Денят на трифидите

Идването на трифидите

Това е разказ за моя личен живот. В него има много неща, които са изчезнали завинаги, но аз не мога да говоря за тях по никакъв друг начин, освен като използвам думи, с които тогава ги наричахме.

Те трябва да останат в разказа. Но за да опиша обстановката по-разбираемо, ще се наложи да се върна доста по-назад от момента, с който започнах:

Когато бях малък, живеехме — баща ми, майка ми и аз — в едно от южните предградия на Лондон. Имахме малка къщичка, която баща ми поддържаше с добросъвестен ежедневен труд в Отдела за държавните приходи, и малка градинка, където през лятото работеше даже по-упорито, отколкото в службата. С една дума, по нищо не се различавахме от десетте или дванайсетте милиона други хора, които тогава живееха в и около Лондон.

Баща ми беше един от тези хора, които можеха само с един поглед да съберат колонка от цифри даже и в тогавашната абсурдна парична система. Следователно за него мисълта, че аз ще стана счетоводител, беше нещо съвсем естествено. Ето защо неспособността ми да получа един и същи резултат при две пресмятания на каквато и да е сума ме превръщаше за него в загадка и разочарование. И все пак това беше факт: просто едно от многото необясними неща на този свят. И всеки следващ учител, който се опитваше да ми втълпи, че математическите решения се получават логично, а не чрез някакво мистично вдъхновение, беше принуден да се откаже с убеждението, че нямам мозък за цифри. Баща ми гледаше училищния ми бележник с отчаяние, за каквото останалите ми бележки едва ли даваха основание. Струва ми се, че мислите му течаха в следния ред: няма мозък за цифри = няма понятие от финанси = няма пари.

— Аз наистина не знам какво ще правим с теб. С какво искаш да се занимаваш? — питаше ме той.

И докато не бях навършил тринайсет-четиринайсет години, аз тъжно клатех глава, съзнавайки некадърността си, и признавах, че не знам.

След което баща ми започваше да клати своята глава.

За него светът строго се делеше на хора, които седяха на бюра и работеха с мозъците си, и хора, които не седяха на бюра и не работеха с тях и затова бяха мръсни. Как съумяваше да поддържа и в мен това гледище, което беше остаряло с около век, не знам, но то така доминираше в ранните ми години, че мина доста време, преди да успея да прозра простата истина: неспособността ми да смятам съвсем не означаваше, че съм обречен да водя живот на уличен метач или кухненски слуга. На мен и през ум не ми минаваше, че предметът, от който най-много се интересувах, би могъл да ми осигури кариера — а баща ми или беше пропуснал да забележи, или да се позаинтересува от факта, че бележките ми по биология бяха винаги добри.

В същност това, което реши нещата, беше появяването на трифидите.

За мен те направиха даже много повече — осигуриха ми работа и едно спокойно съществование. Но от друга страна, на няколко пъти едва не ми отнеха живота. Трябва да призная обаче, че те го и спасиха, защото именно ужилване от трифид ме беше довело в болницата по време на трагичния инцидент с „падащите звезди“.

В книгите има доста свободни размишления върху внезапното появяване на трифидите. Болшинството от тях са глупости. Трифидите, разбира се, не са се създали спонтанно, в което много невинни души вярваха. Голяма част от хората не подкрепиха и теорията, че са нещо като пробно посещение — предвестници на нещо много по-лошо, което ще ни сполети, ако не разрешим проблемите си и не престанем да се държим заядливо. Нито пък семената им са долетели при нас от космическото пространство като мостри на ужасните форми, които може да придобие животът върху други, не дотам привилегировани светове — най-малко, аз съм доволен, че не са всичко това.

Аз научих за тях повече от останалите хора, защото трифидите бяха моя професия и фирмата, за която работех, беше лично заинтересована от благовидното им представяне пред обществото. И въпреки всичко истинският им произход си остава неясен. Моето лично убеждение, доколкото то има някаква стойност, е, че те са продукт на умна игра с биологията и при това, напълно възможно, случайна. Ако бяха създадени на всяко друго място освен в района, от който произхождаха, без съмнение щяхме да притежаваме пълна документация за потеклото им. В случая не беше публикувано нито едно авторитетно изявление от тези, които са били най-добре осведомени. Причината се криеше в сериозната политическа обстановка, която цареше по онова време.

