Утрото донесе дъжд, вятър и мъгла. Песимистично време, в което трудно можех да повярвам, че вчерашният ден не е бил странен и прекрасен сън. Лакомо изгълтах закуската и казах на баща си, че излизам. Изгледа ме, сякаш си бях изгубил ума.
— Сега? Какво ще правиш?
— Ще се размотая наоколо с… — започнах, без да се замисля аз. После, за да прикрия истината, се престорих, че съм се задавил. Оказа се прекалено късно обаче. Беше ме чул.
— С кого? Не с онези побойници, рапърите, предполагам.
Трябваше се да рискувам, иначе никога нямаше да се измъкна от тази дупка.
— Не. Сигурно не си ги виждал, живеят от другата страна на, ъъ, острова и…
— Настина ли? Не знаех, че там живее някой.
— Е, само няколко човека са, наистина. Овчари или нещо такова. Както и да е, яки са — пазят ми гърба, докато съм в къщата.
Приятели и сигурност: две неща, срещу които баща ми не можеше да възрази.
— Искам да се срещна с тях — рече той и се опита думите му да прозвучат строго. Често разговаряше с мен с този израз на лицето — пародия на здравомислещия, сериозен баща, който, допускам, държеше да бъде.
— Няма проблем. Днес имаме среща там, затова някой друг път.
Кимна и продължи закуската си.
— Да си тук за вечеря.
— Прието, тате.
Буквално тичах през цялото разстояние до блатото. Внимавах къде стъпвам, докато си проправях път насред подвижната кал и се опитвах да си спомня трасето от почти невидимите острови трева, което Ема следваше, когато го прекосявахме. Чудех се дали няма да намеря дъжда и полуразрушената къща от другата страна. Изпитах огромно облекчение, когато излязох от каменната могила и се видях в трети септември 1940, такъв, какъвто го бях оставил: топъл, слънчев и без мъгла; с дълбоко синьо небе и облаци, чийто рисунък ми се стори успокояващо познат.
Най-хубавото беше, че Ема ме чакаше. Седеше на могилата и хвърляше камъни в блатото.
— Най-после! — извика тя и скочи на крака. — Хайде, всички те чакат.
— Всички ли?
— Дааа — проточи тя и нетърпеливо изви очи, хвана ме за ръката и ме повлече след себе си. Задъхах се от вълнение — не само заради близостта ѝ, но и при мисълта за безкрайните възможности, които денят откриваше пред мен. Привидно щеше да бъде досущ като предходния — пак щеше да духа бриз, дърветата пак щяха да помахват с клони, — но аз щях да чувствам всичко по нов начин. Същото се отнасяше и до децата. Те бяха боговете в този малък странен рай, аз бях техният гост.
Тичахме през блатото, после през гората, сякаш закъснявахме за среща. Стигнахме къщата и Ема ме поведе към задния двор, където се издигаше малка дървена сцена. Децата оживено сновяха до къщата и обратно, носеха реквизит, закопчаваха жилетките на костюмите си или вдигаха циповете на обсипани с пайети рокли. Малък оркестър само от акордеон, очукан тромбон и музикален трион, на който Хорас свиреше с лък, настройваше инструментите.
— Какво е това? — запитах Ема. — Пиеса ли поставяте?
— Ще видиш — отвърна тя.
— Кой участва?
— Ще видиш.
— За какво се разказва в нея?
Тя ме ощипа.
Някой наду свирка и всички се втурнаха към сгъваемите столове, подредени в редица пред сцената. С Ема се настанихме на местата си и миг по-късно завесата се вдигна и разкри сламена шапка, която се носеше над крещящ костюм на райета в бяло и червено. Едва, когато чух гласа, осъзнах, че това — разбира се — е Милърд.
— Дааами и господа! — извиси глас той. — Имам удоволствието да ви представя единствен по рода си спектакъл, какъвто не е имало в историята! Ненадминато с дързостта си шоу, с такива съвършени илюзии, че просто няма да повярвате на очите си! Добри хора, на вашето внимание мис Перигрин и нейните необикновени деца!
Публиката избухна в шумни аплаузи. Милърд докосна ръба на шапката си.
— В началото — самата мис Перигрин!
