Денят на трифидите

Среща

Когато се събудих, чух Джозела, която вече се движеше из кухнята. Часовникът ми показваше почти седем часа. Докато се обръсна с неприятната студена вода и облека, из апартамента вече се разнасяше миризмата на препечен хляб и кафе. Заварих я до примуса с тиган в ръка. От нея се излъчваше такова самообладание, че ми беше трудно да повярвам, че това е уплашената фигура от предната нощ. Освен това и държанието й беше съвсем практично.

— Страхувам се, че млякото ни ще бъде от консерва. Хладилникът е спрял. Но всичко друго е в добро състояние.

За момент ми беше трудно да си представя, че така подходящо облечената фигура пред мен е имала нещо общо с балното привидение от снощи. Беше се спряла на тъмносин скиорски костюм и бели вълнени чорапи, навити над здрави обувки. На тъмен кожен колан беше закачила красиво изработен ловджийски нож, а не посредственото оръжие, което бях й намерил предния ден. Не бях мислил как ли ще бъде облечена, но практичността на избора й далеч не беше единственото нещо, което ми направи впечатление, когато я видях.

— Мислиш ли, че е подходящо? — попита тя.

— Във висша степен — уверих я. После се огледах. — Ще ми се и аз да бях проявил такава предвидливост. Мъжкият всекидневен костюм не е най-подходящият тоалет за нашето положение.

— Да, би могъл да се справиш и по-добре — съгласи се тя, като хвърли откровен поглед върху измачкания ми костюм.

— Тази светлина снощи — продължи Джозела — идваше от кулата на Университета — или поне съм почти сигурна, че е оттам. Точно на същата линия не се забелязва нищо друго. Освен това ми се струва, че и разстоянието съвпада.

Огледах пуктината, която бях направил върху перваза. И тя действително, както казваше Джозела, сочеше право към кулата. Освен това забелязах и още нещо. Върху кулата от един и същи пилон се развяваха две знамена. Едното би могло да е забравено, но две — това беше съзнателна сигнализация. Дневният заместител на светлината. Докато закусвахме, решихме, че ще отложим за известно време изпълнението на нашата програма и че проучването на кулата ще е първата ни работа за деня.

След около половин час напуснахме апартамента. Както и очаквах, намерихме пикапа непокътнат. Паркиран по средата на улицата, той не беше привлякъл ничие внимание. Без да губим повече време, оставихме куфарите, които Джозела беше намерила, отзад при противотрифидните съоръжения и потеглихме.

По улиците имаше много малко хора. Вероятно умората и хладният въздух им бяха подсказали, че нощта е паднала, и те все още не се бяха измъкнали от нощните си убежища. А тези, които бяха останали, вече не се придържаха до фасадите на къщите, а до водосточните канали и повечето носеха тояжки или някакви дървета, с които, почуквайки по бордюра, осигуряваха пътя си. Това значително улесняваше придвижването им, за разлика от фасадите, където всеки вход или издатина беше препятствие, а почукването намаляваше броя на сблъскванията.

Ние с лекота следвахме пътя си и не след дълго завихме в „Стоър стрийт“, в дъното на която се издигаше университетската кула.

— Внимавай — каза Джозела, когато тръгнахме по празната улица. — Струва ми се, че нещо става около вратите.

Беше права. Когато наближихме, забелязахме, че в края на улицата се е събрала немалка тълпа. От предния ден изпитвахме отвращение към тълпите, затова завих в дясно по „Гауър стрийт“, изминах петдесетина метра и спрях.

— Какво, мислиш, става там? Да се опитаме ли да разберем, или да изчезваме? — запитах.

— Ще ми се да разберем — бързо отговори Джозела.

— Чудесно. И на мен — съгласих се аз.

— Познавам мястото — добави тя. — Зад тези къщи има градинка. Ако успеем да стигнем до нея, ще можем да разберем какво става, без да ни забележат.

