Домът на мис Перигрин за чудати деца

Четвърта глава

Когато с много препъване и отскоци си проправих път като слепец през гората и мъглата, и отново се появих в света на слънцето и светлината, с изненада открих, че денят преваля и небето червенее. Денят се беше изтърколил. Баща ми ме чакаше в кръчмата с черна като нощта бира и отворен лаптоп пред себе си. Седнах и отпих от чашата му, преди той да има време дори да вдигне поглед от клавиатурата.

— О, Боже — едва изрекох аз и се задавих. — Какво е това? Ферментирало машинно масло?

— Почти — разсмя се той и пак притегли халбата към себе си. — Не е като американската. Не че ти знаеш тя какъв вкус има, нали така?

— Съвършено не — отвърнах аз и намигнах, макар да си беше истина. Баща ми вярваше, че съм също толкова отворен и авантюристичен, колкото е бил и той на моята възраст — мит, който неизменно поддържаше с лекота.

Имаше кратък разпит как се бях добрал до къщата и кой ме е завел там. Справих се блестящо, понеже знаех, че е по-лесно да излъжеш като пропуснеш някои неща, вместо да съчиняваш други на тяхно място. Уместно забравих да спомена, че Червея и Дилън ме бяха подмамили да нагазя сред овчите изпражнения, а после се спасиха на километри от онова място. Баща ми беше доволен, че вече познавам две деца на моята възраст. Бях пропуснал да спомена и факта, че те ме мразеха.

— И как ти се стори къщата?

— Руини.

Потръпна.

— Дядо ти е живял там преди много време, нали?

— Да. Или който и да е друг.

Затвори лаптопа — сигурен знак, че вече мога да разчитам на цялото му внимание.

— Виждам, че си разочарован.

— Е, не изминах хиляди километри заради къща, пълна с вехтории, от които те побиват тръпки.

— И какво мислиш да правиш?

— Да потърся хора, с които да разговарям. Все някой ще знае какво се е случило с децата, приютени навремето там. Сред тях още има живи, предполагам, и ако не тук, сигурно могат да се открият на материка. В частна клиника или нещо такова.

— Разбира се. Добра идея.

Не прозвуча особено убедително.

— Значи, сега, когато си тук, разбираш по-добре кой е бил дядо ти? — рече той след продължителна, напрегната пауза.

Замислих се.

— Не зная. Предполагам. Но това е само остров, сам се сещаш.

— Именно — кимна той.

— А ти?

— Аз — сви рамене. — Преди много време се отказах от опитите да разбера баща си.

— Тъжно, наистина. Не те ли интересуваше?

— Разбира се. Но след време престанах да изпитвам любопитство.

— Защо? — чувствах, че разговорът тръгва в посока, която не ми допадаше особено, но въпреки това настоях.

— Когато някой не ти отваря, в крайна сметка спираш да чукаш. Разбираш какво искам да кажа.

Рядко се случваше да говори по този начин. Може да беше от бирата или понеже бяхме далеч от дома, или пък беше решил, че най-после съм достатъчно зрял, за да чуя подобно признание. Независимо от причината, не исках да спира.

— Но той е бил твой баща. Как си могъл да се предадеш толкова лесно?

— Не аз се предадох! — отвърна той малко по-високо, отколкото беше нужно, после смутено сведе поглед и разклати бирата в чашата си. — Истината е, че дядо ти не знаеше как да бъде баща, но така или иначе чувстваше, че трябва да има деца, понеже никой от братята и сестрите му не беше оцелял след войната. Справяше се със ситуацията, като през цялото време отсъстваше — на лов, по бизнес, винаги имаше нещо. Дори когато беше наоколо, все едно го нямаше.

— Казваш го по повод на онзи Хелоуин?

— За какво говориш?

— Нали се сещаш — от снимката.

