и мис Перигрин трябваше сама да направи своя избор.

— Ще намерим друга имбрин — предложи Ема — Ако някой знае как да помогне на директорката, то това са нейните приятелки.

— А ако и другите примки са се изплъзнали? — рече Хю.

— А ако всички имбрини вече са отвлечени?

— Не знаем със сигурност. Все някоя трябва да е останала.

— Ема е права — обади се Милърд. Лежеше на земята със счупена тухла под главата вместо възглавница. — Ако единствената възможност е да чакаме и да се надяваме да не дойдат повече гладни и директорката да се оправи — бих казал, че това изобщо не е избор.

Най-после противниците млъкнаха засрамено. Къщата щеше да бъде изоставена. Личните вещи — опаковани. Налагаше се да вземем от пристанището няколко лодки, с които да отплаваме на сутринта.

Запитах Ема как ще изберат посоката. В крайна сметка никое от децата не беше напускало острова през последните осемдесет години, а мис Перигрин не можеше нито да говори, нито да лети.

— Имаме карта — отвърна тя и бавно се извърна към димящата къща. — Ако не е изгоряла, разбира се.

Предложих да ѝ помогна, за да я намерим. Увихме лицата си с мокри парцали и влязохме в къщата през срутилата се стена. Прозорците бяха разбити, въздухът — натежал от пушек, но водени от ярката светлина в дланта на Ема, двамата си проправихме път към кабинета. Лавиците бяха изпопадали като пулове на домино, ние обаче ги избутахме встрани, приклекнахме и затърсихме из разпилените по пода книги. Имахме късмет и бързо открихме тома — беше най-големият в библиотеката. Ема изписка от радост и го вдигна високо.

Взехме алкохол, лауданум и превръзки за Милърд на излизане. Почистихме и превързахме раната му, а после седнахме, за да разгледаме книгата. Това беше по-скоро атлас, отколкото карта, подвързан с ватирана тъмночервена кожа, и всяка скица беше прецизно изрисувана върху нещо като пергамент. Много фина и много стара, и толкова голяма, че изпълни скута на Ема.

— Казва се „Атлас на дните“ — рече тя. — На него е отбелязана всяка позната примка. Страницата, която отгърна, приличаше на карта на Турция, макар да липсваха обозначения за пътищата или границите. Вместо това, върху страницата бяха пръснати тънки спирали, които аз изтълкувах като обозначение за местоположението на примките. В средата на всяка от тях имаше някакъв странен символ, в съответствие с легендата отдолу, където символите се повтаряха в списък с разделени с чертички цифри. Посочих една от редиците — 29-3-316 / ?-?-399.

— Какво е това? Нещо като код ли?

Ема я проследи с пръст.

— Тази примка е двайсет и девети март 326 година от нашата ера. Съществувала е някъде докъм 399 година, макар денят и месецът да не са известни.

— Какво се е случило през 399 година?

— Не е посочено — вдигна тя рамене.

Пресегнах се и отгърнах на картата на Гърция, още по-гъсто изпъстрена със спирали и цифри.

— Какъв е смисълът примките да бъдат изброени? — попитах. — Как изобщо можете да стигнете толкова древни примки?

— С прескочикобила — каза Милърд. — Сложно и рисковано начинание, но като играеш на прескочикобила от примка на примка — петдесет години от миналото за ден, например, — ще установиш, че имаш достъп до примки, които от петдесет години вече не съществуват. Ако имаш с какво да ги стигнеш, в тях ще намериш други примки и така в растяща прогресия.

— Нещо като пътуване във времето — възкликнах удивен. — Реално пътуване във времето.

— Предполагам, да.

— Значи за това място — посочих аз рисунката с въглен на Хорас върху стената — трябва не само да преценим къде е, но и кога е, така ли?

— Боя се, че да. И ако мис Авъсет наистина е пленена от гадини, които са всеизвестни като умели играчи на прескочикобила, то най-вероятно мястото, където са я отвели заедно с другите имбрини, е някъде в миналото. Това много ще затрудни намирането им и ще направи пътуването до там крайно опасно. Местоположението на историческите примки е добре известно на нашите врагове, които вечно дебнат около входовете.

