Денят на трифидите

С надежда на път

Дребни несполуки ми отровиха сутринта. Отначало влезе вода в карбуратора. После се заблудих и изминах десетина мили на север, мислейки, че се движа в западна посока. А още преди да успея напълно да коригирам курса, се появи повреда в запалителната система и трябваше да спра на някакъв пуст баир, отдалечен на много мили от всичко. Дали причината беше в тези закъснения, или реакцията и без това си беше съвсем естествена, не знам, но във всеки случай ведрото настроение, с което бях тръгнал, силно се помрачи. Докато успея да отстраня повредата, стана един часът и времето се проясни.

Слънцето изгря. Всичко изглеждаше бодро и освежено, но даже и това, даже и фактът, че следващите двайсет мили нищо не ми се случи, не бяха в състояние да подобрят мрачното настроение, което все по-силно ме обземаше. Сега, когато в истинския смисъл на думата бях съвсем сам, не можех да противодействувам на чувството за самота. И изпитвах същото, което бях изпитвал в деня, когато се разделихме, за да търсим групата на Майкъл Бийдли, само че два пъти по-силно… До този момент винаги бях възприемал самотата като нещо неприятно, като липса на компания и, разбира се, като нещо временно… В този ден разбрах, че тя означава нещо много повече. Това е чувство, което може да подтиска и смазва, да изкривява реалността и да си прави лоши шеги с разума. Нещо, което враждебно се спотайва наоколо, опъва до скъсване нервите от страхове и нито за миг не те оставя да забравиш, че няма кой да ти помогне, няма кой да се загрижи за теб. Човек се чувствува като нищожен атом, запилян нейде в огромното пространство, а самотата чака своя случай, за да го насели със страхове, и то страхове ужасни — в същност точно това тя се опитваше да направи и с мен; и точно това човек никога не трябва да допуска…

Да лишиш едно стадно същество от себеподобните му означава да го осакатиш, да се опълчиш срещу природата му. Затворникът и отшелникът знаят, че някъде отвъд стените на техните затвори стадото съществува и те са част от него. Но когато стадото вече го няма, за стадното същество вече няма живот. Сега то не е част от цялото, то е някаква странна единица без собствено място в този свят. И ако в такъв момент човек не се вкопчи здраво в разума си, тогава действително е загубен; и то загубен така цялостно, така ужасяващо, че състоянието му може да се сравни само с нервната конвулсия на крайниците във вече мъртвия организъм.

Сега ми бяха нужни много повече усилия от преди. И единствено надеждата, че на края на пътуването си ще намеря другар, ме възпираше да не обърна обратно и потърся облекчение в присъствието на Коукър и останалите.

Гледките, които виждах по пътя си, нямаха нищо общо с това. И макар че някои от тях бяха ужасяващи, вече бях претръпнал към подобни неща. Ужасът от тях беше изчезнал, по същия начин както изчезва в историята ужасът, витаещ над големите бойни полета. Нито пък вече възприемах тези неща като част от огромна покъртителна трагедия. Една борба беше обзела съществото ми в момента, един личен конфликт с вродените инстинкти на моя вид. Това бе продължителна защитна реакция, чийто край беше предварително обречен на провал. Дълбоко в сърцето си бях убеден, че няма да издържа дълго сам.

За да отвлека мислите си от това, карах по-бързо, отколкото трябваше. В някакво малко градче, чието име забравих, завих зад един ъгъл и налетях право върху някакъв фургон, който беше запречил цялата улица. За щастие здравият ми камион се отърва само с няколко драскотини, но двете возила успяха да се заклещят така дяволски сполучливо, че да ги разделя — сам и на това тясно място — се оказа една мъчителна операция. Разрешаването на този проблем ми струваше цял час, но пък насочи мислите ми към много по-практични неща.

