Денят на трифидите

Евакуация

Споменът за червенокосия младеж, който беше стрелял по нас, изигра основна роля в избора ми на път до Уестминстър.

От шестнайсетгодишна възраст интересът ми към оръжията беше силно намалял, но в условия, които ни връщаха към дивачеството, излизаше, че човек трябва да е готов да се държи малко или повече като дивак, или най-вероятно не след дълго да престане да се държи по какъвто и да било начин. На улица „Сейнт Джеймс“ имаше няколко магазина, където с най-голяма изтънченост можеха да ви продадат всякакви смъртоносни съоръжения — от пушка за стреляне по гарги до пушки за слонове.

Излязох от магазина със смесени усещания. От една страна, се чувствувах подсигурен, от друга — малко нещо бандит. Отново се бях снабдил с полезен ловджийски нож. В джоба ми се намираше пистолет с прецизната изработка на лабораторен уред. На седалката до мен лежаха дванайсеткалибрена заредена пушка и кутия с патрони. Бях предпочел ловната пушка пред карабината — трясъкът й е не по-малко убедителен и освен това обезглавява трифид с прецизност, която рядко може да се постигне с куршум. А сега вече трифиди можеха да се видят и в самия център на Лондон. Те все още като че избягваха улиците, когато можеха, но бях забелязал няколко да се клатушкат из „Хайд парк“ и други в „Грийн парк“. Най-вероятно това бяха обезвредени декоративни екземпляри — но от друга страна, може и да не бяха.

И така стигнах до Уестминстър.

Смъртта, краят на всичко, тук най-ясно биеше на очи. По улиците цареше обичайният безпорядък на захвърлени автомобили. Виждаха се много малко хора. Срещнах само трима, които се движеха. Двама почукваха с тояжките си из канавките на „Уайтхол“, третият беше на площада пред Парламента. Седеше недалеч от статуята на Линкълн и стискаше най-ценното си притежание — пушен свински бут, от който с усилие режеше разръфано парче с помощта на някакъв тъп нож.

И над всичко това се извисяваше Парламентът. Стрелките на часовника му бяха спрели на шест часа и три минути. Трудно беше да се повярва, че всичко това вече нищо не означаваше, че сега то беше само една претенциозна купчина от несигурни камъни, които можеха да се разпадат и в мир. Нека се сипят рушащите се купички върху терасата — вече няма да има възмутени членове, които да се оплакват, че рискуват безценния си живот. В тези зали, чието ехо на добри намерения и тъжна целесъобразност на времето беше отеквало по света, таваните също можеха да паднат, когато им дойдеше времето — нито ще има кой да ги спре, нито някой ще го интересува. И покрай всичко това Темза невъзмутимо продължаваше да си тече. И така щеше да си тече, докато дигите се срутят, водата се разлее и Уестминстър отново се превърне в предишния мочурлив остров.

Превъзходно изваяно върху чистото небе се издигаше Абатството, сребристосиво. Извисяваше се сред мимолетните израстъци наоколо, уединено в спокойствието на столетията. Основите му солидно бяха впити назад във вековете, предопределени може би още стотици години да съхраняват надгробните паметници на тези, чиито дела сега бяха напълно разрушени.

Не се бавих дълго там. Вярвах, че в годините занапред хора, обзети от романтична меланхолия, щяха да идват и да гледат старото Абатство. Но подобна романтика е сплав на трагедията и спомена, а за мен всичко това беше настояще.

Освен това ме обземаше и някакво ново чувство — страхът от самотата. Не бях оставал сам, откакто излязох от болницата и тръгнах по „Пикадили“, но тогава съществуваше зашеметяващата новост на всичко, което виждах. Сега за пръв път започвах да изпитвам ужаса, който истинската самота крие за по природа стадните видове. Чувствувах се разголен, изложен на всички страхове, които пъплеха…

Насилих се да подкарам колата по „Виктория стрийт“. Самият звук на двигателя ме плашеше с екота си. Инстинктът ми подсказваше да я оставя и тихо да се промъквам пеша, търсейки безопасност в хитростта, като звяр в джунглата. Наложи се да впрегна цялата сила на волята си, за да продължа да действувам според плана си. Защото знаех какво щях да направя, ако аз бях разпределен в този район — щях да търся провизии в най-големия му универсален магазин.