— Ами, хубаво — рекох аз. — Значи няма да е зле да дойда с вас.

Ема се извърна и ме погледна.

— Това е великолепно! — извика тя и ме прегърна. — Сигурен ли си?

Отговорих утвърдително. Колкото и да бяха изморени, децата подсвирнаха и запляскаха с ръце. Някои ме прегърнаха. Дори Инок ми стисна ръката. Когато обаче отново погледна Ема, усмивката ѝ беше помръкнала.

— Какво има? — запитах.

Тя пристъпи неловко.

— Трябва да знаеш нещо — започна Ема — и се опасявам, че то ще те накара да размислиш.

— Няма — уверих я аз.

— Когато напуснем това място, примката ще се затвори след нас. Има вероятност за теб да се окаже невъзможно да се върнеш във времето, от което идваш. Или поне няма да ти е лесно.

— Нищо не ме задържа там — бързо отвърнах аз. — Дори да можех да се върна, не съм сигурен, че го искам.

— Сега говориш така. Искам да съм сигурна.

Кимнах и се изправих.

— Къде отиваш? — запита тя.

— Да се поразходя.

Не стигнах много далеч. Бавно закрачих из градината. Гледах небето, вече ясно, с милиони звезди, пръснати по него. И звездите пътешестваха във времето. Колко от тези древни светещи точици бяха последно ехо от отдавна мъртви слънца? Колко се бяха родили, но светлината им все още не беше дошла до нас? Ако довечера всички слънца, освен нашето, се разпаднеха, колко живота щяха да са ни нужни, за да осъзнаем, че сме сами? Винаги съм знаел, че небето е изпълнено с тайни. Едва сега обаче разбрах колко преизпълнена с тях е и земята.

Стигнах до мястото, където пътеката навлизаше в гората. В тази посока беше моят дом и всичко познато; лишено от тайнственост, обикновено и надеждно.

Като оставим факта, че всъщност не беше такова. Не и в действителност. Вече не. Чудовищата бяха убили дядо Портман, сега преследваха и мен. Рано или късно щяха да предприемат нов опит. Дали нямаше да дойде ден да се прибера у дома, за да намеря баща си смъртно ранен на пода? Или майка си? В другата посока децата се скупчваха на отделни малки групички и за първи път, откакто се помнеха, заговорничеха и крояха планове за бъдещето.

Върнах се при Ема, която все така замислено разлистваше огромната книга. Мис Перигрин беше кацнала до нея и потропваше с клюн по картата. Ема чу, че приближавам, и вдигна глава.

— Сигурен съм — рекох аз.

— Радвам се — усмихна се тя.

— Преди да тръгнем обаче, трябва да направя нещо.

Стигнах града на разсъмване. Дъждът най-после беше отслабнал и на хоризонта се процеждаше синя светлина. Главният път приличаше на изпъстрена с вени ръка, с дълги прорези там, където пороят беше отмил чакъла.

Влязох в кръчмата, прекосих празния бар и се качих в стаите ни. Още не бях решил как да кажа на баща ми онова, което трябваше да му съобщя, и почувствах облекчение, когато видях, че завесите са спуснати, а вратата му — затворена. Затова просто седнах с химикалка и лист хартия и му написах писмо.

Опитах се да му обясня всичко. Написах за необикновените деца и за историите на дядо Портман, до една, както се оказа, верни. Обясних му какво се случи с мис Перигрин и мис Авъсет и се опитах да го накарам да разбере защо се налага да замина. Молех го да не се тревожи.

После спрях, за да прочета написаното. Не звучеше добре. Никога нямаше да повярва. Щеше да реши, че съм си изгубил ума като дядо, че съм избягал, че съм отвлечен или съм паднал от скалите. При всички случаи щях да му съсипя живота. Смачках листа на топка и го хвърлих в кошчето за боклук.