След това се движех далеч по-предпазливо с изключение само на няколко минути след като бях навлязъл в Ню Форист. Причината беше, че през дърветата успях да зърна хеликоптер, който кръжеше на не много голяма височина. Изчислих, че трябваше да пресече пътя ми някъде доста пред мен. За нещастие дърветата растяха съвсем близо до шосето и сигурно го правеха абсолютно невидимо от въздуха. Натиснах силно газта, но когато стигнах до по-откритото пространство, хеликоптерът се беше превърнал в точка, която бързо се отдалечаваше на север. Но въпреки всичко като че самото му съществуване приповдигна духа ми.

Няколко мили по-нататък пресякох малко селце, стройно подредено около една триъгълна поляна. На пръв поглед тази смесица от сламените покриви и червените керемиди на къщурките, тези потънали в цветя градинки ми се сториха очарователни като на картинка. Но това не ме накара да се заглеждам по-отблизо в дворовете, покрай които минавах; чуждите форми на трифидите нелепо се извисяваха над цветята в твърде много от тях. Почти бях излязъл от селото, когато от една от последните къщи изскочи дребна фигурка и се затича срещу мен, размахвайки и двете си ръце. Спрях, огледах се за трифиди — това вече ми беше станало рефлекс, — взех пушката и слязох от камиона.

Детето беше облечено в синя памучна рокличка, бели чорапки и сандалки. Изглеждаше ми около девет-десет годишно. Красиво малко момиченце — това личеше даже и сега, въпреки че тъмнокафявите й къдрици бяха несресани, а лицето й размазано от сълзи. Тя ме задърпа за ръкава.

— Моля ви, моля ви, елате да видите какво стана с Томи — настойчиво каза детето.

Стоях и я гледах изумено. Ужасната самота, която бях изпитвал през целия ден, изчезна. Като че ли съзнанието ми изхвръкна от ковчега, който сам му бях оковал. Исках да я грабна и да я притисна до себе си. Чувствувах, че сълзи напират в очите ми. Протегнах й ръката си и тя я пое. Заедно влязохме в градината, откъдето беше дошла.

— Томи е там — каза тя и посочи с пръст. Малко момченце, около четиригодишно, лежеше на миниатюрната моравка сред цветните лехи. Само един поглед ми беше достатъчен, за да разбера защо е там.

— Онова нещо го удари — каза момиченцето. — Удари го и той падна. Искаше да удари и мен, когато се опитвах да му помогна. Ужасно нещо!

Огледах се и забелязах върха на един трифид, който се издигаше над градинската ограда.

— Запуши си ушите, защото ще гръмна — казах й аз.

Тя ги запуши и аз отнесох върха на трифида.

— Ужасно нещо — повтори детето. — Мъртво ли е вече?

Тъкмо се канех да потвърдя, когато трифидът затрака с пръчици по стеблото си, точно както беше направил онзи в Стиипъл Хъни. Натиснах и втория спусък, както тогава, за да го накарам да млъкне.

— Да — казах аз. — Сега вече е мъртво.

Отидохме при момченцето. Огнената следа от жилото ярко се открояваше върху бледата му бузка. Нещастието трябва да беше станало преди няколко часа. Тя коленичи до него.

— Безсмислено е — казах й нежно.

Детето ме погледна с нови сълзи, бликнали в очите.

— Томи също ли е мъртъв?

Клекнах до нея и поклатих глава.

— Страхувам се, че е така.

След малко тя каза:

— Горкият Томи! Ще го погребем ли — както погребахме кученцата?

— Да.

Единственият гроб, който изкопах в това повсеместно нещастие — и той беше много малък. Момиченцето набра букетче цветя и го постави отгоре. После се качихме на камиона и потеглихме.

