Денят на трифидите

Шърнинг

Чувството, с което пристигнах в „Шърнинг Фарм“ — същото това чувство, което ми подсказваше, че е дошъл краят на всичките ми беди — е интересно само дотолкова, доколкото илюстрира колко измамни могат да бъдат чувствата. Намерих и прегърнах Джозела, но това, което си мислех, че естествено трябва да последва, а именно да я взема със себе си и да я заведа при другите в Тиншам, не стана по няколко причини.

От мига, в който ми беше хрумнала идеята за нейното вероятно местонахождение, трябва да призная, че бях си я представял малко като героиня от филмите, която смело се бори срещу природните стихии и т.н., и т.н. В известна степен сигурно се е борила, но положението се оказа съвсем различно от очакваното. Простичкият ми план, според който само трябваше да кажа: „Скачай в колата. Отиваме при Коукър и тайфата му“, рухна още от самото начало. И изобщо човек трябва да знае, че нещата не винаги се оказват толкова прости и от друга страна, удивително е колко често по-хубавото е така замаскирано, че го смятаме за по-лошо.

Не че не предпочетох Шърнинг пред Тиншам — само че присъединяването ни към една по-голяма група очевидно беше по-разумният ход. И все пак в Шърнинг беше очарователно. Думата „ферма“ се употребяваше вече само по навик. Мястото е престанало да бъде ферма преди около двайсет и пет години и макар че все още приличаше на ферма, в същност това си беше една истинска вила. Съсекс и околностите му бяха изпъстрени с такива къщи и вили, в които изморени лондончани търсеха покой. Отвътре къщата беше модернизирана и реконструирана до такава степен, че едва ли бившите й обитатели биха разпознали някоя стая. Отвън беше спретната и чиста. Дворовете и сайвантите имаха по-скоро крайградски, отколкото селски вид. Там от години не беше стъпвал животински крак с изключение на няколко ездитни коне и понита. В стопанския двор нямаше никакви утилитарни гледки; не се разнасяха груби миризми; беше постлан с неравна пръст, обрасла с трева, и приличаше на игрище за кегли. Нивите, към които изпод потъмнелите червени керемиди гледаха прозорците, отдавна се обработваха от собствениците на други ферми, богати на повече плодородна земя. Но сайвантите и хамбарите бяха в добро състояние.

Сегашните собственици на къщата, приятелите на Джозела, подтиквани от амбицията някой ден да се занимават със селско стопанство, дълго време бяха устоявали на съблазнителни предложения, надявайки се че някога, по някакъв начин — какъв, точно и на тях не им беше ясно — ще съберат достатъчно пари и ще започнат да откупуват земята, която по право им принадлежеше.

С кладенеца и собствения си генератор фермата имаше много преимущества, но след като се поогледах наоколо, разбрах какво е имал пред вид Коукър, когато говореше за необходимостта от колективни усилия. Нямах никаква представа от селско стопанство, но чувствувах, че ако имахме намерение да останем тук, трябваше да хвърлим много труд, за да се изхраним шестимата.

Когато Джозела пристигнала, другите трима вече били там. Това бяха Денис и Мери Брент и Джойс Тейлър. Денис беше собственикът на къщата. Джойс им гостувала с доста неопределена цел — отначало да прави компания на Мери, а по-късно, когато се родяло детето, което Мери очаквала, да се занимава с домакинството.

Вечерта на зелените сияния — може би на кометата, бихте казали вие, ако все още вярвате в тази комета — в къщата имало още двама души — Джоан и Тед Дентън, които прекарвали там едноседмичната си ваканция. И петимата излезли в градината да наблюдават небесните фойерверки. На сутринта и петимата се събудили в един свят, в който царяла непрогледна тъмнина. Отначало се опитали да телефонират, но когато открили, че това е невъзможно, с надежда зачакали пристигането на прислужничката. Когато и тя не дошла, Тед заявил, че ще направи опит да разбере какво се е случило.Денис щял да го придружи, но тъй като жена му била почти в истерия, наложило се да остане. И Тед тръгнал сам. Той не се върнал. По-късно същия ден, без да каже дума на никого, Джоан се измъкнала. Вероятно искала да се опита да намери съпруга си. Тя също изчезнала безследно.

