Домът на мис Перигрин за чудати деца

Шеста глава

Отминахме последните хижи и слязохме мълчаливо от каруцата. Пресякохме хребета пеш. Вървяхме към гората. Ема крачеше до мен, безмълвна и замислена, но все още хванала ръката ми. От другата страна Милърд си тананикаше и подритваше камъчетата по пътя. Бях нервен и объркан и ми се гадеше от вълнение. Част от мен чувстваше, че се случва нещо важно. Друга очакваше всеки момент да се събудя, да се измъкна от този трескав сън, стресов епизод или каквото е там, да се съвзема насред локва лиги в „Бърза помощ“ и да си кажа: „Ей, това си го биваше“, а после да се върна към отегчителното старо задължение да бъда себе си.

Не се събудих обаче. Продължавахме да вървим. Момичето, което можеше да запали огън с дланите си, невидимото момче и аз. Движихме се през гората, а пътеката беше широка и чиста като алея в национален парк, после се показа обширна морава, изпъстрена с цветя и прорязана от спретнати лехи. Бяхме стигнали къщата.

Взрях се изумен — не защото беше ужасяваща, а защото беше красива. По чакълестата пътека нямаше нито едно разместено камъче, нито един прозорец не беше счупен. Унило клюмналите кулички и комини, които помнех, сега наперено се издигаха към небето. Гората стоеше на почетно разстояние, а преди беше погълнала стените ѝ.

Поведоха ме по застлана с плочи пътека и нагоре по наскоро боядисаните стъпала на верандата. Ема вече не виждаше заплаха в мен, но преди да влезем, завърза ръцете ми на гърба — по-скоро за показност. Приела беше ролята на ловеца, който се прибира у дома, а аз бях нейната плячка. Готвеше се да ме въведе в къщата, но Милърд я спря.

— Обувките му са целите в кал — рече той. — Не може да ходи така. Птицата ще получи удар.

Моите поробители спряха и ме изчакаха да си сваля калните обувки и чорапи. Милърд предложа да навия и крачолите на панталоните, за да не се влачат по килима. Подчиних се, а Ема нетърпеливо ме сграбчи за ръката и ме повлече през вратата.

Тръгнахме по коридора, който в моите спомени беше почти непроходим заради изпочупените мебели, и минахме покрай сега блестящото стълбище от полирано дърво. Иззад перилата, от всекидневната — отвсякъде към нас надничаха любопитни лица. От ситния като скреж хоросан нямаше и следа. На негово място стоеше дълга дървена маса, заобиколена от столове. Това беше същата онази къща, която бях обиколил, но сега всичко си беше на мястото. Вместо петната зеленикава плесен имаше тапети, ламперия и боя в светли тонове. Във вазите бяха наредени цветя. Тромавите купчини изгнило дърво и плат се бяха превърнали в елегантни кушетки и кресла, а слънцето струеше през високите прозорци, които в спомените ми бяха толкова мръсни, сякаш боядисани в черно.

Накрая стигнахме малка стая с изглед към задния двор.

— Дръж го, докато уведомя директорката — рече Ема на Милърд и аз почувствах дланта му да обгръща лакътя ми. Когато тя излезе обаче, той ме пусна.

— Не се ли страхуваш, че мога да изям мозъка ти — запитах го аз.

— Всъщност, не.

Извърнах се към прозореца и удивен се загледах навън. Дворът беше пълен с деца. Познавах почти всяко едно от тях от жълтите фотографии. Някои се излежаваха под зелените дървета, други хвърляха топка или се гонеха покрай прелелите от цвят лехи. Досущ раят, който дядо описваше. Това беше омагьосаният остров; това бяха децата с магически способности. Ако сънувах, вече не исках да се събудя — не точно сега.

Някой ритна силно топка на поляната, тя излетя и се заклещи сред клоните на огромен, подрязан във формата на динозавър храст. В същата редица имаше още няколко от тези животни-дървета: фантастични създания, колкото къщата на ръст, които пазеха дома откъм гората — включително крилат грифон, изправен на задните си крака, кентавър и морска сирена. Две момчета се затичаха след топката и спряха до кентавъра, а след тях пристигна и едно по-малко дете. Веднага разпознах „левитиращото момиче“ от снимките на дядо, само дето сега тя не левитираше. Пристъпваше бавно и тежко, сякаш нещо я притегляше към земята.

Когато се изравни с момчетата, момичето вдигна ръце и се остави да го привържат с въже през кръста. Предпазливо събу обувките си и изведнъж отскочи нагоре като балон. Удивително беше. Издигаше се, а въжето оставаше здраво вързано за кръста ѝ. После, понеже момчетата я държаха, увисна във въздуха на три метра височина.

Момичето каза нещо, момчетата кимнаха и започнаха да отпускат въжето. Тя бавно се издигна отстрани на кентавъра и когато стигна гърдите му, протегна ръце да вземе топката. Топката обаче се оказа заклещена навътре в клоните. Момичето погледна надолу и поклати глава, а момчетата я свалиха на земята, където тя отново нахлузи обувките с тежести и развърза въжето.

— Забавляваш ли се? — запита Милърд. Мълчаливо кимнах. — Знаят и по-лесен начин да си вземат топката, но сега имат публика.

Навън друго момиче вървеше към кентавъра. Наближаваше двайсетте. Видът ѝ беше налудничав. Косата ѝ скоро щеше да се превърне в плъст. Тя се наведе, хвана зелената опашка на подрязания храст, уви я около дланта си и притвори очи, сякаш се съсредоточи в себе си. Миг по-късно кентавърът раздвижи ръка. Гледах напрегнато през стъклото зелената фигура пред себе си. Помислих си, че може да е от бриза, но тогава всеки един от пръстите му се сви, сякаш бавно възвръщаше чувствителността си. Удивен наблюдавах как внушителната ръка на кентавъра се сгъна в лакътя и се протегна към гърдите, изтръгна топката и я запрати към окуражаващите го деца. Когато възобновиха играта, момичето с разбърканата коса пусна опашката на кентавъра и тя отново застина неподвижно. До мен дъхът на Милърд замъгли прозореца. Извърнах се удивен.

— Не искам да бъда неучтив, но вие хора ли сте?

— Ние сме необикновени — отвърна той учудено. — А ти не си ли?

— Не зная. Не мисля.

— Много жалко.

— Защо си го пуснал? — запита някой зад нас. Обърнах се и видях Ема до вратата. — Както и да е — отсече тя, приближи и грабна въжето. — Хайде. Директорката ще те приеме сега.

Прекосихме къщата, следвани от любопитни погледи, които надничаха през открехнатите врати и зад диваните. Влязохме в малка слънчева всекидневна, където на стол с висока облегалка, положен върху дебел персийски килим, седеше авторитетна наглед дама и плетеше. Облечена беше от главата до петите в черно, косата ѝ беше вдигната на съвършен кок, придържан на тила ѝ с игла; имаше дантелени ръкавици и блуза с права яка, закопчана стегнато около врата. Беше така придирчиво чиста, както и цялата къща. И да не бях намерил снимката ѝ сред другите в натрошения сандък, пак можех да се досетя коя е. Мис Перигрин.