Казваше се Сюзън. Много отдавна, както й се струваше, нещо се случило с майка й и баща й и те вече не можели да виждат. Баща й излязъл, за да се опита да потърси помощ, и повече не се върнал. По-късно излязла майка й, като изрично забранила на децата да напускат къщата. Когато се върнала, тя плачела. На следващия ден отново излязла: този път не се върнала. Децата изяли всичко, което могли да намерят, след което започнали да огладняват. На края Сюзън била толкова гладна, че нарушила забраната и отишла да потърси помощ от мисис Уолтън в магазина. Самият магазин бил отворен, но мисис Уолтън я нямало. Никой не дошъл, когато Сюзън извикала, затова тя решила да си вземе малко сладкиши, бисквити и бонбони и по-късно да каже на мисис Уолтън. Докато се връщала, видяла няколко от онези неща. Едно от тях се помъчило да я удари, но не могло да прецени ръста й и жилото минало над главата й. Това много я уплашило и остатъка от пътя до в къщи тя тичала. След това вече много внимавала с тези неща и през време на следващите си експедиции научила и Томи да бъде внимателен. Но Томи бил толкова мъничък, че просто не е могъл да види онова, което се е криело в съседната градина, когато излязъл да си играе тази сутрин. Сюзън се опитвала няколко пъти да стигне до него, но колкото и предпазлива да била, забелязвала как върхът на трифида започвал да потрепва и леко да се поклаща…

Около час по-късно реших, че е време да спрем за през нощта. Оставих детето в камиона, докато обиколя няколко къщи и избера подходяща за целта, а после седнахме да вечеряме заедно. Не разбирах много от малки момиченца, но това, изглежда, беше способно да унищожи неимоверни количества храна, признавайки си междувременно, че диетата, състояща се предимно от сладки, бисквити и бонбони, се оказала далеч не толкова задоволителна, колкото тя предполагала. След като с общи усилия я поизмихме и аз под нейно ръководство започнах умело да си служа с четката й за коса, резултатите започнаха да ме задоволяват. А тя от своя страна като че успя за известно време да забрави всичко, което се беше случило, в радостта си, че има с кого да говори.

Разбирах я. Аз самият изпитвах абсолютно същото. Скоро обаче, след като я бях сложил да си легне и слязох долу, чух хлипане. Върнах се отново при нея.

— Недей, Сюзън, недей. Знаеш ли, Томи в същност не е усетил никаква болка. Толкова бързо става всичко. — Седнах на леглото до нея и хванах ръката й.

— Не е само заради Томи — каза Сюзън. — А след Томи, когато нямаше никой, съвсем никой. Толкова се страхувах…

— Знам — казах й. — Наистина знам. Мене също ме беше страх.

Тя ме погледна.

— Но сега не ви е страх, нали?

— Не. И ти също не се страхуваш. Така че, виждаш ли, просто трябва да сме заедно и взаимно да си даваме смелост.

— Да — съгласи се сериозно тя. — Мисля, че така ще бъде добре…

После поговорихме още малко, докато накрая детето заспа.

— Къде отиваме? — попита на другата сутрин Сюзън, когато тръгвахме.

Казах й, че търсим една жена.

— А тя къде е?

В това не бях сигурен.

— Кога ще я намерим?

И тук информацията ми беше много незадоволителна.

— А хубава ли е?

— Да — казах аз, доволен, че най-после мога да дам по-определен отговор.

Това, по необясними причини, като че зарадва Сюзън.

— Добре — одобри тя и сменихме темата. Опитах се, заради нея, да заобикалям по-големите градове, но и извън тях беше невъзможно да се избягнат много неприятни гледки. След известно време престанах да се преструвам, че те не съществуват. Сюзън обаче ги наблюдаваше със същия безпристрастен интерес, с който разглеждаше и обикновения пейзаж. Те не я плашеха, въпреки че я озадачаваха и възбуждаха въпроси. И след като размислих, че светът, в който ще порасне, едва ли ще има нужда от прекалената изисканост и евфемизмите, с които аз бях възпитан, се стараех да коментирам всички тези ужаси и странности съвсем обективно. Това се оказа полезно и за мен.

Около пладне облаците се сгъстиха и отново заваля. Когато в пет часа спряхме точно пред Пулборо, дъждът все още се лееше.

— Накъде ще вървим сега? — попита Сюзън.

— Точно това — признах аз — е най-големият ни проблем. Някъде натам е — неопределено махнах с ръка в посока на веригата от хълмове, която прозираше в мъглата.