Слязохме от колата и с надежда занадничахме по приземните етажи на близките сгради. В третата открихме отворена врата. Един коридор пресичаше къщата и излизаше право в градинката. Тя беше обща за около дузина къщи и с доста странно разположение. По-голямата й част беше на нивото на сутерените и следователно — под нивото на околните улици. Но в далечния си край, този, който беше най-близо до сградата на Университета, тя се издигаше в нещо като тераса, която се отделяше от улицата с висока желязна врата и ниска ограда. От другата страна се чуваше шумът на тълпата, който представляваше някакво сложно бръмчене. Пресякохме тревната площ, изкачихме се по стръмна, посипана с едър пясък пътека и си намерихме място зад параван от храсти, откъдето можехме да наблюдаваме.

Тълпата на улицата край вратите на Университета трябва да наброяваше няколкостотин мъже и жени. Тя беше значително по-голяма, отколкото си я представяхме, съдейки по шума. Тогава за пръв път осъзнах колко по-тиха и неподвижна е една тълпа от слепци в сравнение със същия брой виждащи. Това, разбира се, е съвсем естествено, защото те разчитат почти изцяло на слуха си, за да разберат какво става, така че мълчанието на всеки един е в полза на всички останали, но до този миг никога не се бях сещал за това.

Каквито и събития да се развиваха, те ставаха точно пред нас. Успяхме да си намерим по-висока могилка, откъдето можехме да виждаме вратите над главите на хората. Някакъв мъж с шапка разпалено говореше нещо през коловете на градинската ограда. Доколкото разбирах, нямаше голям успех, защото мъжът от вътрешната страна участвуваше в разговора предимно с отрицателни поклащания на главата.

— Какво става? — шепнешком попита Джозела.

Помогнах й да се качи при мен. Говорещият се обърна така, че успяхме да видим профила му. Според мен беше около тридесетгодишен, с прав, тесен нос и доста кокалесто лице. Косата му, тази, която се виждаше, беше тъмна, но по-забележителна от вида му беше силата, която се излъчваше от държанието му.

Тъй като от спора нямаше никакъв резултат, гласът му се усили и стана по-отчетлив, но без видим ефект върху другия. Нямаше съмнение, че мъжът от вътрешната страна на оградата виждаше, защото през цялото време внимателно наблюдаваше наоколо през очила с рогови рамки. На няколко ярда зад него стояха на групичка още трима мъже, в чиито способности да виждат също нямах никакво съмнение. Те също много внимателно наблюдаваха тълпата и нейния водач. Човекът отвън се разгорещи още повече. Той повиши глас, като че ли вече говореше не само на тези зад оградата, но и на тълпата.

— Вижте какво — викаше той ядосано, — дявол ви взел, та тези хора имат точно толкова право на живот, колкото и вие, нали? Те не са виновни за това, че са слепи, нали? Никой не е виновен. Но вие ще бъдете виновни, ако умрат от глад, и много добре го знаете.

Езикът му беше едновременно груб и образован, така че ми беше трудно да определя общественото му положение — и двата стила му бяха някак си чужди.

— Аз им показвах откъде да си намират храна. Правех за тях всичко, каквото мога, но, Исусе Христе, аз съм един-единствен, а те са хиляди. Вие също бихте могли да им показвате откъде да си взимат храна — но правите ли го? Как не! Какво правите вие? Майната им на другите — ето това правите. Грижите се за собствените си мръсни кожички. И друг път съм виждал такива като вас. „Майната ти, Джек, аз съм си добре“ — това е вашто мото.

Той плю с презрение и вдигна дългата си ръка в ораторски жест.

— Ето там — жестът му обхвана цял Лондон, — ето там има хиляди нещастници, които искат само някой да им покаже как да вземат храната, която си стои и чака да бъде взета. И вие бихте могли да бъдете този някой. От вас се иска само едно — да им покажете. Но правите ли го? Правите ли го, мръсници такива? Не-е-е. Вие сте се затворили тук и ги чакате да умрат от глад, когато всеки един от вас би могьл да спаси живота на хиляди само като излезе и им покаже къде е кльопачката. Боже господи, а бе вие не сте ли хора?

Мъжът се задъхваше от ярост. Той знаеше в какво обвинява и обвиняваше страстно. Почувствувах как Джозела несъзнателно стисна ръката ми. Сложих моята върху нейната. Мъжът от вътрешната страна каза нещо, което не можахме да чуем.