Денис се ориентирал за времето, като докосвал стрелките на часовника. Късно следобед това бездейно седене и чакане станало непоносимо. Той искал да се опита да слезе до селото. И двете жени се противопоставили. Склонил да остане заради състоянието на Мери. Джойс решила тя да опита. Отворила вратата и започнала да опипва пътя си с протегната напред пръчка. Едва била прекрачила прага, когато нещо изсвистяло и се стоварило върху лявата й ръка, изгаряйки я като с нажежено желязо. Тя с писък отскочила назад и рухнала в антрето, където я намерил Денис. За щастие била в съзнание и стенейки, съобщила за болката в ръката си. Денис напипал подутата резка и се досетил за произхода й. И въпреки слепотата той и Мери някак си успели да направят промивка с топла вода. Докато тя подгрявала чайника, той наложил турникет и направил всичко възможно да изстиска отровата. След това се наложило да я пренесат горе, където няколко дни останала на легло, докато се разнесе въздействието на отровата.

Междувременно Денис проверил първо главния, а след това и задния вход на къщата. Леко открехвал вратата и предпазливо провирал през цепката метлата на височина един човешки бой. И всеки път изсвистявало жило и дръжката леко потрепвала в ръката му. На един от прозорците се случило същото. Край останалите като че било чисто. Щял да се опита да се измъкне през един от тях, ако не били отчаяните протести на Мери. Тя била сигурна, че щом имало трифиди близо до къщата, то наоколо с положителност имало и други, и не му разрешила да рискува.

За щастие имали достатъчно храна, с която можели да изкарат известно време, въпреки че им било трудно да я приготвят; а Джойс, въпреки високата температура, като че ли се справяла с трифидната отрова, така че излизането не било чак толкова спешно. На следващия ден Денис посветил всичките си усилия на изработването на нещо като шлем. Мрежата, с която разполагал, била доста едра и затова се наложило да го направи на няколко пласта, завързани един върху друг. Това му отнело доста време, но екипиран с него и чифт здрави ръкавици, късно същия ден той вече можел да тръгне за селото. Още не бил се отделил и на три крачки от къщата, когато един трифид го ударил. Той обаче успял да го напипа и извил стеблото му. След една-две минути второ жило изплющяло върху шлема. Не могъл да намери този трифид, за да се счепка и с него, въпреки че той му нанесъл още пег-шест удара, преди да се откаже. После успял да стигне до барачката за инструменти, откъдето се озовал на пътя, но вече натоварен с три кълбета канап, който размотавал, докато вървял, за да може по него да се върне обратно.

По пътя още няколко жила изплющели върху шлема му. Било му необходимо неимоверно много време, за да измине разстоянието от около миля до селото и още преди да го достигне, канапът му се свършил. И през цялото време, докато вървял и се препъвал, го обгръщала такава дълбока тишина, че той се уплашил. От време на време спирал и извиквал, но никой не му отговарял. Неведнъж решавал, че се е изгубил, но когато усетил под краката си по-гладка пътна настилка, вече знаел къде се намира. Окончателно се убедил в това и когато се натъкнал на един пътен знак. Пипнешком продължил нататък.

След, както му се сторило, безкраен период от време усетил, че стъпките му звучат по-различно; чувало се слабо ехо. Отбил се встрани и открил тротоар, а после и стена. Малко по-нататък напипал и пощенска кутия, закрепена на стената, и разбрал, че най-после се намира в селото. Извикал още веднъж. Някакъв глас — женски глас — му отвърнал, но понеже идвал отдалеч, не разбрал думите. Той извикал отново и тръгнал по посока на гласа. Внезапен писък прекъснал отговора. След това отново настъпила тишина. И чак тогава Денис започнал да осъзнава, че положението в селото не било по-добро от това в собствения му дом. Седнал върху обраслия с трева тротоар и се замисли какво да предприеме по-нататък.

По захладнелия въздух познал, че нощта е настъпила. Излизало, че е бил навън цели четири часа и сега не му оставало нищо друго освен да се върне обратно. Но независимо от всичко не виждал защо трябва да се връща с празни ръце… Тръгнал почуквайки с тояжката си по стената, докато най-накрая тя иззвънтяла върху една от ламаринените реклами, които украсявали селския магазин. Докато изминавал последните петдесет-шестдесет ярда, три жила изплющели върху шлема му. Четвъртото го ударило, когато отварял вратата, и той се препънал в тяло, лежащо върху тротоара. Човешко тяло, съвсем изстинало.