Напрягах се да си спомня какво още беше казала Джозела за мястото, но освен че къщата се намирала на северните склонове и впечатлението, с което бях останал, че била с изглед към ниска блатиста равнина, отделяща възвишенията от Пулборо, нищо друго не можех да се сетя. Сега, когато бях дошъл чак дотук, тези указания като че не бяха съвсем достатъчни: хълмовете се простираха на изток и на запад, докъдето погледът ми стигаше.

— Може би първото, което трябва да направим, е да се опитаме да открием дали отнякъде не се издига пушек — предложих аз.

— В този дъжд е ужасно трудно да се види каквото и да било — забеляза Сюзън практично и съвсем правилно.

След половин час дъждът послушно спря за малко. Слязохме от камиона и седнахме един до друг на една ограда. Известно време внимателно разглеждахме по-ниските склонове на възвишенията, но нито острите очи на Сюзън, нито моят бинокъл успяха да открият дим или следи от някаква дейност. После отново заваля.

— Гладна съм — каза Сюзън.

В този момент храната беше последното нещо, което ме интересуваше. Сега, след като бях толкова близо, нетърпението ми да разбера дали моето предположение е вярно, засенчваше всичко останало. Докато Сюзън все още се хранеше, изкачих се с камиона малко по-нагоре по хълма зад нас, за да разширя кръгозора си. В промеждутъците между пристъпите на пороя, при отслабваща светлина ние внимателно, но безрезултатно изучавахме другия край на долината. Цялата равнина беше безжизнена. Нищо не се помръдваше, с изключение на няколко овце и говеда и някой случаен трифид, който, поклащайки се, пресичаше нивата под нас.

По едно време ми хрумна идея и реших да сляза долу до селото. Не ми се искаше да вземам Сюзън, защото знаех, че мястото ще е много неприятно, но не можех да я оставя сама. Когато стигнахме, установих, че гледките я разстройваха много по-малко, отколкото мен. Децата имат различно понятие за ужасното, докато не ги научим от кои неща е най-уместно да се шокират. Подтиснатият бях само аз. Нещата, които я заинтригуваха, бяха много повече от тези, които я отблъскваха. А ако беше изпитала някаква печал, то тя изцяло се компенсира с радостта от един огненочервен копринен шлифер, с който се екипира, въпреки че й беше с няколко номера по-голям. Моите издирвания също бяха възнаградени. Върнах се в камиона натоварен с един фар, притежаващ качествата на малък прожектор. Бях го взел от един „Ролс-Ройс“, явно собственост на някоя знаменитост.

Инсталирах някак си това чудо на нещо като ос близо до страничния прозорец на кабината и го подготвих за включване. Когато всичко беше готово, не ми оставаше нищо друго освен да чакам да се стъмни и да се надявам, че дъждът ще понамалее.

Когато вече беше съвсем тъмно, дъждовните капки се бяха превърнали в случайни пръски. Включих фара и великолепен лъч прониза нощта. Бавно обръщах прожектора ту на една, ту на друга страна, като държах лъча на равнището на отсрещните хълмове и развълнувано се опитвах едновременно да наблюдавам цялата верига, за да зърна ответната светлина. Обходих височините десетина или повече пъти, като на края на всеки кръг изключвах прожектора за няколко секунди и напрегнато търсехме и най-малкия проблясък в тъмнината. Но всеки път нощта си оставаше катраненочерна. А после отново заваля — този път още по-силно. Насочих лъча право напред и зачаках, заслушан в барабаненето на капките върху покрива на кабината. Сюзън спеше, облегната на ръката ми. Измина цял час, преди барабаненето да премине в тих ромон и на края да спре. Когато отново зашарих отсреща с прожектора, Сюзън се събуди. Тъкмо бях завършил шестия кръг, когато тя извика:

— Гледай, Бил! Ето я! Ето я светлината!

Ръката й сочеше няколко градуса вляво от нас. Изгасих фара и проследих линията на пръста й. Трудно ми беше да се убедя. Ако не беше зрителна измама, беше нещо бледо, като далечното мъждукане на светулка. На всичкото отгоре още докато се взирахме, завесата на дъжда отново се спусна и когато най-после бинокълът беше в ръцете ми, вече нищо не се виждаше.