Светът, в който живеехме тогава, беше широк и в по-голямата си част лесно достъпен. Пресичаха го шосета, морски пътища и железопътни линии, по които човек можеше да измине хиляди мили удобно и в безопасност. Ако желаехме да пътуваме още по-бързо и можехме да си го позволим — пътувахме със самолет. В онези времена нямаше нужда да се носи оръжие или даже да се взимат предпазни мерки. Човек можеше, така както си е, да отиде, където си пожелае, без нищо да го затруднява — като изключим безбройните формалности и наредби. Един толкова опитомен свят сега ни се струва утопия. И все пак това беше точно така.

Трябва да е много трудно за младите хора, които никога не са го познавали, да си представят подобен свят. Може би това им напомня за златния век, въпреки че за тези, които живееха в него, не беше съвсем така. Или може би смятат, че е скучно да живееш на една Земя почти цялата подредена и култивирана — но и това не беше вярно. Земята беше доста интересно място — поне за един биолог. Всяка година ние премествахме границата на възможностите за отглеждане на хранителни растения още малко по на север. Интензивни култури се засаждаха на нови поля, които в миналото са били само тундра или пустош. Освен това всеки сезон отвоювахме ивици от стари и нови пустини и ги заставяхме да раждат храна или трева. Защото в онези времена храната беше най-острият ни проблем и развитието на методите за регенерация и разширяването на границите на обработваемата площ се следеше върху картите с почти същото внимание, с каквото по-старата генерация е следяла придвижването на фронтовата линия.

Такова отклоняване на интереса от меча към палешника е безсъмнено социален напредък, но същевременно оптимистите грешаха, като твърдяха, че това говорело за промяна на човешкия дух. Човешкият дух си беше същият — деветдесет и пет процента от него желаеха да живеят в мир, а останалите пет процента преценяваха шансовете си дали да рискуват и да започнат първи. И просто защото на никого шансовете не бяха достатъчно големи, затишието продължаваше.

Междувременно с двадесет и петте милиона гърла, които зареваваха за хляб всяка поредна година, проблемът за прехраната ставаше все по-сериозен и след дългогодишна и безрезултатна пропаганда само няколко провалени реколти успяха да накарат хората да осъзнаят неговата острота.

Причината, която поукроти за известно време воинствуващите пет процента и ги накара да престанат да всяват раздори, беше появата на изкуствените спътници. Продължителната изследователска работа в областта на ракетостроенето най-после успя да постигне една от целите си. Беше изстреляна ракета, която остана горе. В същност стана възможно да се изстреля ракета достатъчно далеч, че да попадне в орбита около земята. И вече попаднала там, да продължи да обикаля като малка луна, съвсем бездейна и безвредна — докато едно натискане на копчето не я тласне обратно надолу с опустошителен ефект.

С колкото и голяма тревога обществеността да посрещна триумфалното съобщение за този спътник-бомба, още по-голяма беше тревогата, че изобщо не бяха направени други подобни съобщения, макар да се знаеше, че има нови постижения. Далеч не беше приятно човек да живее със съзнанието, че горе някъде над главата му се намират неизвестен брой заплахи, които спокойно си кръжат и кръжат, докато някой не им нареди да паднат — и че срещу това нищо не може да се направи. Но въпреки всичко животът трябваше да продължава — в края на краищата новостите са удивително краткотрайни. Хората по необходимост свикнаха да живеят с тази идея. От време на време панически избухваха протести, когато се появяха съобщения, че освен изкуствените спътници с атомни заряди имало и други, носещи зарази за растенията, за добитъка, радиоактивен прах, вируси и инфекции не само от познатите видове, но и съвсем нови, измислени в лабораториите — и всички те кръжали там горе. Дали такива несигурни и неподбиращи жертвите си оръжия действително са били изстрелвани, е трудно да се каже. Но трудно могат да се определят и границите на човешката глупост — особено на глупостта, породена от страх. Един опасен организъм, недостатъчно жизнеспособен и поради това ставащ безвреден в срок от няколко дни (а кой е казал, че такъв не би могъл да се развъди?), може да се смята за стратегическо оръжие, ако се хвърли на подходящо място.

На този етап всички страни негласно се споразумяха да не правят никакви положителни или отрицателни изявления, свързани със спътниците, и се положиха големи усилия да се отклони вниманието на обществеността към не по-малко важния, но не така ожесточен проблем за недостига на хранителните ресурси.