— За колко време? — извика този откъм нас. — Как, по дяволите, мога да знам за колко време ще стигне храната? Това, което знам, е, че ако копелета като вас не се притекат на помощ, докато дойдат да оправят тази бъркотия, няма да са останали много живи. — Той млъкна за миг, като хвърляше заплашителни погледи наоколо. — Истината е, че ви е страх. Страх ви е да им покажете къде е храната. А защо? Защото колкото повече храна намерят тези нещастници, толкова по-малко ще има за вас. Не е ли така? Ето, това е истината, ако имате смелост да я признаете.

Отново не успяхме да чуем отговора на другия, но какъвто и да е бил, той въобще не подействува успокоително на говорещия. За момент той мрачно погледна пред себе си. После каза:

— Добре, щом искате по този начин!

Със светкавична бързина той бръкна през коловете на оградата и докопа ръката на другия. С бързо движение я измъкна навън и я изви. Грабна ръката на един от слепците, стоящи до него, и я постави върху ръката на опонента си.

— Дръж се тука, братле — каза му той и с един скок се озова пред главната ключалка на вратата.

Човекът отвътре се отърси от първоначалното си вцепенение. Със свободната си ръка той панически заудря през коловете. Един случаен удар уцели слепеца в лицето. Той изрева и се вкопчи още по-здраво в ръката. Водачът на тълпата се бореше с ключалката. В този миг изгърмя пушка. Куршумът се удари в оградата и със свистене рикошира встрани. Водачът изведнъж се спря в нерешителност. Зад гърба му избухнаха ругатни. Чуха се и един-два писъка. Тълпата се залюля колебливо напред-назад, като че ли се чудеше да бяга ли, или да напада вратите. Решението беше взето от тези в двора. Забелязах как един доста млад на пръв поглед човек измъкна нещо изпод мишницата си и аз се хвърлих на земята, увличайки и Джозела със себе си. В следващия миг се разнесе автоматична стрелба.

Очевидно беше, че той стреля във въздуха, но независимо от това звукът от стрелбата и свистенето на летящите куршуми възбуждаха страх. Само един ред беше достатъчен, за да уреди въпроса. Когато повдигнахме глави, тълпата беше загубила целостта си и членовете й пипнешком търсеха безопасни укрития в трите възможни посоки. Водачът се спря само за да извика нещо, което не разбрахме, а после също се отдалечи. Отправи се към „Мелит стрийт“, като се опитваше отново да въведе някакъв ред сред тези, които го следваха.

Седнах на земята и погледнах Джозела. Тя също ме погледна замислено, а после заби поглед в краката си. Изминаха няколко минути, преди някой от нас да проговори.

— Е? — казах на края аз.

Тя вдигна глава и погледна към улицата, където последните останки от тълпата мъчително се отдалечаваха.

— Той беше прав — каза Джозела. — Ти знаеш, че беше прав, нали?

Кимнах.

— Да, той наистина беше прав. И в същото време много грешеше. Разбираш ли, просто няма кой да дойде „да оправи тази бъркотия“ — сега вече съм съвсем сигурен в това. Тя няма да бъде оправена. Ние бихме могли да го послушаме. Бихме могли да покажем на някои, забележи, само на някои от тези хора къде има храна. Бихме могли да правим това няколко дни, може би няколко седмици, а после — какво?

— Всичко изглежда толкова ужасно, толкова безсърдечно…

— Ако погледнем фактите право в лицето, имаме само един избор. Или ще се заемем със спасяването на това, което може да бъде спасено — а тук трябва да включим и себе си, или да се посветим на идеята да удължим още малко живота на тези хора. Това е най-обективната позиция, която мога да заема. Но освен това разбирам — продължих, — че по-хуманната позиция е най-вероятно и пътят към самоубийството. Редно ли е да губим времето си, за да удължаваме страданието, когато знаем, че в края на краищата няма никаква възможност тези хора да бъдат спасени? Това ли е най-полезното, което бихме могли да извършим?

Джозела бавно кимна.

— При тази формулировка излиза, че нямаме голям избор, нали? А даже и да можехме да спасим някои, кои ще изберем? И кои сме ние, за да избираме? А и колко време би могло да продължава това?