Историята беше стара. Било Хелоуин. Баща ми, вече на четири или пет години, никога не бил участвал в „пакост или сладкиш“ и дядо Портман обещал да го изведе след работа. Баба му купила един от онези абсурдни костюми на розов заек, той го облякъл и седнал на алеята пред къщи да чака дядо Портман да се прибере у дома. Стоял от пет часа до мръкнало, но дядо така и не се появил. Баба била толкова вбесена, че снимала баща ми разплакан насред улицата, за да покаже на дядо какъв противен баща е. Тази снимка, излишно е да казвам, дълго време беше обект на легенди в семейството и повод за безброй неловки ситуации за баща ми.

— Не става дума само за този Хелоуин — промърмори той. — Всъщност, Джейк, вие двамата бяхте по-привързани. Аз не успях да се сближа толкова с него. Не зная, помежду ви имаше нещо неизказано.

Нямаше какво да отвърна. Ревнуваше ли?

— Защо ми го казваш?

— Защото си мой син и не искам да бъдеш огорчен.

— От какво?

Замълча. Вън облаците се раздвижиха и последните лъчи дневна светлина очертаха сенките ни върху стената. Имах някакво лошо предчувствие; същото е, когато родителите ти се готвят да ти кажат, че се разделят, но преди още да са си отворили устата, вече го знаеш.

— Никога не съм настоявал особено да науча подробности относно миналото на дядо ти, понеже се страхувах от онова, което можех да открия — рече той накрая.

— За войната, искаш да кажеш.

— Не. Дядо ти пазеше своите тайни, защото бяха болезнени. Разбирах го. Имам предвид тези негови пътувания, непрекъснатите му отсъствия. Нещата, с които реално се занимаваше. Мисля… двамата с леля ти мислехме, че има друга жена. Дори повече от една жена.

За миг замръзнах. Лицето ми пламна.

— Това е налудничаво, татко.

— Веднъж намерихме писмо. От жена, която не познавахме. Адресирано до дядо ти. „Обичам те, липсваш ми, кога ще се върнеш“… В този ред. Едно от онези мизерни, вулгарни неща. Като червило върху яката. Никога няма да го забравя.

Засрамих се, сякаш говореше за мое провинение. И все пак, не му повярвах напълно.

— Накъсахме писмото и го хвърлихме в тоалетната. Втори път не намерихме подобно нещо. Допускам, че е станал по-предпазлив.

Не знаех какво да кажа. Нямах очи да погледна баща си.

— Съжалявам, Джейк. Сигурно ти е трудно да чуеш тази история. Зная, че го боготвореше — той протегна ръка и стисна рамото ми, но аз се дръпнах, изтеглих стола и станах.

— Никого не боготворя.

— Добре де. Аз… Не исках да се изненадаш, това е всичко.

Сграбчих якето си и го навлякох.

— Какво правиш? Вечерята ще дойде всеки момент.

— Заблуждаваш се по отношение на него — рекох аз. — И ще ти го докажа.

Той въздъхна. Една от онези въздишки, които казваха: „Както и да е“.

— Добре. Ще се радвам да го направиш.

Затръшнах вратата на „Пасторската дупка“ зад себе си и закрачих… всъщност на никъде. Понякога просто изпитваш нужда да затръшнеш някоя врата. Казаното от баща ми, разбира се, беше вярно: боготворях дядо. Имах нужда някои, свързани с него неща, да са истина. Прелюбодеянието не беше сред тях. В моето детство фантастичните истории на дядо Портман означаваха, че е възможно да имаш вълшебен живот. Дори когато вече не вярвах в тях, дядо все така продължаваше да е обгърнат в някаква тайнственост. Да видиш човешкия род в най-лошата му светлина, да преминеш през преживените от него ужаси и да не допуснеш те да оставят отпечатък върху живота ти; да излезеш от всичко като почтен, добър и решителен човек, какъвто го познавах — това беше вълшебство. Затова не можех да повярвам, че е бил лъжец, измамник и лош баща. Защото, ако дядо Портман не беше почтен и добър, не зная кой друг би могъл да е.

Музеят беше с отворени врати и запалени светлини, но вътре сякаш нямаше никой. Прииска ми се да намеря уредника. Надявах се да чуя от него нещо за миналото на острова и неговите жители или да си изясня някои подробности около празната къща и местонахождението на бившите ѝ обитатели. Излязъл е само за минута, рекох си аз — точно пред неговите врати посетителите не се тълпяха — и пристъпих в светилището, за да убия времето и да разгледам музейните експонати.