Ема ме поведе по килима и прочисти гърлото си. Куките на мис Перигрин преустановиха равномерния си ритъм.

— Добър ден — каза дамата и вдигна поглед. — Ти трябва да си Джейкъб.

— Откъде знаете, че той… — зяпна Ема срещу нея.

— Аз съм директорката Перигрин — вдигна тя пръст към Ема и я накара да замълчи. — Или, ако предпочиташ, понеже в момента не си поверен на моите грижи — мис Перигрин. Радвам се най-после да се запозная с теб.

Мис Перигрин протегна облечена в ръкавица длан към мен и когато аз не отвърнах, забеляза въжето около китките ми.

— Мис Блум! — викна тя. — Какъв е смисълът на това? Така ли се отнасяме ние към гостите си? Веднага го развържи!

— Госпожо, той подслушва, лъже и аз не зная още какво — Ема ме погледна с недоверие и пошушна нещо на мис Перигрин.

— О, мис Блум — високо се разсмя мис Перигрин. — Говориш съвършено нелепи неща! Ако това момче беше гадина, вече щеше да къкриш в казана му за супа. Разбира се, че е внукът на Ейбрахам Портман. Виж го само!

Въздъхнах с облекчение. Може пък да не ми се наложи да обяснявам кой съм. Тя ме беше очаквала!

Ема понечи да възрази, но мис Перигрин ѝ затвори устата с хладен поглед.

— Добре де — въздъхна Ема, — но да не кажете, че не съм ви предупредила.

С няколко подръпвания на възела, въжето падна.

— Моля да извиниш мис Блум — рече мис Перигрин, когато разтрих ожулените си китки. — Определено е склонна да драматизира.

— Забелязах.

— Ако е онзи, който казвал, че е — навъси се Ема, — защо първо нищо не знае за примките; не знае даже коя година сме. Хайде, попитайте го!

— Онзи, който казва, че е — поправи я мис Перигрин. — И единствената личност, към която ще се обърна с въпросите си утре следобед, ще си ти, млада госпожице. Ще обсъдим употребата на граматическите времена!

Ема изстена.

— Сега, ако нямаш нищо против — рече мис Перигрин, — искам да разменя няколко думи с мистър Портман насаме.

Момичето разбра, че е безполезно да спори. Въздъхна и отиде до вратата, но преди да излезе, извърна глава и хвърли към мен един последен поглед през рамо. Върху лицето ѝ беше изписана загриженост, каквато не бях забелязал досега.

— И вие, мистър Нълингс — провикна се мис Перигрин. — Възпитаните хора не подслушват чужди разговори!

— Задържах се само, за да разбера дали не искате чаша чай — рече Милърд, а аз сякаш долових нотки на сервилност в гласа му.

— Не бих казала — лаконично отвърна мис Перигрин. Чух босите крака на Милърд да се отдалечават по дъските на пода и вратата се затвори зад него.

— Бих те поканила да седнеш — рече мис Перигрин и посочи мекия стол зад мен, — но ми се струва, че си покрит с мръсотия.

Коленичих на пода с чувството, че съм поклонник, който моли напътствия от всепризнат оракул.

— От няколко дни вече си на острова — рече мис Перигрин. — Защо ти беше нужно толкова време, преди да ни посетиш?

— Не знаех, че сте тук — отвърнах аз. — А вие как разбрахте за моето идване?

— Наблюдавах те. И ти ме видя, макар че навярно не го осъзна. Бях с променен вид. — Тя се пресегна и изтегли дълго сиво перо от косата си. — Когато наблюдаваш хора е далеч по-уместно да се предрешиш като птица — додаде мис Перигрин.

Гледах я с отворени уста.

— Значи онази сутрин вие бяхте в стаята ми? — запитах аз. — Соколът?

— Сокол-скитник — поправи ме тя. — Сокол-скитник, естествено.

— Значи е вярно! — рекох аз. — Вие сте Птицата!

— Прякор, който толерирам, но не поощрявам — отвърна тя. — А сега на въпроса ми — продължи мис Перигрин. — Какво, по дяволите, търсеше в онази потискаща развалина?

— Вас — отвърнах аз и очите ѝ за миг се разшириха. — Не знаех как да ви намеря. Едва вчера разбрах, че всички сте… — Замълчах за момент, понеже осъзнах колко странно ще прозвучат думите ми. — Нямах представа, че сте мъртви.

— Божичко — усмихна се хладно тя, — дядо ти нищо ли не ти е разказвал за старите си приятели?

— Някои неща. Дълго време мислех обаче, че са измислици.

— Разбирам — отвърна тя.

— Не ви обиждам, надявам се.

— Донякъде е изненадващо, само толкова. Но по принцип предпочитаме да мислят за нас по този начин и така държим нежеланите посетители настрани. В наше време все по-малко хора вярват в подобни неща — феи, зли сили и подобни безсмислици. Обикновените люде не си правят труда да ни търсят. Облекчаваме си живота. Разказите за духове и страховити стари къщи също вършат добра работа, макар че в твоя случай очевидно не е така. — Усмихна се. — Храбростта трябва да е наследствена в рода ви.

— Да, предполагам — отвърнах аз и нервно се засмях, макар да имах чувството, че всеки момент ще изгубя съзнание.

— Поне що се отнася до това място — описа тя широк кръг.

— Като дете си вярвал, че дядо ти „си съчинява“, както казват. Че ти пробутва някакви фантасмагории. Така ли е?

— Не точно фантасмагории, но…

— Измислици, опашати лъжи, небивалици — кръсти ги, както искаш. Кога осъзна, че Ейбрахам казва истината?

— Ами — впих аз поглед в лабиринта от навървени мотиви, втъкани в килима, — в момента, предполагам, го осъзнавам.

Мис Перигрин, допреди миг оживена, сега сякаш помръкна.

— О, Боже, разбирам!

Изведнъж изражението ѝ стана сурово. Изглежда долови във възцарилата се тишина ужасяващата новина, която се готвех да ѝ съобщя. Аз обаче не можех да я изрека на глас.

— Мисля, че той искаше да ми обясни всичко — рекох, — но прекалено дълго го отлагаше. И вместо това ме изпрати да ви намеря сам. — Извадих смачканото писмо от джоба си. — Ваше е. То ме доведе тук.

Тя го приглади старателно върху облегалката на стола, поднесе го към очите си и зачете. Устните ѝ беззвучно изговаряха думите.

— Колко непохватно! Начинът, по който буквално го моля за отговор.

Поклати глава и за миг застина натъжена.

— Винаги така отчаяно чакахме новини от Ейб. Веднъж го попитах дали иска да ме умори от тревоги с твърдоглавото си желание да живее отделно. Можеше да е дяволски упорит!

Сгъна отново писмото и го прибра в плика. Лицето ѝ сякаш помръкна.

— Отишъл си е, нали?