Разбира се, продоволственият отдел за армията и флота вече беше оголен, но сега там нямаше никой.

Излязох от един страничен изход. Някаква котка душеше нещо върху паважа, което приличаше на вързоп, но не беше. Плеснах с ръце. Тя изфуча и бавно се отдалечи.

Иззад ъгъла се показа човек. Върху лицето му беше изписано злорадо тържество и той упорито търкаляше голяма пита кашкавал по средата на улицата. Когато чу стъпките ми, спря питата, седна върху нея и свирепо заразмахва тоягата си. Върнах се обратно в колата, която бях оставил на главната улица.

Най-вероятно беше Джозела също да избере някой хотел за главна квартира. Спомних си, че имаше няколко около гара „Виктория“, и подкарах натам. Оказа се обаче, че хотелите бяха много повече, отколкото си мислех. След като бях пребродил двайсетина и повече, без да намеря никакви следи от организирано запасяване с провизии, започна да ме обзема отчаяние.

Затърсих някого, когото бих могъл да попитам. Съществуваше възможност някой все още жив да го дължи на нея. Откакто пристигнах в района, бях видял не повече от шест души, способни да се движат. Но тук като че ли нямаше никой. И все пак най-после се натъкнах на една старица, сгушена върху стълбите на някаква къща на „Бъкингъм Пелъс роуд“.

Тя драскаше с изпочупените си нокти върху една консервена кутия, като ту ругаеше, ту хлипаше. Отидох до едно съседно магазинче и върху най-горната лавица открих половин дузина забравени бобени консерви. Намерих и отварачка и се върнах при старицата. Тя все още безрезултатно дращеше по кутията си.

— Това по-добре го хвърлете. Кафе е — казах й. Пъхнах отварачката в ръцете й и й подадох една от консервите.

— Слушайте, знаете ли нещо за едно момиче, което трябва да се намира някъде наоколо? Момиче, което вижда? Би трябвало да се грижи за някаква група.

Нямах големи надежди, но нещо трябва да е помогнало на старицата да оцелее по-дълго от останалите. Когато кимна, стори ми се прекалено хубаво, за да е истина.

— Да — каза тя и започна да отваря кутията.

— Наистина ли? Къде е тя?

Някак си и през ум не ми минаваше, че това може да не е Джозела. Бабата обаче поклати глава.

— Не знам. Бях с нейната група известно време, но ги загубих. Стара жена като мен не може да се движи с младите, така че ги загубих. Те не се спират заради някаква си бедна старица и аз вече не можах да ги намеря.

Тя продължи съсредоточено да отваря консервата.

— Къде живее? — попитах аз.

— Всички бяхме в някакъв хотел. Не знам къде е, иначе щях да го намеря.

— Не знаете ли името на хотела?

— Не. Няма никакъв смисъл да знаеш имена, когато нито ти, нито някой друг вижда, за да може да ги прочете.

— Но все пак трябва да си спомняте нещо за него.

— Не, нищо не помня.

Тя вдигна кутията и предпазливо подуши съдържанието.

— Слушайте — казах студено аз, — искате да задържите тези консерви, нали?

Бабата направи движение с ръка, за да ги събере всичките около себе си.

— Тогава най-добре ще е да ми кажете всичко, каквото можете, за този хотел — продължих аз. — Например трябва да знаете дали е голям или малък.

Тя се замисли с една ръка все още обгърнала консервите.

— Долу звучеше някак кухо — като да беше голямо. Май беше и шик — в смисъл, имаше от тия, безшумните килими, хубави легла и хубави чаршафи.

— И нищо друго?

