Домът на мис Перигрин за чудати деца

Първа глава

Посветих последния следобед от Преди на макета на Емпайър Стейт Билдинг в мащаб 1:10 000, направен от кутии с памперси за възрастни. Невероятно красив, наистина. С основа метър и петдесет от кашони, по-малки кутии за панорамната тераса и педантично подредени мостри за емблематичния връх, кулата се извисяваше над пътеката между щандовете с козметика. Почти съвършена беше, като изключим една незначителна подробност.

— Използвал си „Невърлийк“ — взря се Шели в моето творение и скептично свъси вежди. — В момента тече разпродажба на „Стей-тайт“.

Шели беше управител в дрогерията. Отпуснатите рамене и киселата физиономия бяха такава част от униформата ѝ, каквато и сините блузи с копчета отпред, които всички бяхме задължени да носим.

— Мисля, че каза „Невърлийк“ — отвърнах, понеже наистина така беше казала.

— „Стей-тайт“ — настоя Шели и снизходително поклати глава, сякаш кулата беше куц кон, а тя държеше инкрустиран с перли пистолет. За миг се възцари напрегнато мълчание. Шели продължаваше да клати глава, а погледът ѝ се местеше между мен и моето творение. Вторачих се в нея и придадох объркан израз на лицето си, сякаш не разбирах какво се опитва да ми каже с привичния си пасивноагресивен маниер.

— А-ааааа — възкликнах накрая аз. — Искаш да я направя отново?

— Ами ти си използвал „Невърлийк“ — повтори тя.

— Няма проблем. Веднага се заемам.

Бутнах с върха на униформената си маратонка една кутия от основата и след миг съвършената ми, великолепна конструкция се срина. Вълна от памперси заля пода. Кутиите отскачаха от краката на клиентите, стигнаха чак до автоматичната врата, която се отвори, и августовската горещина нахлу в помещението.

Лицето на Шели стана с цвят на зрял нар. Би трябвало веднага да ме уволни, но знаех, че няма да имам този късмет. Цяло лято правех какво ли не, за да ме изхвърлят от „Първа помощ“, но се оказа невъзможно. Често закъснявах и винаги поднасях неубедителни извинения; обърквах смените; дори умишлено размествах стоките по рафтовете — подреждах лосиони и бебешки шампоани до разслабителните и контрацептивите. Рядко ми се случваше да вложа толкова усилия в което и да е начинание, но въпреки това Шели упорито ме пишеше в платежните ведомости.

Нека уточня казаното по-горе: за мен се оказа невъзможно да бъда уволнен от „Първа помощ“. На всеки друг служител биха показали вратата и при далеч по-невинни провинения. Такава беше първоначалната ми тактика. В Енгълуд, малкия, сънлив крайбрежен град, в който живеех, имаше три дрогерии „Първа помощ“. В област Сарасота дрогериите бяха двайсет и седем, а в цяла Флорида сто и петнайсет — пръснати из щата като неизлечим обрив. А не можех да бъда уволнен, понеже моите чичовци ги притежаваха. Не можех и да напусна, защото работата в „Първа помощ“ отдавна се беше превърнала в свещена семейна традиция. С действията по собственото си саботиране си спечелих вражда с Шели, каквато човек рядко може да си навлече, и постоянната ненавист на колегите, които — да бъдем откровени — и иначе биха ме ненавиждали, тъй като, без значение колко компютърни таблици бих съсипал или колко клиента бих ощетил с рестото, един ден пак щях да наследя завиден дял от компанията, а те — не.

Шели нагази сред памперсите и заби пръст в гърдите ми. Тъкмо щеше да изплюе язвителната си реплика, когато от високоговорителите се разнесе глас:

— Джейкъб, обаждане за теб на втора линия. Джейкъб, втора линия.

Шели застина, вперила поглед в мен, а аз заотстъпвах назад и я оставих с червеното ѝ като презрял нар лице насред отломките от кулата.

Стаята за персонала беше усойно помещение без прозорци. Обляна от ярката светлина на машината за сода, Линда, помощник-фармацевтът, гризеше сандвич с филийки без кора. Кимна към телефона на стената.

— Търсят те на втора линия. Не зная кой е, но изглежда е изплашен до смърт.

Слушалката висеше на кабела.

— Джейкъб? Ти ли си?

— Да, дядо Портман.

— Джейкъб, слава на Бога. Трябва ми ключа. Къде ми е ключът? — гласът му беше разстроен, едва си поемаше дъх.

