Домът на мис Перигрин за чудати деца

Пролог

Едва се бях примирил, че животът ми ще протече в руслото на обичайното, когато започнаха да се случват необичайни неща. Първото от тях ме връхлетя като разтърсващ удар и както всичко, което те променя завинаги, раздели живота ми на Преди и на После. Повечето странни обстоятелства, на които щях да се натъкна впоследствие, бяха свързани с моя дядо Ейбрахам Портман.

Дядо Портман. Най-обаятелният човек в моето детство. Живял в сиропиталище, водил сражения, прекосил океани с параходи и пустини с кон, участвал в циркови представления, изкусен в оръжията и самоотбраната, оцелял в степите и сведущ в поне три езика, които не бяха английски. За мен, детето, никога не напускало Флорида, всичко това изглеждаше много необикновено и всеки път, щом го видех, го молех още да ми разказва. Той винаги го правеше, сякаш бях единственият, комуто подобна тайна можеше да бъде доверена.

Когато бях на шест, реших, че само ако стана изследовател, ще мога да имам поне наполовина вълнуващ живот като този на дядо Портман. Той ме окуражи и започна да прекарва цели следобеди с мен, наведен над атласа на света; замисляше въображаеми експедиции, трасираше ги с червени кабарчета и ми разказваше за вълшебните места, които щях да открия някой ден. У дома се перчех с картонена тръба, опряна до окото, и огласявах амбициите си с високи, колкото ми глас държи, крясъци: „Суша!“, „Готови за акостиране!“, докато родителите ми не ме прогонеха навън. Бояха се, както подозирах, че дядо ще ме зарази с някаква неизлечима мечтателност, от която никога да не се избавя, че подобни фантазии ще ме отдалечат от действителността и затова един ден мама седна и ми обясни, че не мога да стана откривател, понеже на този свят всичко вече е открито. Родил се бях в неподходящ век и се чувствах измамен.

Още по-разочарован бях, когато осъзнах, че най-пленителните истории на дядо Портман най-вероятно са измислица. Небивалиците неизменно бяха се случили в детството му. Роден беше например в Полша, но на дванайсет го отвели с кораб в сиропиталище в Уелс. Запитах ли го защо е трябвало да напусне родителите си, той все повтаряше едно и също: чудовищата постоянно го преследвали. В Полша гъмжало от тях, казваше той.

— Какви чудовища? — питах аз, ококорил очи. Тези разговори се бяха превърнали в наш ритуал.

— Ужасни, с гърбица, със загнояла кожа и с черни очи — отвръщаше дядо. — И ходеха ей така — запрепъваше се той след мен като страшилищата от старите филми, а аз се смеех високо и побягвах.

Всеки път, щом заговореше за тях, добавяше по нещо зловещо: вонели като разлагащи се отпадъци; самите те били невидими, единствено сенките им ги издавали; в устите си имали чифт извиващи се пипала и само за миг можели да те пернат с тях и да те натъпчат в мощните си челюсти. Съвсем скоро вече трудно заспивах; превъзбуденото ми въображение превръщаше съскащите гуми на колите по мокрия асфалт в тежко дишане току до прозореца, а сенките под вратата — в усукващи се сиво-черни пипала. Чудовищата ме плашеха, но беше и вълнуващо да си представя как дядо се бие с тях и оцелява, за да ми разкаже историята.

Още по-причудливи бяха преживелиците му в сиропиталището в Уелс. Мястото било омагьосано, рече той, за да защити децата от чудовищата; било на остров, огряван от слънцето всеки ден, и никой не можел да се разболее или да умре. Обитавали голяма къща, пазена от мъдра, стара птица — или поне така той твърдеше. Когато поотраснах обаче, започнах да се съмнявам.

— Каква птица? — запитах го един следобед. Бях на седем и погледнах недоверчиво към него над отрупаната с карти маса, на която играехме „Монопол“, а той правеше така, че все аз да спечеля.