— Не, доколкото си… А, да, спомних си още нещо. Отвън имаше две малки стъпала и една от тия врати, дето все се въртят.

— Ето, това е по-добре. Съвсем сигурна ли сте? Ако не мога да го намеря, вас винаги мога да намеря. Знаете това, нали?

— Самата божа истина, мистър. Две малки стъпала и врата, дето все се върти.

После зарови в една раздърпана чанта до нея, измъкна някаква мръсна лъжица и започна да яде от боба с такава наслада, като че той беше едно от райските блаженства.

Оказа се, че има още повече хотели, отколкото си мислех, и удивително голям брой от тях имаха въртящи се врати. Но продължавах търсенето. И когато действително го намерих, нямаше никакво съмнение, че това е мястото. Следите и миризмата ми бяха прекалено познати.

— Има ли някой тук? — извиках аз в ечащия салон.

Тъкмо се канех да продължа навътре, когато от единия ъгъл се разнесе стенание. Там, в една полутъмна ниша, някакъв мъж лежеше върху канапе. Даже и в мрачината можех да разбера, че е много зле. Не се приближих прекалено. Той отвори очи. За миг си помислих, че може да вижда.

— Тук ли сте? — попита човекът.

— Да, искам да…

— Вода — каза той. — За бога, дайте ми малко вода.

Отидох в трапезарията и до нея открих сервизното помещение. Крановете бяха сухи. Изцърках два сифона в една голяма кана и му я занесох с чаша. Оставих ги на земята така, че да може да ги стигне.

— Благодаря ти, братко. Ще се справя сам. Стой по-далеч от мен.

Потопи чашата в каната и я пресуши.

— Господи — въздъхна той. — Как бях жаден! — И изпи още една чаша. — Какво правиш тук, братко? Това място не е никак здравословно.

— Търся едно момиче — едно момиче, което може да вижда. Казва се Джозела. Тук ли е?

— Тя беше тук. Но много си закъснял, приятелю.

Внезапно подозрение ме прободе като с нож.

— Вярвам, не искате да кажете, че е…?

— Не, успокой се, братко. Не е болна от мойта болест. Просто замина — както всички останали, които можеха.

— Къде замина, знаеш ли?

— Това не мога да ти кажа, братко.

— Разбирам — промълвих тежко аз.

— Ти също трябва да тръгваш, приятелю. Ако се помотаеш още малко наоколо, и ще останеш заедно с мен.

Беше прав. Известно време го гледах, после попитах:

— Искаш ли да ти донеса нещо друго?

— Не, това ще ми стигне. Май скоро от нищо няма да имам нужда. — Замълча. После добави: — Довиждане, братко, и много ти благодаря. А ако я намериш, хубаво се грижи за нея — тя е добро момиче.

Малко по-късно, докато приготвях вечерята си от консервирана шунка и бутилирана бира, хрумна ми, че не бях попитал мъжа кога е заминала Джозела, но реших, че в неговото състояние не беше много вероятно да има ясна представа за времето.

Единственото място, за което се сещах, че мога да отида, беше сградата на Университета. Реших, че Джозела би трябвало да си помисли същото, а имаше вероятност и някои други от разпиляната ни група да се върнат там в усилията си да се съберат отново. Вероятността обаче не беше голяма, защото здравият разум би трябвало да ги накара да напуснат града още преди няколко дни.

Две знамена все още висяха над кулата, неподвижни в топлия вечерен въздух. От около двете дузини камиони, които бяхме докарали в предния двор, четири все още си стояха там, очевидно недокосвани. Паркирах колата до тях и влязох в сградата. Стъпките ми проечаха в тишината.

— Ало! Ало! — развиках се. — Има ли някой тук?

Гласът ми ечеше из коридори и шахти, затихваше до пародиен шепот, а после настъпваше тишина. Отидох до вратата на другото крило и извиках отново. И още веднъж ехото замря ненарушено и меко се разсипа като прах. И чак тогава, когато се обърнах, видях, че на гърба на външната врата нещо беше написано с тебешир. Големите букви съобщаваха само един адрес:

Това поне беше нещо.