— Кой ключ?

— Не ме разигравай — изръмжа той. — Знаеш кой ключ.

— Сигурно си го прибрал някъде.

— Баща ти трябва да те е подучил — рече той. — Кажи ми къде е. Не е нужно той да знае.

— Никой нищо не ме е подучил. Взе ли си хапчетата тази сутрин? — опитах се да променя темата на разговора.

— Идват за мен, разбираш ли? Нямам представа как са ме намерили след толкова години, но са успели. С какво да се защитя? С ножа за масло ли?

Не за първи път го чувах да говори така. Дядо остаряваше и ако трябва да бъда искрен, дъската му почваше да хлопа. Първоначално признаците на умствено разстройство бяха едва доловими — забравяше например да напазарува или се обръщаше към майка ми с името на леля. Това лято обаче деменцията му изведнъж направи рязък завой. Причудливите истории, които съчиняваше за живота си по време на войната — чудовищата, омагьосания остров — изведнъж се превърнаха в безпощадна реалност. Последните седмици беше особено неспокоен и родителите ми, вече притеснени, че е опасен за себе си, обмисляха дали да не го настанят в специализиран приют. Не знам защо, но аз единствен получавах подобни апокалиптични обаждания.

Както обикновено, положих всички усилия да го успокоя.

— В безопасност си. Всичко е наред. Ще взема някой филм, да го изгледаме двамата по-късно, какво ще кажеш?

— Не! Стой там, където си! Тук не е безопасно!

— Дядо, чудовищата не идват за теб. Ти си ги убил всичките във войната, забрави ли? — извърнах се към стената. Исках да прикрия думите си в този безумен разговор. Линда хвърляше към мен любопитни погледи зад модното списание, което се преструваше, че чете.

— Не всичките — отвърна той. — Не, не, не. Убих много, вярно, но винаги идват нови.

Чувах го да вдига шум из къщата. Отваряше чекмеджета, хвърляше някакви предмети. Напълно беше изперкал.

— Стой настрана, разбра ли? Аз ще се оправя — ще им срежа езиците и ще им избода очите, така трябва да процедира човек с тях! Само да можех да намеря дяволския си КЛЮЧ!

Въпросният ключ беше от огромния шкаф в гаража на дядо Портман. Там имаше припаси от огнестрелно и хладно оръжие, достатъчни за нуждите на малко полицейско поделение. Посветил беше половината си живот да ги събере; странстваше по изложби на муниции извън щата, впускаше се в дълги ловни пътешествия и влачеше семейството си, което неохотно го следваше в слънчевите неделни дни по стрелбищата, където всеки трябваше да упражни точния си мерник. Толкова обичаше пистолетите, че понякога спеше с тях. Баща ми можеше да го потвърди с една стара снимка: дядо Портман дреме с револвер в ръка.

Когато запитах защо е толкова вманиачен в оръжието си, баща ми отвърна, че понякога това се случвало на хора, воювали в миналото или преживели нещо болезнено. Допускам, че след претърпяното, дядо никога и никъде не се чувстваше в безопасност, дори в дома си. По странна ирония сега, когато халюцинациите и параноята започваха да отнемат най-доброто от него, той не беше в безопасност вкъщи; не и с всичкото оръжие там. Затова баща ми смени ключа.

Повторно излъгах, че не зная къде е, но дядо Портман продължи с тежки стъпки да го търси наоколо, ругаеше и блъскаше предмети.

— Пфу — рече той накрая. — Халал да му е на баща ти ключът, щом е толкова важен за него. Халал да му е и мъртвото ми тяло!

Разделих се с него, колкото се може по-мило, и се обадих на баща си.

— Дядо е бесен.

— Взел ли си е хапчетата днес?

— Не ми каза. Но май не е.

Отсреща се разнесе въздишка.

— Можеш ли да минеш и да видиш дали всичко е наред? Точно сега няма как да изляза от работа.

Баща ми даваше почасови дежурства в доброволческа спасителна служба за птици. Помагаше на ударени от коли бели чапли и на глътнали рибарски кукички пеликани. Аматьор орнитолог и бъдещ естественик и писател — купчината непубликувани ръкописи го потвърждаваше, човек като него наистина можеше да реши, че това е работа, понеже беше женен за наследница на семейство със сто и петнайсет дрогерии.

Разбира се, моето също не беше кой знае каква работа и понеже ми беше позволено да се измъкна винаги, когато поискам, обещах да отида.