— Голям сокол. Пушеше лула.

— Сигурно ме мислиш за много тъп, дядо.

Той разлисти с палец изтънялата пачка оранжеви и сини банкноти пред себе си.

— Никога не бих си помислил такова нещо за теб, Якоб.

Знаех, че го бях обидил, защото полският акцент, от който така и не се беше отървал, отново се прокрадна и „не“ стана „ньие“, а „Джейкъб“ — „Якоб“. Но понеже се чувствах виновен, реших да му се доверя.

— Ама защо чудовищата искаха да ти причинят зло? — запитах аз.

— Понеже ние не бяхме като другите хора. Ние бяхме необикновени.

— Как така необикновени?

— Всякак — отвърна той. — Едно момиче летеше, в едно момче живееха пчели, а имаше брат и сестра, които вдигаха канари над главите си.

Трудно беше да преценя дали говори сериозно. Все пак на моя дядо му се носеше славата на ненадминат шегаджия. Той прочете съмнението върху лицето ми и се намръщи.

— Е, ако щеш вярвай. Имам снимки!

Бутна назад шезлонга си, влезе в къщата и ме остави сам на закритата веранда. Миг по-късно донесе стара кутия за пури. Докато надничах в нея, той извади четири смачкани и пожълтели фотографии.

Първата беше неясна снимка на някакъв костюм, но в него сякаш нямаше никой. Или може би човекът в дрехите беше без глава.

— Той, разбира се, имаше глава — ухили се дядо. — Само че ти не можеш да я видиш.

— Защо? Невидим ли беше?

— Това се казва мозък! — вдигна той вежди, сякаш го бях сразил с този си извод. — Казваше се Милърд. Странно момче. Случваше се да рече: „Ей, Ейб, зная какви ги свърши днес“ и ще ти разкаже къде си бил, какво си ял, дали си си чоплил носа, когато си мислел, че никой не те гледа. Можеше и да те проследи тих като мишка и без дрехи, за да не го видиш — просто така, да те наблюдава. Какво нещо, а? — поклати той глава.

После ми подаде друга снимка.

— Е? — рече той в мига, в който я погледнах. — Какво виждаш?

— Малко момиче?

— И?

— Носи тиара.

Той почука с пръст долния край на снимката.

— Какво ще кажеш за краката ѝ?

Приближих фотографията до очите си. Краката на момичето не докосваха земята. Не скачаше, просто сякаш се носеше във въздуха.

Челюстта ми увисна.

— Тя лети!

— Топло — рече дядо. — Левитира. Само дето не се владееше добре и затова понякога се връзваше с въже, че да не се отнесе надалеч!

Не можех да откъсна поглед от обсебващото ѝ кукленско лице.

— Истинска ли е?

— Разбира се, че е истинска — троснато отвърна той, взе снимката и пъхна друга в ръката ми — този път на хилаво момче, вдигнало скала.

— Виктор и сестра му не бяха кой знае колко интелигентни — рече той, — но, виж, за силни — силни бяха!

— Не изглежда силен — казах аз, забелязал слабите му ръце.

— Силен беше, повярвай. Веднъж се пробвах на канадска борба с него и едва не ми изтръгна ръката.

Най-странна обаче беше последната. Снимка на нечий тил, с изрисувано лице отзад на главата.

Взрях се в нея, а дядо Портман започна да ми обяснява.

— Този има две усти, виждаш ли? Една отпред и една отзад. Затова беше толкова висок и дебел!

— Ама само наужким — рекох аз. — Лицето му е нарисувано.

— Да, рисунката е имитация. Заради едно цирково представление. Но аз ти казвам, че той имаше две усти. Не ми ли вярваш?

Стоях и размишлявах. Гледах снимката, после вдигнах поглед към дядо. Лицето му беше искрено и открито. Защо му беше да ме лъже?

— Вярвам ти — рекох аз.