Той се шмугна зад завесата и миг по-късно се появи с надиплен през едната ръка чаршаф и сокол-скитник, кацнал на другата. Кимна към оркестъра. Гръмна хриптяща карнавална музика.
Ема ме смушка с лакът.
— Гледай сега — прошепна тя.
Милърд остави сокола на пода и разгъна чаршафа като параван пред него.
— Три, две… — започна да отброява той отзад напред — едно!
На „едно“ чух безпогрешно звука от размахани криле, после видях главата на мис Перигрин — човешката ѝ глава — да се подава зад чаршафа. Аплаузите станаха оглушителни. Косата ѝ беше разрошена, а аз я виждах само от раменете нагоре. Изглежда зад чаршафа беше гола. Явно, когато приемаш облика на птица, не го правиш с дрехите на гърба си. Тя подхвана чаршафа за ръба и го уви целомъдрено около себе си.
— Мистър Портман — обърна се мис Перигрин към мен от сцената. — Щастлива съм да видя, че отново си сред нас. С тази малка демонстрация ще направим турне из Континента в предколедните дни. Мислех си, че може да я намериш за поучителна. — После се плъзна церемониално зад кулисите и се оттегли в къщата, за да се облече.
Едно след друго необикновените деца излизаха от публиката и се качваха на сцената със своя номер. Милърд съблече смокинга си, стана напълно невидим и започна да жонглира с бутилки. Олив свали оловните си обувки и изпълни на успоредка поредица от гимнастически упражнения, които напълно пренебрегваха земното притегляне. Ема запали огън, погълна го, после го издуха навън, без да се изгори. Ръкоплясках, докато почувствах, че ще ми излязат пришки.
— Не разбирам — обърнах се аз към нея, когато се върна и седна до мен, — изнасяте тези представления за хората?
— Разбира се — отвърна тя.
— За обикновените хора?
— Разбира се, че са за обикновените хора. Защо им е на необикновените да плащат да гледат неща, които сами могат да направят.
— А това няма ли да ви разкрие?
— Никой нищо не подозира — изкиска се тя. — Хората идват на нашето подгряващо шоу, за да видят каскади, трикове, каквото там им предложим.
— Скрити сте, значи, за непредубедения поглед.
— Навремето повечето необикновени са си изкарвали прехраната по този начин.
— И никой никога нищо не е заподозрял?
— От време на време някой тъпанар идва зад кулисите и започва да досажда с въпроси, затова винаги си имаме здрава ръка, която да го запрати навън и да го накара да си седне на задника. Говорим за вълка, а той — в кошарата!
На сцената една мъжкарана довлече камък с размерите на малък хладилник.
— Може да не е най-острото длето на дърводелския тезгях — прошепна Ема, — но има голямо сърце и е готова живота си да даде за приятелите. Много сме гъсти с нея, Бронуин и аз.
Някой беше пуснал рекламни картички, с които мис Перигрин представяше участниците. Тестето стигна до мен със снимката на мис Бронуин най-отгоре. На нея тя стоеше боса, вперила апатичен поглед в камерата. На гърба имаше калиграфски надпис: „УДИВИТЕЛНО СИЛНОТО МОМИЧЕ ОТ СУОНЗИ!“
— Защо не вдига скала, ако го прави на сцената? — запитах аз.
— Не беше в настроение, понеже Птицата ѝ уши „дамска рокля“ за снимката. Отказа да вдигне и кутия за шапки.
— Изглежда и обувките не са по вкуса ѝ.
— По принцип няма нищо против тях.
Бронуин довлече скалата до средата на сцената и за един пълен с напрежение момент остана с вперен в публиката поглед, сякаш някой ѝ беше казал да спре заради драматичния ефект. После се наведе, сграбчи канарата с едрите си ръце и бавно я вдигна над главата. Всички заръкопляскаха и заподсвиркаха с небивал ентусиазъм, макар че навярно бяха виждали номера ѝ хиляда пъти. Сякаш присъствах на едно от онези събирания, които се организираха в нашето училище за повдигане на духа преди спортните състезания и които аз никога не посещавах.