Кимнах. С много запъване ѝ разказах случилото се — всъщност излязох с версията на полицията. Признах ѝ, че след немалко консултации и аз съм повярвал в нея. Опасявах се, че ще се разплача и затова ѝ предадох ситуацията в общи линии: жилището му в предградията на града; сухият сезон и горите, пълни с подивели, полумъртви от глад животни. Просто неподходящото място в неподходящото време.

— Не трябваше да живее сам — поясних аз, — но както сама казахте, упорит беше.

— Опасявах се от нещо подобно — отвърна тя. — Предупредих го, когато реши да си тръгне — пръстите ѝ стиснаха иглите за плетене, сякаш преценяваше кого да наръга с тях. — И да поиска от бедния си внук да ни донесе тази ужасна новина!

Разбирах гнева ѝ. Сам го бях изпитал. Опитах се да я утеша и зарецитирах всички окуражителни полуистини, които миналата есен родителите ми и д-р Голън намираха за нужно да повтарят в моите най-черни дни.

„Време му беше. Толкова самотен се чувстваше! Баба беше мъртва от години, а и разсъдъкът му вече не беше съвсем на място. Вечно забравяше, заблуждаваше се относно много неща. Затова и се е оказал сам в гората.“

— Допуснал е да остарее — тъжно поклати глава мис Перигрин.

— Донякъде извади късмет. Всичко свърши бързо, не се проточи. Не му се наложи да лежи с месеци в болница, прикован към апарати.

Разбира се, говорех абсурдни неща — смъртта му беше нелепа и грозна, — но си мисля, че думите ми накараха и двама ни да се почувстваме по-добре.

Мис Перигрин остави иглите за плетене, надигна се и се отправи с накуцване към прозореца. Пристъпваше сковано и с усилие, сякаш единият ѝ крак беше по-къс от другия.

Загледа се в децата, които играеха на двора.

— Не бива да разберат — рече тя. — Не и в този момент. Това само ще ги разстрои.

— Добре, както прецените.

Остана смълчана до прозореца. Раменете ѝ потръпнаха. Когато накрая отново се обърна, видях, че се е съвзела и възвърнала деловия си вид.

— Е, мистър Портман — отривисто рече тя, — мисля, че получи своята доза въпроси. Навярно и ти искаш да попиташ някои неща.

— Хиляди неща.

Мис Перигрин извади часовник от джоба си и го погледна.

— Разполагаме с малко време преди вечеря. Достатъчно, надявам се, за да ти отговоря.

Замълча и рязко вдигна глава, после решително се отправи към вратата и я отвори. Ема седеше свита долу, обляна в сълзи и със зачервено лице. Чула беше всичко.

— Мис Блум! Подслушвахте ли?

Ема изхлипа и с мъка се изправи.

— Възпитаните хора не слушат разговори, които не се предназначени за техните уши… — Ема обаче вече тичаше надолу по коридора. Мис Перигрин млъкна и въздъхна с огорчение. — Твърде жалко. Опасявам се, че когато става дума за дядо ти, тя е много чувствителна.

— Забелязах — отвърнах аз. — Защо? Да не би те…?

— Когато отиде, за да се бие във войната, Ейбрахам отнесе със себе си късче от сърцата на всички ни, но най-вече от сърцето на мис Блум. Да, те се харесваха, изпитваха привързаност, нежност.

Започнах да проумявам защо Ема така упорито отказваше да ми повярва. По всичко е личало, че съм тук с лоши новини за дядо.

Мис Перигрин плесна с ръце, сякаш да развали магия.

— Е, както и да е — рече тя. — Нищо не можем да направим.

Излязохме от стаята и аз я последвах към стълбището. Отказа на предложението ми да ѝ помогна и се заизкачва с непреклонна решимост. Изтегляше се нагоре стъпало по стъпало, обвила перилата с две ръце. Стигнахме площадката и тя ме поведе по коридора към библиотеката. Сега помещението приличаше на истинска класна стая. Чиновете бяха подредени в редица, черната дъска стоеше в ъгъла, а книгите, избърсани от праха — по рафтовете.

— Седни — посочи един чин мис Перигрин. После се настани на стола си отпред и се обърна към мен.

— Нека първо ти кажа няколко думи. Мисля, че това ще ти помогне да откриеш отговорите на много от въпросите си.

— Добре.

— Човешкият вид се отличава с далеч по-голямо разнообразие, отколкото повечето хора подозират — започна тя. — Истинската класификация на Хомо сапиенс е известна на малцина и сега ти ще станеш един от тях. В същността си, тя не е сложна: има коелфек, каквито са мнозинството обикновени хора, „хората-роби“, които съставляват основната част на човешкия род; другите са тайно малцинство — прикритите, ако предпочиташ, хора, наричани синдригаст, или „различните духове“ на древния език на моите предци. Както сам, навярно, вече си се досетил, ние тук сме от втория вид.

Кимнах с глава, сякаш разбирах, макар че вече бях изпуснал нишката на мисълта ѝ.

— А защо хората не знаят за вас? — запитах с надеждата да я спра за малко. — Единствени ли сте?

— Необикновени има по цял свят — отвърна тя, — макар че вече далеч не сме така многобройни, както навремето. Оцелелите живеят прикрито, като нас. — Гласът ѝ изведнъж зазвуча по-меко и се изпълни с тъга. — В миналото можехме необезпокоявано да се смесваме с обикновените хора. Някъде ни разпознаваха като шамани и мистици; допитваха се до нас във време на беда. Малко култури обаче запазиха подобни хармонични връзки с нашите люде. И те са най-вече на места, където нито съвремието, нито основните религии успяват трайно да се настанят. Такъв е островът на черната магия Амбрим, на Новите Хебриди. Отдавна обаче светът като цяло се обърна против нас. Мюсюлманите ни прокудиха. Християните ни горяха като вещици. Дори езичниците в Уелс и Ирландия в крайна сметка решиха, че сме злотворни чародеи и духове, които променят облика си.

— Ами защо тогава — и аз не зная — не изградите някъде своя държава? Защо не отидете там и не заживеете сами?

— Де да беше толкова лесно — отвърна тя. — Необикновените отлики нерядко прескачат някое поколение; понякога десет поколения. Децата с особени дарби невинаги, дори не и често, се раждат на родители със способности; и родителите със способности невинаги, дори не и често, създават надарени деца. Можеш ли да си представиш колко опасен за всичко необикновено е този свят, който толкова се бои от другостта?

— Обикновените родители ще изгубят и ума и дума, ако децата им започнат да създават огън, например.

— Точно така, мистър Портман. Надарените с необичайни заложби потомци на обикновени родители нерядко са малтретирани или пренебрегвани по чудовищен начин. В недалечно време родителите на деца с необикновени способности често просто са приемали, че „истинските“ им синове и дъщери са били подменени с „подхвърлени“ деца — с обсебени или злонравни, дори луди или болни, — а в по-тъмните векове на това се е гледало като на право бедните деца да бъдат изоставени, ако не и веднага убивани.

— Ужасно!

— Извънмерно ужасно. Нещо трябваше да се направи и затова хора като мен създадоха места, където децата с изключителни възможности да живеят отделно от обикновените хора — пространствено и времево изолирани зони като тази, с която аз неимоверно се гордея.

