Денят на трифидите

Стратегическо отстъпление

Джозела беше права, че няма смисъл да се бърза. Щяхме да прекараме лятото в Шърнинг, а през това време, аз можех да потърся на острова нов дом за нас и на няколко курса да пренеса най-полезните неща от запасите ни и противотрифидните снаряжения, които бяхме успели да съберем. Междувременно обаче дървата ни бяха изгорели. Имахме нужда от съвсем малко гориво — колкото да палим печката в кухнята няколко седмици. Затова на другата сутрин ние със Сюзън отидохме да докараме въглища.

Полугъсеничният всъдеход не беше удобен за тази цел, затова взехме обикновен камион. И въпреки че най-близкият железопътен склад за въглища беше само на десет мили от нас, обиколките, които трябваше да правим поради непроходимостта на някои пътища и лошото състояние на други, ни отнеха почти целия ден. Нямахме никакви сериозни премеждия, но когато се върнахме, вече се свечеряваше.

Направихме и последния завой по алеята, водеща към къщи (трифидите шибаха върху камиона все така неуморно) и се вцепенихме от удивление. Зад нашата врата, паркирано в нашия двор, се мъдреше някакво чудовищно съоръжение. Видът му така ни втрещи, че известно време само седяхме и го зяпахме, докато най-после Сюзън нахлузи шлема и ръкавиците и отиде да отвори вратата.

Вкарах камиона и отидохме да го разгледаме. Видяхме, че шасито беше върху вериги, което подсказваше военен произход. В крайна сметка общото впечатление беше за нещо средно между закрит бронетранспортьор и саморъчно направен караван. Ние със Сюзън го разгледахме, а после обърнахме погледи един към друг, учудено вдигнали вежди. Влязохме вътре, за да научим нещо повече.

Във всекидневната освен членовете на нашето домакинство заварихме още четирима мъже, облечени в сивозелени скиорски костюми. Двама от тях носеха пистолети, които висяха в кобури върху десните им хълбоци; другите двама бяха подпрели автоматите си на пода до столовете, на които седяха.

След като влязохме, Джозела се обърна към нас с абсолютно безизразна физиономия.

— Ето съпруга ми. Бил, това е мистър Торънс. Казва, че бил някакво служебно лице. Дошъл е да ни направи някои предложения.

Никога не я бях чувал да говори с такъв леден глас. За момент не успях да отреагирам. Мъжът, когото ми сочеше, не ме позна, но аз го помнех чудесно. Лице, което те е гледало през мерник, някак си се запечатва завинаги в паметта ти. А и тази характерна червена коса. Много добре помнех как този енергичен млад човек беше разгонил групата ми в „Хемпстед“. Кимнах с глава. Гледайки ме, той каза:

— Доколкото разбирам, тук вие сте главният, мистър Мейсън?

— Имението принадлежи на мистър Брент.

— Искам да кажа, че вие сте организатор на тази група.

— При сегашните обстоятелства да.

— Чудесно — физиономията му като че ли искаше да каже: „Сега вече ще се разберем.“ — Аз съм командир на Югоизточния район.

Съобщи ми го така, като че ли това трябваше да ми говори много неща. За мен обаче то нищо не означаваше. Казах му го.

— Това ще рече — натъртено обясни той, — че съм главното длъжностно лице от Извънредния комитет, който отговаря за Югоизточния район на Британските острови. Като такъв едно от моите задължения е да следя за разпределението и групирането на личния състав.

— Така ли? — казах аз. — За първи път чувам за този… ъ-ъ-ъ… комитет.

— Възможно е. Ние също не подозирахме за съществуването на вашата група, докато вчера не видяхме огъня ви.

Чаках го да продължи.

— Когато открием такава група, мое задължение е да я разследвам, да определя размера на данъка и да направя необходимите промени в състава й. Така че можете да приемете, че съм дошъл при вас служебно.

— Този комитет официален ли е, или е някой самозван? — поинтересува се Денис.

— Трябва да има ред и законност — рязко каза мъжът. После с променен тон продължи: — Хубаво местенце имате тук, мистър Мейсън.

— То е на мистър Брент — поправих го аз.

— Да оставим мистър Брент. Той е тук само защото вие сте направил това възможно.

Погледнах Денис. Лицето му се беше вкаменило.

— И въпреки всичко това е негова собственост.

