Домът на мис Перигрин за чудати деца

Девета глава

„Той можеше да вижда чудовищата.“ Изрече го и в същия миг целият ужас, който мислех, че съм загърбил, отново ме връхлетя. Наистина съществуваха. Наистина съществуваха и бяха убили дядо.

— И аз мога да ги виждам — прошепнах, сякаш споделях срамна тайна.

Очите ѝ се насълзиха и тя ме прегърна.

— Убедена бях, че в теб има нещо необикновено — рече Ема. — Приеми го като най-искрен комплимент.

Винаги съм знаел, че съм странен. Но не бях и мечтал, че мога да се окажа необикновен. Ако обаче виждах невидими за другите неща, значи беше естествено Рики да не забележи нищо в гората през нощта, в която дядо беше убит. Това обясняваше защо всички мислеха, че съм се смахнал. Не бях смахнат, нямах халюцинации, нито пък стресова реакция; тревожното присвиване в стомаха, когато бяха наблизо — както и противния им вид — това беше моята дарба.

— А вие, останалите, не ги ли виждате? — запитах аз.

— Само сенките им. Затова те ловуват най-вече през нощта.

— Кое ги възпира да не те проследят сега? — запитах аз и бързо се поправих — Да не ни проследят?

— Не знаят къде да ни търсят — изведнъж тя стана сериозна. — А и не могат да влизат в примките. Затова на острова сме в безопасност, но не бива да го напускаме.

— Виктор го е направил обаче.

— Каза, че полудява тук — тъжно кимна тя. — Каза, че вече не издържа. Бедната Бронуин. И моят Ейб си тръгна, но той поне не е бил убит от гадините.

— Наистина ми е трудно да ти го кажа, но… — насилих се да я погледна аз.

— Какво? Не!

— Опитаха се да ме убедят, че са били диви животни. Но ако това, което казваш е вярно, то и дядо е бил убит от тях. Първият и единствен път, когато видях чудовище, беше в нощта на неговата смърт.

Ема сви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. После притвори очи. Притиснах я към себе си и тя наклони глава към рамото ми.

— Знаех, че в крайна сметка ще стигнат до него — прошепна тя. — Той ме увери, че в Щатите ще е в безопасност. Обеща да се пази. Никой от нас обаче не е в безопасност. Никъде.

Седяхме върху корабния скелет и разговаряхме, докато луната се спусна ниско и приливът се надигна до вратовете ни, а Ема започна да трепери. Хванахме се за ръце и прегазихме водата до кануто. Когато наближихме плажа, дочухме гласове, които ни викаха по име. Заобиколихме една скала и видяхме Хю и Фиона да ни махат от брега. И от разстояние разбрахме, че нещо не беше наред.

Завързахме кануто и се втурнахме към тях. Хю беше останал без дъх. Около него се стрелкаха раздразнени пчели.

— Случи се нещо! Трябва веднага да дойдете!

Нямаше време за спорове. Ема навлече дрехите върху банския си костюм, аз скочих в панталоните си и полепналият по тях пясък издра кожата ми.

— Без него — изгледа ме колебливо Хю. — Сериозно е.

— Не, Хю — рече Ема. — Птицата беше права. Той е един от нас.

Хю се взря изумен в нея, после в мен.

— Казала си му?!

— Трябваше. Всъщност той и без друго сам беше стигнал до истината.

За момент Хю остана слисан, после се извърна и решително стисна ръката ми.

— Добре дошъл в семейството тогава.

— Благодаря — отвърнах аз, понеже не знаех какво друго да кажа.

На път към къщата Хю говореше за случилото се на пресекулки, тъй като през повечето време тичахме.

— Една от приятелките имбрини на Птицата — рече той, когато спряхме, за да си поемем дъх в гората — долетя преди около час в ужасно състояние. Крещеше, че станало някакво убийство, и събуди всички ни. Преди да разберем какво се е случило, изгуби съзнание и повече не се съвзе. — Хю кършеше ръце с нещастен вид. — Просто зная, че се е случило нещо лошо.