— Хора като вас?

— Ние, различните, сме надарени с умения, каквито липсват на мнозинството хора, и те са така неизброими в своето многообразие и многостранност, както цвета на кожата или чертите на лицето. В този ред на мисли, някои умения са обичайни, а други са рядкост, каквато е моята дарба да въздействам на времето.

— Времето? Мислех, че сте се превърнала в птица.

— Разбира се. Именно в това се крие ключът към моето умение. Единствено птиците владеят времето. Затова и всички, на които времето е подвластно, трябва да могат да приемат облика на птица.

Говореше като за нещо толкова естествено, толкова реално, че ми беше нужно време да осмисля думите ѝ.

— Птиците… пътуват във времето? — почувствах, че по лицето ми се разлива глупава усмивка.

Мис Перигрин кимна тържествено.

— Повечето все пак се предвижват напред-назад съвсем случайно, съвсем непреднамерено. Ние, които умеем да управляваме времевите полета съзнателно — и не само за себе си, но и за другите — сме известни като имбрини, неизменните. Ние създаваме примки във времето, в които хората с необикновени заложби могат да живеят неопределено дълго.

— Примката — повторих аз, понеже си спомних разпореждането на моя дядо: „Намери птицата. В примката“. — Такова ли е това място?

— Да. Макар че навярно ти е известно и като „Трети септември 1940 година“.

— Какво искате да кажете? — наведох се аз към нея над малкия чин. — Само този ден? И той се повтаря?

— Отново, и отново, макар че ние го чувстваме като последователност. В противен случай не бихме пазили спомен за последните, о, за последните седемдесет години от нашето пребиваване тук.

— Удивително — казах аз.

— Разбира се, ние бяхме на Кеърнхолм десетилетие или дори повече преди трети септември 1940 година — физически изолирани, благодарение на необикновената география на острова, — но едва в този ден се оказа, че ни е потребна и времева изолация.

— Как така?

— В противен случай щяха да ни убият.

— С бомбата.

— Да.

Загледах се в чина пред себе си. Започнал бях да проумявам отделни неща — макар и не съвсем.

— Има ли и други примки, освен тази?

— Много са — отвърна тя — и почти всички имбрини, техните опекуни, са мои приятелки. Да видим: мис Ганет в Ирландия, в единайсети юни 1770 година; мис Найтджар в Суонзи, в трети април 1901 година; мис Авъсет и мис Бънтинг в Дарбишър, в деня на св. Суидин, 1867 година; мис Трийкрийпър — всъщност, не помня къде точно, а, да, и скъпата мис Финч. Някъде тук имам прекрасна нейна снимка.

Мис Перигрин с труд свали тежък албум от един рафт и го постави на чина пред мен. Приведе се над рамото ми и заотгръща страниците. Търсеше някаква снимка, но се спираше и на други фотографии, а аз сякаш долових носталгия в гласа ѝ. Разпознах снимки от разбития в избата сандък и от кутията за пури на дядо. Мис Перигрин ги беше събрала. Мисълта, че му ги е показала преди толкова години, когато той е бил на моята възраст, може би дори в тази стая, на този чин, и че сега ги показва на мен, ме накара да се почувствам странно — сякаш пристъпвах в неговото минало.

Накрая намери снимката на наглед безплътна жена с валчеста малка птичка, кацнала на ръката ѝ, и рече:

— Това е мис Финч и нейната леля, мис Финч.

Жената и птицата като че ли разговаряха.

— По какво ги различавате? — запитах аз.

— Възрастната мис Финч предпочита през повечето време да е с облика на сипка, в което всъщност няма нищо лошо. Никога не е била от приказливите.

Мис Перигрин отгърна няколко страници и се спря, този път на групов портрет на жени и деца, струпани наперено около картонена луна.

— А, да! Почти я бях забравила — извади фотографията от албума и я вдигна с благоговение към очите си. — Дамата тук отпред е мис Авъсет. За нас, необикновените, тя е нещо като кралска особа. В миналото петдесет години по ред се опитваха да я изберат за председател на Съвета на имбрините, но тя и за миг не преустанови уроците в академията, която двете с мис Бънтинг основаха. Всяка достойна за крилете си днес имбрин на времето е минала под настойничеството на мис Авъсет. В това число и аз! Всъщност, ако погледнеш по-отблизо, може би ще ме разпознаеш в онова малко момиче с очилата.

Присвих очи, за да видя по-добре. Лицето, което посочи, беше тъмно и леко неясно.

— Вие ли сте това?

— Бях една от най-младите ученички, които мис Авъсет някога е приемала — гордо отвърна тя.

— А момчетата на снимката? — попитах аз. — Изглеждат по-малки и от вас.

Лицето на мис Перигрин помръкна.

— Имаш предвид моите безпътни братя. За да не се разделяме, дойдоха в академията с мен. Задоволявахме всичките им капризи, като на малки принцове. Бих казала, че това ги разглези.

— Имбрини ли бяха?

— О, не — намръщи се тя. — Имбрини могат да бъдат единствено жени, благодаря на бога! Мъжете са лишени от природната дълбочина, нужна на людете с подобни обременителни отговорности. Ние, имбрините, трябва да следим дали в околността някое дете с необикновени заложби не е в нужда, да отпращаме онези, които биха ни навредили, да се грижим поверениците ни да бъдат нахранени, облечени, укрити и възпитани в нашите традиции. И сякаш това е малко, но наше задължение е и всеки ден да синхронизираме примките като часовников механизъм.

— Какво се случва, ако това не стане?

Вдигна ръка към челото си и се олюля назад с изписан ужас върху лицето.

— Катастрофа, катаклизъм, бедствие! Дори не искам да помисля. За късмет механизмът на синхронизиране на примките е прост: периодично някоя от нас трябва да мине през примката. Това я поддържа еластична, нали разбираш. Отвърстието донякъде уподобява дупка в прясно тесто; ако от време на време не провираш пръст в нея, може да се затвори от само себе си. И ако никой не влиза или излиза — ако няма отдушник на напрежението от най-различен характер, каквото естествено се натрупва в една затворена времева система… — ръцете ѝ описаха с жест „пуф!“, сякаш имитираше избухването на фишек, — цялата система става нестабилна.

Отново се наведе над албума и разлисти страниците.

— Като стана дума, трябва да имам снимка на… да, ето я. Отвърстие, ако някога изобщо е правена такава! — извади тя друга снимка. — Това е мис Финч със свой повереник във великолепната пролука на примката на мис Финч в една рядко използвана отсечка на лондонското метро. При синхронизирането ѝ тунелът се изпълва с най-невероятната светлина. В сравнение с нея, нашата винаги ми се е струвала твърде скромна — рече тя и в гласа ѝ сякаш се прокрадна завист.

— Искам да се уверя, че съм разбрал правилно — рекох аз. — Ако днес е трети септември 1940 година, то утре… също е трети септември?

— Всъщност през няколко от двайсет и четирите часа на примката е втори септември, но да, трети септември е.