— Била е, доколкото разбирам. Но тази социална организация, която го е направила собственик, вече не съществува. Съответно документите за собственост вече са невалидни. Освен това мистър Брент е сляп и в никакъв случай не може да се счита за способен да упражнява някаква власт.

— Така ли? — отново казах аз.

Още от първата ни среща изпитвах отвращение към този млад човек и решителните му действия. По-близкото ми запознанство с него не допринесе с нищо за смекчаване на тези чувства. Той продължи:

— Това е въпрос на живот и смърт. Не можем да позволим на чувствата да се намесват там, където трябва да се вземат практични мерки. Мисис Мейсън ми каза, че сте осем души. Петима възрастни, това момиче и две малки деца. Всички виждате, с изключение на тези тримата — той посочи Денис, Мери и Джойс.

— Така е — потвърдих аз.

— Виждате ли, това е абсолютно непропорционално. Боя се, че ще се наложат известни промени. В такива тежки времена трябва да се разсъждава реалистично.

Джозела улови погледа ми. В очите й се четеше предупреждение. Но аз и без това нямах намерение да избухвам точно сега. Познавах директните методи, с които действуваше червенокосият, и освен това исках по-подробно да разбера срещу какво се изправях. Очевидно той схвана, че желаех да го изслушам.

— Най-добре ще е да ви въведа в обстановката. Накратко нещата стоят така: Районният щаб се намира в Брайтън. В Лондон вече е невъзможно да се живее. В Брайтън обаче успяхме да разчистим и карантинираме част от града, където овладяхме положението. Брайтън е голям град. Когато болестта премина и вече можехме да обикаляме по-свободно, открихме много складове, които бяха добро начало. Доскоро докарвахме доста неща и от други места. Това обаче започна да става невъзможно. Пътищата стават все по-лоши за камионите и разстоянията все по-големи. Разбира се, това се очакваше. Смятахме, че запасите ще ни стигнат поне за още няколко години, но се оказа, че сме сбъркали. Може би от самото начало се бяхме нагърбили с прекалено много хора. Както и да е. Сега се налага да се разпръснем. Единствено земята може да ни изхрани. За целта ще трябва да се разделим на по-малки единици. Стандартната единица, която беше определена, се състои от един виждащ на десет слепи плюс децата.

Вашето място е много хубаво и има възможност да изхрани две единици. Ще прикрепим към вас седемнайсет слепи и с вашите трима ще станат двайсет — като, разбира се, отново повтарям: плюс децата, които могат да се родят.

Гледах го с изумление.

— Вие сериозно ли смятате, че тази земя може да изхрани двайсет души и техните деца? Господи, та това е абсолютно невъзможно. Ние се съмнявахме дали ще успеем себе си да изхраним.

Той убедено поклати глава.

— Напълно възможно е. И това, което ви предлагам, е да поемете командуването на двете единици, които ще разположим тук. Отсега ви казвам, че ако вие не желаете да се занимавате с това, ще сложим някой друг, който желае. В тези времена не можем да си позволим разточителство.

— Но защо само не погледнете земята — повторих аз. — Тя просто не може да ни изхрани.

— Уверявам ви, че може, мистър Мейсън. Разбира се, ще се наложи малко да снижите стандарта си — на всички ни ще се наложи това през следващите няколко години, но когато децата поотраснат, вече ще имате работна ръка и нещата ще започнат да се подобряват. Признавам, че шест-седем години лично вас ви очаква много труд — но това не може да се избегне. След това обаче постепенно задълженията ви ще започнат да намаляват, докато на края ще трябва само да надзиравате останалите. Не смятате ли, че това ще бъде добра награда за тези няколко по-тежички години?

Да вземем сегашното ви положение. Какво бъдеще ви очаква? Нищо друго освен непосилна работа, докато умрете. Вашите деца ги очаква същата работа, и то само за хляба им, не повече. При такава организация откъде ще се появят бъдещите водачи и администратори? След двайсет години ще бъдете вече изхабен, но все още ще си влачите хомота — а децата ви ще бъдат селяндури. Ние ви предлагаме да застанете начело на хора, които ще работят за вас и които ще можете да предадете в наследство на вашите синове.

Изведнъж започнах да проумявам. Попитах удивено:

— Трябва ли да разбирам, че ми предлагате нещо като… феодална власт?

— А — каза той, — виждам, че наистина започвате да разбирате. Това, при сегашните условия, разбира се, е най-подходящият и естествен социален строй.