— Дано грешиш — рече Ема и отново затичахме.

Децата се трупаха с намачкани пижами около керосинов фенер в коридора пред затворената врата на всекидневната и коментираха случилото се.

— Може да са забравили да синхронизират примката си — рече Клеър.

— На бас, че са били гадините — обади се Инок. — И на бас, че са изгълтали мнозина от тях заедно с обувките!

Клеър и Олив закриха лицата си с ръце и заридаха.

— Хайде, хайде — приклекна Хорас до тях и заговори с утешителен глас — не се оставяйте Инок да ви пълни главите с глупости. Всички знаем, че гадините най обичат малките. Затова и са оставили приятелката на мис Перигрин да си тръгне — тя има вкус на вчерашна утайка от кафе!

— А какъв е вкусът на малките — надникна Олив между пръстите си.

— На боровинки — отвърна прозаично той.

Момичетата отново заридаха.

— Остави ги на мира! — изкрещя Хю и ято пчели накара Хорас да хукне с писъци надолу по коридора.

— Какво става там? — извика мис Перигрин от всекидневната. — Гласа на мистър Ейпистън ли чувам? Къде са мис Блум и мистър Портман?

— Тя знае? — сепна се Ема и нервно изгледа Хю.

— Като разбра, че те няма, направо изгуби ума и дума. Реши, че гадините или някой смахнат те е похитил. Извинявай, Ема, ама трябваше да ѝ кажа.

Ема поклати глава, но не ни оставаше друго, освен да влезем и да си понесем последствията. Фиона ни изпрати целувка — сякаш да ни пожелае късмет — и ние отворихме вратите.

Единственият източник на светлина във всекидневната беше огънят в камината, който хвърляше трептящи сенки върху стената. Бронуин тревожно се въртеше около увита като мумия в одеяло възрастна жена, изпаднала в полусъзнание и положена в огромно кресло. Мис Перигрин седеше на един диван, загребваше някаква тъмна течност с лъжица и хранеше жената.

Ема видя лицето ѝ и замръзна.

— Боже! — прошепна тя. — Мис Авъсет.

Едва тогава, макар и смътно, си я спомних от снимката, която мис Перигрин ми беше показала, когато е била младо момиче. На нея мис Авъсет изглеждаше несломима, а сега беше слаба и уязвима.

Притихнахме до вратата. Мис Перигрин поднесе сребърен флакон до устните на мис Авъсет и го отвори. За миг възрастната имбрин сякаш се съвзе и се изправи с блеснал поглед. После обаче лицето ѝ отново се сгърчи и тя се отпусна в креслото.

— Мис Брънтли — обърна се мис Перигрин към Бронуин, — върви и подготви кушетката за мис Авъсет, а после донеси бутилка с вино от кока и още една бутилка бренди.

Бронуин тромаво се запъти към вратата и кимна тържествено, когато мина покрай нас. После мис Перигрин ни изгледа и заговори с нисък глас:

— Безкрайно съм разочарована от теб, мис Блум. Безкрайно. И от всички нощи, през които си се измъквала навън.

— Съжалявам, мис. Откъде бих могла да зная, че ще се случи нещо лошо?

— Би трябвало да те накажа. При дадените обстоятелства обаче подобно усилие едва ли си струва — вдигна тя ръка и приглади бялата си коса. — Мис Авъсет никога не би оставила поверениците си, за да дойде тук, ако не се е случило нещо наистина ужасяващо.

От топлината в камината по челото ми избиха капки пот, но в креслото си мис Авъсет трепереше. Щеше ли да умре? Дали трагичната сцена между дядо и мен сега нямаше отново да се разиграе между мис Перигрин и нейната учителка? Картината изплува пред очите ми: аз държа тялото на дядо, объркан и ужасѐн, съвършено неспособен да прозра истината за него или за себе си. После обаче си казах, че ставащото сега изобщо не прилича на случилото се с мен. Мис Перигрин винаги е знаела коя е.