Бронуин се прозя и си тръгна с камъка под мишница. На сцената излезе момичето с рошавата коса. Казваше се Фиона, поясни Ема. Застана с лице към публиката зад саксия с пръст и вдигна ръце като диригент. Оркестърът засвири „Полетът на бръмбара“ (доколкото можеха, разбира се) и Фиона положи длани над сандъчето със смръщено от усилие и концентрация лице. Когато музиката стигна своята кулминация, от земята изникнаха маргарити и разцъфнаха. Приличаше на филмите в забързан каданс, макар че на пръв поглед тя сякаш изтегляше цветята от глинестата им леха с невидими струни. Децата отново наскачаха възторжено от местата си и я възнаградиха с бурни аплодисменти.
Ема затърси из картичките и извади снимката на Фиона.
— Любимата ми — рече тя. — Дни наред работихме върху костюма ѝ.
Погледнах я. Беше облечена като просякинче и носеше кокошка.
— Какво би трябвало да изразява? — запитах аз. — Бездомна селянка?
Ема ме ощипа.
— Предполагаше се, че изглежда естествено, като дивачка. Нарекохме я „Джил от джунглата“.
— Наистина ли идва от джунглата?
— От Ирландия е.
— И в джунглата ли има много кокошки?
Ема отново ме ощипа. Междувременно Хю се беше присъединил към Фиона на сцената и беше пуснал пчелите да излетят и да опрашат цветята ѝ. Сякаш присъствах на странен брачен ритуал.
— Какво друго отглежда Фиона, освен храсти и цветя?
— Всички тези зеленчуци — махна към градинските лехи Ема. — Понякога и дървета.
— Наистина ли? Цели дървета?
Тя отново зарови из картичките.
— Понякога играем на „Джил и бобовото стъбло“. Някой яхва фиданка от покрайнините на гората и проверяваме колко високо може да я издигне Фиона, докато сме покачени на нея. — Намери снимката, която търсеше, и я почука с пръст. — Това е рекордът — гордо изрече Ема. — Двайсет метра.
— Вие тук май не скучаете, а?
Тя посегна пак да ме ощипе и аз задържах ръката ѝ. Не разбирам много от момичета, но когато някое се опита да те ощипе за четвърти път, това трябва да е нещо като флирт.
След Фиона и Хю имаше още няколко номера, но децата вече бяха изгубили търпение и станаха неспокойни, затова се изнизахме. Решихме да прекараме остатъка от деня в блажено лятно бездействие: излежавахме се на припек, отпивахме от чашите с лимонада, играехме на крокет, огледахме лехите, които, благодарение на Фиона, не се нуждаеха от много грижи, обсъдихме вариантите за обеда. Искаше ми се да разпитам мис Перигрин за дядо ми — тема, която избягвах да повдигна пред Ема. Тя изглежда изпадаше в лошо настроение само при споменаването на името му, а директорката преподаваше в кабинета урок на най-малките. А имах и чувството, че разполагам с много време. Часовете се точеха мудно и обедната горещина сякаш ме лишаваше от волята да предприема нещо по-изнурително от това да съзерцавам околността в мечтателен унес.
След декадентски обяд със сандвичи с гъше месо и шоколадов пудинг, Ема започна да уговаря по-големите деца да отидем да поплуваме.
— Изключено — изстена Милърд и горното копче на панталоните му щръкна разкопчано. — Натъпкан съм като коледна пуйка.
Изтегнали се бяхме върху тапицираните с кадифе кресла във всекидневната, на ръба да се пръснем. Бронуин лежеше свита, заровила глава между две възглавници.
— Аз ще потъна направо на дъното — долетя до нас приглушеният ѝ отговор.
Ема обаче не отстъпи. След десетминутно придумване, разсъни Хю, Фиона и Хорас и предизвика Бронуин да се надпреварват. Бронуин явно не би пропуснала никое състезание. Като ни видя да излизаме, Милърд ни сгълча, че го оставяме сам.
Най-добрите места за плуване бяха до пристанището, но за да стигнем там, трябваше да прекосим града.
— Ами смахнатите пияници, дето решиха, че съм германски шпионин? — попитах аз. — Днес не съм в настроение да ме преследват с тояги.
— Глупчо — отвърна Ема. — Това беше вчера. Те не помнят нищо.