Останал с впечатлението, че и други са били в магазина преди него. Независимо от това обаче намерил едно прилично парче бекон. Пуснал го в един чувал заедно с пакетчета масло или маргарин, бисквити и захар и добавил един набор от консервени кутии, които взел от рафта, който, доколкото си спомнял, бил за хранителни продукти. Във всеки случай консервите от сардела не можел да сбърка. След това потърсил и успял да намери още около дузина кълбета канап, метнал чувала на рамо и се отправил към къщи.

Веднъж сбъркал пътя и му коствало много усилия да превъзмогне обземащата го паника, да се върне и да се преориентира. На края обаче се убедил, че отново е на познатата алея. Опипвайки с ръце земята, успял да намери канапа, който водел към къщи, и го завързал за този, който водел към селото. Оттам обратният път бил сравнително лесен.

През следващата седмица той още два пъти ходил до селския магазин и всеки път трифидите около къщата и в околността като че ли били повече. И така, на тези трима души, изолирани във фермата, не им оставало нищо друго освен да чакат и да се надяват. А после станало чудото. Джозела пристигнала.

Веднага ми стана ясно, че идеята за незабавно преместване в Тиншам трябва да се изостави. От една страна, Джойс Тейлър все още беше много слаба — като я видях, останах силно изненадан, че изобщо е жива. Бързата намеса на Денис беше спасила живота й, но невъзможността да й осигурят необходимите лекарства или даже подходяща храна през следващата седмица беше забавила оздравителния процес. Поне още една-две седмици не биваше да се опитваме да я местим. От друга страна, датата, на която Мери трябваше да роди, наближаваше, така че тя също не беше редно да пътува. Единственото, което ни оставаше, беше да изчакаме в Шърнинг, докато тези две кризисни състояние преминат.

И отново тършуването и плячкосването станаха мое основно задължение. Този път обаче списъкът беше много по-голям. В него влизаха не само хранителни продукти, а и бензин за генератора, кокошки носачки, две крави, които скоро се бяха отелили (и все още бяха живи, въпреки че ребрата им стърчаха), медицински принадлежности за Мери и удивително количество дреболии.

Това беше най-плътно обкръжената от трифиди местност от всички, които бях видял досега. Почти всяка сутрин откривах по един-два новопристигнали да се спотайват около къщата и първата ми работа за деня беше да прострелвам върховете им, докато най-после направих мрежеста ограда, която ги държеше извън градината. Даже и тогава идваха съвсем близо и демонстративно се мотаеха наоколо, докато не се справехме с тях.

Отворих няколко сандъка с противотрифидно снаряжение и научих малката Сюзън да борави със специалните пушки. Съвсем скоро тя се превърна в абсолютен експерт по обезвреждането на нещата, както продължаваше да ги нарича. След което сметна за свой дълг ежедневно да им отмъщава.

От Джозела научих какво й се беше случило след фалшивата тревога в сградата на Университета.

Извозили я с групата й точно както и мен, но подходът й към двете жени, към които била завързана, бил съвсем безцеремонен. Поставила им въпроса кратко и ултимативно: или ще й осигурят пълна свобода и тя ще им помага, доколкото може, или, в случай че продължават да я насилват, най-вероятно нямало да е далеч мигът, в който щяло да се окаже, че пият синилна киселина и ядат цианкалий по нейна препоръка. Можели да избират. Хората излезли разумни.

За това, което беше последвало, разказите ни много малко се различаваха. Когато групата й на края се разпаднала, Джозела разсъждавала точно както и аз. Взела кола и отишла в „Хемпстед“ да ме търси. Не срещнала нито един жив от моята група, нито пък някой от групата, водена от червенокосия бързострелко. Останала там почти до залез слънце, след което решила да отиде в Университета. Но понеже не знаела какво може да й се случи, спряла колата две пресечки по-напред и приближила пеша. Била все още доста далеч от вратата, когато се разнесъл изстрел. Зачудила се какво може да означава той и затова се скрила в градинката, която ни беше приютила и преди. Оттам забелязала Коукър, който също предпазливо се приближавал. Без да знае, че аз съм стрелял по трифида на площада и че същият този изстрел е причина за предпазливостта на Коукър, тя заподозряла, че има някакъв капан. Твърдо решила, че втори път няма да се остави да я хванат, Джозела се върнала в колата. Нямала никаква представа къде може да са отишли останалите, ако изобщо били отишли някъде. Единственото място, където можела да потърси спасение и което все пак било известно на някого, било това, което почти между другото ми беше споменала. Решила да се отправи натам, надявайки се, че аз, ако все още съм жив, ще си спомня за него и ще се опитам да го намеря.