Предметите в експозицията — всъщност те бяха точно такива, бяха подредени в големи открити шкафове покрай стените, където преди са били пейките. Повечето бяха досадно еднообразни — все за живота в традиционното рибарско село и извечните тайнства около стопанисването на добитъка, но един артефакт привлече вниманието ми. Отредени му бяха почтено място в предната част на стаята и скъпа ракла, положена върху олтара. Поместена зад въже, което прекрачих, и зад малък предупредителен надпис, който не си направих труда да прочета, раклата имаше лакирани стени и плексигласов капак, така че посетителите можеха да съзерцават обекта единствено отгоре.

Погледнах вътре и извиках. В първия момент сякаш видях чудовище; озовах се лице в лице с черен труп. Съсухреното тяло странно напомняше създанията, които населяваха моите кошмари. Също и цветът му: сякаш беше печен на шиш. Поуспокоих се, щом разбрах, че тялото е мъртво и няма да счупи стъклото, няма да протегне ръка към врата ми и да ме нарани. Просто един музеен експонат, макар и крайно противен.

— А, запозна се значи със стареца — разнесе се глас. Извърнах се. Уредникът крачеше към мен. — Добре се справяш. Виждал съм възрастни мъже да припадат — усмихна се той широко и протегна ръка за поздрав. — Мартин Паджет. Опасявам се, че миналия път не запомних името ти.

— Джейкъб Портман — рекох аз. — Кой е това? Жертва на най-известния убиец на Уелс?

— Ха! Може и така да е, макар че не съм се сетил за това. Да ти представя най-възрастния обитател на нашия остров, познат в средите на археолозите като „Мъжът от Кеърнхолм“, макар за нас да си остава просто Стареца. Отпреди повече от две хиляди и седемстотин години е и е бил само на шестнайсет, когато е умрял. Всъщност е твърде млад.

— Две хиляди и седемстотин? — хвърлих поглед към мъртвото момче и добре запазените деликатни черти на лицето му. — Изглежда толкова…

— Така става, когато прекараш най-хубавите години от живота си на място, където няма кислород и бактерии, каквото е нашето тресавище. Там долу е извор на непресекваща младост само ако вече си мъртъв.

— Там ли го намерихте? В тресавището?

— Не аз — разсмя се той. — Работниците от мината за торфени въглища до голямата каменна могила през седемдесетте. Бил така добре запазен, че в първия момент се запитали дали убиецът не се разхожда на свобода някъде из Кеърнхолм. Ченгетата обаче забелязали лъка от каменната епоха в ръката му и примката от човешка коса около врата. В наше време вече не се прави така.

Потръпнах.

— Звучи като жертвоприношение.

— Да. Убит е с комбинация от удушаване, удавяне, изкормване и удар по главата. Малко множко е, нали?

— Допускам.

— Допускал — задави се от смях Мартин.

— Добре де, така е.

— Разбира се, че е така. Най-невероятното за нас, съвременните хора, е, че, както по всичко изглежда, момчето е приело смъртта доброволно. С готовност дори. Неговите хора вярвали, че тресавищата — нашето тресавище в това число — са входове към света на боговете и затова са най-доброто място да пренесеш най-истинския дар: себе си.

— Звучи налудничаво.

— Предполагам. Макар да подозирам, че в наше време ние се убиваме по начини, които ще се сторят налудничави на хората от бъдещето. А що се отнася до вратите към отвъдното, тресавището не изглежда толкова лош избор. Не е изцяло вода, не е изцяло и земя; някакво място по средата.

Приведе се над раклата и изпитателно се взря в тялото.

— Не е ли красив?

Отново огледах трупа. Удушен, одран, удавен и въпреки това — безсмъртен.

— Не бих казал — отвърнах аз.

