Денят на трифидите

Конференция

Според мен всички очакваха събранието да бъде нещо като кратък разговор. Просто уточняване на часове, инструкции за посоката, план за деня — подобни неща. Честно казано, изобщо не предполагах, че то ще ни даде толкова материал за размисъл.

Провеждаше се в малка аудитория, осветена за случай с помощта на батерии и автомобилни фарове. Когато влязохме, около половин дузина мъже и две жени, които, както изглежда, се бяха обявили за комитет, се съвещаваха зад катедрата. С удивление установихме, че в залата вече седяха около стотина души. Младите жени преобладаваха. Броят им в отношение с другите беше около четири към едно. Докато Джозела не ми обърна внимание, не бях забелязал колко малко от тях можеха да виждат.

Високата фигура на Майкъл Бийдли се открояваше сред съвещаващата се група. Близо до него разпознах и Полковника. Останалите ми бяха непознати с изключение на Елспет Кери, която беше заменила фотоапарата си с бележник, най-вероятно в полза на бъдещите поколения. Вниманието на всички беше насочено към възрастен мъж с грозновато, но благо лице, който носеше очила със златни рамки, а хубавата му бяла коса беше с артистична дължина. Всички като че ли бяха малко разтревожени за него.

Другата жена в групата беше почти момиче — някъде около двадесет и две — двадесет и три годишна. Тя не изглеждаше никак щастлива, че се намира на това място, и от време на време нервно хвърляше към залата притеснени погледи.

Влезе Сандра Телмонт с голям лист в ръката. Тя го изучава известно време, после бързо разпръсна членовете на комитета и ги настани по столовете. С махване на ръката посочи катедрата на Майкъл и събранието започна.

Той стоеше леко приведен и докато чакаше да се въдвори тишина, наблюдаваше аудиторията с печалните си очи.

— Много от нас — започна Майкъл — сигурно все още са зашеметени от тази ужасна катастрофа. Със светкавична бързина изчезна светът, който така добре познавахме. Някои може би си мислят, че това е краят на всичко. Не, не е краят. Но веднага ще кажа на всички ви, че може да бъде краят — ако го допуснем.

Колкото и да са поразителни размерите на бедствието — път за спасение все още има. Може би точно сега трябва да си припомним, че ние не сме единствените свидетели на такава огромна катастрофа. Независимо че до нас са достигнали само митове, няма съмнение, че някога много отдавна в историята на човечеството е имало Велик потоп. Тези, които са оживели, трябва да са били свидетели на не по-малка катастрофа, а в някои отношения дори по-ужасна. Но те не са си разрешили да изпаднат в отчаяние: трябвало е да започнат отново — както отново можем да започнем и ние.

Ако решим, че трагедията е непреодолима, и изпаднем в самосъжаление, нищо няма да успеем да построим. Затова най-добре е да изхвърлим тези чувства веднага: защото сега ние трябва да се превърнем именно в строители.

И още нещо. За да намаля градуса на всякакви романтични емоции, бих желал да ви припомня, че това, даже в този момент, не е най-страшното, което можеше да ни се случи. Моят живот, а вероятно и животът на много от вас премина в очакване на нещо много по-лошо. И аз все още вярвам, че ако това не се беше случило, онова, най-лошото, щеше да се случи.

От 6 август 1945 година шансовете на човечеството за оцеляване застрашително намаляваха. Между другото, само преди два дни те бяха по-малки, отколкото в този момент. Ако желаете да драматизирате, използвайте за материал годините, последвали 1945, когато пътеката на безопасността започна да се стеснява, докато стигна размерите на тънко въженце, по което трябваше да се движим със съзнателно затворени очи, за да не виждаме бездната под краката си.

Във всеки един момент през тези години фаталното подхлъзване можеше да стане. Просто чудо е, че не стана. А двойно по-голямо чудо е, че това крепене можеше да продължава още години.

Рано или късно обаче щяхме да се подхлъзнем. И тогава нямаше да има значение дали причината е била злонамереност, небрежност или проста случайност: равновесието щеше да се наруши и силите на унищожението да се развихрят.