Не смеех да се помръдна. Страхувах се да не би светлината, ако изобщо това беше светлина, да не се вижда от по-ниско място. Още веднъж насочих лъча напред и зачаках търпеливо — доколкото това изобщо беше възможно. Измина почти още цял час, преди дъждът отново да спре. Още в същия миг изгасих прожектора.

— Светлина е! — извика Сюзън възбудено. — Гледай! Гледай!

Наистина беше светлина. И достатъчно ярка, за да премахне всичките ми съмнения, въпреки че и бинокълът не ми разкри никакви подробности.

Включих фара отново и предадох по морзовата азбука буквата „В“ — това беше единствената буква, която знаех, освен „SOS“, така че и тя трябваше да свърши работа. Другата светлинка премигна и после започна серия от къси и дълги светвания, които за съжаление нищо не ми говореха. Предадох две „В“-та за всеки случай, нанесох приблизителното местонахождение на светлината на нашата карта и запалих фаровете на камиона.

— Това ли е дамата? — попита Сюзън.

— Трябва да е тя — казах аз. — Трябва да е тя!

Пътуването беше мъчително. За да се пресече ниската блатиста равнина, трябваше да се хване пътят, който минаваше малко на запад от нас, и после отново да се тръгне на изток в подножието на хълмовете. Още не бяхме изминали и една миля, когато нещо окончателно скри светлинката от погледите ни и за да ни затрудни още повече в ориентирането из тъмните черни пътища, дъждът най-добросъвестно отново заваля. И тъй като сега нямаше кой да се грижи за дренажните шлюзи, някои ниви вече бяха наводнени, а на места водата заливаше и пътя. Поради всичко това се налагаше да шофирам с досадна предпазливост в момент, когато единственото ми желание беше да натисна газта до тенекия.

Щом достигнахме отсрещния край на долината, се отървахме от наводнените пътища, но и тук не напредвахме много по-бързо поради безбройните примитивни отклонения и най-невероятни завои. Трябваше да концентрирам цялото си внимание върху кормилото, докато детето се взираше в хълмовете, покрай които минавахме, търсейки отново да зърне изчезналата светлинка. Стигнахме мястото, където линията на моята карта пресичаше пътя, на който поне ми се струваше, че се намираме, а от нашата цел нямаше и следа. Опитах следващия завой нагоре по хълма, а след това ми беше необходим половин час, за да се върна отново на пътя от варницата, пред която се бях озовал.

После продължихме по долния път. И тук Сюзън забеляза, че нещо проблясва в клоните на дърветата от дясната ни страна. Следващият завой се оказа по-щастлив. Той ни извъртя по хълбока на хълма така, че пред погледа ни блесна малък ярко осветен прозорец на половин миля или повече по-нагоре от нас.

Но даже и тогава, даже с помощта на картата не беше лесно да намеря отсечката, която водеше към него. Криволичехме насам-натам, все още изкачвайки се на ниска предавка, но всеки път, когато зървахме прозореца, той беше малко по-близо. Пътят не беше правен за такива тежки камиони. На по-тесните места трябваше да се провираме между храсталаци и къпинаци, които драскаха отстрани на колата, като че ли се опитваха да ни спрат.

Но най-после някой размаха фенер на пътя пред нас. После се премести, за да ни покаже вратата. После остави фенера на земята. Приближих се на около един-два ярда от него и спрях. Още докато отварях вратата, внезапно ме заслепи светлина от джобно фенерче. Успях само да зърна някаква фигура в мушама, която лъщеше от дъжда.

Леко потрепване наруши наложения спокоен тон на гласа, който каза:

— Здравей, Бил. Много се забави.

Скочих от кабината.

— О, Бил. Не мога… о, скъпи, толкова се надявах… О, Бил — говореше Джозела.

Съвсем бях забравил за Сюзън, когато отгоре долетя глас:

— Глупчовци, ами вие целите се намокрихте. Защо не се целувате вътре?