Гледах адреса и размишлявах. След по-малко от час щеше да се здрачи. Според мен Дивайзис беше на около стотина мили, а може и повече. Излязох отново навън и разгледах камионите. Един от тях беше последният, който аз бях докарал — този, в който бяха складирани презрените Противотрифидни снаряжения. Спомних си, че остатъкът от товара се състоеше от полезни и разнообразни хранителни и други припаси. Много по-добре беше да пристигна с тях, отколкото с лека кола и с празни ръце. Но независимо от това, при положение че не беше толкова спешно, нямах никакво намерение да карам каквото и да било, а най-малкото тежко натоварен камион, през нощта по пътища, от които здравият разум с основание можеше да очаква многобройни изненади. Ако ми се случеше някаква повреда, а шансовете за това бяха големи, щях да загубя много повече време, докато намеря друг камион и прехвърля товара на него, отколкото ако прекарах нощта тук. Едно тръгване рано сутринта предлагаше много по-добри перспективи. Прехвърлих кутията с патроните от колата в кабината на камиона, да бъдат готови. Пушката задържах у себе си.

Намерих стаята, от която бях побягнал при фалшивата тревога точно както я бях оставил. Дрехите ми висяха върху един стол, даже табакерата ми и запалката лежаха там, където ги бях оставил — до импровизираното ми легло. Все още беше много рано, за да си мисля за сън. Запалих цигара, прибрах табакерата в джоба си и реших да изляза навън.

Преди да вляза в градината на „Ръсел скуеър“, внимателно я огледах. Бях станал подозрителен към откритите пространства. И естествено, забелязах един трифид. Беше в северозападния край и стоеше абсолютно неподвижен, но значително надвишаваше околните храсти. Приближих се и само с един изстрел отнесох върха му. Едва ли звукът, който, се разнесе над смълчания площад, щеше да бъде по-страшен, ако бях стрелял с гаубица. Когато се убедих, че няма други спотаени наоколо, влязох в градината и седнах, подпрял гръб на едно дърво.

Седях така може би двадесетина минути. Слънцето беше ниско и половината площад беше потънал в сянка. Скоро трябваше да се прибирам. Докато все още беше светло, можех да се контролирам; в тъмното страховете тихичко пропълзяваха около мен. Вече се връщах назад, към примитивното състояние. Може би нямаше да е далеч времето, когато щях да прекарвам часовете тъмнина, обзет от необясними страхове, както далечните ми праотци, които недоверчиво са гледали от пещерата тъмнината на нощта. Все отлагах да огледам площада още веднъж, макар че чувствувах, че това беше страница от историята, която трябваше добре да запомня, преди да се обърна. И тогава чух хрущенето на стъпки по улицата — много слаб шум, но в околната тишина звучащ като триенето на воденични камъни.

Обърнах се с пушка в ръка. Робинзон Крузо сигурно не е бил по-стреснат при вида на отпечатъците върху пясъка, отколкото аз при шума от стъпките, защото това не беше колебливата походка на слепец. В здрачевината успях да забележа движението на огънче. Когато сви от улицата и влезе в градината, видях, че това беше мъж;

Очевидно той ме беше забелязал, преди да го чуя, защото вървеше право към мен.

— Няма нужда да стреляте — каза той, широко разтворил празните си ръце.

Не можах да го позная, докато не се приближи на няколко ярда. Едновременно и той ме позна.

— О, това сте бил вие — каза той.

Все още не свалях пушката.

— Здравейте, Коукър. Какво целите отново? Може би искате да отида при някоя друга от вашите групички? — попитах аз.

— Не. И можете да свалите това нещо. На всичкото отгоре вдига много шум. По него ви открих. Не — повтори той. — Беше ми достатъчно. Ще се махам оттук.

— И аз — казах и свалих пушката.