— Джейкъб?

Извърнах се. Баща ми се беше облегнал на рамката на вратата с мътен поглед, разбъркана коса и зацапани с петна риза и джинси.

— Здрасти, тате.

— Ще ти задам един прост и ясен въпрос — рече той — и искам да получа прост и ясен отговор. Къде беше миналата нощ?

Виждах, че се мъчи да запази самообладание. Реших да спра с лъжите.

— Всичко е наред, татко. Бях с приятелите си.

Сякаш дръпнах запалката на граната.

— ТВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ СА ВЪОБРАЖАЕМИ! — кресна той. Тръгна към мен с почервеняло лице. — Щеше ми се с майка ти да не бяхме слушали оня шантав терапевт, който ни убеди да те доведем тук, защото това пътуване се превърна в пълна катастрофа! Сега за пореден път ме лъжеш! Върви в стаята и си опаковай багажа. Качваме се на следващия ферибот!

— Татко?

— И като се приберем у дома, няма да излизаш от къщи, докато не намерим психиатър, който да не е пълен глупак!

— Татко!

Чудех се дали да не побягна. Представих си обаче как баща ми ме е сграбчил и вика за помощ, а след това ме качва на ферибота овързан в усмирителна риза.

— Няма да дойда с теб — казах аз уверено.

Присви очи и ме изгледа косо, сякаш не беше чул добре. Тъкмо да повторя последното изречение, когато на вратата се почука.

— Не влизай! — викна баща ми.

Почукването се повтори, този път по-настоятелно. Баща ми се спусна към вратата и рязко я отвори. Ема стоеше на най-горното стъпало, а над дланта ѝ танцуваше малка топка син пламък. До нея беше Олив.

— Здравейте — каза Олив. — Идваме при Джейкъб.

Баща ми се взря изумен в тях.

— Какво означава това…

Момичетата се промъкнаха покрай него в стаята.

— Какво търсите тук? — изсъсках аз към тях.

— Искахме само да се представим — отвърна Ема с ослепителна усмивка. — Случи се така, че в последно време доста се сприятелихме с вашия син, затова преценихме, че е уместно да отбием и да ви поздравим.

— Добре — отвърна баща ми. Погледът му се стрелкаше между двете.

— Той наистина е прекрасно момче — рече Олив. — Така неустрашим!

— И привлекателен — додаде Ема и ми намигна. Огненото кълбо се затъркаля между дланите ѝ като играчка. Баща ми впери хипнотизиран поглед в него.

— Ддда — заекна той. — Несъмнено.

— Ще имате ли нещо против, ако си сваля обувките? — запита Олив и без да дочака отговора, се събу и се понесе към тавана. — Благодаря. Така се чувствам много по-удобно!

— Това са приятелите ми, татко. Разказах ти за тях. Това е Ема, а там, до тавана, е Олив.

Баща ми залитна и отстъпи.

— Още не съм се събудил — вяло продума той. — Толкова съм изморен…

Един стол се издигна от пода и се понесе към него, последван от спретната превръзка, която заподскача във въздуха.

— Тогава седнете, моля — рече Милърд.

— Добре — отвърна баща ми и наистина се отпусна на стола.

— Какво правиш тук? — прошепнах аз към Милърд. — Не трябва ли да си на легло?

— Минавах наблизо — вдигна той съвременна опаковка с таблетки. — Искам да споделя, че в бъдещето правят изключително ефикасни болкоуспокояващи!

— Татко, това е Милърд — рекох аз. — Не можеш да го видиш, понеже е невидим.

— Приятно ми да се запознаем.

— Подобно — отвърна Милърд.

Отидох при баща ми и коленичих до стола му. Той наклони леко глава.

— Аз заминавам, татко. Известно време няма да бъдем заедно.

— Така ли? И къде отиваш?

— Ще пътувам.

— Ще пътуваш — повтори той. — Кога ще се върнеш?

— Всъщност не зная.