Нямаше никакво съмнение, че този човек ми предлагаше плана си абсолютно сериозно. Избегнах коментара, като отново повторих:

— Но тази земя просто не може да изхрани толкова много хора.

— Е, несъмнено няколко години ще трябва да ги храните главно със смляни трифиди. Доколкото виждам, от тази суровина недостиг няма да имате.

— С животински фураж! — възкликнах аз.

— Но хранителен — богат на важни витамини, доколкото знам. А и просяците, и особено слепите просяци, нямат право на избор.

— Вие сериозно ли ми предлагате да взема всички тези хора и да ги храня с животински фураж?

— Слушайте, мистър Мейсън, ако не бяхме ние, нито един от тези слепи хора нямаше да е жив сега. Нито пък децата му. Те трябва да слушат какво им казваме, да взимат каквото им даваме и да са благодарни, че го получават. Ако откажат това, което им предложим — тогава лека им пръст.

Реших, че за момента не е много благоразумно да му кажа какво мисля за философията му. Зададох му друг въпрос:

— Не мога да разбера… Кажете ми, каква роля играете вие и вашият Съвет във всичко това?

— Върховната власт и законодателството са съсредоточени в ръцете на Съвета. Той ще управлява. Освен това той ще контролира и въоръжените сили.

— Въоръжените сили! — тъпо повторих аз.

— Разбира се. Ще набираме войниците чрез мобилизация в, както ги нарекохте, феодалните владения. В замяна вие ще имате право да получавате помощ от Съвета в случай на външно нападение или вътрешни бунтове.

Почувствувах, че започвам да се задъхвам.

— Армия! Естествено става дума за малка подвижна полицейска част…?

— Виждам, че не сте осъзнали истинските размери на катастрофата, мистър Мейсън. Разбирате ли, бедствието не се е ограничило само в рамките на този остров. Това е по целия свят. Сега навсякъде цари все същият хаос — ако не беше така, досега щяхме да сме разбрали — и вероятно във всяка страна има по малко оцелели. Добре, оттук съвсем естествено следва, нали така, че първата страна, която стъпи отново на краката си и в която се въдвори ред, ще има възможността да въдвори ред и другаде. Смятате ли, че е редно да оставим някоя друга държава да направи това и да й позволим да се превърне в новата доминираща сила в Европа — а не е изключено и по-нататък? Естествено, че не. Наш национален дълг е да се изправим на крака колкото е възможно по-скоро и да си извоюваме този статут на водеща държава, за да можем да предотвратим всякаква опасна опозиция, насочена срещу нас. Оттук следва, че колкото по-скоро успеем да организираме сила, която ще бъде в състояние да потъпче всяка възможна агресия, толкова по-добре.

Няколко секунди в стаята цареше гробно мълчание. После Денис неестествено се разсмя.

— Всемогъщи боже! След като преживяхме всичко това, този човек идва и ни предлага да започнем война!

Торънс каза рязко:

— Изглежда, не съм се изразил много ясно. Думата „война“ е едно неоправдано преувеличение. Става въпрос само за омиротворяване и ръководене на племена, върнали се към примитивното беззаконие.

— Стига, разбира се, същата милосърдна идея да не е хрумнала и на тях — обади се Денис.

Почувствувах настойчивите погледи на Сюзън и Джозела. Джозела посочи към Сюзън и тогава разбрах причината.

— Чакайте да се разберем — казах аз. — Вие очаквате от нас тримата, които можем да виждаме, да поемем пълна отговорност за двайсет слепи възрастни и неопределен брой деца. Това ми се струва…

— Слепите не са съвсем безпомощни. Те могат да правят много неща, включително и за децата си, и да помагат при приготвянето на собствената им храна. При една добра организация голяма част от нещата могат да се сведат само до ръководство и надзор. Но вие, мистър Мейсън, ще бъдете двама — вие и жена ви, — а не трима.

Погледнах Сюзън, която седеше вдървено изправена. Беше облечена с костюмче и имаше червена панделка в косите. В очите й, скачащи ту върху мен, ту върху Джозела, се четеше настойчива молба.

— Трима — казах аз.

— Съжалявам, мистър Мейсън, нормата е десет души за единица. Момичето може да дойде в щаба. Ще й намерим някоя полезна работа, докато порасне достатъчно, за да й дадем собствена единица.

— За нас с жена ми Сюзън е като собствена дъщеря — казах рязко.

— Отново повтарям, съжалявам, но такива са разпоредбите.