— Какво стана с вашите хора? — попита той.

Разказах му. Коукър кимна.

— Същото и с моите. Предполагам, че същото се е случило и с другите. Все пак опитахме се…

— Но тръгнахте по грешен път.

Той кимна отново.

— Да — призна Коукър. — Май вашата група беше на прав път от самото начало. Само че преди една седмица това нито звучеше, нито изглеждаше така.

— Преди шест дни — поправих го аз.

— Седмица.

— Не, сигурен съм — о, по дяволите, като че ли това сега има някакво значение — казах аз. — При така стеклите се обстоятелства — продължих, — какво ще кажете, да обявим амнистия и да започнем отново?

Коукър се съгласи.

— Грешката беше моя — повтори той. — Бях сигурен, че именно аз гледам сериозно на нещата, но се оказа, че не съм гледал достатъчно сериозно. Не можех да повярвам, че това ще продължи или че няма да дойде отнякъде помощ. А погледнете сега! И така трябва да е навсякъде. Европа, Азия, Америка. Помислете си, Америка унищожена по този начин! Но сигурно е така. Ако не беше така, те отдавна да са тук, да помагат и да оправят бъркотията. Така щяха да постъпят. Не, според мен вие разбрахте нещата по-добре от самото начало.

Замислихме се. След известно време го запитах:

— Тази болест, епидемия — какво е това според вас?

— Да пукна, ако знам. Мислех, че е коремен тиф, но някой каза, че той се развивал по-бавно — така че не знам. Не ми е ясно защо аз самият не съм се заразил — освен че можех да стоя настрана от болните и да се грижа храната ми да бъде чиста. Ядях само консерви, които сам отварях и пиех само бутилирана бира. Както и да е, макар че досега имах късмет, вече нямам никакви намерения да се мотая тук. А вие накъде ще тръгнете?

Казах му за адреса, написан с тебешир върху вратата. Той още не го беше видял. Бил на път за Университета, когато гърмежът от пушката ми го накарал предпазливо да се примъкне насам.

— Смятам — започнах аз и рязко спрях. От една улица западно от нас долетя шум от тръгваща кола. Тя бързо набра скорост и постепенно заглъхна в далечината.

— Е, поне още някой е останал — каза Коукър. — А кой ли е написал адреса? Имате ли някаква представа кой може да бъде?

Вдигнах рамене. Логично беше да се предположи, че е някой завърнал се член от групата, нападната от него, или някой виждащ, когото той не беше успял да залови. Не можеше да се разбере кога е написан адресът. Коукър се замисли.

— Ще е по-добре да сме заедно. Ще се помъкна с вас, пък да видим какво ще стане. О’кей?

— О’кей — казах аз. — Предлагам сега да се прибираме и утре да потеглим рано.

Когато се събудих, Коукър още спеше. Облякох скиорския костюм и тежките обувки — дрехи далеч по-удобни от тези, с които неговата група ме беше снабдила. Когато се върнах, носейки чанта с подбрани пакети и консерви, той също беше станал и се беше облякъл. Докато закусвахме, решихме, че ще бъдем по-добре посрещнати в Тиншам, ако вместо да пътуваме заедно, всеки от нас закара по един натоварен камион.

— И проверете дали прозорецът на кабината ви се затваря — подсетих го аз. — Около Лондон има много разсадници за трифиди, особено на запад.

— А-ха, видях няколко от тези гадости наоколо — каза небрежно той.

— Аз ги видях и да действуват — информирах го.