Законите на търсенето и предлагането би трябвало да дадат възможност на по-предприемчивите да организират стокови монополи, но светът като цяло беше започнал да се отнася враждебно към явните монополи. В същност системата на свързаните компании работеше без засечки и обществеността рядко научаваше за разни незначителни трудности, които трябваше да се отстраняват от време на време. Така например едва ли някои изобщо беше чувал за съществуването на Умберто Кристофоро Палангес. Аз самият научих за него едва няколко години по-късно, в процеса на работата си.

По произход Умберто беше латиноамериканец и поданик на една от южноамериканските държави. Първото му появяване като евентуален разрушителен елемент в безупречния механизъм на производството на хранителни масла стана, когато той влезе в кантората на „Арктическа и европейска компания за рибено масло“ и показа бутилка с бледорозова течност, с която възнамеряваше да ги заинтригува. „Арктическа и европейска“ не прояви никакъв интерес. Положението им не беше цъфтящо. И все пак по едно време се наканиха да анализират оставената им проба.

Първото им откритие беше, че това във всеки случай не е рибено масло: установиха, че е от растителен произход, но не можаха да открият източника. Второто откровение беше, че сравнени с него, и най-добрите им рибени масла приличаха на машинна смазка. Светкавично изпратиха остатъка от пробата за подробен анализ и бързо засъбираха сведения, за да разберат дали мистър Палангес не е ходил и на друго място.

Когато Умберто ги посети отново, директорът го посрещна с подкупващо внимание.

— Маслото, което сте ни донесли, е със забележителни качества, мистър Палангес.

Умберто поклати главата си, покрита с черна лъскава коса. Този факт му беше добре известен.

— Никога не съм виждал подобно нещо — призна директорът.

Умберто отново кимна.

— Така ли? — учтиво се осведоми той. После, като че ли мисълта му беше хрумнала случайно, добави: — Но струва ми се, че ще видите, сеньор, и то в огромни количества. — Даде вид, че се замисля. — Според мен то ще се появи на пазара след седем или може би осем години — и се усмихна.

Директорът прояви недоверие. Той каза с откровен тон:

— То е по-хубаво от нашите рибени масла.

— И на мен така ми казаха, сеньор — съгласи се Умберто.

— Вие сам ли смятате да търгувате с него, мистър Палангес?

Умберто отново се усмихна.

— В такъв случай щях ли да ви го показвам?

— Бихме могли да подобрим някое от нашите масла синтетично — забеляза директорът замислено.

— С някои витамини — но ще ви струва много скъпо да ги синтезирате всичките, даже и да можехте да го направите — кротко каза Умберто. — Освен това — добави той — имам сведения, че новото масло, така или иначе, лесно ще измести и най-хубавите ви рибени масла.

— Хм, предполагам, че имате някакво предложение, мистър Палангес. Може би трябва вече да ни го кажете.

Умберто обясни:

— Съществуват два начина човек да се справи с подобно нещастие. Обичайният начин е то да се предотврати или да се отлага дотогава, докато капиталът, похарчен за съществуващото оборудване, се изплати. Това, разбира се, е най-приемливото решение.

Директорът кимна. По тези въпроси той беше добре осведомен.

— Но в случая, колкото и да ми е мъчно за вас, такова нещо е невъзможно.

В това директорът се съмняваше. Склонен беше да каже: „Така ли мислите?“, но се въздържа и се задоволи с едно уклончиво „О?“.

— Другият начин — съветваше Умберто — е да го произведете сами, преди да е започнала бедата.

— А-а-а — каза директорът.

— Мисля — продължи Умберто, — мисля, че бих могъл да ви снабдя със семена от това растение след около шест месеца. Ако ги засеете тогава, ще можете да започнете производството на масло след пет години или шест, при пълен добив.

— Всъщност съвсем навреме — забеляза директорът.

Умберто кимна.

— Първият начин е по-лесен — каза директорът.

— Ако изобщо беше възможен — съгласи се Умберто. — За съжаление вашите конкуренти са точно толкова недостъпни, колкото и непобедими.

Той заяви това с убеждение, което накара директора замислено да го наблюдава известно време.

— Разбирам — каза на края той. — Чудя се… ъ-ъ-ъ… Вие да не би случайно да сте съветски гражданин, мистър Палангес?

— Не — отговори Умберто, — но имам много широки контакти…

Тук вече трябва да вземем под внимание другата една шеста от света, където имаше несъмнени постижения в много сфери от човешката дейност. Биологията беше една от тях. И пред Съветския съюз, както и пред останалата част от човечеството, стоеше проблемът за увеличаване на хранителните ресурси. Знаеше се, че там успешно се занимават с облагородяването на пустините, степите и северната тундра.