— Свих се отзад в колата и заспах веднага щом излязох от Лондон — каза тя. — Когато пристигнах тук на другата сутрин, беше още много рано. Шумът от колата накара Денис да се покаже на един от горните прозорци, откъдето ме предупреди да внимавам за трифиди. И тогава видях, че шест-седем са застанали съвсем близо около къщата, досущ като че ли чакаха някой да излезе. Ние с Денис започнахме да си викаме отдалеч. Трифидите се размърдаха и един от тях тръгна към мен, така че се наложи да се мушна на сигурно място в колата. И понеже продължаваше да се приближава, подкарах колата и го прегазих. Другите обаче си бяха там, а аз нямах никакво друго оръжие освен ножа. В крайна сметка Денис разреши проблема.

— Ако имаш някоя излишна тубичка бензин, лисни го към тях и хвърли отгоре му някакво запалено парцалче — предложи той. — Това трябва да ги разкара.

— Така и стана — продължи тя. — Оттогава навсякъде ходя с една градинска пръскачка. Още не мога да разбера как не съм направила пожар.

С помощта на готварската книга Джозела успявала все някак да сготви и се захванала да приведе къщата горе-долу в ред. Работила, учила се, импровизирала. Всичко това запълвало времето й дотолкова, че не й оставало време да се тревожи за бъдеще по-далечно от следващите няколко седмици. През всичките тези дни не видяла никой друг, но сигурна, че все някъде трябвало да има хора, тя внимателно оглеждала долината, за да открие някакъв пушек денем или светлина нощем. Не забелязала обаче никакъв дим, а вечер, докъдето погледът й стигал, се простирал черен мрак, в който не проблясвал и най-слаб лъч. До вечерта, в която пристигнах аз.

В известен смисъл най-пострадалият от първоначалната тройка беше Денис. Джойс все още беше много слаба — един полуинвалид. Мери се беше затворила в себе си и струва ми се, компенсираше слепотата със способността си да държи съзнанието си непрестанно заето с размисли за очакващото я майчинство. Денис обаче беше като животно, попаднало в капан. Той не псуваше безсилно, както бях чувал да правят повечето от хората; той негодуваше с такава яростна горчивина, като че ли слепотата го беше натикала в клетка, в която нямаше никакво намерение да остава. Още преди моето пристигане беше убедил Джозела да му намери в енциклопедията системата на Брайл и да му направи копие от азбуката на слепите, за да я научи. Всеки ден с часове упорито се трудеше над нея, като си съставяше думи, а след това се опитваше да ги прочете. През останалото време се измъчваше от собствената си безполезност, въпреки че почти никога не говореше за това. Опитваше се да направи това или онова с мрачна упоритост, която беше мъчително да се гледа отстрани, и ми бяха нужни страшни усилия на волята, за да запазя самообладание и да не му предложа помощ. Сторих го само веднъж и то ми беше съвсем достатъчно, за да се убедя какво озлобление предизвикваше у него помощта, за която не беше молил. Започнах да се учудвам какви неща, макар и толкова мъчително, се учеше да прави, а най-много впечатляваше конструираният от него съвсем сносен мрежест шлем, и то едва на втория ден след ослепяването му.

Придружаваше ме в някои от моите снабдителни експедиции и тогава забравяше себе си в радостта, че може да бъде полезен, като ми помогне да пренесем някой по-тежък сандък. Имаше голямо желание да се сдобие с книги по системата на Брайл, но все пак реши, че трябва да изчака, докато намалее рискът от заразяването в градовете, които са достатъчно големи, че да има вероятност в тях да се намерят такива книги.

Дните започнаха да минават бързо, поне за тези, които виждахме. Джозела беше заета предимно из къщата, а Сюзън се учеше да й помага. Сума ти работи чакаха и мен. Джойс се възстанови дотолкова, че направи първите си несигурни стъпки, след което започна да се оправя по-бързо. Скоро след това болките на Мери започнаха.

Това беше тежка нощ за всички ни. Най-тежка може би за Денис, който знаеше, че всичко е в ръцете на две момичета, които имат голямо желание, но никакъв опит. Самообладанието му отново предизвика безпомощното ми възхищение.

В ранните часове на деня Джозела дойде при нас. Изглеждаше много изморена.

— Момиче е. И двете са добре — каза тя и поведе Денис нагоре.

Върна се след няколко минути и взе чашата, която й бях приготвил.