Мартин се изправи и заговори с патетичен тон:

— Елате вий и поглед сведете към мъжа от катран! Почива в графитна чернота; с цвят на сажди е младото му лице; тялото му съсухрено е като въглен; стъпалата му — плавеи, със стафиди окичени!

Простря артистично ръце напред и закрачи около раклата.

— Елате вий и свидетели на безпощадното изкуство на неговите рани бъдете! Възли и лабиринти, от ножове оставени; мозък и кости, от камъни оголени; с въже, все още на шията овесено. Първият плод съсечен и удушен — към Рая устремил се — старец, в младостта затворен — на път съм да ви заобичам! — театрално се поклони той в отговор на моите аплаузи.

— Леле — рекох аз — Вие ли го написахте?

— Виноват! — отвърна той с глуповата усмивка. — Понякога, в минути на безделие, съчинявам по някой стих, но това е само хоби. Във всеки случай, благодаря за възможността да се изявя.

Зачудих се какво търси в Кеърнхолм този странен мъж със светски маниери, клоширани панталони и несръчна лирика, който приличаше по-скоро на банков мениджър, отколкото на жител на обрулен остров без телефон и павирани улици.

— За мен ще е удоволствие да ти покажа останалата част от моята колекция — поведе ме той към вратата, но се боя, че е време да затварям. Ако желаеш обаче заповядай утре.

— Всъщност, надявах се да науча нещо от вас — спрях го аз, преди да ме е отпратил. — За къщата, за която стана дума тази сутрин. Ходих да я видя.

— Гледай ти! — възкликна той. — Мислех, че съм те разубедил. Как е нашето обитавано от духове имение? Още ли е на мястото си?

Уверих го, че е така, и пристъпих направо към целта.

— Хората там — имате ли представа какво е станало с тях?

— Мъртви са — отвърна той. — Случило се е много отдавна.

Изненадах се, а не би трябвало. Мис Перигрин беше възрастна. Възрастните хора умират. Но това не означаваше да спра да търся.

— Ще се радвам да се срещна и с всеки друг, който е живял навремето там, не само с директорката.

— Мъртви са — повтори той. — Никой не е живял в онази къща след войната.

Нужно ми беше време да осмисля казаното.

— Какво имате предвид? Каква война.

— Когато по тези места казваме „война“, момчето ми, имаме предвид само една война — Втората световна. Ако не греша, били са пометени при въздушно нападение на германците.

— Не може да бъде.

— В онези дни — закима утвърдително той, — в отдалечения край на острова, до гората, където е къщата, имало противовъздушна батарея. Тя превърнала Кеърнхолм в справедлива военна цел. Не че „справедливо“ означавало нещо за германците по онова време. Както и да е, една от бомбите пропуснала целта и… — Той поклати глава. — Лош късмет.

— Не може да бъде — повторих отново аз, макар и неуверено.

— Защо не седнеш, а аз ще ти приготвя един хубав чай? — рече той. — Виждаш ми се малко отнесен.

— Просто се чувствам замаян…

Предложи ми стол в кабинета и отиде да направи чай. Опитвах се да събера мислите си. Бомбардирани по време на войната — това определено обясняваше стаите без стени. Какво беше обаче онова писмо от мис Перигрин, изпратено само преди петнайсет години с марка от Кеърнхолм?

Мартин се върна и ми подаде чаша.

— Сложих капка „Пендърин“ — рече той. — Тайната на рецептата, нали се сещаш. Надявам се да те оправи за нула време.

Благодарих му и отпих. Със закъснение усетих, че тайната на рецептата е висококачествено уиски. Сякаш напалм премина по хранопровода ми.

— Чувства се жилката, да — признах аз с почервеняло лице.

— Май че трябваше да попитам баща ти — намръщи се той.

— Не, не, всичко е наред. Ако има нещо друго обаче, което можете да ми кажете за нападението, ще ви бъда задължен.

Мартин се настани на стола срещу мен.

— И аз съм любопитен. Казваш, че дядо ти е живял тук. Никога ли не го е споменавал?

— Аз също искам да разбера това — отвърнах. — Допускам, че се е случило, след като е напуснал. В края на войната ли е станало или по-рано?