Колко страшно е това — не знам. Колко страшно би могло да бъде — просто можеше да няма оцелели: можеше да няма планета…

А сега сравнете всичко това с нашето положение. Земята е непокътната, ненаранена и все още плодородна. Тя може да ни дава храна и суровини. Притежаваме хранилища със знания, които могат да ни научат да направим всичко, което го е имало и преди, въпреки че по-добре ще бъде да забравим за някои неща. А освен това имаме средства, здраве и сили, за да започнем да строим отново.

Речта му не беше дълга, но имаше ефект. Тя вероятно накара доста от слушателите да почувствуват, че може би, в крайна сметка, те действително се намират в началото на нещо, отколкото на края на всичко. И въпреки че той не предложи нищо по-конкретно освен обобщения, когато седна, вниманието в залата беше значително повишено.

Полковника, който го последва, говори практично и се придържаше към фактите. Припомни ни, че по здравословни съображения се налагало да се изнесем от застроените области колкото е възможно по-скоро, след като си набавим необходимите ни неща — което се очаквало да стане към 12:00 часа на следващия ден. Почти всичко от първа необходимост, както и някои допълнителни вещи, които биха ни осигурили едно разумно и удобно съществование, вече били набавени. Съобразявайки се със запасите, целта ни трябвало да бъде да си осигурим максимална независимост от външни източници, по възможност поне за една година. През този период сме щели да живеем практически като при обсада. Несъмнено, имало още много неща освен тези в списъците, които бихме желали да вземем, но те трябвало да почакат, докато здравните органи (тук момичето от комитета силно се изчерви) не решат, че е безопасно някои групи да напуснат изолацията и да ги донесат. Що се отнасяло до местоположението на това изолирано място, комитетът доста дълго обмислял въпроса и взимайки под внимание изискванията за компактност, независимост и уединение, стигнал до извода, че най-подходящ за нашите цели щял да бъде някой провинциален училищен пансион или, ако не успеем да намерим такъв, някоя голяма селска къща.

Дали комитетът все още не се беше спрял на конкретното място, или твърдо залегналото у военния убеждение, че тайната има някаква особена стойност, беше причината Полковника да пропусне да назове мястото или поне приблизителното му местоположение, но без съмнение този факт беше най-фаталната грешка, допусната тази вечер. Тогава обаче точно този начин на поведение още повече усили чувството за сигурност.

След като той седна, Майкъл се изправи отново. Той окуражи момичето с няколко думи, а после ни я представи. Една от най-големите ни тревоги, каза той, беше, че между нас няма нито един с медицинско образование, ето защо с огромно облекчение той приветствува мис Бер. Вярно е, че тя не притежава титли и впечатляващи дипломи, но в действителност е сестра с висока медицинска квалификация. Той лично смята, че наскоро придобитите знания може да се окажат по-полезни от титлите, получени преди много години.

Момичето, отново изчервявайки се, каза няколко думи, в смисъл че е твърдо решена да изпълнява задълженията си съвестно, и завърши някак неочаквано със съобщението, че преди да напуснем залата, всички ще бъдем имунизирани против най-различни работи.

Дребен, приличен на врабец мъж, чието име не успях да доловя, започна да навива, че здравето на всеки един от нас е грижа на всички и че ако някой има макар и най-слабо подозрение, че се разболява, трябва да съобщи незабавно, тъй като последствията от някоя заразна болест сред нас щели да бъдат много сериозни.

Когато той свърши, Сандра се изправи и представи и последния от групата, който щеше да говори. Доктор Е. Х. Ворлъс, доктор на науките от Единбург, професор по социология от Кингстънския университет.

Беловласият старец се приближи до катедрата. Поседя няколко секунди, подпрял върховете на пръстите си върху нея и свел глава, като че я изучаваше. Седящите зад него го наблюдаваха внимателно и даже някак разтревожено. Полковника се наведе и прошепна нещо на Майкъл, който кимна, без да сваля очи от Доктора. Старецът вдигна поглед. Прекара ръка през косата си.

— Приятели — каза той, — мисля, че спокойно мога да претендирам, че съм най-възрастният сред вас. Близо седемдесет години съм научавал, а се е налагало и да забравям, много неща — въпреки че не чак толкова, колкото ми се е искало. Но ако през този дълъг период на изучаване на хорските обичаи нещо ме е поразявало повече от тяхната устойчивост, това е тяхното разнообразие.