— Въпросът е много труден. Нямам представа колко инвалида ще сме в състояние да поддържаме, когато хранителните припаси, които са ни под ръка, се изчерпят, но смятам, че няма да са много.

— Ти вече си направил своя избор — каза Джозела, гледайки ме в очите. В гласа й може би имаше, а може би нямаше нотка на обвинение.

— Скъпа — казах аз. — На мен това съвсем не ми харесва повече, отколкото на теб. Аз просто откровено ти изложих възможностите. Да помогнем на тези, които са оцелели от нещастието, да построят отново някакъв живот — или да направим морален жест, който при това положение едва ли ще се окаже повече от жест? Тези хора отсреща вероятно възнамеряват да запазят живота си.

Тя зарови ръце в земята и остави пръстта да изтече между пръстите й.

— Сигурно си прав. Но си прав също и като казваш, че не ми харесва.

— Нашите харесвания и нехаресвания в случая нямат никаква стойност на фактори, които решават нещата — напомних й аз.

— Може би, но не мога да не чувствувам, че във всяко нещо, което започва със стрелба, има нещо нередно.

— Той стреляше така, че да не улучи. А освен това много е вероятно стрелбата да е предотвратила сбиването — отбелязах.

Тълпата вече напълно се беше разпръснала. Прекрачих през оградата и помогнах на Джозела да слезе на другата страна. Един човек отвори вратата и ни пусна да влезем.

— Колко сте? — запита той.

— Само двамата. Снощи видяхме сигнала ви — отговорих аз.

— Добре, елате да намерим Полковника — каза той и ни поведе през двора.

Така нареченият „Полковник“ се беше настанил в малка стаичка недалеч от входната врата, очевидно бивша портиерна. Беше бузест мъж, току-що навършил петдесетте, със сива и гъста, но добре подстригана коса. Мустаците му идеално се съчетаваха с прическата и човек придобиваше впечатлението, че нито един косъм не би се осмелил да наруши строгия им порядък. Лицето му беше толкова розово, здраво и свежо, че би могло да принадлежи на някой младеж; в същност умът му, както установих по-късно, никога не беше излизал от тази възраст. Седеше на маса, върху която с математическа изрядност бяха подредени купчинки хартия, а точно пред него имаше едно неопетнено парче розова попивателна.

Когато влязохме, той ни огледа поред изпитателно и твърдо, като задържаше погледа си малко по-дълго от необходимото. Маниерът ми беше познат. Чрез него този, който го използва, ти внушава, че е опитен познавач на човешкия характер и бързо ти е взел мярката, а ти съответно трябва да почувствуваш, че срещу теб седи сериозен човек, на когото може да се разчита, че са те видели като на длан и нито една от слабостите ги не е останала скрита. Най-подходящата тактика в подобни случаи е да отвърнеш със същия поглед и да бъдеш преценен като „наше момче“. Това и направих. Полковникът взе писалката.

— Имената, ако обичате.

Казахме ги.

— Адресите?

— Страхувам се, че в така стеклите се обстоятелства няма да ви бъдат особено полезни. Но ако действително смятате, че е необходимо… — казахме и тях.

Той измърмори нещо за система, организация и роднини и ги записа, а след тях възраст, професия и всичко останало. После отново втренчи в нас пронизващия си поглед, написа по една забележка върху всеки лист и ги прибра в папка.

— Трябват свестни хора. Отвратително положение. А тук има много работа. Много. Мистър Бийдли ще ви обясни всичко.

Когато излязохме навън, Джозела се изкиска.

— Забрави да ни поиска препоръка в три екземпляра, но доколкото разбрах, пипнахме службичката.

Когато открихме Майкъл Бийдли, оказа се, че той е пълна противоположност на Полковника. Слаб, висок, с широки леко приведени рамене, създаващ впечатление на бивш атлет, отдал се на книгите. Когато беше спокоен, лицето му излъчваше някаква лека тъга, или поне такъв вид му придаваха големите тъмни очи. Но човек много рядко можеше да го види спокоен. Тук-там прошарената му коса малко допринасяше за определяне на възрастта му, която можеше да бъде всичко в границите на тридесет и пет и петдесет. Очевидната му умора тогава още повече затрудняваше правилното решение. Видът му говореше, че е бил на крак цяла нощ, но независимо от това той весело ни поздрави и посочи с ръка към млада жена, която още веднъж записа имената ни.