— Слънчогледи — каза директорът разсеяно, потънал в дълбок размисъл. — Случайно научих, че отново са успели да увеличат добива на слънчогледово масло. Но това е друго.

— Да — съгласи се Умберто. — Това е друго.

Директорът започна да драска унесено с писалката си.

— Семена, казвате. Значи ли това, че става въпрос за някакъв нов вид? Защото, ако е само подобрена разновидност, която се произвежда по-лесно…

— Доколкото разбирам, става въпрос за нов вид — нещо съвършено ново.

— Но в такъв случаи вие също не сте ги виждали лично? При това положение то наистина би могло да бъде някакъв видоизменен слънчоглед.

— Виждал съм го на снимка, сеньор. Не твърдя, че в него няма нищо от слънчогледа. Не твърдя, че в него няма нищо от ряпата. Не твърдя, че в него няма нищо от копривата или от орхидеята. Но смея да твърдя, че ако всички те са му бащи, нито един от тях не би познал детето си. А освен това ми се струва, че няма да останат и много доволни.

— Разбирам. Сега ми кажете сумата, която имате пред вид, за да ни доставите семената от това нещо.

Умберто назова число, което внезапно прекъсна драскането на директора. После той свали очилата си, за да разгледа събеседника си по-внимателно. Умберто стоеше невъзмутим.

— Помислете, сеньор — каза той, сгъвайки последователно пръстите на ръката си. — Трудно е. А е и опасно. Не ме е страх, но не се излагам на риск за развлечение. И ви казвам — не е лесно. Вие трябва да получите хубави семена. Много от семената на това растение са безплодни. За да съм сигурен, трябва да ви донеса семена, които са били сортирани. Те са ценни. Наистина, няма да бъде лесно.

— Вярвам ви. И въпреки всичко…

— Толкова ли е много, сеньор? А какво ще кажете след няколко години, когато вашите конкуренти ще продават маслото си по целия свят и с компанията ви ще бъде свършено?

— Трябва да помисля, мистър Палангес.

— Но разбира се, сеньор — съгласи се Умберто с усмивка. — Аз мога да почакам — известно време. Но се страхувам, че не мога да намаля сумата.

И той не я намали.

Откривателят и изобретателят са бич за бизнеса. Малката песъчинка, попаднала в нов механизъм, е абсолютна дреболия в сравнение с тях. Просто подменяте повредените части и продължавате. Но появата на нов процес, на ново вещество, когато всичко е организирано и върви като по часовник, е цяло проклятие. Понякога е по-лошо и от това — то просто не бива да се допуска. Твърде много е заложено. И ако не можете да си служите с позволени средства — трябва да опитате с други.

Защото Умберто беше подценил случая. Работата не беше просто в това, че конкуренцията на ново евтино масло ще измести от пазара „Арктическа и европейска“ и техните колеги. Ефектът щеше да бъде повсеместен. Може би за фъстъчената, маслинената, китовата и още някои индустрии това нямаше да бъде фатално, но щеше да бъде отвратителен удар. Освен това щеше да има силно отражение върху зависимите индустрии — върху маргарина, сапуна и стотици други продукти от кремовете за лице до блажните бои. И действително, когато по-влиятелните заинтересовани лица осъзнаха големината на заплахата — условията на Умберто вече изглеждаха почти скромни.

Те подписаха договора, защото мострите му бяха убедителни, макар че останалото беше някак мъгляво. Между впрочем това им струваше много по-малко от уговореното, защото след като Умберто замина със самолета и предплатата, никой повече не го видя.

„Арктическа и европейска“ отначало не свързали появяването на трифидите с Умберто и полициите на няколко страни продължавали да го търсят от тяхно име. И чак когато някакъв изследовател им донесъл да изследват мостра от трифидно масло, те установили, че тя съвпада точно с мострата, която Умберто им бил показал, и че той е заминал да донесе именно семена от трифиди.

Какво беше станало със самия Умберто, никога няма да се разбере със сигурност. Лично мое предположение е, че високо някъде в стратосферата над Тихия океан той е бил атакуван от самолети. Може би той самият е разбрал това чак когато първите снаряди уцелили самолета му.

Може би самолетът на Умберто се е взривил, може би просто се е разпаднал на парчета. Но какъвто и да е бил краят му, сигурен съм, че когато отломките са се отправили по своя дълъг, дълъг път към морето, те са оставили зад себе си нещо, което на пръв поглед приличало на бяла пара.