— Само се увий с някаква кърпа, за да не видят, ъъъ, дрехите ти от бъдещето — рече Хорас. Бях с джинси и фланелка, обичайното си облекло, а Хорас носеше привичния си черен костюм. Изглежда следваше стила на мис Перигрин: болезнено свръхофициален, без разлика от случая. Бях намерил снимката му сред останалите в строшения сандък. Очевидно в усилието си да се нагласи за пред обектива, беше попрекалил: цилиндър, бастун, монокъл — всички атрибути.
— Прав си — изгледах аз Хорас накриво. — Не бих искал някой да си помисли, че съм странно облечен.
— Ако намекваш за моята жилетка — разгорещено отвърна той, — да, признавам, аз съм горещ почитател на модата. — Останалите се изкискаха. — Хайде, давайте, забавлявайте се за сметка на стария Хорас! Наречете ме денди, ако щете, но само защото селяните няма да си спомнят как сте били облечени, не ви дава право да ходите като бродяги! — приключи пледоарията той и се зае да оправя реверите си, което само още повече разсмя децата. После посочи укорително дрехите ми с пръст. — Що се отнася до него, бог да ни е на помощ, ако това е бъдещето на облеклото ни!
Когато смеховете затихнаха, аз придърпах Ема настрани и прошушнах:
— Какво по-точно прави Хорас необикновен — като оставим дрехите му, искам да кажа?
— Има пророчески сънища. От време на време вижда страхотни кошмари, които имат смущаващата тенденция да се сбъдват.
— Колко често се случва това?
— Попитай го сам.
Хорас обаче не беше в настроение да удовлетвори любопитството ми. Затова отложих разговора ни за друг път.
Стигнахме града и аз увих хавлия около кръста си, и друга една — около раменете. Макар да не беше точно предсказание, в това отношение Хорас се оказа прав: никой не ме позна. Възнаградиха ни с няколко странни погледа, докато вървяхме по главния път, но не ни притесняваха. Подминахме дори дебелака, който вчера недоволстваше срещу мен в бара. Тъпчеше лулата си пред тютюнопродавницата и дрънкаше за политика пред някаква жена, която едва го слушаше. Не се сдържах и го погледнах, когато минахме покрай него. Той също вдигна очи, но не прочетох върху лицето му и сянка от спомен.
Приличах на човек, задал команда „рестарт“ на града. Непрекъснато виждах неща, които бях забелязал и вчера: същата талига препускаше по пътя, а задното ѝ колело подскачаше по чакъла; пред кладенеца се бяха наредили същите жени; някакъв човек мажеше с катран лодка с гребла и ни най-малко не беше напреднал с начинанието си в сравнение с двайсет и четири часа по-рано. Нямаше да се изненадам да видя двойника си да тича с всички сили през града, преследван от тълпа пияници, но предполагам, че не ставаше точно така.
— Сигурно знаете много за нещата, които стават тук — рекох аз. — Като вчера със самолета и с каруцата.
— Милърд знае всичко — рече Хю.
— Вярно е — потвърди Милърд. — Всъщност заел съм се да съставя първото света описание на един ден от живота на града, такъв, какъвто всеки от жителите му го преживява. Всяко действие, всеки разговор, всеки звук, издаден от всеки от сто петдесет и деветте човека и триста трийсет и двете животни, които населяват Кеърнхолм, минута по минута, от изгрев до залез.
— Невероятно — рекох аз.
— Не мога да не се съглася — отвърна той. — За двайсет и седем години съумях да наблюдавам половината животни и почти всички хора.
— Двайсет и седем години? — едва прикрих изумлението си.
— Посвети три години само на свинете! — отвърна Хю. — Всеки ден, по цял ден, в течение на три години си води бележки за свинете! Можеш ли да си представиш? „Този стовари тон бисквитки от задника си!“ „Онзи каза «грух-грух» и после заспа насред собствените си лайна!“
— Бележките са от съществено значение за процеса — търпеливо поясни Милърд. — Мога обаче да си представя завистта ти, Хю. Работата ми обещава да се превърне в безпрецедентен труд в историята на академичните изследвания.
— О, само не навирвай нос — рече Ема. — Ще бъде и безпрецедентно досадно. Най-досадното нещо, писано някога!
Вместо да отвърне, Милърд започна да изброява неща, които непосредствено щяха да се случат.