— Сандра Телмонт — представи я той. — Сандра е нашият жив справочник. Работила е като киномонтажистка и според нас провидението е проявило особена досетливост, осигурявайки присъствието й точно в този момент.

Младата жена ми кимна, а върху Джозела задържа погледа си по-дълго.

— Срещали сме се някъде — каза тя замислено.

Погледна в бележника, който лежеше на коленете й. Не след дълго лека усмивка премина по приятното й, макар и не екзотично лице.

— Ами да, разбира се — спомни си тя.

— Казах ли ти? Това чудо се е залепило за мен като муха на мухоловка — отбеляза Джозела.

— За какво става дума? — попита Майкъл Бийдли.

Обясних му. Сега той по-внимателно заоглежда Джозела.

— Моля ви, забравете го. Вече се уморих да отговарям за грешките си.

Това като че ли доста го учуди.

— Добре — каза той и приключи въпроса с кимване на глава. — Да си продължим работата. Видяхте ли Джейкс?

— Ако това е Полковника, който си играе на гражданска отбрана, видяхме го — отговорих аз.

Майкъл се усмихна.

— Трябва да сме наясно с положението. Доникъде няма да стигнем, ако не си знаем силите — каза той, доста сполучливо имитирайки Полковника. — Това обаче е съвсем вярно. Но по-добре накратко да ви разясня нещата. До този момент сме около тридесет и пет души. Има всякакви. Надяваме се и очакваме, че днес ще пристигнат още. От тези тук двадесет и осем могат да виждат. Другите са съпруги или съпрузи, а има и две-три деца. Те са слепи. Основната идея в момента е утре по някое време да се изнесем оттук, ако успеем да смогнем. Някъде, където ще сме в безопасност, разбирате ли?

Кимнах с глава.

— Ние бяхме решили да се изнесем още тази вечер по същата причина.

— С какъв транспорт разполагате?

Обясних му къде се намираше пикапът.

— Днес щяхме да се оборудваме — добавих. — До този момент практически нямаме нищо освен известно количество противотрифидно снаряжение.

Майкъл повдигна вежди. Сандра също ме изгледа с любопитство.

— Странен избор на вещи от първа необходимост — забеляза той.

Обясних им причините. Вероятно не съм бил много убедителен, защото и двамата не се впечатлиха особено. Майкъл кимна небрежно и продължи:

— Добре, ако идвате с нас, ето какво ви предлагам. Докарайте колата си тук, стоварете си вещите, а после идете да я замените с някой голям хубав камион. След това… О! Някой от вас разбира ли нещо от медицина? — внезапно попита той.

Поклатихме отрицателно глави.

Майкъл се намръщи:

— Жалко. Досега няма нито един, който разбира. Не бих се учудил, ако скоро ни потрябва лекар — а освен това необходимо е всички да бъдем имунизирани… Както и да е. Няма обаче никакъв смисъл и двамата да ви пращам да плячкосвате аптеките. Какво ще кажете да пообиколите хранителните стоки и домашните потреби? Това устройва ли ви?

Той прехвърли няколко листа, закачени с кламерче, измъкна един от купчината и ми го подаде. Отгоре пишеше №15 и вътре беше напечатан списък на консервирани храни, тенджери, тигани и завивки.

— Не ги спазвайте стриктно, но гледайте да се придържате към него в границите на разумното и така ще избегнем дублиране. Избирайте само най-доброто. При храната гледайте да е качествена, а не обемна — в смисъл, даже юфката да е страстта на живота ви, забравете за нея. Предлагам ви да се придържате към складове и магазини за продажба на едро. — Той взе листа и записа един-два адреса. — Консервите и пакетите са вашият контингент. Не се увличайте по чували с брашно например. На този фронт работи друга група. — После замислено огледа Джозела. — Страхувам се, че ще ви бъде тежичко, но това е най-полезното нещо, което мога да ви предложа в момента. Гледайте да свършите колкото се може повече работа, преди да се е мръкнало. Към девет и трийсет тази вечер ще има общо събрание, на което ще обсъдим положението.