И действително, прави са французите, като казват „Autres temps, autres moeurs“11. Всички трябва да разберем, ако се замислим, че това, което в едно общество се смята за добродетел — в друго може да се смята за порок; че ако на нещо тук се мръщят — на друго място могат да го хвалят; че обичаи, заклеймявани в една епоха, са оправдавани в друга. И второто нещо, което трябва да разберем е, че всяко общество и всяка епоха са твърдо убедени в моралната правота на своите собствени порядки.

При положение, че много от тези порядки си противоречат, очевидно е, че те не могат всичките да бъдат „правилни“ в абсолютен смисъл. Единственото мнение, което можем да изкажем по техен адрес, ако изобщо имаме право на мнение, е, че за дадено общество в даден период те са били „правилни“. Може би те все още са, но много често се оказва, че не са и че обществата, които продължават да им се подчиняват сляпо, без да се съобразяват с изменилите се обстоятелства, правят това в своя вреда, което може да доведе до пълната им разруха.

Изглежда, слушателите не можеха да разберат къде ще ги изведе този увод. В залата настъпи раздвижване. Болшинството от тези хора бяха свикнали, когато чуят подобно нещо, веднага да изключат радиоапаратите си. Сега се чувствуваха като в капан. Ораторът реши да се изясни:

— Така — продължи той — ние не можем да очакваме, че ще намерим едни и същи форми на поведение, нрави и обичаи в едно бедно индийско селце, крепящо се на ръба на гладната смърт, и, да речем, в Мейфеър12. По същия начин народът на някоя топла страна ще имат огромни различия по въпроса за основните добродетели. С други думи, различните условия водят до различни морални норми.

Говоря ви тези неща, защото светът, който познавахме, загина — изчезна завинаги. Условията, които са оформяли и са ни учили на нашите морални норми, изчезнаха заедно с него. В момента нашите нужди са различни и целите ни също трябва да бъдат различни. Ако искате пример, ще ви припомня само, че всички ние прекарахме този ден, без да имаме никакви угризения на съвестта, в занимания, които само преди два дни щяхме да определим като кражба с взлом. С разчупването на старата форма се налага да намерим такъв начин на живот, който е най-подходящ за новата. Ние не само трябва да започнем да строим отново, трябва да започнем и да мислим отново, което е много по-трудно и далеч по-неприятно.

Физическите възможности на човека да се адаптира към различни среди се оказаха изключителни. Но всяко едно общество формира съзнанието на своята младеж по калъп, като за спойващ елемент използва предразсъдъците. Резултатът е едно изключително твърдо вещество, способно да устои на въздействието даже на много вродени тенденции и инстинкти. По този начин беше възможно да се създаде човек, който ще се опълчи срещу вроденото си чувство за самосъхранение и доброволно ще рискува живота си в името на някакъв идеал, но по този начин беше създаден и дръвникът, който е сигурен във всичко и винаги знае кое е „правилно“.

Съобразно с това, което е пред нас, ще трябва да се разделим с много от старите си предразсъдъци или радикално да ги изменим. Трябва да приемем и съхраним само един основен предразсъдък и той е, че расата трябва да се запази. На тази мисъл трябва да бъде подчинено всичко останало. Поне за известно време. Всичко, което вършим, трябва да го вършим с мисълта: „Това ще помогне ли на расата да оцелее, или ще й попречи?“ И ако ще помогне, трябва да го направим, независимо че може да е в противоречие с идеите, с които сме били възпитани. Ако ли не — трябва да го избегнем, даже това да е в разрез с предишните ни понятия за дълг, ако щете за правда.

Няма да е лесно. Старите предразсъдъци умират много трудно: простият човек разчита на подкрепата на правилата и принципите. По същия начин на тях разчита и страхливият, и умствено ленивият — и всички ние, въпреки че ни е трудно да го повярваме. Сега, когато организацията загина, нашите учебници за поведение вече не дават верни отговори. Ние трябва да имаме моралната смелост да мислим и планираме самостоятелно.

Той замълча и замислено изгледа слушателите си.