— Срамувам се да го призная, но не зная. Ако настояваш обаче, мога да те запозная с някого, който ще ти каже — моя чичо Оги. На осемдесет и три е и цял живот е прекарал тук. Умът му още сече като бръснач. — Мартин хвърли поглед към часовника си. — Ако го хванем преди серията на „Отец Тед“ по телевизора, вярвам, че той с удоволствие ще ти каже всичко, от което се интересуваш.

Десет минути по-късно двамата с Мартин седяхме здраво приклещени на претрупания с книги и кутии с износени обувки диван във всекидневната на чичо Оги. Имаше и лампи, достатъчни да осветят пещерите Карлсбад, но всички, без една, бяха изключени. Започнах да осъзнавам, че животът на отдалечен остров превръща хората в плъхове. Оги седеше с лице към нас в изтънял блейзър с копчета от пижама. Сякаш беше очаквал компания. Говореше и се люлееше в покрит с найлон шезлонг. Изглежда само фактът, че има публика, го правеше щастлив. Наложи се най-напред да коментираме изчерпателно въпроса за времето, политиката в Уелс и окаяното състояние на днешната младеж, преди Мартин най-после да насочи вниманието му към нападението и децата от дома.

— Разбира се, че ги помня — рече той. — Странни хора се бяха събрали там. Виждахме ги от време на време в града — децата, а понякога и детегледачките. Купуваха мляко, лекарства, все продукти от първа необходимост. Казваш им „добро утро“, а те ще отклонят поглед встрани. Не бяха от най-общителните, нали разбирате; там, в онази отдалечена голяма къща. Хората много приказваха за нещата, които се случват при тях, макар никой да не знаеше със сигурност.

— Какво приказваха?

— Глупости всякакви. Както ти казах, никой не знаеше със сигурност. Вярвам само, че не бяха обикновени сираци — не като тези в дома „Бернардо“ или децата, които идват в града по празниците и винаги имат време да побъбрят. Тези бяха наистина различни. Някои от тях дори не говореха английския на Нейно Величество. Или какъвто и да е английски, ако трябва да сме точни.

— Защото те всъщност не са били сираци — отвърнах аз. — Били са бегълци от други държави. Полша, Австрия, Чехословакия…

— Такъв ли бил случаят? — вдигна вежди Оги и ме стрелна с поглед. — Странно, не бях чувал.

Изглежда, че го бях обидил с претенцията да знам повече за неговия остров от него самия. Столът му заскърца по-остро, по-агресивно. Ако дядо и другите деца са били посрещнати по този начин в Кеърнхолм, не е чудно, че са странили от жителите му.

— А бомбардировката, чичо? — прочисти гърло Мартин.

— Косата ми още се изправя. Дяволски шваби! Кой може да ги забрави?

И той се впусна във витиевато описание на живота на острова под заплахата от въздушните атаки на германците: ревът на сирените, суматохата и блъскането в скривалищата; доброволецът, който притичва от къща на къща нощем, да се увери, че завесите са дръпнати и уличните светлини — загасени, за да лиши вражеските пилоти от лесни мишени. Направили всичко възможно да се подготвят, макар че не допускали някога да ги ударят, като вземем предвид пристанищата и заводите на материка, все по-важни цели от малката батарея, разположена в Кеърнхолм. Една нощ обаче бомбите завалели.

— Звукът беше ужасяващ — рече Оги. — Сякаш чудовища тъпчеха острова и като че ли продължи с векове. Тонове стовариха върху нас, въпреки че, благодаря на Бога, никой в града не беше убит. Не мога да кажа същото за нашите стрелци, макар да направиха всичко по силите си, нито пък за бедните души от сиропиталището. Една бомба му стигаше и край. Дадоха живота си за Великобритания. Така че, откъдето и да са били — Бог да ги благослови.

— Помните ли кога се случи? — запитах аз. — В началото на войната или в края?

— Мога да ти кажа точната дата — отвърна той. — Случи се на трети септември 1940.