Отправихме се към вратата.

— Имате ли пистолет? — запита Майкъл.

— Не бях се сетил — признах аз.

— Добре е да имате — в случай на нужда. Само един изстрел във въздуха има голям ефект.

Извади два пистолета от чекмеджето на масата и ги побутна към нас.

— По-чисто е от това — добави той и посочи красивия нож на Джозела. — Приятно плячкосване.

Когато разтоварихме пикапа и се отправихме на път, установихме, че сега хората по улиците са по-малко даже и от предния ден и че при шума от колата те по-скоро проявяваха желание да се качат на тротоара, отколкото да ни тормозят.

Първият камион, на който хвърлихме око, се оказа неизползваем, защото беше пълен с прекалено тежки дървени каси, които не можахме да свалим. Следващата ни находка беше по-щастлива. Почти нов петтонник и при това празен. Прехвърлихме се на него и изоставихме пикапа на произвола на съдбата.

На първия адрес от моя списък кепенците на склада бяха спуснати, но с помощта на един лост от съседния магазин сравнително лесно ги вдигнахме. Вътре открихме истинска находка. Три камиона, единият от които догоре натоварен с каси с консервирано месо.

— Ще можеш ли да караш това чудо? — попитах Джозела.

Тя го огледа.

— Какво пък, не виждам защо не. Принципът, предполагам, е същият. А уличното движение в момента не е проблем.

За този камион решихме да се върнем после, а с празната кола се отправихме към следващия склад, откъдето се натоварихме с одеяла, дюшеци и юргани, а от следващия се сдобихме с една доста шумна сбирщина от тенджери, тигани, гърнета и чайници. Когато камионът беше пълен догоре, решихме, че сме свършили добра работа за сутринта, и то работа, която се оказа значително по-тежка, отколкото предполагахме. В едно непипнато барче задоволихме и възбудилия се от трудовата дейност апетит.

Атмосферата, която цареше из деловите и търговски квартали, беше мрачна, но мрачна все още в стила на един обикновен неделен ден или национален празник, а не на бедствие. Тук хора почти не можеха да се видят. Ако катастрофата беше станала през деня, а не през нощта, когато всички вече се бяха прибрали от работа, гледката щеше да бъде далеч по-ужасна.

След като се нахранихме, изкарахме вече натоварения камион от хранителния склад и бавно и безаварийно закарахме колите до Университета. Паркирахме ги в двора и отново излязохме. Около шест и половина, с чувство на добре изпълнен дълг, докарахме още два добре натоварени камиона.

Майкъл Бийдли излезе от сградата да разгледа приноса ни. Одобри всичко с изключение на половин дузина сандъци, които бях донесъл с втория си курс.

— Какво има в тях? — попита той.

— Противотрифидни пушки и стрели.

Той ме погледна замислено.

— А, да, вие пристигнахте с доста противотрифидни съоръжения.

— Струва ми се, че има голяма вероятност да ни потрябват.

Майкъл се замисли. Усетих го, че вече ме е обявил за леко чалнат по въпроса за трифидите. Положително го отдаваше на професионално одефектяване, подсилено от фобия, получена в резултат на скорошното ми ужилване, и вече се чудеше дали това не включва в себе си и други, може би по-безобидни мании.

— Вижте какво — предложих му аз, — само ние двамата сме докарали четири пълни камиона. Единственото, което искам, е малко място в един от тях за тези сандъци. Ако смятате, че няма да бъде възможно, ще отида да си потърся ремарке или друг камион.

— Не, оставете ги там, където са. Те не заемат кой знае колко място — реши той.

Влязохме в сградата и пихме по един чай в импровизираното кафене, което приятна жена на средна възраст с вещина беше стъкмила.

— Той си мисли — казах на Джозела, — че съм откачил на тема трифиди.

— Боя се, че скоро ще узнае всичко. Странното е, че като че ли никой друг не ги е видял наоколо.