Едва ли това беше най-подходящият момент да се намеся, но бях гневен и не се владеех.

— Мис Перигрин? — започнах аз и тя вдигна глава. — Кога щяхте да ми кажете?

„Какво?“, понечи да запита директорката. После погледна Ема и прочете отговора върху лицето ѝ. Отначало сякаш се ядоса, но щом усети болката ми, собственият ѝ яд се стопи.

— Скоро, дете, съвсем скоро. Моля те да разбереш. Ако бях разкрила цялата истина още при първата ни среща, за теб щеше да е голям удар. Поведението ти беше непредсказуемо. Можеше да избягаш и повече да не се върнеш. Не исках да поема подобен риск.

— И вместо това се опитахте да ме прелъстите с храна, развлечения и момичета, а лошите неща държахте в тайна?

— Прелъсти? — ахна Ема. — О, моля те, Джейкъб, не ме приемай по този начин. Не мога да го понеса.

— Опасявам се, че много се заблуждаваш относно нас — рече мис Перигрин. — Що се отнася до твоето прелъстяване — ти просто видя как живеем. Нямаше измама, само се въздържахме да споделим някои факти.

— Е, ето един факт и за вас — рекох аз. — Дядо ми беше убит от тези същества.

За миг мис Перигрин остана с вперен в огъня поглед.

— Много съжалявам да го чуя.

— Видях го със собствените си очи. Когато разказах на другите за него, те се опитаха да ме убедят, че съм луд. Аз обаче не си бях изгубил ума; нито пък дядо ми. През целия си живот ми е говорил истината, само дето аз не му вярвах. — Чувствах се много засрамен. — Ако бях му повярвал, може би още щеше да е жив.

Мис Перигрин видя, че целият треперя, и ми предложи стола срещу мис Авъсет. Седнах, а Ема коленичи на пода до мен.

— Ейб навярно е съзнавал, че си необикновен — рече тя. — И определено е имал причина да не ти казва.

— Наистина — отвърна мис Перигрин. — Поне това сподели в едно писмо.

— В такъв случай не разбирам. Ако всичко е вярно — всички негови истории — и ако е знаел, че съм като него, защо е пазил тайната до последния миг от живота си?

Мис Перигрин отново поднесе лъжица с бренди към устата на мис Авъсет, която изстена и сякаш се поизправи, преди пак да се отпусне назад.

— Мога само да предположа, че по този начин е искал да те предпази — рече тя. — Ние водим живот на изпитания и лишения. Несъмнено и животът на Ейб е бил такъв, понеже той се е родил евреин в най-неподходящото време. На два пъти е преживял геноцид — срещу евреите от нацистите и срещу необикновените от гладните. Измъчвал се е от мисълта, че се крие тук, докато неговите близки — и евреи, и необикновени, са избивани.

— Често повтаряше, че е отишъл на война, за да се бори с чудовищата — рекох аз.

— Така беше — обади се Ема.

— Войната сложи край на нацисткото господство, но гладните станаха по-силни от всякога — продължи мис Перигрин. — Затова, както много необикновени, ние останахме скрити. Дядо ти обаче се върна променен. Превърнал се беше във воин и беше решен да изгради живота си извън примката. Отказа да се крие.

— Молех го да не ходи в Щатите — каза Ема. — Всичко го молехме.

— Защо е избрал Щатите? — запитах аз.

— По онова време там имаше по-малко гладни — отвърна мис Перигрин. — След войната някои необикновени заминаха най-вече за Щатите. За известно време, подобно на твоя дядо, съумяха да се представят като обикновени хора. Той най-искрено желаеше да е обикновен човек, да води живот на обикновен човек. Често го споменаваше в писмата си. Убедена съм, че това е причината, заради която е пазил истината в тайна толкова време. Искал е за теб онова, което сам никога не си е позволил.

— Да бъде обикновен — рекох аз.

Мис Перигрин кимна.