— Досущ като дядо си — поклати той глава. Милърд наля вода в една чаша и му я подаде, а баща ми протегна ръка и я взе, сякаш летящите чаши бяха най-обикновеното нещо на този свят. Наистина мислеше, че сънува. — Ами, лека нощ — каза той и се изправи, опря се на стола и се запрепъва към спалнята си. Спря на вратата и се извърна към мен. — Джейк?

— Да, татко?

— Ще внимаваш, нали?

Кимнах. Той притвори вратата. Чух как се отпусна тежко на леглото.

Седнах и разтрих с ръце лицето си. Не знаех какво да мисля.

— Помогнахме ли? — запита Олив от високото си място.

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Не вярвам. Малко по-късно той ще се събуди с мисълта, че ви е сънувал.

— Напиши писмо — предложи Милърд. — Кажи му каквото намериш за добре, той и без това няма как да потърси потвърждение.

— Наистина написах писмо. То обаче нищо не доказва.

— Да — отвърна Милърд. — Разбирам проблема.

— Да ти имам проблемите — рече Олив. — Щеше ми се моите родители да ме обичаха достатъчно, че да се бяха разтревожили, когато си тръгнах.

— Тогава — намеси се Ема, — аз мога да бъда това доказателство.

Тя извади снимка от малкото портмоне, прикрепено към колана на роклята ѝ и ми я подаде. Нейна фотография с дядо от младежките му години. Цялото ѝ внимание беше насочено към него, но той сякаш беше другаде. Тъжна и красива снимка, побрала в себе си всичко, което знаех за тяхната връзка.

— Направена е тъкмо, преди Ейб да замине да се бие — каза Ема. — Баща ти ще ме разпознае, нали?

— Не си остаряла и с един ден — усмихнах ѝ се аз.

— Чудесно! — отсече Милърд. — Ето го твоето доказателство.

— Винаги ли я носиш със себе си — подадох ѝ я аз обратно.

— Да, но вече не ми трябва. — Тя отиде до масата, взе химикалката ми и понечи да напише нещо върху гърба на снимката. — Как се казва баща ти?

— Франклин.

Подаде ми я, когато свърши. Погледнах я от двете страни, после извадих писмото си от кошчето за боклук, пригладих го и го оставих на масата заедно със снимката.

— Тръгваме ли?

Приятелите ми стояха на вратата и ме чакаха.

— Ако ти си готов? — отвърна Ема.

Вървяхме се към билото. Този път не спрях на онова място на хребета, където винаги се извръщах да видя колко път съм изминал. Понякога е по-добре да не се обръщаш назад.

Стигнахме могилата и Олив потупа камъните сякаш бяха стар домашен любимец.

— Да се сбогуваме с примката — рече тя. — Ти беше такава добра примка! Много ще ни липсваш и ние ще ти липсваме.

Ема стисна рамото ѝ, двете се наведоха и влязоха вътре. Стигнахме се в залата и Ема поднесе пламъка от дланта си към нещо, което до този момент не бях забелязал: дълъг списък от издълбани в камъните дати и инициали.

— Това са периодите, през които хората са използвали тази примка — поясни тя. — Всички дати, когато примката е била затваряна.

Взрях се в стената и различих П. М. 3-2-1853 и Дж. Р. Р. 1-4-1797, а по-нататък едва четимото Х. Дж. 1580. Най-отдолу имаше странни знаци, които не успях да разгадая.

— Руничен надпис — каза Ема. — Много древен.

Милърд се наведе и изрови от чакъла един остър камък. Избра друг камък за чук и издяла своето посвещение под останалите. А. П. 3-9-1940.

— Кой е А. П.? — запита Олив.

— Алма Перигрин — отвърна Милърд и въздъхна. — Тя би трябвало да изсече този надпис, не аз.

Олив прокара ръка по неравната повърхност.

— Мислиш ли, че някой ден друга имбрин ще дойде тук, за да направи своя примка?

— Надявам се — отвърна той. — Най-искрено се надявам.