После каза:

— Едно нещо трябва да ви е съвсем ясно, преди да решите дали да се присъедините към нашето общество, или не. И то е, че всеки един от нас, който се захваща с тази работа, ще има своя задача. Мъжете трябва да работят, жените да раждат деца. Ако не можете да се съгласите с това условие, за вас място в нашето общество няма.

След кратък интервал, преминал в гробно мълчание, той добави:

— Можем да си позволим да поддържаме ограничен брой жени, които не виждат, защото те ще раждат деца, които виждат. Но не можем да си позволим да поддържаме мъже, които не виждат. При това положение в нашия нов свят децата стават много по-важни от съпрузите.

След последните му думи тишината продължи няколко секунди, а после изолираният шепот бързо прерасна във всеобщо бръмчене.

Погледнах Джозела. За мое удивление видях, че се усмихва дяволито.

— Какво смешно намираш в това? — запитах я малко рязко.

— Най-вече изражението върху лицата на хората — отговори тя.

Трябва да призная, че имаше право. Огледах залата и на края спрях погледа си върху Майкъл. Очите му шареха насам-натам. Опитваше се да прецени реакцията на хората.

— Майкъл изглежда малко разтревожен — забелязах.

— Има защо — каза Джозела. — Виж, ако Бригъм Янг13 беше успял в средата на деветнайсети век, сега неговата задача щеше да е по-лесна.

— Колко си груба понякога. Знаеше ли за това предварително?

— Не, но не съм чак толкова загубена. Освен това, докато те нямаше, някой докара един автобус, пълен с тези слепи момичета. Всички са от някакъв пансион. И тогава се запитах защо е трябвало да ги докарват чак оттам, когато само съседните няколко улици са пълни с хиляди като тях. Очевидно отговорът е, че: първо — това че са били слепи от преди, означава, че са обучени да вършат някаква работа, и второ — всички са девойки. Не беше кой знае колко трудно да си направя съответния извод.

— Хм — казах аз, — предполагам, че зависи кой как гледа на нещата. Трябва да призная, че не бих се сетил. Ти…?

— Ш-ш-ш-ш-т — каза Джозела. В залата отново се беше възцарила тишина.

Беше се изправила висока тъмнокоса жена, с младолико, но решително изражение. Преди да заговори, имах чувството, че устата й не е създадена да се отваря, но след малко установих, че съм се лъгал.

— Трябва ли да разбирам — запита тя, използвайки за целта някакъв особен металически глас, — трябва ли да разбирам, че последният оратор проповядва свободната любов?

И седна с непоклатима решителност.

Докато я наблюдаваше, доктор Ворлъс приглаждаше косата си.

— Мисля, че дамата би трябвало да е наясно, че аз изобщо не съм споменавал думата „любов“ — свободна, купена или заменена. Ще бъде ли така любезна да зададе въпроса си по-ясно?

Жената отново се изправи.

— Струва ми се, че ораторът добре ме е разбрал. Въпросът ми е, дали ни предлага премахване на закона за брака?

— Законите, които познавахме досега, бяха премахнати от обстоятелствата. Сега ние сами трябва да създадем закони, отговарящи на новите условия, и ако се наложи — да ги приложим насила.

— Да, но все още съществуват божият закон и законите на благоприличието.

— Госпожо, Соломон е имал триста — или май бяха петстотин жени? — но очевидно бог не е имал нищо против този факт. Всеки мюсюлманин смята, че спазва най-строга порядъчност, като има по три жени. Това е въпрос на местни обичаи. Какви ще бъдат нашите закони по тези и по други въпроси, ще решим по-късно, но така, че решението да е от максимална полза за обществото.

Старият професор продължи:

— След дълги разисквания комитетът реши, че ако ще трябва да строим нов порядък, без да изпаднем във варваризъм — а такава опасност реално съществува, — то тези, които желаят да се присъединят към нас, трябва да поемат известни задължения.

Никой от нас не може да си възвърне условията, които загубихме. Това, което предлагаме, е живот, изпълнен с труд в най-добрите условия, които можем да създадем, и щастието, което ще дойде след победата в неравната борба с трудностите. В замяна искаме само сътрудничество и плодотворна дейност. Но никого не насилваме. Сами имате право на избор. Тези, на които не се нрави предложението ни, имат пълната свобода да отидат другаде и образуват своя община, на начала по техен вкус.