— Значи утре никога не идва.

— В известен смисъл.

В далечината отекна гръм и притъмнелият прозорец издрънча в рамката си. Мис Перигрин вдигна глава и отново извади часовника си.

— В момента, опасявам се, не разполагам с повече време. Надявам се да останеш за вечеря.

Приех. Мисълта, че баща ми може да се чуди къде съм, дори не ми мина през ума. Измъкнах се от чина и понечих да я последвам към вратата, когато ми хрумна друг въпрос. Всъщност той от дълго време не ми излизаше от главата.

— Когато пристигна тук дядо наистина ли бягаше от нацистите?

— Да — отвърна тя. — Няколко деца дойдоха при нас в онези ужасни години преди войната. Време на такива катаклизми! — Изглеждаше съкрушена, сякаш споменът още беше пресен. — Намерих Ейбрахам в лагер за интернирани от континента. Злочесто, изтормозено, но силно момче. Веднага разбрах, че е един от нас.

Почувствах облекчение. Поне за тази част от живота му можех да бъда сигурен. Имаше обаче още едно нещо, за което исках да попитам, макар да не знаех как да го формулирам.

— А беше ли — моят дядо — беше ли като…

— Като нас?

Кимнах.

Усмихна се странно.

— Той беше като теб, Джейкъб. — После тя се обърна и се отправи към стълбите с куцане.

Мис Перигрин настоя да отмия от себе си калта от тресавището, преди да седна на масата за вечеря, и помоли Ема да ми приготви вана. Надяваше се, навярно, помислих си аз, че ако поговори с мен, Ема ще се почувства по-добре. Но тя дори не ме погледна. Наблюдавах я, докато пълнеше ваната със студена вода, а после я затопли с голи ръце. Просто движеше дланите си над нея, докато започна да изпуска пара.

— Невероятно — казах аз, но тя излезе, без да каже и дума в отговор.

Когато водата стана съвършено кафява, аз се подсуших и посегнах към дрехите за смяна, окачени на вратата — торбести панталони от туид, риза с висока яка и чифт тиранти, които ми бяха много къси, но не знаех как да ги наглася. Трябваше да избирам или да ходя със смъкнати до глезените панталони, или да вържа тирантите на кръста си. Реших, че ако ги увия около себе си, ще е по-малкото зло, и слязох по стълбите за най-странната вечеря през живота си, облечен като клоун без грим.

Вечерта се превърна в зашеметяващ калейдоскоп от имена и лица. Донякъде помнех много от тях от снимките и отдавнашните описания на дядо. Децата вдигаха невъобразима врява около столовете покрай дългата маса, но когато влязох в трапезарията, застинаха и се втренчиха в мен. Имах усещането, че не посрещат често гости. Мис Перигрин вече се беше настанила начело на трапезата, обаче се изправи и се възползва от внезапно настъпилата тишина, за да ме представи.

— За онези от вас, които още не са имали удоволствието да се запознаят с него — оповести тя, — това е Джейкъб, внукът на Ейбрахам. Той е наш почетен гост и идва от далеч. Надявам се да му отдадете подобаващо внимание.

После посочи всеки присъстващ в стаята и назова името му. Почти веднага забравих повечето от тях, както ставаше винаги, когато бях притеснен. Представянето беше последвано от лавина от въпроси, на които мис Перигрин отговори със светкавичен рефлекс.

— Джейкъб ще остане ли при нас?

— Не, доколкото зная.

— Къде е Ейб?

— Ейб има работа в Щатите.

— Защо Джейкъб носи панталоните на Виктор?

— Виктор вече не се нуждае от тях, а панталоните на мистър Портман са изпрани.

— Какво прави Ейб в Щатите?

При този въпрос Ема, която гледаше намръщено от края на масата, стана и излезе от стаята. Другите, явно свикнали с променливите ѝ настроения, не ѝ обърнаха внимание.

— Няма значение какво прави Ейб — рязко отвърна мис Перигрин.

— Кога ще си дойде?

— И това няма значение. Хайде сега да вечеряме.

Всички се втурнаха към местата си. Пристъпих към празен наглед стол и понечих да седна, но почувствах, че в бедрото ми се забива вилица.

— Съжалявам! — извика Милърд. Мис Перигрин обаче го отпрати да се облече.

— Колко пъти трябва да ти казвам? — повиши глас след него тя. — Възпитаните хора не вечерят голи!

Дежурните в кухнята деца внесоха подноси с блюда под капаци от искрящо сребро. Не виждахме какво има в тях и се отдадохме на разпалени догадки относно вечерята.

— Видри по Уелингтънски — провикна се едно момче.

— Коте в марината и черен дроб от полска мишка — рече друго, а по-малките шумно се изкискаха.

Когато най-после вдигнаха похлупаците, се оказа истинско кралско угощение: печена гъска със съвършена златиста кожичка; цяла пъстърва и цяла треска, насред резени лимон, свеж копър и разтопено масло; супа от миди; блюда с печени зеленчуци; топъл, току-що изваден от пещта хляб и всякакви желета и сосове, каквито не бях виждал, но които изглеждаха вкусно. Ястията изглеждаха примамливо на светлината на газените лампи и с нищо не напомняха на мазните яхнии с неопределен произход, които с усилие преглъщах в „Пасторската дупка“. От сутринта не бях слагал и троха в устата си и лакомо се нахвърлих на храната.

Не трябваше да съм изненадан, че необикновените деца имат необикновени навици на хранене, но се хванах, че между отделните хапки скришом наблюдавам стаята. За да не се издигне до тавана, Олив, момичето, което левитираше, беше привързано към завинтен за пода стол. За да не ни нападнат насекоми, Хю, момчето с живи пчели в стомаха, се хранеше под огромна мрежа срещу комари в един от ъглите. Клеър, красиво като кукла момиче с невероятни руси къдрици, седеше до мис Перигрин, но дори не докосна храната.

— Не си ли гладна? — запитах я аз.

— Клеър се храни отделно от нас — изпусна една пчела от устата си Хю. — Притеснява се.

— Не се притеснявам — отвърна тя и го изгледа.

— Така ли? Ами хапни нещо тогава!

— Никой тук не се притеснява от дарбата си — рече мис Перигрин. — Мис Денсмор предпочита да вечеря насаме, нали така, мис Денсмор?

Момичето се взря в празната маса пред себе си. Очевидно не искаше да е обект на всеобщото внимание.

— Клеър има уста на тила си — обясни Милърд, който вече седеше до мен в смокинг (всъщност, само по смокинг).

— Какво има?

— Хайде, покажи им — обади се някой.

Скоро всички около масата настояваха да хапне нещо. Накрая само за да ги накара да замълчат, тя се подчини.

Поставиха бутче от гъската пред нея, Клеър се извъртя с гръб към масата, хвана се за облегалките, наведе се назад и потопи тила си в чинията. Долових отчетливо млясване, а когато тя вдигна глава, от бутчето липсваше голям къс. Под златистата си коса имаше челюст, въоръжена с остри зъби. Тогава разбрах странната снимка, която бях видял в албума на мис Перигрин фотографът ѝ беше направил два кадъра: един на изящното ѝ лице и друг на къдриците, които напълно прикриваха тила ѝ.