Още в първия гараж по пътя разбихме една помпа и напълнихме резервоарите. После, гърмейки по улиците като танкова бригада, се отправихме на запад. Напред карах аз с тритонния си камион. Напредването беше изнурително. Непрекъснато трябваше да заобикаляме някое изоставено возило. Понякога две или три изцяло задръстваха пътя и тогава се налагаше много бавно да се избута едното настрани. Малко коли бяха пострадали. Изглежда, слепотата е дошла бързо, но не така внезапно, че шофьорите да загубят контрол над машините. Повечето бяха успели да отбият колите встрани и тогава да спрат. Ако катастрофата беше станала през деня, главните улици щяха да бъдат абсолютно непроходими и за да успеем да се измъкнем от центъра по страничните улички, щяха да са ни необходими цели дни, изгубени предимно в попадане на непреодолими струпвания на коли, връщане назад и търсене на нови пътища. Но при сегашните обстоятелства като цяло напредвахме значително по-бързо, отколкото очаквахме, а когато след няколко мили забелязах една обърната извън платното кола, разбрах, че се движим по път, по който други вече бяха минавали и частично разчистили.

Напускайки покрайнините на Стейнс, вече можехме да кажем, че най-после сме оставили Лондон зад гърба си. Спрях и отидох отзад при Коукър. Когато и той изгаси мотора, обгърна ни тишина, плътна и неестествена, нарушавана само от пукането на изстиващия метал. Изведнъж осъзнах, че откакто бяхме тръгнали, не бях видял никакво живо същество освен няколко лястовичи. Коукър се измъкна от кабината си. Застана на средата на пътя и започна да се оглежда и ослушва.

— промърмори той.

Внимателно го изгледах. Мрачното му замислено изражение изведнъж премина в усмивка.

— Или може би предпочитате Шели?

— Е, хайде да хапнем нещо.

— Коукър — казах аз, когато вече приключвахме обяда си. Бяхме седнали върху тезгяха в един магазин и ядяхме бисквити с мармалад. — Вие съвсем ме сбъркахте. Какъв сте вие? Първия път, когато ви видях, декламирахте — ще ме извините за подходящата дума — на нещо като хамалски жаргон. Сега ми цитирате Марвъл. Нищо не разбирам.

— Аз също никога не съм го разбирал — усмихна се той. — Сигурно защото съм хибрид. Никога не съм знаел какъв съм. Майка ми също не знаеше или поне не можеше да го докаже и смяташе, че именно заради това не може да ми получава издръжката. Като бях малък, това ме озлоби и когато завърших училище, тръгнах по събрания — каквито и да са, стига там да се протестираше срещу нещо. И там естествено се свързах с тези, които ги посещаваха. Предполагам, че им бях забавен. Както и да е, започнаха да ме водят по разни псевдоинтелигентски политически събирания. По едно време обаче ми писна да бъда забавен и да слушам смеха им, когато казвах каквото мисля, който ми се струваше някак си двойствен — от една страна, се смееха на думите ми, а от друга, на самия мен. Реших, че имам нужда от техните знания и тогава може би и аз щях да мога да им се посмея. Започнах да посещавам вечерно училище и да се упражнявам да говоря като тях — можеше да ми се наложи да го използвам. Толкова много хора като че ли въобще не разбират, че за да те приемат другите сериозно, трябва да говориш на собствения им език. Ако говориш грубо и цитираш Шели, смятат те за забавен, нещо като циркаджийска маймунка, но не обръщат никакво внимание на думите ти. Затова трябва да говориш на жаргона, който те са свикнали да приемат сериозно. И обратно. Половината от това, което политическата интелигенция говори на работниците, въобще не достига до тях, и не толкова че те са много по-умни от слушателите си, а защото болшинството от хората слушат гласа, а не думите и шкартират голяма част от чутото, защото им звучи превзето, а не като обикновен нормален говор. И така стигнах до извода, че трябва да се науча да си служа с два вида език и да ги използвам на място в съответната ситуация, а от време на време неочаквано можех да ги използвам и не на място. Нямате представа какво удивително въздействие има. Чудесно нещо е тая английска кастова система. Оттогава успехът ми на оратор беше осигурен. Е, не беше съвсем постоянна работа, но пък беше интересна и разнообразна. Уилфред Коукър. Адрес — събрания. Тема — без тема. Това съм аз.

— Какво искате да кажете с това „тема — без тема“?