— Беше съвсем лесно, слава богу. Горката Мери, ужасно се страхуваше, че и то може да бъде сляпо, но, разбира се, не е. Сега се разкъсва от плач, че не може да го види.

Пихме.

— Странно е — казах аз. — Как се развиват нещата, искам да кажа. Като семенце е. Изглежда съвсем свито и сбръчкано — ще помислиш, че е мъртво, но не е. И сега започва един нов живот, появил се сред всичко това…

Джозела покри с ръце лицето си.

— Господи, Бил. Все така ли ще продължаваме да живеем? Все така и все така, и все така…? — И тя също се обля в сълзи.

След три седмици отидох в Тиншам да се срещна с Коукър и да уредя нашето преместване. Взех лека кола, за да мога да отида и да се върна за един ден. Когато се прибрах, Джозела ме посрещна в антрето. Погледна ме право в очите.

— Какво има?

— Само това, че не трябва да ходим там — казах аз. — С Тиншам е свършено.

— Какво се е случило?

— Не съм сигурен, но като че ли епидемията се е разпространила и там.

Накратко й описах положението. Не бях имал нужда от много проучвания. Когато пристигнах, портата беше отворена и видът на трифидите, които свободно се разхождаха из парка, почти ме подготви за това, което ми предстоеше да видя. Когато излязох от колата и усетих миризмата наоколо, вече бях съвсем сигурен. Насилих се и влязох в сградата. От вида й заключих, че е напусната преди две седмици или повече. Надникнах в две от стаите. Това ми беше достатъчно. Извиках и гласът ми изкънтя в пустата къща. Не продължих по-нататък.

На входната врата е имало закачена някаква бележка, но сега там стоеше само едно празно ъгълче. Загубих много време в търсене на останалото парче от листа, което най-вероятно е било отнесено от вятъра. Не го намерих. В задния двор нямаше никакви камиони или коли и почти всички запаси бяха изчезнали с тях, но къде — не можех да кажа. Не ми оставаше нищо друго освен да се кача на колата и да се върна обратно.

— А сега какво? — попита Джозела, след като свърших.

— А сега, скъпа, оставаме тук. Знаем как да се борим за живота си и ще продължаваме да се борим, ако не дойде някаква помощ. Може би някъде има някаква организация.

Джозела поклати глава.

— Мисля, че най-добре ще е да забравим за тази помощ. Милиони и милиони хора чакаха и се надяваха на такава помощ, която така и не дойде.

— Все нещо трябва да стане — казах аз. — Сигурно има хиляди такива групички, разпръснати по цяла Европа, по целия свят. Някои от тях ще се обединят. Ще започнат да строят отново.

— Колко време ще е необходимо за това? — попита Джозела. — Поколения? Или може би това ще стане след като нас вече ни няма? Не — светът загина, а ние останахме… Ще трябва сами да уреждаме живота си. Ще трябва да го планираме така, като че ли помощ никога няма да дойде… — Тя замълча. Лицето й придоби странно празно изражение, което виждах за, първи път. Брадичката й затрепера.

— Скъпа…

— О, Бил, Бил, не съм създадена за такъв живот. Ако ти не беше тук, щях да…

— Мълчи, скъпа — нежно казах аз и погалих косата й. — Мълчи.

След няколко минути Джозела се съвзе.

— Извинявай, Бил. Самосъжаление… отвратително. Никога вече…

Избърса очите си с кърпичка и подсмъркна

— Значи ще бъда съпруга на фермер. Както и да е, важното е, че ми харесва да съм омъжена за теб, Бил — въпреки че бракът ни не е много благопристоен и автентичен.

Внезапно тя се засмя. Отдавна не я бях чувал да се смее така.

— Какво има?

— Просто се сетих колко много се страхувах от собствената си сватба.

— Точно така трябва да се чувствува всяка девойка. Макар че, да си призная, от теб не очаквах такова нещо.

— В случая говоря за друго. Страхувах се от издателите си, вестниците, киното. Представяш ли си какво удоволствие щеше да им достави това? Веднага щяха да преиздадат глупавата ми книга, вероятно пак щяха да завъртят филма, а вестниците щяха да са пълни със снимки. Не знам, но струва ми се, че това нямаше да ти е много приятно.

— Вярно, но се сещам и за друго, което щеше да ми бъде още по-малко приятно. Спомняш ли си онази огряна от луната нощ, когато ми постави едно условие?

Джозела ме погледна.

— Хм, може би в някои отношения съдбата не беше чак толкова лоша към нас — каза тя.