Но не било пара, а облак семена, толкова безкрайно леки, че се носели даже в разредения въздух. Милиони семена от трифиди увиснали като ефирна паяжина във въздуха, свободни да се отправят натам, накъдето ги понесат световните ветрове…

Вероятно са минали седмици, може би месеци, преди да стигнат до земята, много от тях изминали хиляди мили по пътя си.

Всичко това е, отново повтарям, предположение. Но не мога да намеря по-правдоподобно обяснение на факта, че растението, чието съществуване е трябвало да бъде пазено в тайна, съвсем неочаквано се появи почти във всички части на земното кълбо.

Моето запознанство с трифидите стана рано. Така се случи, че един от първите в околността поникна в нашата градина. Растението беше успяло напълно да се развие, преди някой от нас да си направи труда да го забележи, защото заедно с други бурени беше пуснало корени зад плета, който прикриваше бунището. Там нито вредеше на нещо, нито пречеше на някого. Затова, когато след време вече го бяхме забелязали, просто му хвърляхме по един поглед да видим как върви и го оставяхме да си живее.

Един трифид обаче несъмнено е забележителен и след време вече не можехме да не проявим известно любопитство. Може би не много голямо, защото винаги ще се намерят разни непознати неща, които по един или друг начин ще успеят да се настанят в занемарените ъгли на някоя градина, но достатъчно, за да споделяме един с друг, че това нещо започва да придобива доста странен вид.

Сега, когато всички прекалено добре знаят как изглеждат трифидите, ми е много трудно да си спомня колко необикновени и някак си чужди ни се виждаха първите. Доколкото знам, тогава никой не изпитваше тревога или опасение по отношение на тях. Предполагам, че мислите на болшинството от хората, когато изобщо са се сещали за това, не са били по-различни от тези на баща ми.

И сега в съзнанието ми изниква картината как той учудено изучаваше нашия, когато трябва да е бил вече на около година. Почти във всеки детайл той беше умален образ на зрял трифид — само дето още нямаше име и никой не знаеше как изглежда възрастният. Баща ми се надвесваше над него, заничаше го през очилата с роговите рамки, опипваше с пръсти стеблото му и леко пухтеше в червеникавите си мустаци, както правеше винаги когато беше замислен. Той изучаваше правото стебло и ствола от дървесина, от който беше поникнало. Разглеждаше с любопитство, дори проницателно трите малки голи пръчици, които растяха право нагоре близо до стеблото. Прекарваше късите мъхнати зелени листенца между палеца и показалеца си, като че ли отговорът на загадката се криеше в тъканта им. После надничаше в странното фуниеподобно образование на върха на стеблото, все още пухтейки замислено, но неопределено в мустаците си. Спомням си първия път, когато ме повдигна, за да погледна в тази конична чашка и да видя плътно намотаното кълбо вътре. То много приличаше на младо спираловидно папратово листо, подало се няколко инча от лепкавата маса в основата на чашката. Не съм я докосвал, но бях сигурен, че е лепкава, защото няколко мухи и други насекоми безпомощно се мъчеха да се отскубнат от нея.

Неведнъж баща ми разсъждаваше, че това нещо е доста странно, и се заричаше в най-скоро време сериозно да се заеме и да открие какво е. Мисля, че той така и не положи никакви усилия, но даже и да се беше опитал, нямаше голяма вероятност на този стадий да научи кой знае колко.

По това време нещото трябва да е било около четири фута високо. Сигурно наоколо много подобни нему са си растели кротко и безобидно, без никой да им обръща особено внимание — или поне така изглеждаше, защото ако сред специалистите по биология и ботаника е имало някакво вълнение, то никакви известия за техния интерес не проникваха до обществеността. И така, това в нашата градина продължаваше да си расте мирно, както правеха хиляди като него по разни изоставени места из целия свят.

Не беше минало много време след това, когато първият екземпляр измъкна корените си и тръгна. Доколкото знам, това е станало в Индокитай, което означаваше, че хората практически продължаваха да не го забелязват. Индокитай беше един от тези райони, от които човек можеше да очаква разпространението на най-любопитни и невероятни измислици. Между другото — неща, които един редактор евентуално би използвал при оскъдица на други новини и с малък досег до загадъчния Изток да посъживи вестника си. Във всеки случай обаче индокитайският екземпляр надали е имал голяма преднина. Само след няколко седмици съобщения за ходещи растения започнаха да се сипят от Суматра, Борнео, Конго, Колумбия, Бразилия и други места около екватора.