— Мисис Хигинс ще получи пристъп на кашлица — рече той и една жена на улица се задави и се закашля, докато лицето ѝ почервеня. — Сега един рибар ще се оплаче от трудната търговия във военно време, а после мъжът, облегнат на каруцата с мрежи, ще се обърне към другия и ще каже: „Там долу има толкова подводници, че човек не смее мрежа да хвърли!“
Бях силно впечатлен и му го казах.
— Радвам се, че някой оценява труда ми — отвърна той.
Тръгнахме по оживеното пристанище и стигнахме края на дока, откъдето започваше каменистият бряг с излаз към носа и пясъчния залив. Момчетата се съблякохме и останахме по бельо (с изключение на Хорас, който свали само обувките и връзката си), докато момичетата изчезнаха, за да се върнат в семпли старомодни бански костюми. После всички влязохме във водата. Бронуин и Ема се надпреварваха да плуват, докато останалите просто газехме на плиткото. Покатерихме се на брега, когато се изморихме, и подремнахме. Слънцето напече и отново влязохме във водата, хладното море ни накара да се разтреперим и пак излязохме, и така до безкрай, докато сенките над залива не започнаха да се издължават.
Разговаряхме. Имаха хиляди въпроси, които да ми зададат, а далеч от присъствието на мис Перигрин аз можех да им отговоря искрено. Как изглежда моят свят? Какво ядат хората, какво пият, какви дрехи носят? Кога науката ще победи болестите и смъртта? Живееха в разкош, но жадуваха за нови лица и нови случки. Разказах им каквото можех. С труд измъкнах от мозъка си полезна информация от уроците на мисис Джонстън — кацането на Луната! Берлинската стена! Виетнам!, но всичко оставаше извън техните възможности за възприятие.
Най-изумителни им се струваха технологията и стандартът на живот в мое време. Къщите ни бяха с климатици. Чували бяха за телевизорите, но не ги бяха виждали и останаха шокирани от факта, че моето семейство притежава кутия, която излъчва звук и картини в почти всяка стая. Пътуването по въздух беше така обичайно и достъпно, както предвижването с влак за тях. Армията ни воюваше с телеуправляеми самолети. Носехме телефони-компюрти, които се побираха в джобовете ни и макар моят да не работеше тук (изглежда и всяка друга електроника), аз го извадих, за да им покажа гладкия подобен на огледало калъф.
Наближаваше залез-слънце, когато тръгнахме да се прибираме. Ема ме следваше неотлъчно. Ръката ѝ докосваше моята, докато вървяхме. В покрайнините на града минахме покрай ябълково дърво и тя спря да откъсне една ябълка, но и на пръсти не можеше да стигне дори най-ниските плодове, затова аз постъпих джентълменски — обвих ръце около кръста ѝ и я повдигнах, а тя протегна бялата си ръка и косата ѝ заблестя на слънцето. Свалих я на земята, а те ме целуна бързо по бузата и ми подаде ябълката.
— Ето — рече Ема, — заслужи си я.
— Ябълката или целувката?
Тя се разсмя и затича да настигне другите. Не знаех как се нарича това, което се случваше помежду ни, но ми харесваше. Чувствах се глупав, уязвим и щастлив. Сложих ябълката в джоба си и хукнах след Ема.
Когато стигнахме тресавището, казах, че трябва да се прибирам. Ема се престори, че се цупи.
— Остави ме поне да те изпратя — рече тя и двамата помахаме за сбогом на останалите, тръгнахме към каменната могила, а аз положих неимоверни усилия да запомня местата, на които стъпваше.
— Ела с мен оттатък за малко — казах, когато стигнахме.
— Не бива. Ще се прибирам, защото иначе Птицата ще ни заподозре.
— В какво ще ни заподозре?
— Ами… в нещо — свенливо се усмихна Ема.
— Нещо.
— Тя винаги си измисля някакви неща — отвърна тя и се разсмя.
— Защо тогава утре ти не дойдеш да ме видиш? — смених аз тактиката.
— Да те видя? Там?
— Защо не? Мис Перигрин няма да слухти наоколо. Можеш дори да се запознаеш с татко. Разбира се, няма да му кажем коя си. Може пък от това да поомекне и да не ме пита повече къде ходя и какво правя. Аз да се размотавам наоколо с такова яко момиче? Едва ли има по-съкровено желание за един баща.