Известно време го гледах. Той ми отвърна със същия продължителен поглед. На края казах:

— Ако това трябва да стане, вие поемате задължение към нея и държа да ми дадете твърда гаранция.

Чух няколко учудени изахквания. Торънс посмекчи малко тона си.

— Естествено ще ви дадем всички реално възможни гаранции.

Кимнах с глава.

— Нужно ми е време да обмисля нещата. Всичко това е съвсем ново за мен и ме сварва абсолютно неподготвен. За някои неща се сещам още в момента. Инструментите ми са пред износване. Да се намерят нови, неунищожени от ръждата, вече е много трудно. Освен това, както вървят нещата, съвсем скоро ще имам нужда и от силни работни коне.

— Въпросът с конете е много труден. В момента броят им е минимален. Известно време вероятно ще се наложи да използвате човешка сила.

— След това — проблемът с жилищата. Външните постройки и сега не отговарят на нуждите ни, а аз сам не бих могъл да построя нищо, даже и да използвам готови сглобяеми елементи.

— Тук мисля, че ще можем да ви помогнем.

Още двайсетина минути продължихме да обсъждаме подробностите. На края Торънс започна да проявява нещо като приветливост. После се отървах от него, като го изпратих да разглежда имението, воден от нацупената Сюзън.

— Бил, какво за бога…? — започна Джозела веднага щом вратата се затвори зад гърба на Торънс и придружвачите му.

Разказах й каквото знаех за него и методите му да се справя с трудните ситуации просто като стреля пръв.

— Изобщо не се учудвам — забеляза Денис. — Но знаете ли, това, от което се учудих в момента, е, че изведнъж започнах да изпитвам най-топли чувства към трифидите. Ако не бяха те, кой знае още колко подобни чудесии щяха да ни се случат досега. И ако те са единственият фактор, който може да спре връщането на крепостничеството — тогава да живеят трифидите!

— Цялата тази работа е просто абсурдна — казах аз. — Това никога не може да стане. Как можем ние с Джозела да се грижим за една такава тълпа и в същото време да се борим с трифидите? Но — добавих — ситуацията е такава, че едва ли бихме могли да кажем твърдо „не“ на предложение, отправено ни от четирима въоръжени мъже.

— Но тогава ти не си…?

— Мила моя, ти наистина ли си ме представяш в ролята на феодал, който с камшик подкарва пред себе си своите роби и крепостни селяни? Даже и да предположим, че трифидите не са ни премачкали дотогава.

— Но ти каза…

— Слушай сега. Вече се стъмва. Стана късно и те няма да могат да си тръгнат. Ще трябва да прекарат нощта тук. Предполагам, че идеята им е утре да вземат Сюзън с тях, за да е сигурна гаранция за доброто ни поведение. А могат да оставят и един-двама от ония да ни следят. Е, струва ми се, че не можем да допуснем това, как мислиш?

— Не, но…

— Ето какво. Надявам се, успях да го убедя, че започвам да възприемам идеята му. След малко ще им дадем вечеря, която би могла да се възприеме като знак за взаимно разбирателство. Пригответе хубава храна. Всички да ядат много. Нахранете обилно и децата. Извадете най-хубавите ни напитки. Погрижете се Торънс и хората му да пият много, но вие добре внимавайте. Към края на вечерята ще изчезна за известно време. Ти ще поддържаш настроението така, че отсъствието ми да не се забележи. Ако искаш, пускай им мръсни песнички или нещо такова. И всички останали трябва да ги насърчавате във веселбата. И още нещо — никой не бива да споменава за Майкъл Бийдли и хората му. Торънс сигурно знае за колонията на остров Уайт, но мисли, че ние не знаем. А сега ми трябва една торба захар.

— Захар? — слисано повтори Джозела.

— Няма ли? Добре, тогава голяма тенекия мед. Мисля че и това ще свърши работа.

По време на вечерята всички изиграха ролите си с похвално старание. Ледът не само че се пропука, в същност той започна да се топи. В добавка към по-тривиалните напитки Джозела извади и от силната медовина, която сама беше приготвила. Тя също има голям успех. Когато незабелязано се оттеглих, пришълците бяха изпаднали в състояние на щастлива забрава.