Този път обаче те бяха напечатани. Но прекалено популярните истории, написани глупаво и с предпазлива отбранителност — тон, обичайно използван от пресата, когато ставаше дума за морски змейове, духове, телепатия и други необясними явления, — ни попречи да разберем, че тези усъвършенствувани растения изобщо наподобяват кроткия почтен бурен на нашето бунище. И чак когато започнаха да се появяват и снимки, осъзнахме, че с изключение на размерите те са абсолютно еднакви.

Кинодокументалистите не удариха в целта. Може би трудът, който си бяха направили да прелетят до далечни земи, беше възнаграден с някои хубави и интересни снимки, но по това време сред продуцентите се ширеше теорията, че ако прожектираното на екрана продължеше повече от няколко секунди (с изключение на боксовите мачове), публиката щеше да се парализира от скука. Така че моето първо запознанство с онова, което щеше да изиграе толкова важна роля в живота ми, а и в живота на толкова много други хора, бяха само няколко кадъра, притиснати между някакъв хула-маратон в Хонолулу и пускането на вода на нов линеен кораб. (Това не е анахронизъм. Те все още се строяха; даже и адмиралите трябваше да живеят.) Беше ми позволено да зърна няколко трифида, които, клатушкайки се, пресякоха екрана, на фона на коментар, за който се предполагаше, че е на интелектуалното ниво на кинозрителите:

— А сега, приятели, гледайте внимателно какво намериха нашите оператори в Еквадор. Зеленчуци на разходка! Вие сте виждали такива неща само след запой, но там, в слънчев Еквадор, хората ги виждат по всяко време — и то без после да ги гони махмурлук! Чудовищни растения на поход! Ей, това ме наведе на страхотна идея! Може би ако успеем да обучим картофите си правилно, те ще скачат право в тигана. Какво ще кажеш за това, майче?

През краткото време, докато трифидите бяха на екрана, аз ги гледах като омагьосан. Та това беше нашето тайнствено растение от бунището, но достигнало на височина повече от седем фута. Не можеше да има грешка. И то „ходеше“!

Мъхнатият ствол, който тогава виждах за първи път, беше покрит с малки кореноподобни влакънца. Той щеше да е почти сферичен, ако не бяха трите изшилени израстъка в долната му част. Подпряно на тях, основното стебло се издигаше с цял фут над земята.

Когато ходеше, движенията му наподобяваха тези на човек с патерица. Два от трите „крака“ се плъзваха напред, след което цялото това чудо залиташе, тъй като третият се преместваше почти на едно ниво с предните, които веднага пак се плъзгаха напред. При всяка „крачка“ дългото стебло яростно се клатеше напред-назад из въздуха: на човек просто му се завиваше свят, като го гледаше. Този начин на придвижване беше и изнурителен, и тромав — и малко наподобяваше игра на млади слонове. Струваше ми се, че ако продължава още малко да се мята по този начин, не може да не обрули всичките си листа, ако преди това не е счупило стеблото си. Но въпреки всичко, колкото и несръчно да изглеждаше, то съумяваше да развие средната скорост на пешеходеца.

Горе-долу това беше всичко, което успях да забележа, преди да спуснат на вода линейния кораб. Не беше много, но достатъчно, за да подтикне момчешката ми душа към откривателство. В края на краищата, щом онова нещо от Еквадор можеше да прави такъв номер, защо да не може и това от нашата градина? Е, вярно; че нашето беше много по-малко, но на вид толкова си приличаха…

Нямаше и десет минути, откакто се бях върнал в къщи, и вече копаех около трифида, като внимателно разчиствах пръстта, за да го подтикна към „ходене“.

За нещастие новооткритото самоходно растение имаше една особеност, за която кинооператорите или не бяха разбрали, или по някакви свои съображения решили да премълчат. Във всеки случай аз нищо не подозирах. Бях се навел и съсредоточил цялото си внимание така да разчистя пръстта, че да не навредя на растението, когато изневиделица нещо ми зашлеви страхотен шамар и ме събори в безсъзнание…

Когато се свестих, видях, че съм в леглото, заобиколен от майка ми, баща ми и лекаря, който разтревожено ме наблюдаваха. Имах чувството, че главата ми е разцепена на две, болеше ме цялото тяло и, както открих по-късно, едната ми буза беше разкрасена с подпухнала резка от червени пришки. Настойчивите въпроси какво ме е сполетяло, че са ме намерили в безсъзнание в градината, бяха абсолютно безсмислени; нямах ни най-малка представа какво ме е ударило. И трябваше да мине известно време, преди да науча, че сигурно съм бил един от първите ужилени от трифид в Англия и отървал се само с това. Но преди още да се възстановя напълно, баща ми успял да разбере какво ми се е случило и когато отново можех да излизам в градината, видях, че той вече сурово си беше отмъстил на нашия трифид и хвърлил останките му в огъня.