— Разбира се, така и не е успял да избяга от същността си. Необикновените му способности, съчетани с храбростта, с която се е сдобил по време на войната, когато е преследвал гладните, наистина са го направили безценен. Често е бил призоваван да служи; да помогне за унищожаването на отделни обезпокоителни сборища на гладни и нравът му беше такъв, че едва ли се е случвало да откаже.

Спомних си дългите ловни пътешествия, които дядо Портман предприемаше. Семейството пазеше негова снимка от подобна експедиция, макар да не знаех кой и кога я е направил, понеже в повечето случаи той пътуваше сам. Когато бях малък обаче, я намирах за особено забавна, понеже на нея дядо беше с костюм. Кой ходи с костюм на ловни експедиции?

Сега вече разбрах: някой, който не ловува само животни.

Развълнуваха се от новия образ за дядо не като параноичен маниак на тема оръжие, потаен женкар или мъж, на когото никога не разчитат в семейството, а като странстващ рицар, който рискува живота си за другите, живее в коли и по евтини мотели, натъква се на смъртоносни сенки, прибира се у дома с няколко куршума по-малко и с още няколко травми, без право да даде някакво обяснение за тях или да сподели кошмарите си. Многобройните му саможертви са били възнаградени единствено с презрение и подозрение от страна на най-обичаните от него хора. Затова, предполагам, е писал толкова често до Ема и мис Перигрин. Те са разбирали.

Бронуин се върна с гарафа вино от кока и бутилка бренди. Мис Перигрин я отпрати и смеси двете напитки в чаша за чай. После леко потупа мис Авъсет по изпъстрената със сини вени буза.

— Есмералда — рече тя, — Есмералда, събуди се и опитай ободряващото питие, което приготвих за теб.

Мис Авъсет изстена и мис Перигрин вдигна чашата към устните ѝ. Възрастната дама отпи няколко глътки и макар че се закашля и в ъгълчето на устата ѝ потече тънка струйка, повечето от течността изчезна в гърлото ѝ. За миг сякаш отново щеше да потъне в своя унес, но тя изведнъж се изправи в креслото с прояснено лице.

— Боже — въздъхна мис Авъсет с дрезгав глас, — заспала ли бях? Така непристойно от моя страна. — Изгледа ни озадачена, сякаш се бяхме появили ненадейно. — Алма, ти ли си това?

Мис Перигрин разтри костеливите ръце на възрастната жена.

— Есмералда, изминала си дълъг път посред нощ, за да ни видиш. Опасявам се, че всички сме много обезпокоени.

— Наистина ли? — мис Авъсет смръщи вежди и дълбока бръчка проряза челото ѝ. После впери поглед в трепкащите отражения на пламъците от камината върху отсрещната стена. По лицето ѝ мина сянка. — Да — рече тя, — дойдох да те предупредя, Алма. Бъдете нащрек. Не се оставяйте да ви изненадат, както това се случи с мен.

— Кой да ни изненада — иглите на мис Перигрин замряха.

— Трябва да са били сенките. Неколцина от тях дойдоха посред нощ, предрешени като членове на съвета. Мъже не могат да бъдат членове на съвета, разбира се, но те отвлекли вниманието на моите сънливи стражи, завързали ги и ги похитили.

— О, Есмералда… — въздъхна мис Перигрин.

— Измъчените им викове ни събудиха с мис Бънтинг — продължи тя, — но бяхме залостени в къщата. Нужно ни беше време, за да отворим със сила вратите, и когато най-после проследихме гадините по миризмата им, от другата страна на примката ни чакаха в засада цяла банда сенки. Нададоха ужасяващ вой и ни нападнаха. — Тя млъкна и преглътна сълзите си.

— А децата?

Мис Авъсет поклати глава. Погледът ѝ беше помръкнал.

— Децата са били само стръв — рече тя.

Ема плъзна ръка в моята и я стисна. Лицето на мис Перигрин проблесна на светлината на огъня.