— Благодаря, Джейк. Обещавам в най-скоро време да реша въпроса с дядо ти.

— Искаш да кажеш, че ще го изпратиш в дом? — рекох аз. — Някой друг да му бере грижата.

— С майка ти още не сме решили.

— Разбира се, че сте решили.

— Джейкъб…

— Аз мога да се справя, татко. Наистина.

— Да, може би в момента. Но състоянието му само ще се влошава.

— Добре. Както и да е.

Затворих и се обадих на Рики да ме закара. Десет минути по-късно от паркинга се разнесе неподражаемият дрезгав клаксон на допотопната му Краун Виктория. На излизане съобщих на Шели лошата новина: нейната кула от „Стей-тайт“ трябваше да почака до утре.

— Извънредна ситуация в семейството — обясних аз.

— Добре — рече тя.

Излязох в лепкавата от горещина вечер и видях Рики да пуши, качен върху гюрука на потрошената си кола. Напластената върху ботушите му засъхнала кал, кръгчетата дим, които се виеха около устата му и отблясъците на залязващото слънце върху зелената му коса го превръщаха в недодялана, дебелашка версия на Джеймс Дийн. Той това и беше. Смущаваща кръстоска на субкултури, възможна единствено в Южна Флорида.

Рики ме забеляза и скочи от гюрука.

— Уволниха ли те най-накрая? — провикна се той през паркинга.

— Шшшш! — изсъсках аз и затичах към него. — Те не знаят за моя план.

Рики ме сръга в рамото с юмрук, уж да ме окуражи, но едва не скъса ръкава ми.

— Не се кахъри, Спешъл Ед, и утре е ден.

Наричаше ме „Спешъл Ед“ заради часовете за възпитаници със заложби, които посещавах и които, формално погледнато, бяха част от програмата на нашето предназначено за каймака на обществото училище. Рики ги намираше за много забавни. Такова беше приятелство ни — в равни дози нетърпимост и подкрепа. Подкрепата се състоеше в неофициално постигнатото помежду ни споразумение за размяна на интелектуални услуги срещу мускулна сила. То помагаше на Рики да не закъса по английски, а на мен — да оцелея сред напомпаните с тестостерон социопати, които дебнеха по коридорите на училището. А че присъствието му караше родителите ми да се чувстват крайно неловко, беше само допълнително преимущество. Можех да нарека Рики своя най-добър приятел, но това беше не дотам патетичен начин да кажа, че е единственият ми приятел.

Рики ритна вратата на мястото до шофьора, защото тя се отваряше само по този начин, и аз се настаних на седалката. Неговата Краун Виктория беше изумителна — достоен за музейна експозиция артефакт на импулсивното народно творчество. Купил я беше от градското бунище срещу буркан четвъртдоларови монети — или поне така твърдеше. Приличаше на породиста кобила, чиято воня обаче не можеше да се прикрие дори от ароматизаторите, овесени на огледалото. Имаше седалки, облепени с тиксо за защита на задника от щръкналите във всички посоки пружини, и неописуем екстериор — ръждясал лунен пейзаж от дупки и ръбове, последица от идеята да се изкарат малко пари за бензин срещу съгласието пияни купонджии да шибат колата със стикове за голф — по долар на удар — с единствената уговорка да не се целят в нищо стъклено, която обаче не се спазваше стриктно.

Моторът издрънча, избълва облак син дим и се събуди за живот. Излязохме от паркинга и докато подминавахме редицата молове по път за дома на дядо Портман, започнах да се питам какво ще заварим, когато пристигнем. Сред най-лошите сценарии бяха дядо да тича гол по улицата, да размахва с пяна на уста ловджийска пушка сред моравата пред къщата или да лежи притаен с тъп предмет в ръка. Можех да очаквам всичко, а фактът, че това щеше да е първото впечатление на Рики от мъжа, за когото бях говорил с благоговение, ме изнервяше.