Клеър се извърна напред и скръсти ръце. Очевидно беше раздразнена, че е позволила да бъде въвлечена в подобна унизителна демонстрация. Остана мълчалива, докато останалите ме засипваха с въпроси. Когато мис Перигрин задоволи донякъде любопитството им, децата преминаха към други теми. Особено се интересуваха от живота през двайсет и първи век.

— Как изглеждат летящите автомобили — запита едно момче на име Хорас в пубертетна възраст и черен костюм, с който приличаше на чирак в погребално бюро.

— Нямаме такива — отвърнах аз. — Все още не.

— Построиха ли градове на луната? — обнадеждено запита друго момче.

— През шейсетте стоварихме някакви отпадъци и забихме един флаг там, но това е всичко.

— Великобритания още ли управлява света?

— Ъъ… всъщност, не.

Изглеждаха разочаровани. Мис Перигрин се възползва от момента:

— Виждате ли, деца? В крайна сметка бъдещето не е чак толкова възхитително. Няма нищо лошо в доброто старо време тук и сега!

Останах с впечатлението, че тя често, макар и без особен успех, се опитва да им внуши това. Не можех да не се запитам обаче колко дълго те пребиваваха в „доброто старо време тук и сега“.

— Мога ли да ви запитам на колко години сте?

— Аз съм на осемдесет и три — отвърна Хорас.

— Аз съм на седемдесет и пет — възторжено вдигна ръка Олив. — Другата седмица ще навърша седемдесет и пет и половина!

Зачудих се как отброяват месеците и годините, ако датата оставаше все на една и съща.

— Аз съм или на сто и седемнайсет, или на сто и осемнайсет — каза Инок — момче с тежки клепачи. Не изглеждаше на повече от тринайсет. — Преди живеех в друга примка — поясни той.

— Аз съм почти на осемдесет и седем — обади с Милърд с пълна уста и когато заговори, полусдъвканата храна се показа между невидимите му челюсти. Чуха се дюдюкания, мнозина закриха очи и отклониха поглед встрани.

После дойде моят ред. Казах им, че съм на шестнайсет. Видях изумление върху лицата на мнозина. Олив възкликна удивена и се разсмя. Странно им беше, че съм толкова млад; за мен пък беше странно колко млади изглеждаха те. Познавах мнозина осемдесет и седем годишни хора във Флорида, но тези деца по нищо не приличаха на тях. Сякаш неизменността на живота им тук, в тези еднообразни дни, в това безкрайно вечно лято, беше спряла развитието на емоциите, а също и на телата им и ги беше заключила в тяхната младост, подобно на Питър Пан и неговата банда на Изгубените момчета.

Внезапно отвън се разнесе бумтеж, вторият за тази вечер, но сега прозвуча по-силно и сякаш по-близо. Сребърните прибори и чиниите издрънчаха.

— Хайде всички, привършвайте бързо! — извика мис Перигрин и в същия миг друг експлозив разтърси къщата. Зад мен една картина в рамка падна на земята.

— Какво беше това? — запитах аз.

— Отново проклетите фрицове — изръмжа Олив и тропна с малкия си юмрук по масата. Очевидно имитираше невъздържан възрастен.

После някъде далече се разнесе звукът на сирена и изведнъж се сетих какво става. Беше нощта на трети септември 1940 година и след малко от небето щеше да падне бомба и да остави огромна дупка в къщата. Сирената даваше знак за въздушна тревога и идваше отвъд хребета.

— Трябва да излезем — обадих се аз с тревожен глас. — Трябва да излезем, преди бомбата да падне!

— Той не знае — изкиска се Олив. — Мисли, че ще умрем!

— Това е само синхронизирането — рече Милърд и присви раменете на смокинга си. — Не е нужно да се притесняваш.

— И това се случва всяка вечер?

— Всяка вечер — кимна мис Перигрин.

Кой знае защо обаче, аз не бях убеден.

— Може ли да излезем и да покажем на Джейкъб? — обади се Хю.

— Да, може ли да отидем? — помоли Клеър ентусиазирано след двайсет минути цупене. — Синхронизирането винаги е толкова красиво!

Мис Перигрин се възпротиви и каза, че не са привършили вечерята си, но децата настояха и тя склони.

— Добре, но само при условие, че си сложите маските — рече тя.

Децата скочиха от местата си и излязоха тичешком от стаята. Бедната Олив остана привързана до масата, докато накрая някой не се смили и не разкопча колана на стола ѝ. И аз се затичах след тях през къщата към покрития с дъски под на фоайето, където всички грабваха нещо от някакъв шкаф, преди да се втурнат през вратата навън. Мис Перигрин даде едно от тези неща и на мен и аз озадачено го замачках в ръце. Приличаше на хлътнало лице от черна гума с големи стъклени отвърстия като застинали в изненада очи и унил хобот с перфорирана кутия накрая.

— Хайде — подкани ме мис Перигрин. — Сложи я.

Тогава осъзнах какво държа в ръцете си: газова маска.

Нахлузих маската върху лицето си и я последвах на моравата, където децата бяха застанали неподвижно като разпилени шахматни фигури по неразчертана дъска, анонимни зад обърнатите нагоре маски, вперили поглед в черния дим, който се стелеше на талази в небето. Върховете на дърветата горяха в обгърнатата от мараня далечина. Бръмченето на невидими самолети сякаш се носеше отвсякъде. От време на време отекваше приглушена експлозия, която чувствах в гърдите си като туптене на второ сърце, последвано от вълни изпепеляваща горещина, все едно някой отваряше и затваряше пещ точно пред лицето ми. Свивах се при всеки взрив, но децата дори не потрепваха. Пееха в съвършен такт с ритъма на бомбите.

Ярки трасиращи куршуми прорязаха небето едновременно с края на песента. Децата изръкопляскаха сякаш бяха свидетели на фойерверки, а в маските им се отразиха цветни ленти. Нощното нападение дотолкова беше станало естествена част от живота им, че вече не ги ужасяваше — всъщност снимката, която видях в албума на мис Перигрин, носеше заглавието „Нашият красив обред“. Допускам, че беше такъв по свой си, зловещ начин.

Заръмя, сякаш летящият метал беше разцепил облаците. Ударните вълни се разредиха. Изглежда нападението беше свършило.

Всички се раздвижиха. Мислех, че ще се приберем, но подминахме вратата и тръгнахме към друга част на двора.

— Къде отиваме? — запитах аз две маскирани деца.

Нищо не отвърнаха, но изглежда доловиха безпокойството ми, понеже внимателно ме хванаха за ръце и ме поведоха след останалите. Заобиколихме къщата и се насочихме към огромен подрязан храст в края на градината. За разлика от останалите, този не беше с формата на митично създание, а на човек, полегнал на тревата, облегнат на едната си ръка и насочил към небето другата. Нужно ми беше време, докато осъзная, че е реплика на Адам от стенописа на Микеланджело в Сикстинската капела. Впечатляващо, като имам предвид, че беше направен от храсти. Почти различих умиротворения израз върху лицето на Адам, с две разцъфнали гардении вместо очи.