Помислих си, че това с „якото“ момиче ще я накара да се усмихне, но тя стана сериозна.
— Птицата ни позволява да отидем там само за няколко минути, колкото да държим примката отворена, нали се сещаш.
— Ами тогава ѝ кажи какво правиш!
— Де да можех — въздъхна Ема. — Наистина. Идеята обаче не е добра.
— Държи ви на къса каишка, а?
— Не знаеш за какво говориш — намръщи се тя. — И благодаря, че ме сравни с куче. Брилянтно, наистина.
Зачудих се как преди миг флиртувахме, а сега вече спорехме.
— Нямах предвид това.
— Не че не искам — рече Ема, — просто не мога.
— Добре, предлагам ти сделка. Недей да оставаш за цял ден. Ела за минута само, ето сега.
— За една минута? Какво можем да направим за една минута?
— Няма да повярваш — ухилих се аз.
— Кажи ми — настоя Ема.
— Ще ти направя снимка.
— Не съм в най-привлекателния си вид — каза тя колебливо.
— Изглеждаш великолепно, повярвай.
— Само минута? Обещаваш ли ми?
Оставих я да мине първа в галерията. Когато отново излязохме, светът беше мъглив и студен, макар че, слава богу, дъждът беше спрял. Извадих телефона и със задоволство установих правотата на теорията си. От тази страна на примката електрониката работеше безупречно.
— Къде ти е фотоапаратът — рече тя и потръпна. — Хайде да приключваме с тази история!
Вдигнах телефона си и я заснех. Тя само тръсна глава, сякаш в моя ексцентричен свят вече нищо не можеше да я учуди.
После затича, а аз я гонех около могилата. И двамата се заливахме от смях. Ема изчезваше от погледа ми само за да изскочи отнякъде изневиделица и да флиртува с камерата. След минута вече бях направил толкова снимки, че почти не ми остана свободна памет.
Ема изтича до входа на пещерата и ми изпрати въздушна целувка.
— До утре, момче от бъдещето!
Вдигнах ръка и помахах за сбогом, а тя се шмугна в каменния тунел.
Заподскачах по пътя към града премръзнал, мокър и ухилен като идиот. От кръчмата ме деляха няколко преки, когато дочух странен звук. Извисяваше се над бученето на генераторите. Някой ме викаше по име. Тръгнах по посока на гласа и намерих баща си насред улицата с прогизнал пуловер, а дъхът му се виеше на облаци като от ауспух в студена сутрин.
— Джейкъб, търсих те!
— Каза да се прибера за вечеря и ето ме!
— Забрави вечерята. Ела с мен.
Баща ми никога не пропускаше вечерята. Определено нещо не беше на ред.
— Какво става?
— Ще ти обясня по пътя — рече той и ме поведе към кръчмата. После се взря в мен и възкликна. — Целият си мокър! За бога, и другото си яке ли загуби?
— Аз, ъъ…
— И защо лицето ти е зачервено? Изглеждаш, сякаш си изгорял на слънце.
Тъпо. Бях прекарал цял следобед на плажа без защитен крем.
— Стана ми топло, докато тичах насам — отвърнах аз, макар кожата на ръцете ми да беше настръхнала от студа. — Какво има? Някой да не е умрял?
— Не, не, не — отвърна той. — Всъщност, да. Някакви овце.
— Това пък какво общо има с нас?
— Мислят, че деца са го направили. В акт на вандализъм.
— Кои? Полицията по овцете?
— Фермерите — рече той. — Разпитват всички под двайсет години. И естествено се интересуват къде се губиш цял ден.
Стомахът ми се сви. Не разполагах с желязно алиби и се мъчех да съчиня някаква история на път към „Пасторската дупка“.
Пред кръчмата се бяха събрали неколцина, явно бесни фермери. Единият носеше кален гащеризон и застрашително се опираше на вила. Друг държеше Червея за яката. Червея беше в неонов анцуг и риза с надпис: „ОБИЧАМ ДА МИ КАЗВАТ ГОЛЕМИЯ ТАТКО“. Ревеше. Върху горната му устна се къдреше сопол. Трети фермер, слаб като макарон и с плетена шапка, посочи към мен, щом наближих.