Когато пристигнахме в квартала на дядо — объркващ лабиринт от задънени улици, известен като Съркъл Вилидж, небето вече беше придобило цвят на прясна синина. Спряхме до охранявания портал, за да известим за присъствието си, но възрастният мъж в кабината хъркаше, вратата, както често се случваше, зееше отворена и затова просто влязохме. Телефонът ми забръмча — баща ми питаше с есемес докъде сме я докарали и за краткото време, докато отговоря, Рики успя да се изгуби. Казах, че нямам представа къде сме, той изруга, направи серия смразяващи завои, докато сипеше сочни тютюневи плюнки през прозореца, а аз оглеждах квартала за нещо познато. В детството си бях идвал тук хиляди пъти, но пак не беше лесно да се ориентирам, понеже всяка къща приличаше на съседната: с незначителни разлики постройките до една бяха ниски и непривлекателни, декорирани с алуминиева обшивка, тъмно дърво като през седемдесетте или претенциозни гипсови колони. И уличените знаци, повечето избелели от слънцето като жълтеникавобели пришки, не бяха от кой знае каква полза. Единствените реални ориентири бяха причудливите градински декорации, които превръщаха Съркъл Вилидж в неподражаем музей на открито.

Накрая разпознах пощенската кутия, държана от метален иконом, по чието лице, въпреки изпънатия гръб и високомерното изражение, сякаш се стичаха ръждиви сълзи. Извиках на Рики да свие вляво, гумите на неговата Виктория пронизително изсвистяха, колата залитна и аз бях запратен към вратата. Ударът трябва да е задействал някоя хлабава връзка в мозъка ми, понеже изведнъж посоките ми се наместиха.

— Вдясно при вакханалията на фламинго! Вляво при покрива с мултиетническия Дядо Коледа! Дай покрай пикаещите херувими!

Когато свихме покрай херувимите, колата забави и почти запълзя. Рики подозрително заоглежда постройките по улицата на дядо. Нито една лампа не светеше, нито един телевизор не хвърляше светлина зад прозорците, под навесите нямаше нито една кола. Всички съседи бяха избягали на север, за да се спасят от убийствената жега. Оставили бяха джуджетата да се изгубят в избуялите треви, а със спуснатите си противоураганни капаци на прозорците къщите изглеждаха като малки бомбени убежища.

— Последната вляво — рекох аз.

Рики колебливо натисна педала на газта и колата закрета надолу по улицата. В четвъртата или петата къща някакъв старец поливаше ливадата. С плешива като яйце глава, по хавлия и чехли за баня, пръскаше високата до глезените трева. И неговата къща беше тъмна и със спуснати капаци. Извърнах се да видя по-добре, а той сякаш отвърна на погледа ми, при което малко се смутих, тъй като очите му бяха млечнобели. Странно, помислих си аз, Дядо Портман не беше споменавал, че има сляп съсед.

Улицата свършваше до стена от иглолистни храсти и Рики сви с остър завой по алеята към къщата. Загаси мотора, слезе и отвори вратата ми с ритник. Стъпките ни отекнаха приглушено по сухата трева към верандата.

Позвъних и зачаках. Някъде лаеше куче. Единственият звук в задушната вечер. Никой не отвори и аз захлопах по вратата. Помислих си, че навярно звънецът се е повредил. Рики зашляпа комарите, които заприиждаха на облаци към нас.

— Може да е излязъл — ухили се той. — Някоя гореща среща.

— Смей се ти — отвърнах. — Дядо се радва на по-добър шанс от нас през всеки божи ден от седмицата. Това място тук бъка от обещаващи вдовици.

Подхвърлях шеги само за да успокоя нервите си. Тишината ме безпокоеше. Взех резервния ключ от скривалището в храстите.

— Изчакай тук.

— Ами нали това правя. Защо?

— Защото си два метра, косата ти е зелена и дядо не те познава, а има много оръжие под ръка.

Рики сви рамене и натъпка нова топка тютюн в бузата си. Отиде до шезлонга и се изпружи на него, а аз отключих вратата и влязох.

Дори на слабата светлина можех да видя, че къщата е в бедствено състояние; сякаш са влизали крадци. Лавиците и шкафовете бяха опразнени, малките фигурки и алманасите на „Рийдърс Дайджест“ бяха разпилени по пода. Столовете бяха преобърнати, а възглавниците — разхвърляни. Вратите на хладилника и фризера зееха отворени и съдържанието им се стичаше на лепкави локви по линолеума.

Сърцето ми замря. Дядо Портман наистина си беше загубил ума. Повиках го по име, но не чух нищо.

Обиколих стаите една по една, светвах лампите и оглеждах навсякъде, където един параноичен старец би потърсил укритие от чудовища: зад мебелите, на стълбището към тавана, под тезгяха в гаража. Проверих дори шкафа с оръжието, макар че беше заключен, а дървото около бравата — надраскано от опитите му да я разбие. До закритата веранда снопове неполяти и почернели папрати се полюшваха от бриза. Коленичих върху настилката от изкуствена трева и надникнах под плетените пейки, страхувайки се от онова, което можех да открия.