— Ами аз просто казвам думи, точно така както печатарят ги печата. Той не е длъжен да вярва на всичко, което печата.

За сега реших да сменя темата:

— Как се случи, че вие не сте като останалите? Не сте били в болница, нали?

— Аз? Не. Просто така се случи, че говорех на едно събрание, на което протестирахме срещу намесата на полицията в една стачка. Започнахме някъде около шест часа, а около шест и половина самата полиция дойде да го разтури. Намерих една врата, през която се спуснах в мазето. Полицаите също слязоха долу да поогледат, но не ме откриха, защото се бях заровил в една купчина талаш. Пообиколиха още малко наоколо, после всичко утихна. Аз обаче продължих да се крия. Нямах никакви намерения да попадам в някое хитро капанче. Освен това ми беше много удобно и без да усетя, съм заспал. Сутринта, докато предпазливо душех насам-натам, открих, че всичко това се беше случило.

Той замълча и се замисли.

— И така, край на ораторската ми кариера. Надали отсега нататък ще има голяма нужда от необикновените ми способности.

Не му възразих. Привършихме обяда си. Коукър слезе от тезгяха.

— Хайде. По-добре да вървим. „Утре към свежи поля и пасища нови“ — ако искате, един съвсем банален цитат този път.

— Не само че е банален, ами е и неточен — казах аз. — Не са „поля“, а „гори“.

Коукър се намръщи и се замисли.

— Ех, прав сте, приятелю, така е — призна той.

Усетих как не само на Коукър, но и моето настроение започна да се оправя. Видът на откритата шир някак си като че обнадеждаваше. Вярно е, че младите зелени посеви никога нямаше да бъдат ожънати, след като узрееха, нито плодовете прибрани от дърветата. Вярно е, че тези поля никога нямаше да изглеждат така спретнати и подредени, както бяха сега, но независимо от това те щяха да продължават да съществуват по свой собствен начин. Те не бяха като градовете стерилни и завинаги мъртви. Тук човек можеше да работи, да се грижи за тях и все още да намери някакво бъдеще. Сред тях съществованието ми от предишната седмица ми се стори като това на плъх, който се храни с трохи и се рови из бунищата. И колкото повече гледах тези поля, толкова повече на душата ми олекваше.

Някои градове, които срещахме по пътя си, Риидинг или Нюбъри, ни връщаха лондонското настроение за известно време, но това бяха просто спадове в кривата на съживяването.

Човешкият мозък притежава едно изключително свойство — неспособността му дълго да съхранява трагичното настроение. По това той прилича на феникса. Дали е полезно или вредно, не знам, но то е част от волята да оцелееш и същевременно благодарение на него за човечеството е било възможно да започва все нови и нови унищожителни войни. Но това е необходим елемент на нашия житейски механизъм, елемент, благодарение на който човек винаги спира да плаче, па макар и да се е преобърнал целият керван. Драматичното в крайна сметка трябва да се превърне в нещо обикновено, ако искаме животът да е поносим. Под тези сини небеса, в които няколко бели облачета плуваха като космически айсберги, споменът за градовете вече не беше така подтискащ и усещането, че съществуваме, ни ободри като живителен ветрец. Може би това няма да ме извини, но поне ще обясни защо докато карах, на няколко пъти с удивление се хващах, че си пея.

В Хънгърфорд спряхме за още храна и гориво. И колкото повече мили изминавахме из този недокоснат край, толкова по-силно ни обземаше усещането за избавление. Полята все още не изглеждаха самотни. Само заспали и дружелюбни. Даже видът на случайните групички трифиди, клатушкащи се през нивята или почиващи, заровили корените си в пръстта, при това настроение не ми изглеждаха враждебни. Сега те отново бяха просто обект на подтиснатите ми професионални интереси.

Близо до Дивайзис отново спряхме и за последен път извадихме картата. Не след дълго свихме вдясно по един страничен път и влязохме в село Тиншам.