И наистина му вярвах — поне през следващите няколко години, — най-вече защото така предпочитах, както другите деца на моята възраст искаха да вярват в Дядо Коледа. Ние се вкопчваме в собствените си измислици, докато цената на убедеността ни в тях не стане прекалено висока. За мен това се случи през онзи ден във втори клас, когато Роби Йенсен ме приклещи по време на обяда пред масата на момичетата и обяви на всеослушание, че вярвам в приказки за феи. Заслужил си го бях, понеже повтарях историите на дядо в училище, но в онзи унизителен момент предчувствах, че прякорът „феята“ щеше да ме преследва с години и с право или не му се разсърдих.

Същия следобед, както често се случваше, когато и мама, и татко бяха на работа, дядо Портман дойде да ме вземе от училище. Настаних се на предната седалка на стария му понтиак и заявих, че вече не вярвам на неговите приказки за феи.

— Какви приказки за феи? — запита той и ме погледна над очилата си.

— Знаеш какви. Приказките. За децата и чудовищата.

Изглеждаше объркан.

— Кой ти е разказвал приказки за феи?

Обясних му, че измислените истории и приказките за феи са едно и също и че те са за децата, които още си мокрят гащичките, а аз зная, че неговите снимки и истории са пълна измама. Очаквах да побеснее или да започне да се защитава, но той само рече „Добре“ и подкара колата. Това беше.

Трябваше да е предвидил, че все някой ден щях да порасна, но така лесно се предаде, че се почувствах измамен. Не разбирах защо съчиняваше всички онези истории и ме лъжеше за странни неща, които всъщност не съществуваха. Едва години по-късно баща ми обясни: когато бил малък, дядо и на него разказал такива истории и те всъщност не били лъжи, а само преувеличена версия на истината — понеже детството на дядо Портман ни най-малко не приличало на приказка. По-скоро било като разказ на ужасите.

Единствен дядо от цялото си семейство успял да избяга от Полша, преди да избухне Втората световна война. Бил дванайсетгодишен, когато родителите му го поверили на съвършено непознати хора. Качили най-малкия си син на влак за Великобритания само с куфар и дрехите на гърба му. Билетът бил еднопосочен. Повече не видял нито майка си, нито баща си, нито който и да е от по-възрастните си братя, братовчеди, лели или чичовци. Всички били мъртви, преди да навърши шестнайсет години. Убили ги чудовищата, от които той едва се измъкнал. Те обаче не били с пипала и гнояща кожа, а от онези, които умът на седемгодишно дете може да възприеме — с човешки лица и изрядни униформи, марширували в строй и били толкова обикновени, че когато най-после прозреш какво всъщност представляват, е прекалено късно. Чудовищата в разказа за омагьосания остров също криели истината под маска. В сравнение със страхотиите в Европа, детският дом, в който приели моя дядо, приличал на рай и именно в това се превърнал в неговите разкази: безопасно място с безкрайни лета, с ангели пазители и деца с магически способности, които все пак не можели наистина да летят, да стават невидими или да вдигат канари. Изглеждали необикновени, просто защото били евреи. Затова и ги преследвали. Били сираци от войната, изхвърлени от кървавия прилив на онзи малък остров. И не някакви техни изключителни умения ги правели да изглеждат различни. Фактът, че са избягнали гетата и газовите камери, бил достатъчно необичаен.

Вече не молех дядо да ми разказва истории и допускам, че той тайно изпитваше облекчение. Подробностите около ранните му години бяха загадка. Не настоявах. Минал беше през ада и имаше право на дискретност. Срамувах се, че навремето завиждах на живота му, защото вече знаех неговата цена. Опитвах се да бъда щастлив заради собствения си сигурен и съвсем обикновен живот, който с нищо не бях заслужил. Няколко години по-късно, когато бях на петнайсет, се случи нещо необичайно и ужасяващо, а след него остана единствено Преди и После.