Останах без дъх. Пред очите ми изникна пепелявото лице на дядо и устните, които движеше с усилие, докато изричаше същите думи. Трети септември 1940.

— Дали… Сигурен ли сте? Това ли беше датата?

— Никога не съм участвал в сражение — каза той. — Млад бях, не ми достигаше една година. Така че, да, сигурен съм.

Бях шокиран и напълно объркан. Шегуваше ли се някой с мен? По странен, извратен начин? Не беше смешно.

— И никой не оцеля? — запита Мартин.

Старецът се замисли за момент със зареян в тавана поглед.

— Сега като казваш — отвърна той, — сещам се за един. Само един. Млад човек, не по-възрастен от теб. — Люлеещият се стол спря, докато той се опитваше да си припомни. — Дойде в града пеш на другата сутрин без драскотина по себе си. Изглеждаше съвършено спокоен, въпреки че беше станал свидетел на кончината на своите приятели. Това беше най-странното.

— Най-вероятно е бил в шок — каза Мартин.

— Не бих се учудил — отвърна Оги. — Единствено попита баща ми кога е следващият кораб за материка. Рече, че иска да вдигне пушката и да изпотрепе проклетите копелета, които бяха убили неговите хора.

Разказът на Оги звучеше невероятно, почти като историите, които бях слушал от дядо Портман, но въпреки това му вярвах.

— Познавах го — рекох аз. — Това е бил дядо ми.

Двамата ме погледнаха стреснато.

— Да пукна дано! — възкликна Оги.

Извиних се и станах. Мартин видя, че не съм на себе си и предложи да ме изпрати до кръчмата, но аз отказах. Имах нужда да остана сам с мислите си.

— Ела ми на гости още тези дни — каза той на сбогуване. Обещах да го сторя.

Поех по дългия път обратно покрай трепкащите светлини на пристанището в натежалия от солената вода и пушека от комините на стотина камини въздух. Вървях по края на дока и гледах луната да се надига над водата. Представях си как дядо стои там в онази ужасяваща сутрин, вцепенен от шока, и чака кораб, който да го отведе по-далеч от ужаса на смъртта към войната и още повече смърт. Невъзможно беше да избяга от чудовищата; дори на този остров, голям колкото песъчинка на картата, защитен от гъста мъгла, остри скали и разпенени приливи. Никъде нямаше сигурност. Това беше ужасната истина, която дядо се опитваше да ми спести.

В далечината генераторите се задавиха и заглъхнаха, а светлините покрай пристанището и от прозорците за миг трепнаха и угаснаха. Представих си как изглежда островът от височината на самолет — целият внезапно премигва и притъмнява, сякаш никога не е съществувал. Миниатюрна супернова звезда.

Вървях по осветения от луната път и се чувствах незначителен. Намерих баща си в кръчмата, на същата маса, пред полупразна чиния телешко със станал вече на грес сос.

— Я виж ти, кой се прибра — каза той, когато седнах. — Запазих ти вечеря.

— Не съм гладен — отвърнах аз и му разказах какво съм научил за дядо Портман.

Изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото изненадан.

— Не мога да повярвам, че не ни е разказал това — рече той. — Никога нито дума.

Разбирах гнева му. Едно е дядо да спести на внука си подобна информация, но съвсем различно — баща да я държи в тайна от сина си, и то толкова време.

Опитах се да насоча разговора в друга посока.

— Удивително, нали? Всичко, през което е преминал.

— Не мисля, че можем да осмислим напълно ситуацията — кимна той.

— Но и дядо Портман знае как да пази тайна.

— Шегуваш ли се? Този човек беше емоционален Форт Нокс.

— Чудя се обаче дали това не обяснява причината да бъде така дистанциран, когато си бил малък. — Баща ми ме изгледа изпитателно и разбрах, че или трябва бързо да уточня какво имам предвид, или рискувам да престъпя границата. — На два пъти вече е губил семейството си. Веднъж в Полша, втори път тук — приемното си семейство. И когато с леля Сузи сте се появили…

— Парен каша духа?

— Говоря сериозно. Не мислиш ли, че все пак той не е изневерявал на баба?