Видях момичето с разбърканите коси да приближава. Носеше рокля на цветя с толкова кръпки, че приличаше на съшито от парчета плат одеяло.

— Ти ли го направи — запитах аз и отидох при нея. Момичето кимна.

— Как?

Тя се наведе и задържа дланта си над тревата. Секунди по-късно стръкове с очертания на ръка се извиха, протегнаха се и се източиха, докато докоснаха пръстите ѝ.

— Това — рекох аз — е щуро.

Явно в онзи момент красноречието ми не беше на висота.

Някой ми изшътка да мълча. Децата застинаха с извити нагоре глави и насочени към една точка в небето ръце. И аз вдигнах глава, но видях само облаци дим, а насред тях — трептящи оранжеви пламъци.

После, на фона на бръмченето на моторите, различих звука на самотен самолет. Близо беше и идваше насам. Паникьосах се. В тази нощ те са били убити. И не само в тази нощ, но и в този момент. Зачудих се дали е възможно децата да умират всяка вечер само за да бъдат възкресени от примката като своеобразен безсмислен култ към самоубийство, обречени за вечни времена да бъдат хвърляни във въздуха и отново съчленявани.

Нещо малко и сиво разцепи облаците и се спусна с фучене към нас. Камък помислих си аз, но камъните не свистяха, когато падаха.

„Бягай, заеко, бягай, заеко, бягай, бягай!“ Аз бих побягнал, но беше късно. Успях само да изкрещя и се хвърлих на земята, за да се прикрия. Прикритие обаче нямаше, затова се проснах върху тревата и обвих глава с ръце, сякаш така щях да я запазя прикрепена към тялото си.

Стиснах зъби, затворих очи и задържах дъх, но вместо съкрушителния удар, който очаквах, всичко потъна в мъртва тишина. Вече не долавях ръмженето на моторите, свистенето на бомбите, картечните изстрели в далечината. Сякаш светът беше онемял.

Мъртъв ли бях?

Свалих ръце и бавно се огледах. Превитите от вятъра клони на дърветата бяха застинали. Небето приличаше на фотография със замрели пламъци, които облизват с езици купестите облаци. Пред очите ми се издигаше пелена от сякаш провесени във въздуха дъждовни капки. Насред кръга от деца, подобно на ритуален съд от някакъв наистина тайнствен обред, висеше бомба. Протегнатият пръст на Адам я държеше във въздуха.

После като кинолента, която се подпалва в апарата, докато гледате филма, пред очите ми се разля гореща и съвършена белота и погълна всичко.

Първото, което дочух беше смях. После белотата се разнесе и видях всички скупчени около Адам, досущ както бяхме преди, но сега бомбата беше изчезнала, нощта беше тиха и единствено луната светеше на безоблачното небе. Мис Перигрин се надвеси над мен и протегна ръка. Хванах се за нея, залитнах и замаян се изправих.

— Приеми извиненията ми — рече тя. — Трябваше да те подготвя по-добре.

Не можеше обаче да прикрие усмивката си, нито пък останалите деца, когато свалиха маските си. Определено ми се подиграваха.

Чувствах се объркан и не бях на себе си.

— Май ще трябва да се прибирам — рекох на мис Перигрин. — Баща ми сигурно се тревожи. Мога да си отида, нали?

— Разбира се — отвърна тя и запита на висок глас дали някой желае да ме придружи до каменната могила. За моя изненада Ема пристъпи напред. Мис Перигрин като че ли беше доволна.

— Сигурна ли сте? — прошепнах аз на директорката. — Преди няколко часа беше готова да ми пререже гърлото.

— Мис Блум може да е сприхава, но тя е сред най-доверените ми възпитаници — отвърна мис Перигрин. — А си мисля, че може би двамата имате да споделите някои неща по-далеч от любопитните уши.

Пет минути по-късно вече бяхме на път, но сега ръцете ми не бяха завързани и Ема не ме ръгаше в гърба с нож. Няколко от по-малките деца ни съпроводиха до края на двора. Интересуваха се дали ще отида при тях и на другия ден. Измъкнах се с уклончиви обещания. Трудно проумявах ставащото в момента и ми се виждаше абсурдно да планирам бъдещето.

Навлязохме сами в тъмната гора. Когато къщата изчезна зад нас, Ема протегна длан нагоре, леко присви китката на ръката си и между пръстите ѝ затрептя малка огнена топка. Задържа я пред себе си като сервитьор. Осветяваше пътеката пред нас, а фигурите ни хвърляха двойна сянка върху дърветата.

— Казах ли ти колко е яко това? — опитах се да разчупя тегавото мълчание аз.

— Изобщо не е кораво — отвърна Ема и доближи пламъка до мен, за да почувствам разредения от горещината въздух. Отдръпнах се и изостанах с няколко крачки.

— Яко е, че можеш да го правиш, имах предвид.

— Е, ако говориш като хората, може и да те разбера — озъби се тя и спря.

Стояхме и се взирахме един в друг от разстояние.

— Не бива да се страхуваш от мен — рече Ема.

— Така ли? А откъде да зная, че не ме мислиш за някакво зло същество и че не си скроила план да остана насаме с теб, за да можеш най-после да ме убиеш?

— Не ставай глупав — отвърна тя. — Дойде, без да ни предизвестиш. За мен беше непознат. Преследваше ме като смахнат. Какво можех да си помисля?

— Добре де, схванах — рекох аз, макар всъщност да нямах това предвид.

Тя сведе очи и зарови върха на обувката си в пръстта. Пламъкът в ръката ѝ промени цвета си от оранжево в хладно индиго.

— Това, което ти казах, не беше вярно. Всъщност аз те познах — Ема вдигна поглед към мен. — Толкова приличаш на него.

— И други са ми го казвали.

— Съжалявам, дето преди изрекох онези ужасни неща. Не исках да ти повярвам — че си онзи, който казваше. Знаех какво означава това.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Когато бях малък, много ми се искаше да ви срещна. Сега най-после имам този шанс… — поклатих глава. — Само съжалявам, че поводът е такъв.

Тогава Ема се втурна към мен и обви врата ми с ръце. Пламъкът в дланта ѝ изгасна, миг преди да ме докосне, но кожата ѝ беше топла там, където го беше държала. Останахме неподвижни в тъмнината, двамата — аз и тийнейджърката на пределна възраст, или всъщност красивото момиче, което беше обичало дядо ми, когато е бил на моите години. Нямаше какво друго да направя, освен да я прегърна. Миг по-късно и двамата вече плачехме.

Чух дълбоката ѝ въздишка в тъмното, преди да отстъпи назад. Огънят отново затрептя в дланта ѝ.

— Извинявай — промълви тя. — Обикновено не съм толкова…

— Не се притеснявай.

— Да тръгваме.

— Ти водиш — рекох аз.