Но аз бих ви замолил да си помислите много внимателно притежавате ли, или не разрешително от бога да лишите всяка една жена от щастието да изпълни естествената си функция.

Последва несвързана дискусия, в която често се стигаше до подробности и хипотези, на които все още не можеше да се даде отговор. Но никой не направи опит да я прекъсне. Колкото повече я обсъждаха, толкова по-малко странна щеше да им се струва идеята.

Ние с Джозела се приближихме до масата, където сестра Бер беше разположила принадлежностите си. След като ни убодоха по няколко пъти, върнахме се отново да слушаме препирните.

— Колко от тях мислиш, че ще решат да дойдат с нас? — попитах аз.

— До сутринта почти всички — отговори Джозела.

Съмнявах се. Прекалено много се питаше и възразяваше. Тя каза:

— Ако ти беше жена и трябваше да прекараш тази вечер час-два, преди да заспиш, в размисъл дали да избереш между това да имаш деца и една организация, която да се грижи за теб, или да останеш верен на някакъв принцип, който най-вероятно означава никакви деца и никой, който да се грижи за теб, смятам, че нямаше много дълго да се двоумиш. В края на краищата повечето жени, така или иначе, искат да имат деца. Съпругът е просто нещо, което доктор Ворлъс би нарекъл локалното средство за целта.

— Това ми звучи доста цинично.

— Ако действително смяташ, че това е цинично, изглежда, си много сантиментален. Аз ти говоря за истинските жени, а не тези от измисления свят на фото-киномоделите.

— О — казах аз.

Джозела поседя замислено известно време и постепенно се намръщи. На края каза:

— Това, което ме вълнува, е по колко ли очакват? Аз, разбира се, обичам децата, но естествено трябва да има някаква граница.

Разискванията, които хаотично продължаваха вече повече от час, постепенно започваха да затихват. Майкъл помоли всички, които желаят да се присъединят към този план, да оставят имената си до десет часа на другия ден в кабинета му. Полковникът каза всички, които умеят да карат камион, да му се обадят до 7:00, и събранието приключи.

Ние с Джозела излязохме навън. Вечерта беше мека. Прожекторът на кулата отново с упование пробождаше небето. Луната току-що беше излязла иззад покрива на музея. Намерихме някаква ниска ограда, седнахме на нея и се загледахме в сенките на „Скуеър гардън“, заслушани в лекото шумолене на вятъра в клоните на дърветата. Почти безмълвно всеки пушеше цигарата си. Когато свърших моята, хвърлих я настрани и дълбоко поех въздух.

— Джозела — казах аз.

— М-м? — отговори тя все още потънала в собствените си мисли.

— Джозела — отново започнах аз, — ъ-ъ-ъ, тези деца. Аз ъ-ъ-ъ ще съм ужасно горд и щастлив, ако те са не само твои, но и мои.

За миг тя остана неподвижна и безмълвна. После обърна главата си към мен. Русите й коси искряха на лунната светлина, но лицето и очите й бяха в сянка. Чаках, а сърцето така лудо биеше в гърдите ми, че почти ми прилошаваше. С учудващо спокойствие тя отговори:

— Благодаря ти, Бил, скъпи, за мен това също ще бъде щастие.

Въздъхнах. Сърцето ми обаче не се беше успокоило кой знае колко, защото забелязах, че ръката ми трепереше, когато поемах нейната. В този момент не можех да кажа нищо повече. Джозела обаче можеше:

— Но сега това вече не е толкова просто.

Стреснах се.

— Какво искаш да кажеш?

Джозела отговори, обмисляйки думите си:

— Според мен, ако аз бях на мястото на тези хора — тя кимна по посока на кулата, — щях да въведа правило. Щях да разделя жените на групи и да задължа всеки мъж, когато се ожени за момиче, което вижда, да взима и по две слепи момичета. Съвсем сигурна съм, че точно това щях да направя.

Взрях се в лицето й, скрито в сянката.

— Мисля, че не говориш сериозно — запротестирах аз.