След като ходещите растения станаха безспорен факт, пресата изостави предишната си хладина и им даде широка гласност. При това положение трябваше да им се измисли име. Някои ботаници бяха вече затънали в свойствените им многосрични думи на развален гръцки и латински, като се мъчеха да измислят разни варианти на ambulans и pseudopodia но хората и пресата се нуждаеха от нещо, което лесно се изговаря и не заема много място в заглавията. Ако можехте да надникнете във вестниците от онова време, ще видите, че те пишат за:

и още много други загадъчни неща, които даже не започват с „три“, въпреки че почти всички изхождаха от наличието на този активен тризъб корен.

Публично, частно и по баровете се водеха разгорещени спорове за един или друг термин на псевдонаучно, псевдоетимологично и много други псевдонива, но постепенно над цялата тази филологична физкултура започна да се налага една дума. Отначало тя не беше съвсем приемлива, но масовата употреба видоизмени първоначалното дълго „и“, а правописните навици бързо добавиха второ „ф“, за да няма никакво съмнение. И така възникна популярният термин. Лесно запомнящо се название, родило се в някоя вестникарска редакция като подходящо име на някаква чудатост, но обречено един ден да възбужда болка, страх и мъка-ТРИФИД1…

Първата вълна на всеобщия интерес бързо спадна. Е, действително трифидите бяха малко нещо чудновати, но това, в края на краищата, не се ли дължеше на факта, че те все още бяха новост? По същия начин хората са се отнасяли към новостите от отминали години — кенгура, гигантски гущери и черни лебеди. А освен това, като се позамисли човек, та толкова ли са по-странни трифидите от придънните риби, щраусите, поповите лъжички и стотици други неща? Прилепът е животно, което се е научило да лети. Това пък е растение, което се е научило да ходи — е, голяма работа.

То обаче притежаваше някои особености, които не можеха да бъдат отхвърлени с такава лекота. За произхода му все още нищо не се знаеше. Даже тези, които бяха чували за Умберто, все още не го свързваха с него. Внезапното му появяване, а още повече широкото му разпространение подтикваха към объркани размишления. Защото въпреки че съзряваше най-бързо в тропиците, съобщения за екземпляри на различен стадий на развитие се получаваха почти от всички краища на земното кълбо с изключение на полярните кръгове и пустините.

Хората с учудване и леко отвращение научиха, че растението е месоядно и че попадналите в чашката мухи и други насекоми практически се смилаха от лепкавото вещество, което се намираше в нея. Ние, които населявахме умерения пояс, знаехме, че съществуват насекомоядни растения, но не бяхме свикнали да ги срещаме извън специалните оранжерии и донякъде бяхме склонни да смятаме поведението им за непристойно или поне нередно. Но в същност откритието, което вся паника, беше, че спиралата, която се намираше на върха на стеблото, можеше да изхвърля тънко жило с дължина до десет фута, в което се съдържаше достатъчно отрова, че да убие човек, ако го удари по незащитено място.

Още щом хората осъзнаха опасността, последва повсеместно истерично сечене и изтръгване на трифиди, докато на някого не му хрумна, че в същност единственото, което трябва да се направи, за да станат безопасни, е да се премахне самото жило. След това цялата тази нервна кампания срещу растенията позатихна, а редиците им чувствително проредяха. Малко по-късно стана модерно да имаш по един-два обезвредени трифида в градината си. Разбра се, необходими са две години за възстановяване на смъртоносното жило, така че за да бъдат безопасни, ежегодно ги подрязваха и така осигуряваха огромно забавление за децата.

В умерения пояс, където човекът беше успял до една разумна степен да усмири всички форми на природата освен самия себе си, положението на трифидите се изясни напълно. Но в тропиците и по-специално в гъстите гористи местности те бързо се превърнаха в истинско бедствие.