Вървяхме през гората, обгърнати в успокояваща тишина.

— Стъпвай само там, където аз вървя — каза тя, когато стигнахме блатото. Така и направих — вървях по следите ѝ. В далечината, сякаш в хармония със светлината на Ема, проблясваха зеленикави блатни газове.

Стигнахме могилата и се промъкнахме един след друг до най-отдалечената зала, а после отново излязохме в обвития в мъгла свят. Тя ме поведе обратно към пътеката и когато стигнахме до нея, приплете пръсти с моите и стисна дланта ми. Останахме неподвижни за миг. После Ема се извърна и си тръгна, а мъглата я погълна така бързо, че се зачудих дали изобщо е била до мен.

Тръгнах към града. Почти очаквах да видя теглени от коне каруци по улиците. Вместо това ме посрещна бръмченето на генераторите и сиянието на телевизионните екрани зад прозорците. Бях си у дома, такъв, какъвто го помнех.

Кев отново стоеше зад бара и вдигна чаша към мен, когато влязох. Никой от мъжете не поиска да ме линчува. Всичко изглеждаше на мястото си.

Качих се горе и намерих баща си заспал пред лаптопа до малката ни масичка. Стресна се, когато затворих вратата.

— Здрасти! Ей, закъсня. Добре ли си? Колко е часът?

— Не зная — отвърнах аз. — Преди девет, мисля. Генераторите още работят.

Той се протегна и разтърка очи.

— Какво прави днес? Надявах се да те видя на вечеря.

— Нищо. Само още веднъж огледах старата къща.

— Намери ли нещо?

— Ъъ… всъщност, не — отвърнах аз и си помислих, че трябваше да съчиня по-достоверна версия.

Огледа ме учудено.

— Откъде ги взе?

— Кое?

— Дрехите.

Сведох поглед и осъзнах, че напълно бях забравил за панталоните от туид и завързаните на кръста ми тиранти.

— Намерих ги в къщата — отвърнах аз, понеже нямах време да измисля по-правдоподобен отговор. — Не са ли яки?

— Облякъл си някакви дрехи, които си намерил? — направи гримаса той. — Джейк, това е нехигиенично. А какво стана с джинсите и якето ти?

Трябваше да сменя темата.

— Бяха супер мръсни, затова, ъъ… — смънках аз и посочих екрана на лаптопа. — Ау, това книгата ли е? Как върви?

— Моята книга не е на дневен ред сега — хлопна той капака. — Важното в момента е лечението ти. Не съм убеден, че д-р Голън искаше да прекарваш дните си в онази стара къща сам, когато даде зелена светлина на пътуването.

— Боже, реших, че е запис.

— Какво?

— Най-дългият период от време, в който не си споменавал психиатъра ми. — Престорих се, че гледам несъществуващ часовник. — Четири дни, пет часа и двайсет и шест минути. — Въздъхнах. — Не беше зле, докато траеше.

— Този човек много ти помогна — рече баща ми. — Един бог знае в какво състояние щеше да си сега, ако не го бяхме намерили.

— Прав си, тате. Д-р Голън наистина ми помогна. Но това не означава, че той трябва да контролира всичко в живота ми. Боже, с мама можете да ми купите една от онези малки гривнички, на които пише: „Какво би направил Голън?“. Ще си задавам същия въпрос, преди да предприема каквото и да е. Преди да се изсера, например. Как би искал д-р Голън да се изсера? Дали да го трупам по края или да се целя право в средата? Кое сране би било най-полезно от психологическа гледна точка?

Баща ми мълчеше и ме гледаше. Когато заговори, гласът му беше нисък и дрезгав. Каза ми, че утре, без значение дали ми харесва или не, ще наблюдавам птици с него. Когато отвърнах, че горчиво се лъже, той стана и слезе в кръчмата. Реших, че ще си поръча питие или нещо такова, затова отидох да сваля клоунския костюм, но след няколко минути той почука на вратата на спалнята ми. Каза, че долу някой ме чакал на телефона.

Реших, че е мама, затова стиснах зъби и го последвах към телефонната кабина в ъгъла на кръчмата. Той ми подаде слушалката и седна до масата. Притворих вратата.

— Да?

— Току-що разговарях с баща ти — рече някакъв мъж. — Стори ми се разтревожен.

Беше д-р Голън.

Щеше ми се да му кажа двамата с баща ми да си го начукат, но знаех, че трябваше да съм тактичен. Ако д-р Голън се ядосаше, означаваше край на пътуването ми. Не можех да си тръгна. Не и с толкова много неща, които исках да разбера за необикновените деца. Затова приех условията на играта и му разказах какво съм намерил — всичко, освен за децата във времевата примка — и се опитах да звуча така, сякаш съм стигнал до извода, че в идеята за острова или дядо ми няма нищо особено. Заприлича на сеанс по телефона.

— Не ми разказваш, надявам се, нещата, които предполагаш, че искам да чуя — каза гой дежурната си реплика. — Може би трябва да дойда и да видя как си. Нещо като малка ваканция. Как ти звучи?

„Дано се шегува“, помолих се аз на ум.

— Аз съм добре. Наистина.

— Спокойно, Джейкъб, импровизирам в момента, макар, Бог ми е свидетел, че мога да си позволя да отсъствам известно време. Всъщност, вярвам ти. Наистина звучиш добре. Току-що казах на баща ти, че най-доброто, което може да направи, е да ти даде малко свобода и да те остави сам да прецениш нещата.

— Наистина ли?

— Аз и родителите ти от доста време вече сме все около теб. От един момент нататък това става нефункционално.

— Аз наистина оценявам грижите ви.

Той каза нещо, което не можах да схвана съвсем добре. Имаше много смущения по линията.

— Не те чувам — рекох аз. — Да не си в мол или нещо такова?

— На летището съм — отвърна той. — Посрещам сестра си. Както и да е. Единственото, което исках да ти кажа, е да се забавляваш. Търси, както намериш за добре, и не му мисли много. Ще те видя скоро, нали?

— Още веднъж благодаря, д-р Голън.

Оставих слушалката изпълнен с чувство за вина, че бях несправедлив към него. За втори път вече се застъпваше за мен пред родителите ми.

Отсреща баща ми престъпваше предпазливо с халба в ръка. На път към стълбите се спрях при него.

— За утре… — рекох аз.

— Ще направиш онова, което си си наумил, нали.

— Сигурен ли си?

— Лекарско предписание — сви рамене той.

— Ще се прибера за вечеря. Обещавам.

Само кимна. Оставих го на бара и си легнах.

Вече се унасях, когато мислите ми ме отведоха към необикновените деца и първия въпрос, който те зададоха, когато мис Перигрин ме представи: „Джейкъб ще остане ли при нас?“. „Не, разбира се“, казах си аз тогава. Но защо пък не? Какво щях да пропусна, ако не се приберях у дома? Представих си студената ни като пещера къща, града, в който нямах приятели, а и лошите спомени, които ми навяваше. Отреден ми беше крайно безличен живот.

Осъзнах, че никога досега не ми е хрумвало да се откажа от него.