— Търсели са мис Бънтинг и мен. Аз успях да се изплъзна, но мис Бънтинг нямаше този късмет.

— Убиха ли я?

— Не, похитиха я. Досущ както това се случи с мис Рен и мис Трийкрийпър преди две седмици, когато нападнаха тяхната примка. Те пленяват имбрини, Алма. И усилията им са съгласувани. Не смея да помисля с каква цел.

— Значи ще дойдат и тук — тихо рече мис Перигрин.

— Ако ви намерят — отвърна мис Авъсет. — Вие сте по-добре прикрити от повечето от нас, но трябва да сте подготвени, Алма.

Мис Перигрин кимна. Мис Авъсет безпомощно огледа ръцете си. Трепереха в скута ѝ като птици с пречупени криле.

— Скъпите ми деца — задави се тя. — Моли се за тях. Сега са съвсем сами.

После се извърна и захлипа.

Мис Перигрин придърпа одеялото около раменете на старицата и се изправи. Излязохме от стаята и оставихме мис Авъсет насаме със скръбта ѝ.

Децата се бяха скупчили до вратата на всекидневната. И да не бяха чули всичко казано от мис Авъсет, до слуха им беше стигнало достатъчно. Издаваше го тревогата, изписана върху лицата им.

— Бедната мис Авъсет — прошепна Клеър с разтреперана долна устна.

— Бедните деца на мис Авъсет — рече Олив.

— Ще дойдат ли и за нас, мис? — попита Хорас.

— Да се въоръжим! — извика Милърд.

— С бойни брадви! — вмъкна Инок.

— Бомби! — рече Хю.

— Веднага престанете! — повиши глас мис Перигрин и вдигна усмирително ръце. — Да запазим спокойствие. — Да, случилото се с мис Авъсет е трагично, безкрайно трагично, но подобно злощастие тук няма да се повтори. Все пак трябва да сме бдителни. Отсега нататък ще излизате от къщата единствено с мое съгласие и ще се движете само по двойки. Ако забележите непознато лице, дори и да ви изглежда съвсем обикновено, елате и незабавно ме уведомете. Утре сутринта ще обсъдим тези и други предохранителни мерки. Дотогава — всички по леглата! Сега не е време за разговори.

— Но, мис… — започна Инок.

— По леглата!

Децата се разбягаха по стаите си.

— Що се отнася до теб, Джейкъб, намирам твоите самотни разходки за обезпокоителни. Мисля, че трябва да останеш, докато нещата се уталожат.

— Не мога да изчезна просто ей така. Баща ми ще се побърка.

— В такъв случай, остани тук поне за през нощта — намръщи се тя. — Настоявам.

— Добре, но само ако ми разкажете всичко, което знаете, за съществата, убили дядо.

Тя наклони глава и се взря в мен. Стори ми се дори развеселена.

— Разбирам, мистър Портман. Не смея да оспоря твоите потребности за познание. Настани се тази нощ на дивана, а утре това ще е първата точка от дневния ни ред.

— Не, сега. — Десет години бях чакал да чуя истината и не можех да отлагам и минута повече. — Моля ви.

— Млади човече, бих казала, че на моменти ми е трудно да прокарам границата между способността ти да бъдеш очарователно своенравен и дразнещо твърдоглав. Мис Блум — обърна се тя към Ема, — ще ми донесеш ли бутилката с вино от кока? Както по всичко личи, тази нощ няма да мога да мигна и щом ще трябва да будувам, ще си позволя да се поглезя.

Кабинетът обаче беше прекалено близо до детските спални за този късен разговор и с директорката се оттеглихме в малката оранжерия до гората. Седнахме на обърнатите сандъчета сред пълзящите рози и сложихме керосиновия фенер на тревата между нас, тъй като все още не беше се зазорило. Мис Перигрин извади лула от джоба си и се наведе, за да я запали на пламъка на фенера. Замислено изпусна гъсти кълба дим и после заразказва.