Погребахме Виктор. Бронуин го вдигна заедно с леглото и го изнесе. Децата се бяха събрали на тревата отвън, а тя изтегли чаршафите и го загърна в тях. Преди това положи последна целувка върху челото му. Ние, момчетата, вдигнахме леглото сякаш носехме плащеница и го занесохме в оставения от бомбата кратер. После излязохме. Единствен Инок остана. Извади глинен човек от джоба си и внимателно го постави върху гърдите на момчето.

— Най-доброто ми творение — каза той. — Да ти прави компания.

Глиненият човек седна, но Инок го бутна назад с палеца си. Мъжът се претърколи с ръка под главата и изглежда се приготви да спи.

Когато запълнихме кратера, Фиона довлече някакви храсти и лиани върху прясната пръст и ги накара да прораснат. Докато опаковаме нещата си за пътуването, Адам отново беше на предишното си място, само че сега бележеше гроба на Виктор.

На сбогуване децата си взеха отломъци от тухли или цветя от градината за спомен и всички тръгнахме за последен път през острова: през димящата овъглена гора и равното блато, осеяно с бомбени дупки, през хребета и надолу към малкия град, увенчан с торфен дим, чийто жители се помайваха по верандите и пред портите, така изтощени и вцепенени от шока, че изглежда не забелязваха шествието на необикновените деца край тях.

Вървяхме тихо, макар и развълнувани. Децата не бяха спали, но по нищо не им личеше. Беше четвърти септември и за първи път от много време насам, дните отново течаха. Някои твърдяха, че вече усещат разликата. Дишаха по-свободно, кръвта течеше по-бързо във вените им. Чувстваха се по-живи, по-истински.

Аз също.

Навремето мечтаех да избягам от обикновения си живот, макар моят никога да не е бил такъв. Аз просто не съумявах да забележа колко изключителен е той. Никога не съм си и представял, че домът е нещо, което ще ми липсва. И ето сега с пукването на зората товарехме лодките си в една съвършено нова несигурност между Преди и После, а аз се замислих за всичко, което щях да оставя след себе си — родителите си, града си, моя някогашен единствен и най-добър приятел — и осъзнах, че заминаването ми нямаше да е, каквото предполагах; нямаше да е като снемане на товар. Споменът за него беше реален и наситен, а аз щях да го отнеса със себе си.

Беше невъзможно да върна стария си живот; както беше невъзможно да върна и разрушения от бомби дом на децата. Вратите на нашите клетки бяха отворени.

Десет необикновени деца и една необикновена птица се побрахме в три здрави лодки с гребла, макар да ни се наложи да изоставим доста неща на пристанището. Когато приключихме, Ема предложи някой от нас да каже нещо — малка реч за предстоящото пътуване. Никой обаче не намери подходящите думи. Затова Инок вдигна клетката на мис Перигрин и тя нададе пронизителен писък. Отвърнахме със свой вик, в който се смесваше радост и ридание за всичко изгубено и спечелено.

Двамата с Хю поехме греблата на първата лодка. Инок седна на кърмата с лице към нас, а Ема под широкополата си слънчева шапка се взираше в отдалечаващия се остров. Водната шир се разстилаше до безкрая като огледална тепсия. Денят беше топъл, но от водата повяваше хладен бриз. Можех да греба с часове така, в щастлив унес. Чудех се как е възможно подобно спокойствие да принадлежи на обзет от война свят.

Видях Бронуин да маха от следващата лодка и да вдига фотоапарата на мис Перигрин към очите си. Усмихнах ѝ се в отговор. Не взехме нито един от старите албуми със себе си; кой знае, може би това щеше да е първата снимка за нов албум? Странно беше да си помисля, че някой ден щях да имам свои пожълтели снимки, които да показвам на недоверчивите си внуци — и свои невероятни истории, които да споделям.

Тогава Бронуин свали фотоапарата, вдигна ръка и посочи нещо зад нас. В далечината, на фона на изгряващото слънце, се открояваше мълчалива процесия от бойни кораби.

Загребахме по-бързо.