От задния двор проблесна светлина.

Втурнах се през мрежестата врата, но намерих само захвърлено в тревата фенерче. Осветяваше гората покрай двора на дядо — пущинак от нискостеблени палми с назъбени като трион листа. Простираше се на около миля между Съркъл Вилидж и съседния квартал Сенчъри Удс. Според местното поверие мястото гъмжеше от змии, миещи се мечки и глигани. Представих си дядо да се щура изгубен наоколо само по хавлия и в гърдите ми се надигна лошо предчувствие. Всяка втора седмица съобщаваха по новините за някой изкуфял жител на околността, хванат в клопката на сляпо езеро и погълнат от алигатори. Не беше трудно да си представя най-лошия сценарий.

Викнах Рики и миг по-късно той дотърча от другата страна на къщата. Веднага съзря нещо, което на мен ми беше убягнало: дълъг, грозен разрез в мрежестата врата.

— Бива си го — тихо подсвирна Рики. — Може и от някой глиган да е. Или пък рис. Трябва да видиш какви нокти имат тия зверове.

Наблизо се разнесе пронизителен лай. И двамата се сепнахме, после нервно се спогледахме.

— Или пък куче — рекох аз. Звукът отключи верижна реакция. Скоро отвсякъде се носеше яростно джафкане.

— Може — кимна Рики. — Имам калибър 22 в багажника. Чакай — рече той и хукна да го вземе.

Воят постепенно заглъхна. Замести го монотонният хор на нощните насекоми. По лицето ми се стичаше пот. Стъмнило се беше, но в стихналия бриз въздухът ми се стори по-нажежен, отколкото през деня.

Вдигнах фенерчето и тръгнах към дърветата. Дядо трябваше да е там някъде, убеден бях. Къде обаче? Не ме биваше в търсенето на следи, нито пък Рики. Все пак нещо сякаш ме водеше — сърцето ми биеше до пръсване и изведнъж почувствах, че не мога да чакам и секунда повече. Втурнах се в храсталаците като хрътка, надушила невидима следа.

Трудно е да тичаш в горите на Флорида, където всеки квадратен метър, ако не е обрасъл с дървета, е зает от високи до бедрото и остри като копия листа на нискостеблени палми или сплетени на възли гигантски лиани, но аз правех всичко по силите си, виках името на дядо и претърсвах наред с фенерчето. Долових с крайчеца на окото си отблясък и тръгнах натам, като наближих обаче, се оказа, че беше избелялата и спихнала футболна топка, която бях изгубил преди години.

Вече почти се бях предал и се готвех да се върна, за да потърся Рики, когато съгледах тесен коридор от наскоро стъпкани палми. Последвах го. Осветявах наоколо с фенерчето. Листата бяха зацапани с нещо тъмно. Гърлото ми пресъхна. Овладях се и тръгнах по следата. Колкото повече напредвах, толкова повече ме свиваше стомахът, сякаш тялото ми знаеше какво ме очаква и се опитваше да ме предупреди. После следата от смачкани храсти се разшири и аз го видях.

Дядо лежеше по лице насред купчина лиани с изпружени крака и сгъната под тялото ръка, сякаш беше паднал от голяма височина. Сигурен бях, че беше мъртъв. Ризата му беше пропита с кръв, панталоните — разкъсани, а едната му обувка липсваше. Известно време само се взирах в него и обхождах тялото му с лъча на фенерчето. Когато отново успях да си поема дъх, извиках името му, но той не помръдна. Коленичих и притиснах длан в гърба му. Кръвта, просмукала всичко, беше все още топла. Усетих, че диша едва доловимо.

Пъхнах ръце под него и го обърнах. Жив беше, но нямаше да е за дълго. Очите му бяха изцъклени, лицето — хлътнало и побеляло. Тогава забелязах нарезите през диафрагмата и едва не изгубих съзнание. Широки, дълбоки, набити с пръст, а там, където беше лежал, земята беше кална. Опитах се да придърпам ивиците от накъсаната му риза върху раните, без да ги гледам.