— Боя се, че съм съвсем сериозна, Бил.

— Но виж какво…

— Не смяташ ли, че може би и те имат някаква подобна идея — от това, което казаха?

— Нищо чудно — съгласих се. — Но ако те въведат правилото — това е едно, а аз не мога да разбера…

— Искаш да кажеш, че не ме обичаш достатъчно, за да вземеш още две жени?

Преглътнах. После и аз възнегодувах.

— Слушай, всичко това е налудничаво. Не е естествено. Това, което предлагаш.

Джозела вдигна ръка, за да млъкна.

— Изслушай ме, Бил. Знам, че отначало звучи малко шокиращо, но в това няма нищо налудничаво. Всичко е съвсем ясно — но не е много просто. Всичко това — тя посочи с ръка наоколо — ме промени. Като че ли изведнъж започнах да виждам нещата различно. И едно от нещата, което мисля, че виждам, е, че тези от нас, които оцелеят, ще са много по-свързани един с друг, много по-зависими един от друг, по-скоро нещо като… като племе.

През целия ден, докато обикаляхме, виждах нещастни хора, които ще умрат много скоро. И непрекъснато си повтарях: „Господи, какъв късмет!“ А после си казах: „Но това е чудо! Аз с нищо не съм заслужила повече от тези хора. Но то се случи. И ето, аз съм жива и трябва да го оправдая.“ Някак си това ме накара да се почувствувам толкова близо до хората, както никога преди. И оттогава непрестанно се чудя какво мога да направя, за да помогна на някои от тях.

Разбираш ли, Бил, ние трябва да направим нещо, за да оправдаем чудото. Аз можех да бъда едно от тези слепи момичета: ти можеше да бъдеш един от тези блуждаещи мъже. Ние не сме в състояние да направим нищо голямо. Но ако се опитаме да се грижим за няколко от тях и ги направим щастливи според силите си, може би малко ще се отблагодарим — ще заплатим една нищожна частичка от дълга си. Разбираш какво искам да кажа, нали, Бил?

Премислях думите й минута, а може и повече.

— Смятам, че това е най-странният аргумент, който чух днес, не, може би, който изобщо съм чувал. И все пак…

— И все пак съм права, нали. Бил? Знам, че съм права. Опитах се да се поставя на мястото на едно от тези слепи момичета и знам. Ние държим техния шанс за максимално пълноценен живот, поне на някои от тях. Ще им го дадем ли като част от нашата благодарност, или ще им го отнемем заради предразсъдъците, с които сме били възпитани? Ето докъде се свежда всичко.

Мълчах известно време. Нито за момент не се съмнявах, че Джозела е убедена във всяка дума, която каза. Спомних си как действуват такива решителни жени като Флорънс Найтингейл14 и Елизабет Фрай15. С такива жени нищо не можеш да направиш — и много често се оказва, че разрушителните им идеи, в крайна сметка, са били правилни.

— Добре — промълвих най-после. — Ако смяташ, че така трябва да бъде. Надявам се обаче…

Тя ме прекъсна.

— О, Бил, знаех, че ще разбереш. О, как се радвам, толкова се радвам. Направи ме толкова щастлива.

След известно време.

— Надявам се — започнах отново аз.

Джозела ме потупа по ръката.

— Изобщо не бива да се тревожиш, мили. Аз ще избера две хубави, разумни момичета.

— О — казах аз.

Седяхме на стената, хванати за ръце, и гледахме изпъстрените със сенки дървета — но почти не ги забелязвахме или поне аз не ги забелязвах. После в сградата зад нас някой пусна грамофон. Разнесоха се звуците на Щраусов валс. Музиката изпълни празния двор с болезнена носталгия. За миг улицата пред нас се превърна във въображаема бална зала. Вихър от цветове и призрачна луна вместо кристален полилей.

Джозела се плъзна по земята. С протегнати ръце, с потрепващи пръсти и китки, с люлеещо се тяло, тя танцуваше лека като перушинка в голям кръг от лунна светлина. Приближи се до мен. Очите й искряха. Ръцете й ме канеха.

И ние танцувахме на ръба на едно неизвестно бъдеще, под звуците от ехото на едно изчезнало минало.