— Ето го! — провикна се той. — Къде беше цял ден, синко?
— Кажи им — гласът на баща ми прозвуча уверено и той ме потупа по рамото.
— Разглеждах другата страна на острова. — Опитах се думите ми да прозвучат така, сякаш няма какво да крия. — Голямата къща.
— Коя голяма къща? — Плетената шапка изглежда се сконфузи.
— Старата съборетина в гората — рече Вилата. — Само освидетелстван идиот може да отиде на онова място. Омагьосано е и е пълно с опасни клопки.
Плетената шапка ме изгледа с присвити очи.
— В голямата къща с кого?
— С никого — рекох аз, а баща ми ме изгледа странно.
— Глупости! Мисля, че си бил с този — рече мъжът, който държеше Червея.
— Не съм убивал никакви овце — ревеше Червея.
— Млък! — кресна мъжът.
— Джейк? — обади се баща ми. — Какво ще кажеш за приятелите си?
— Ъъъ, нищо, тате.
Плетената шапка се извърна и изсъска:
— Малък лъжец такъв! Трябва да те нашибам направо тук, пред Бог и пред хората.
— Стой по-далеч от него — рече баща ми с най-строгия си глас.
Плетената шапка изруга, пристъпи към него и двамата заеха отбранителни пози. Преди някой от тях да успее да нанесе удар обаче, прозвуча познат глас:
— Спокойно, Денис, ще изясним нещата — Мартин пристъпи напред и застана между двамата. — Само ни кажи версията на сина си — обърна се той към баща ми.
— Доколкото зная, имаше среща с приятели от другата страна на острова — взря се татко в мен.
— Какви приятели — запита Вилата.
Осъзнах, че ако не реагирам светкавично, нещата щяха да вземат неприятен обрат. Разбира се, не можех да им кажа за децата — не че щяха да ми повярват, затова рискувах, но много внимателно.
— Никой конкретно — сведох поглед аз с престорено виновен вид. — Въображаеми са.
— Какво каза?
— Каза, че приятелите му са въображаеми — повтори баща ми. Звучеше разтревожен.
Фермерите размениха слисани погледи.
— Видяхте ли? — обади се Червея и върху лицето му проблесна надежда. — Хлапето е смахнато! Той трябва да е!
— Не съм се и доближавал до тях — рекох аз, макар никой да не ме слушаше.
— Не е американецът — обади се фермерът, който държеше Червея и усука ризата му около ръката си. — Този тук, той има какво да каже. Преди няколко години риташе едно агне надолу по сипея. Нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. После го попитах защо. Отвърна ми, че искал да разбере дали можело да лети. Неговата глава не е наред, тва е!
Хората промърмориха неодобрително. Червея изглеждаше сконфузен, но не отрече историята.
— Къде е онова твое приятелче, дето продава риба? — запита Вилата. — Ако тоя има пръст в тая работа, можеш да бъдеш сигурен, че и другият е забъркан.
Някой се обади, че видял Дилън при пристанището и веднага беше сформирана хайка да го издири.
— А може би е някой вълк — обади се баща ми. — Или подивяло куче? Баща ми беше убит от кучета.
— Овчарките са единствените кучета на Кеърнхолм — отвърна Плетената шапка. — Не им е в природата да убиват овце.
Щеше ми се баща ми да не се задълбочава и да си тръгнем, докато още можехме да го направим с добро, обаче той беше захапал случая като Пери Мейсън.
— За колко овце говорим всъщност? — запита той.
— Пет — отвърна четвъртият фермер, нисък мъж с кисело лице, който до този момент стоеше и слушаше мълчаливо. — До една мои. Убити направо в кошарата. Бедните дяволчета дори не са имали накъде да избягат.
— Пет овце. Колко кръв имат пет овце?
— Може и цяло ведро да е, няма да се учудя — отвърна Вилата.
— Не означава ли това, че онзи, който го е направил, ще е облян в кръв?
Фермерите се спогледаха. Втренчиха се в мен, после в Червея. Присвиха рамене и се почесаха по главите.
— Да кажем, че може да са били и лисици — обади се Плетената шапка.
— Глутница лисици, навярно — рече Вилата с невярващ глас, — ако на острова изобщо има толкова.