— В древността погрешно са ни смятали за богове — рече тя, — но ние, необикновените, сме смъртни, както всички останали. Примките на времето само отлагат неизбежното и цената, която заплащаме, за да ги ползваме, е висока — завинаги се отказваме от настоящето. Както знаеш, пребивавалите по-дълго в примката могат да бъдат в настоящето за съвсем кратко време. В противен случай се състаряват и умират. Това е така от незапомнени времена. — Тя изпусна нов облак дим и продължи. — Преди няколко години, приблизително около началото на предходния век, помежду ни възникна разкол. Негов първоизточник стана клика недоволни необикновени с опасни идеи. Привържениците ѝ бяха убедени, че са изнамерили начин, чрез който предназначението на примките на времето да бъде променено. Примката на времето според тях е в състояние да предостави на своя потребител своеобразно безсмъртие; не просто забавяне на процеса на стареене, а неговото обръщане. Заговориха за вечна младост, постижима извън границите на примките; за безнаказани скокове напред-назад между бъдеще и минало, без гибелните последици, неизменен спътник на всяко подобно безумство — с други думи за шанса да се превърнеш в господар на времето, без да си подвластен на смъртта. Цялата идея е налудничава — пълна безсмислица — отрицание на емпиричните закони, на които всичко е подчинено! — Тя изпусна шумно нов облак дим и замълча за момент, за да събере мислите си. — Във всеки случай двамата ми братя, иначе с блестящ интелект, но лишени от здрав разум, бяха обсебени от тази идея. Дори имаха дързостта да пожелаят да им съдействам за реализирането ѝ. „Искате да станем богове — рекох им аз. — Невъзможно е.“ А и да беше възможно, не би било редно. Никой не успя да ги възпре. Те израснаха сред бъдещите имбрини, повереници на мис Авъсет, и знаеха повече за нашето необикновено изкуство от мнозинството обикновени мъже — знаеха, опасявам се, точно толкова, че да бъдат опасни. Въпреки всички предупреждения, дори заплахи от страна на Съвета, през пролетта на 1908 година моите братя и няколкостотин членове на тази ренегатска клика си позволиха да отидат в сибирската тундра, за да проведат своя възмутителен експеримент. Избраха някаква безименна, стара, от векове неизползвана примка. Очаквахме, че ще се приберат след около седмица с подвити опашки, смирени пред неизменната същност на природата. Възмездието над тях обаче се оказа далеч по-тежко: катастрофална експлозия, от която издрънчаха стъклата на прозорците до Азорските острови. Несъмнено за всички в радиус от петстотин километра е изглеждало така, сякаш идва краят на света. Смятахме, че до един са загинали и скверното им насилие над света е тяхната последна колективна проява.

— Но те са оцелели — предположих аз.

— Може да се каже. Други биха нарекли състоянието, в което впоследствие изпаднаха, като вечно проклятие. Седмици по-късно започнаха нападенията над необикновените от ужасни създания. Ние долавяме само сенките им; единствено такива като теб могат да ги видят. Това бяха първите ни сблъсъци с гладните. Мина време, преди да осъзнаем, че тези снабдени с пипала ненавистни създания всъщност са нашите безпътни братя, изпълзели от димящия кратер, останал след техния експеримент. Вместо да станат богове, бяха се превърнали в зли създания.

— Какво се е объркало?

— Още гадаем по този въпрос. Според една теория те са се върнали във времето, преди душите им дори да са били заченати, затова ги наричаме „гладни“ — техните сърца, техните души са ненаситни. По някаква жестока ирония са постигнали безсмъртието, към което се стремяха. Смятаме, че гладните живеят хиляди години, но това е битие на непрестанно физическо изтезание, на унизителен позор — хранят се със заблудил се добитък, живеят в изолация. Изпитват и ненаситен глад за плът от необикновени, понеже нашата кръв е единственото, което може да им донесе избавление. Ако изгълта достатъчно, гладният дух се превръща в твар. Казваме им „гадини“.