— Няма нищо странно, защото всички тези хора са се придържали близо до центъра. В края на краищата ние самите не видяхме нито един днес.

— Мислиш ли, че ще дойдат тук, из улиците?

— Не мога да ти кажа. Може би някои, които са се изгубили.

— Според теб как са се освободили? — попита тя.

— Ако опъват кола, на който са вързани, достатъчно дълго и достатъчно силно, в края на краищата той обикновено излиза. Бягствата, които понякога ставаха в нашите ферми, се дължаха на следната тактика: струпваха се всички върху някой участък от оградата, докато той се поддаде.

— А не можехте ли да направите по-здрави огради?

— Можехме, но не искахме те да бъдат постоянно фиксирани на едно място. Освен това подобни бягства не се случваха много често, а когато се случваха, растенията просто се прехвърляха от една нива в друга, затова само трябваше да ги върнем обратно и отново да вдигнем оградата. Смятам, че няма целенасочено да се отправят насам. От трифидна гледна точка, градът сигурно е нещо като пустиня, затова по-скоро мисля, че ще се отправят навън, в откритото поле. Ти някога стреляла ли си с противотрифидна пушка?

Джозела поклати глава.

— Ще ми се да се преоблека и после, ако искаш да опиташ, смятам малко да потренираме — предложих аз.

Върнах се след около час, вече значително по-подходящо облечен в скиорски костюм и тежки обувки — идея, заимствувана от Джозела, — за да открия, че и тя се е преоблякла в свежозелена рокля, която много й отиваше. Взехме две пушки и отидохме в близката градинка на „Ръсел скуеър“. Вече около половин час целехме върховите издънки на храстите, когато по тревата към нас се приближи млада жена, облечена в брик-червено сако и елегантен зелен панталон, и насочи към нас малък фотоапарат.

— Коя сте вие? Представителка на печата? — запита Джозела.

— Горе-долу — отговори младата жена. — Поне аз съм официалният летописец. Елспет Кери.

— Толкова скоро! — възкликнах аз. — Тук е пипала ръката на нашия прекланящ се пред реда Полковник.

— Съвсем прав сте — съгласи се тя. После се обърна и изгледа Джозела. — А вие сте мис Плейтън. Често съм се чудела…

— Вижте какво — прекъсна я Джозела, — защо е необходимо моята репутация да е единственото непоклатимо нещо в този загиващ свят? Не можем ли да забравим за нея?

— Хм — каза мис Кери замислено. — Ъхъ. — И тя промени темата. — Каква е тази история с трифидите?

Казахме й.

— Те смятат — добави Джозела, — че Бил е или уплашен, или чалнат на тази тема.

Мис Кери ме погледна в очите. Лицето й беше по-скоро интересно, отколкото хубаво, със загар, получен от слънце, значително по-силно от нашето. Тъмнокафявите й очи гледаха прямо и всичко забелязваха.

— Това вярно ли е? — попита ме тя.

— Вижте, смятам, че когато са на свобода, те могат да създадат достатъчно неприятности, за да се гледа на тях сериозно.

Тя кимна.

— Била съм на места, където са на свобода. Съвсем прав сте. Ужасно е. Но в Англия — трудно ми е да си представя подобно нещо тук.

— Тук вече не ще има много неща, които да ги спират — забелязах аз.

Отговорът й, ако изобщо се е канела да отговаря, беше изпреварен от шума на двигател някъде над главите ни. Погледнахме нагоре и скоро видяхме въртолета, който се появи над покрива на Бритиш мюзиъм.

— Това е Айвън, — каза мис Кери. — Той се надяваше, че ще успее да намери някой въртолет. Трябва да го снимам как каца. Ще се видим по-късно. — И тя бързо се отдалечи.

Джозела легна на тревата, сложи ръце под главата си и се загледа в небесната синева. Когато моторите на въртолета спряха, възцарилата се тишина беше много по-осезаема от преди.