Грабнах вързопа с одеяла и дрехи и пакета с храна, които предварително бях приготвил, и бързо пресякох двора в посока на навеса, където държахме всъдехода. Изтеглих с маркуч бензин от танкера, в която съхранявахме основния си запас от гориво, и напълних резервоара на всъдехода догоре. После насочих вниманието си към странното съоръжение на Торънс. С помощта на фенерче, захранвано от ръчно динамо, успях да намеря капачката на резервоара и да сипя вътре близо четвърт галон мед. Останалият мед от голямата тенекия изсипах в самия танкер.

Чувах как другите пееха в къщата. Явно празненството вървеше добре. Добавих към багажа във всъдехода противотрифидно снаряжение и някои дреболии, за които ми хрумна в момента, и се прибрах, за да се присъединя към веселбата. Когато най-после се отправихме към леглата си, разделихме се в атмосфера, в която и най-внимателният наблюдател не би открил нищо друго освен сълзлива добронамереност.

Изчакахме два часа, за да заспят дълбоко.

Луната беше изгряла и дворът се къпеше в бяла светлина. Бях забравил да смажа вратата на навеса и при всяко изскърцване тихо изругавах. Един след друг при мен дойдоха и останалите. Брентови и Джойс добре познаваха мястото и нямаха нужда от водач. След тях вървяха Джозела и Сюзън, които носеха децата. Дейвид проплака в съня си, но Джозела бързо запуши устата му с ръка. Все още с детето на ръце, тя седна на предната седалка. Настаних останалите отзад и затворих вратите. После седнах на шофьорското място, целунах Джозела и си поех дълбоко въздух.

Трифидите се бяха скупчили около вратата, както правеха винаги, когато за няколко часа ги оставяхме необезпокоявани.

С помощта на провидението всъдеходът запали веднага. Включих на първа, отбих, за да избягна съоръжението на Торънс, и се насочих право към вратата. Здравият калник с трясък я повлече. Гмурнахме се сред джунгла от тел и изпотрошени колове, премазвайки дузина трифиди по пътя си. Останалите яростно шибаха колата, когато минавахме покрай тях. После излязохме на пътя.

На един завой, от който долу в ниското се виждаше Шърнинг, спрях и изгасих мотора. Няколко прозореца на вилата ни вече светеха, а след малко блеснаха и фаровете на съоръжението, осветявайки цялата къща. Застърга стартер. Изтръпнах, когато двигателят запали, макар и да знаех, че няколко пъти превишавахме скоростта на тази трещяща измишльотина. Машината се затресе върху веригите си, за да се обърне към вратата. Но още преди да е завършила кръга, двигателят кихна и изгасна. Стартерът отново застърга. Стържеше раздразнено и безрезултатно.

Трифидите бяха открили, че вратата е паднала. На бледата лунна светлина и отблясъците от фаровете виждахме тромавата процесия на високите им силуети, които вече се клатушкаха из двора; други, прокрадвайки се покрай банкета на пътя, отиваха след тях…

Погледнах Джозела.

Тя изобщо не плачеше. Погледът й се спря върху мен, а после върху Дейвид, който спеше в ръцете й.

— Имам всичко, от което истински се нуждая. А някой ден ти ще ни върнеш при останалото, Бил.

— Когато собствената ти съпруга има доверие в теб, това е чудесно, но, скъпа… Не, по дяволите, никакво но. Аз наистина ще ви върна тук.

Излязох, за да почистя предницата на всъдехода от отломките и да избърша отровата от предното стъкло, за да мога да виждам, докато шофирам нататък, през веригата от хълмове, на югозапад.

Оттук моят разказ се присъединява към разказа на останалите. Ще го намерите в историята на колонията, чудесно описана от Елспет Кери.

Сега всичките ни надежди са фокусирани тук. Вече стана ясно, че от неофеодалния план на Торънс нищо няма да излезе, въпреки че част от неговите феодални владения все още съществуват и доколкото разбираме, жителите им водят мизерно и окаяно съществование зад своите огради. Но сега те са много по-малко, отколкото бяха. Периодично Айвън ни съобщава, че е прегазено от трифидите още едно имение и че след като са го унищожили, те са се разпръснали, за да вземат участие в други обсади.

Така че трябва да заживеем с мисълта, че съвсем сами ще се справяме със задачата, която ни предстои. Вярваме, че пътят е вече открит, но все още ни предстоят много изследвания и много работа, преди да настъпи денят, когато ние, нашите деца или техните деца ще пресечем тесните проливи и ще тръгнем на велик поход срещу трифидите, за да ги подложим на повсеместно изтребление, докато изтрием и последния от лицето на земята, която ни бяха отнели.