— Отново тази дума — рекох аз. — Когато ме видя за първи път, Ема ме обвини, че съм това.

— И аз бих си помислила същото, ако не те бях наблюдавала от по-рано.

— Кои са те?

— Ако да си гладен дух е жив ад — най-вероятно наистина е така, — да си гадина е долу-горе като чистилище. Гадините се срещат често. Нямат някакви необикновени способности. Но понеже могат да минат за хора, служат на гладните си побратими. Издирват, следят и доставят плът. Тази йерархия от прокълнати цели някой ден да превърне всички гладни в твари, а всички необикновени — в трупове.

— Кое ги възпира — зачудих се за. — Ако навремето са били необикновени, би трябвало да знаят скривалищата ви.

— За късмет, както по всичко личи, не пазят спомен от предишния си живот. И макар да не са толкова силни и страшни, колкото гладните, гадините са също толкова опасни. За разлика от гладните, те са подвластни на повече от един инстинкт и нерядко се смесват с населението. Въпреки наличието на определени индикатори, може да се окаже трудно да ги различим от обикновените хора. Очите им, например. Любопитно, но гадините нямат зеници.

Кожата ми настръхна. Спомних си млечнобелите очи на съседа, който поливаше моравата в нощта, когато дядо беше убит.

— Мисля, че съм виждал един такъв. Тогава реших, че е просто сляп старец.

— Значи си по-наблюдателен от повечето хора — рече тя. — Гадините са известни с вещината си да се измъкват безнаказано. Приемат незабележима за обществото идентичност: мъж със сив костюм във влака; бедняк, който проси дребни монети; просто едно от многото лица в тълпата. Макар да познаваме и случаи, в които някои рискуват, като заемат видни постове — лекари, политици, юристи, — за да получат достъп до повече хора или да се сдобият с някаква власт над тях, че да откриват по-лесно необикновени като Ейб сред обикновените.

Мис Перигрин посегна към фотоалбума. Донесла го беше от къщата и сега запрелиства страниците.

— Ето няколко снимки — размножени и разпространени навсякъде сред необикновените. Нещо като обявите „търси се“. Виж тук — посочи тя две момичета, качени върху изкуствен елен, и смразяващ Дядо Коледа, който надничаше с празни очи зад рогата му. — Тази гадина беше идентифицирана в голям универсален магазин в Щатите. Работеше там по Коледите. Така за кратко време установяваше контакт с много деца — докосваше ги, разпитваше ги — търсеше белези на необикновените. — Отгърна страницата и видях снимка на зъболекар със садистичен вид. — Тази гадина работеше като дентален хирург. Не бих се изненадала, ако се окаже, че черепът, с който позира е принадлежал на някоя от неговите жертви — необикновени. — Отново прелисти албума и този път се спря на снимката на малко момиченце, свито пред извисила се над него сянка. — Това е Марси. Тръгна си от нас преди около трийсет години, за да заживее с обикновено семейство в провинцията. Умолявах я да остане, но тя беше категорична. Не след дълго е била похитена от някаква гадина, докато чакала училищния автобус. На местопрестъплението беше намерен фотоапарат с непроявен филм.

— Кой го е заснел?

— Самата гадина. Театралните жестове са тяхна слабост. Винаги оставят след себе си някакъв ужасяващ спомен.

Взрях се в момиченцето и усетих надигащата се в мен позната паника. Затворих албума, не бях в състояние да гледам повече снимки.

— Разказвам ти всичко това, защото е твое изконно право да го знаеш — рече мис Перигрин, — но и защото се нуждая от помощта ти. Единствен ти сред нас можеш да излезеш от примката, без да предизвикаш подозрение. Нужно ми е, докато си сред нас и докато настояваш да пътуваш напред-назад, да ме уведомяваш за всеки новопоявил се на острова.

— Онзи ден срещнах един такъв — спомних си аз птичаря, който беше разстроил баща ми.

— Видя ли очите му? — запита тя.

— Всъщност не. Беше тъмно, а и лицето му беше почти скрито под голяма шапка.