— Не мога да повярвам — каза тя. — Опитвам се и все пак не мога истински да повярвам. Не е възможно всичко да изчезва… изчезва… изчезва… Не, това е някакъв сън. Утре в тази градинка отново ще е шумно. Червените автобуси ще реват долу по улицата, тълпите ще препускат по тротоарите, светофарите ще проблясват… Светът не може да свърши просто така — не може — просто е невъзможно…

Аз изпитвах същото чувство. Къщите, дърветата, абсурдно грандиозният хотел от другата страна на площада бяха прекалено истински, само трябваше да ги докоснеш, за да оживеят…

— И все пак — казах — струва ми се, че ако динозаврите изобщо са могли да мислят, то те са си мислели същото. Разбираш ли, такива неща просто се случват от време на време.

— Но защо на нас? Това е също както когато четеш във вестниците за удивителните неща, които са се случили на други хора — но винаги на други. Та у нас няма нищо особено.

— Нали винаги съществува това „защо на мен“. Дали това ще бъде войникът, останал невредим, когато всичките му другари са избити, или чиновникът, който „хлътва“ за финансови далавери? Бих казал, просто обикновена сляпа случайност.

— Случайност ли е, че се случи, или че се случи именно сега?

— Сега. Трябвало е някога, по някакъв начин да се случи. Не е естествена мисълта, че едни същества винаги ще доминират над другите.

— Не разбирам защо не.

— „Защо“ е дяволски въпрос. Но неоспорим е фактът, че животът трябва да бъде динамичен, а не статичен. Промяна трябва да настъпи, независимо по какъв начин. Забележи, мисля, че този път не сме напълно унищожени, но опитът беше дяволски успешен.

— Значи ти не смяташ, че това наистина е краят — на хората, имам пред вид.

— Би могло и да бъде. Но не, мисля, че не е — не този път.

А можеше да бъде и краят. В това не се съмнявах. Но сигурно имаше и други групички като нас. Пред очите ми изникна картината на един пуст свят с тук-там разпръснати общини, опитвайки се с борба да си възвърнат контрола върху него. Трябваше да вярвам, че поне някои от тях ще успеят.

— Не — повторих аз, — това не трябва да бъде краят. Все още сме твърде приспособими и в сравнение с нашите прадеди, започваме от несравнимо по-високо ниво. Докато на този свят има хора, живи и здрави, ние имаме шанс — страхотен шанс.

Джозела не отговори. Тя лежеше и гледаше със занесен поглед в небето. Струваше ми се, че може би се досещах за част от мислите й, но си мълчах. Тя също помълча известно време, а после каза:

— Знаеш ли, едно от най-шокиращите неща във всичко това е откритието колко лесно загубихме един свят, който ни изглеждаше толкова сигурен и непоклатим.

Тя беше съвсем права. Точно тази простота беше някак си в ядрото на шока. Поради това, че толкова сме свикнали с всичко, ние забравяме за силите, които крепят равновесието, и смятаме, че сигурността е нещо естествено. А тя не е. Никога преди не ми беше хрумвало, че надмощието на човека не се дължи преди всичко на мозъка му, както болшинството от книгите са ни научили да мислим. То се дължи на способността на мозъка да използва информацията, която достига до него посредством тясна ивица видими светлинни лъчи. Цивилизацията, всичко, което е постигнал или би могъл да постигне, зависи от способността му да долавя този регистър от вибрации от червеното до виолетовото. Без това той е загубен. За миг видях на каква крехка основа се крепи силата му, чудесата, които е сътворил с такъв нежен инструмент…

Джозела следваше хода на собствените си мисли.

— Ще бъде доста странен свят — поне това, което е останало от него. И струва ми се, че няма много да ни хареса — замислено каза тя.

Позицията й ми се стори непонятна — все едно да протестираш, защото не ти харесва идеята, че ще умреш или ще се родиш. Аз лично предпочитах първо да разбера какво изобщо ще бъде, а после да направя всичко, което е по силите ми, за промяна на нещата, които не ми харесват. Но си замълчах.

От време на време чувахме шума на камионите, които се насочваха към другия край на сградата. Очевидно повечето от снабдителните групи вече се бяха прибрали. Погледнах часовника си и взех пушките, които лежаха до мен на тревата.

— Ако искаме да получим някаква вечеря, преди да чуем мнението на другите по този въпрос, време е да тръгваме — казах аз.