— Повтарям ви, разрезите са чисти — каза оня, дето държеше Червея. — Трябва да са направени с нож.
— Не вярвам — отвърна баща ми.
— Ами тогава ела и сам виж — рече Плетената шапка.
Тълпата започна да се разпръсва и неколцина от нас последвахме фермерите до сцената на престъплението. Проправихме си път през ниско оризище, пресякохме близката ливада и се запътихме към малък кафяв заслон с правоъгълна кошара отзад. Доближихме предпазливо и надникнахме през летвите на оградата.
Картината на насилието вътре беше достойна за четката на луд импресионист, който рисува само в червено. Отъпканата трева беше залята с кръв; целите в кръв бяха и обветрените стълбове, и вкочанените бели трупове на овцете, застинали в овча агония. Една от тях се беше опитала да се покатери по оградата и задните ѝ крака се бяха заклещили между летвите. Висеше под странен ъгъл, беше разпорена от гърлото до чатала и приличаше на мида с разтворена черупка.
Трябваше да се извърна. Останалите мърмореха и клатеха глави, а някой подсвирна високо. Червея измънка нещо и се разрева, което беше изтълкувано като безмълвно признание за вина. Престъпникът, който не може да понесе гледката на собственото си престъпление. Отведоха го, за да го заключат в музея на Мартин — в някогашната сакристия, а сега импровизирана затворническа килия, докато го предадат на полицията на материка.
Оставихме фермера умислен около мъртвите си овце и се отправихме с тежки стъпки през влажните хълмове и сивеещия сумрак. Знаех, че като се приберем, предстоеше сериозен разговор с баща ми, затова се постарах да го обезоръжа, преди да се нахвърли върху мен.
— Излъгах те, тате, съжалявам.
— Така ли — саркастично запита той и смени влажния си пуловер със сух. — Браво на теб. За коя по-точно лъжа говорим? Вече им изпуснах края.
— За срещата ми с приятелите. На острова няма други деца. Измислих го, понеже не исках да се тревожиш, че съм сам на онова място.
— Е, аз се тревожа дори когато твоят лекар ми казва, че нямам повод да го правя.
— Да.
— Какви са тези въображаеми приятели? Голън знае ли за тях?
— И това беше лъжа — поклатих аз глава. — Просто трябваше да се отърва от ония типове.
Баща ми скръсти ръце. Не беше сигурен в кое да вярва.
— Гледай ти.
— По-добре да мислят, че съм малко ексцентричен, отколкото убиец на овце, нали така?
Седнах до масата. Баща ми ме изгледа продължително. Не мисля, че ми вярваше. После отиде до мивката и наплиска лицето си с вода. Избърса се и когато се обърна, сякаш беше решил, че е по-удобно да ми вярва.
— Сигурен ли си, че не е нужно отново да се обадя на д-р Голън? — запита той. — Можеш да поговориш с него.
— Щом искаш. Аз обаче съм добре.
— Затова и не ми се щеше да се размотаваш с ония рапъри — рече той, понеже държеше последната дума да е негова, и то с наставнически тон, за да зачете разговора ни за смислен.
— Прав си, тате — съгласих се, макар в себе си да не вярвах, че някой от тях е способен да направи подобно нещо. Червея и Дилън много се перчеха, но това беше всичко.
Баща ми седна срещу мен. Изглеждаше изморен.
— И пак не проумявам как е възможно да получиш слънчево изгаряне в ден като този.
Вярно. Слънчевото изгаряне.
— Ами май че съм свръхчувствителен — рекох аз.
— Можеш да си вярваш, колкото щеш — сухо отсече той.
Остави ме да си тръгна и отидох да взема душ. Не спирах да мисля за Ема. Измих си зъбите и мислех за Ема. Подсуших лицето си и мислех за Ема. После се прибрах в стаята и извадих от джоба си ябълката, която тя ми беше дала. Оставих я на нощното шкафче и сякаш да се уверя, че Ема още съществува, включих телефона и разгледах снимките, които ѝ бях направил следобеда. Чух баща ми да си ляга оттатък; все така ги разглеждах, когато генераторите млъкнаха и лампата изгасна. В настъпилата тъмнина единствено нейното лице светеше от екрана, а аз лежах и не откъсвах поглед от него.