Мис Перигрин загриза кокалчетата на пръстите си и свъси вежди.

— Защо? Мислите, че може да е един от тях?

— Няма как да бъда сигурна, без да съм видяла очите му — рече тя, — но по-скоро съм притеснена от вероятността да са те проследили до острова.

— Какво искате да кажете? От някоя гадина?

— Може би точно от онази, която си видял в нощта на смъртта на дядо си. Така бих обяснила решението им да пощадят живота ти. Ти би ги отвел до по-богата плячка: до нас.

— Но те откъде могат да знаят, че съм необикновен? Аз самият не го бях разбрал!

— Ако са знаели за дядо ти, бъди сигурен, че са знаели и за теб.

Замислих се за всички възможности, които имаха, за да ме убият. За всички случаи, в които усещах близостта им през седмиците след смъртта на дядо Портман. Дали ме бяха следили? Дали бяха чакали да направя точно това, което сторих? Да дойда тук?

Чувствах се смазан. Сведох глава.

— Предполагам, че няма да ми позволите да опитам глътка от виното — рекох аз.

— В никакъв случай.

Изведнъж почувствах, че не ми достига въздух.

— Дали някога някъде ще бъда в безопасност? — запитах аз.

— Тук си в безопасност — докосна рамото ми мис Перигрин. — Можеш да останеш при нас, колкото време поискаш.

Опитах се да говоря, но заекнах.

— Но аз… няма как… родителите ми.

— Те навярно те обичат — прошепна тя, — но никога няма да разберат.

Докато стигна града слънцето вече хвърляше дълги сенки по пътя, нощните пияници бяха заседнали около уличните лампи в неохотния си път към дома, рибарите бодро крачеха във високите си черни ботуши към пристанището, а баща ми се пробуждаше от дълбокия си сън. Когато той се измъкна от леглото, аз се промъквах в своето. Дръпнах завивките направо върху дрехите с полепнал по тях пясък в мига, в който той отвори вратата и надникна в стаята ми.

— Добре ли си?

Изръмжах и се обърнах на другата страна. Излезе. Събудих се късно следобед и намерих съчувстваща бележка и опаковка таблетки срещу грип на масата. Усмихнах се, макар да се усещах донякъде виновен, задето го бях излъгал. После се обезпокоих за него. Бродеше из ливадите с бинокъл и малък бележник, най-вероятно в компанията на смахнат убиец на овце.

Разсъних се, наметнах едно яке от непромокаема материя и тръгнах да обикалям селото, а после и близките скали и плажове. Надявах се да видя или баща си, или странния орнитолог — за да огледам добре очите му, — но не открих никой от тях.

Вече се смрачаваше, когато се отказах и се прибрах в „Пасторската дупка“. Баща ми седеше и обръщаше на бара бутилки с бира заедно с редовните посетители. От броя им около него можех да преценя, че е прекарал доста време тук.

Седнах до него и го запитах дали е видял брадатия изследовател. Отвърна, че не е.

— Е, ако се случи да го видиш — рекох аз, — направи ми услуга и стой настрани, става ли?

— Защо? — взря се той със странно изражение в мен.

— Нещо не ми е по вкуса. Ами ако е луд? Ако той е убил онези овце?

— Откъде ти идват такива на ума?

Искаше ми се да му кажа. Да му обясня всичко, а той да отвърне, че разбира, и да ми даде някакъв родителски съвет. В онзи момент желаех всичко пак да си е постарому, както преди да дойдем тук и преди да намеря писмото на мис Перигрин; да бъда просто онова горе-долу нормално, пообъркано богато хлапе от предградията. Но вместо това седях до него, говорех за незначителни неща и се опитвах да си припомня как изглеждаше животът ми в онова безкрайно далечно време отпреди четири седмици и да си представя какъв ще бъде след четири седмици. Не можех. В крайна сметка изчерпахме темите за разговор, аз се извиних и тръгнах нагоре по стълбите, за да остана сам.