— ЕТО МЕ — изкрещях, щом чух Рики да вика от задния двор. Може би трябваше да кажа нещо повече — „опасност“ или „кръв“, например, — но бях като онемял. Единственото, за което бях в състояние да мисля, беше, че на дядовците подобава да умират в легло, на тихи места, заобиколени от монотонното бръмчене на апарати, а не свити на купчина върху просмукана от кръв, смрадлива пръст и мравки, които се разхождат по тях, стиснали с трепереща ръка месингов нож за отваряне на писма.

Нож за отваряне на писма. Само това е намерил, за да се защити. Изтеглих го предпазливо от ръката му, а той немощно се опита да се хване за въздуха, затова взех дланта му и я задържах. Пръстите ми с изгризани нокти се преплетоха с неговите — бледи и осеяни с паяжина от морави вени.

— Трябва да те преместя — рекох аз и плъзнах едната си ръка под гърба му, а другата — под краката. Понечих да го вдигна, но той изстена и целият се вцепени, затова спрях. Не можех да понеса мисълта, че му причинявам болка. Но не можех и да го оставя, а нямаше какво друго да направя, освен да чакам, затова започнах леко да почиствам пръстта от ръцете, лицето и изтънялата му бяла коса. Тогава забелязах, че движи устните си.

Гласът му едва се долавяше. Нямаше сили дори да шепне. Наведох се и доближих ухо до устата му. С мъка произнасяше думите, изпадаше в безсъзнание и идваше на себе си, минаваше от английски на полски и отново на английски.

— Не разбирам — промърморих аз. Повтарях името му, докато очите му се спряха върху мен. Пое си рязко дъх и произнесе тихо, но отчетливо:

— Върви на острова, Джейкъб. Тук не е безопасно.

Старата параноя. Стиснах ръката му и го уверих, че всичко ще се оправи, че гой ще се оправи. Лъжех го за втори път в един и същи ден.

Запитах го какво се е случило, какво животно го е ранило, но той не ме слушаше.

— Върви на острова — повтори дядо. — Там ще си в безопасност. Обещай ми.

— Да. Обещавам. — потвърдих аз, а и какво друго можех да кажа.

— Вярвах, че ще те защитя — рече той. — Отдавна трябваше да ти кажа…

Виждах, че животът го напуска.

— Какво да ми кажеш? — преглътнах сълзите си.

— Няма време — промърмори той. После, целият разтреперан от усилието, вдигна глава от земята и ми прошепна в ухото:

— Намери птицата. В примката. От другата страна на гроба на стареца. Трети септември 1940 година.

Кимнах, но той виждаше, че не разбирах. После събра последните си сили и додаде:

— Емерсън, писмото. Кажи им какво се случи, Джейкъб.

След това се отпусна назад, лицето му силно пребледня и се изопна. Казах му, че го обичам. Той сякаш потъна в себе си, плъзна поглед покрай мен и впери очи в небето, изпълнено със звезди.

Миг по-късно Рики изскочи от храстите и връхлетя върху нас. Съзря отпуснатия в ръцете ми старец и отстъпи назад.

— Човече, Боже. Исусе Христе. Боже, Исусе — занарежда той и запляска лице с длани, а после се запрепъва и припряно ми заобяснява, че трябва да напипам пулса му и да се обадя на ченгетата, и докато ме разпитваше дали не съм видял нещо в гората, изпитах най-странното усещане, което някога съм имал. Оставих тялото на дядо и се изправих. Всяко нервно окончание по мен трептеше, пробудено от инстинкт, за който дотогава не подозирах. Да, в гората имаше нещо. Чувствах го.

Нощта беше безлунна. Освен нас нищо не помръдваше в храсталака и въпреки това аз знаех кога да вдигна фенерчето и накъде да го насоча. В краткия проблясък на светлината му съзрях лице, пренесено сякаш от кошмарите на моето детство. Погледна ме с плувнали в тъмна течност очи. Набраздена от дълбоки бръчки, черна като въглен плът висеше на изгърбения скелет, устата му, сякаш закрепена на панти, гротескно зееше и в нея се извиваха сноп подобни на змиорки езици. Изкрещях нечленоразделно, а то се сгърчи и изчезна. Разклати храстите и привлече вниманието на Рики. Той вдигна своя калибър 22 и стреля.

— Какво беше това? Какво, по дяволите, беше това? — повтаряше Рики.

Не го беше видял, а аз бях изгубил дар слово. Бях се вцепенил, а фенерчето хвърляше последни, слаби отблясъци към пустата гора. След това трябва да съм припаднал, защото го чух да казва: „Джейкъб, Джейк, ей, Ед, добре ли си или какво“, и това беше последното, което помнех.