— Не зная, Джейк. Не вярвам, че нещата са толкова прости — въздъхна баща ми и дъхът му замъгли халбата пред него. — Но мисля, че зная едно — причината с дядо ти да сте толкова близки.

— Да?

— Трябвали са му петдесет години да превъзмогне страха си и да има семейство. Ти се появи в подходящия момент.

Не знаех как да реагирам. Как да кажа на собствения си баща, че неговият баща не го е обичал достатъчно? Нямах това право, затова само му пожелах лека нощ и се качих в стаята си.

През по-голямата част от нощта се въртях неспокойно в леглото. Не спирах да мисля за писмата — първото, което баща ми и леля намерили като деца, от „другата жена“ и второто, което аз прочетох преди месец, от мис Перигрин. Въпросът, дали не са писани от едно и също лице, не ми даваше мира.

Пощенската марка от писмото на мис Перигрин беше отпреди петнайсет години, но според разказите на всички очевидци, дамата е била изпратена в отвъдното още през 1940 година. На ум ми идваха две възможности: или дядо си е кореспондирал с мъртвец — със сигурност твърде малко вероятно, — или лицето, на което е писал, не е мис Перигрин, а някой, използвал нейната самоличност, за да прикрие своята собствена.

Защо му е на човек да прикрива самоличността си в писмо? Защото иска да премълчи нещо. Защото е „другата жена“.

А ако фактът, че дядо е прелюбодеец и лъжец е единственото, което успея да установя в това пътуване? Дали преди да издъхне, той се опитваше да ми разкаже за смъртта на осиновилото го семейство или да признае някаква безвкусна, стародавна афера? Навярно и двете, а истината беше, че на младини толкова пъти е преживявал раздяла с близките си, че вече не е знаел как да създаде собствено семейство или как да му бъде верен.

Това бяха само догадки. Не бях сигурен в нищо, нямаше и кого да попитам. Всички, които можеха да ми дадат отговор, отдавна бяха мъртви. За по-малко от двайсет и четири часа цялото това пътуване се беше обезсмислило.

Заспах трудно. На зазоряване ме събуди някакъв звук. Обърнах се да видя какво е и скочих в леглото. На скрина беше кацнала голяма птица и се взираше надолу към мен. Главата ѝ беше покрита с пригладени назад пера, а ноктите ѝ потракваха върху дървото, сякаш се накланяше напред-назад от ръба, за да ме огледа по-добре. Не свалях очи от нея. Чудех се дали не сънувам.

Извиках баща си и при звука на гласа ми птицата отхвръкна от скрина. Закрих лицето си с ръце и се претърколих, а когато отново надникнах, вече я нямаше. Беше излетяла през отворения прозорец.

Баща ми се препъна и влезе в стаята още сънен.

— Какво става?

Показах му следите от нокти върху скрина и едно перо на пода.

— Боже, невероятно — възкликна той и завъртя перото в ръце. — Почти не можеш да видиш сокол-скитник толкова близо до хората.

Помислих, че не съм чул добре.

— Сокол-скитник ли каза? Перигрин?

— Сокол-скитник — рече той и вдигна перото. — Удивителни създания. Най-бързите птици на земята. Телата им приемат аеродинамична форма във въздуха и се променят до неузнаваемост.

Името беше просто съвпадение, но остави у мен странно, натрапчиво усещане.

По време на закуската се питах дали не съм се отказал прекалено лесно. Макар навярно вече да нямаше нито един жив, с когото да разговарям за дядо, къщата оставаше, а голяма част от нея беше неизследвана. Ако някога е пазела отговорите относно моя дядо — писма, фотоалбум или дневник, — те трябва да са изгорели или изгнили преди десетилетия. Ако обаче напуснех острова, без да съм сигурен, знаех че ще дойде ден, в който ще съжалявам.

И така, аз, който съм необичайно податлив към кошмари, нощни страхове, фантоми, привидения и неща, които реално не съществуват, реших отново да отида до изоставената, несъмнено обитавана от призраци къща, в която десетина или повече деца бяха срещнали своя край.