Пътникът много лесно можеше да не ги забележи сред обикновените храсти и подлеса и в момента, в който попаднеше в обсега на отровното жило, то изхвърчаше. Даже за местните жители на тези райони беше трудно да различат неподвижния трифид, коварно спотайващ се между другите растения покрай горската пътека. Бяха необичайно чувствителни към всяко движение наоколо и беше много трудно да ги издебнеш неподготвени.

Борбата с тях в тези райони се превърна в сериозен проблем. Най-предпочитаният метод беше с изстрел да се откъсне върхът на растението, а с него и жилото. Туземците започнаха да носят дълги леки пръти с прикрепени на края криви ножове, които успешно използваха, ако смогнеха първи да нанесат удара, но ако трифидът успееше да се залюлее и така неочаквано да увеличи обсега на жилото си с още четири-пет фута, тези оръжия бяха абсолютно безполезни. Не мина много време и дългите пикообразни съоръжения бяха заменени с различни видове пушки, които посредством пружинен механизъм изстрелваха въртящи се дискове, кръстове или малки бумеранги от тънка стомана. По правило след около дванайсетия ярд те ставаха неточни, въпреки, че ако го уцелеха, можеха да отсекат стебло на трифид и от двайсет и пет ярда. Тези изобретения удовлетвориха и властите на които никак не се харесваше, че всеки мъкне огнестрелно оръжие, и населението — което намираше, че острите като бръснач стоманени снаряди са много по-евтини и леки от патроните и възхитително удобни за тих бандитизъм.

На други места продължаваха интензивните изследвания на природата, навиците и строежа на трифидите. Бяха направени сериозни експерименти, за да се установи в интерес на науката колко дълго могат да ходят и колко далеч могат да стигнат; дали имат предна част, или еднакво тромаво се движат във всички посоки; колко време трябва да държат корените си в земята; как реагират на наличието на различни химикали в почвата и огромно количество други въпроси както полезни, така и безполезни.

Най-големият екземпляр, забелязан в тропиците, достигаше десет фута2 височина. В Европа не беше забелязан нито един, който да надвишава осем фута, а най-често бяха малко над седем. Те явно лесно се адаптираха към различни видове климат и почва и очевидно нямаха друг естествен враг освен човека.

Други няколко доста очевидни особености обаче за известно време убягнаха от вниманието на хората. Трябваше например да мине доста време, преди някой да забележи необикновената точност, с която насочваха жилата си и че почти винаги се целеха в главата на жертвата. Както и никой в началото не обърна внимание на навика им да се навъртат около убитите. Причината се изясни едва когато се разбра, че те се хранят не само с насекоми, но и с месо. Жилото не притежаваше мускулна сила, с която да разкъсва плът, но беше достатъчно силно да издърпва късчета от разлагащото се тяло и да ги повдига до чашката върху стеблото.

Не се проявяваше интерес и към трите малки пръчици в основата на стеблото. Съществуваше някаква смътна идея, че имат нещо общо с размножителната система — система, към която ботаниците охотно причисляваха всички органи със съмнително предназначение, докато бъдат изучени и определени. Затова постепенно се стигна до извода, че внезапното им раздвижване и бързо барабанене по главното стебло е израз на някакво трифидно любовно чувство.

Вероятно фактът, че имах привилегията да бъда ужилен още в началото на трифидната ера, събуди интереса ми към тях, защото от този момент нататък ми се струваше, че между нас съществува някаква връзка. Аз прекарвах или „губех“, ако ме гледахте с очите на баща ми, дълго време загледан в тях като омагьосан.

Никой не можеше да го обвинява, че смяташе тези мои занимания за безсмислени, въпреки че по-късно се оказа, че съм прекарвал времето си по-добре, отколкото и двамата предполагахме. Точно преди да завърша гимназия, в „Арктическа и европейска компания за рибени масла“ станаха известни реорганизации, в процеса на които думата „рибени“ отпадна от заглавието. Обществеността научи, че тя и сродни ней компании от други страни смятат да започнат отглеждането на трифиди в широки мащаби, за да извличат ценни масла и сокове и да произвеждат високохранителни смески за животните. И така изведнъж трифидите влязоха в царството на големия бизнес.

В този момент аз реших съдбата си. Подадох заявление в „Арктическа и европейска“ и благодарение на познанията си получих работа в производствената сфера. Неодобрението на баща ми донякъде беше смекчено от размера на заплатата — доста добра за възрастта ми. Но когато с ентусиазъм заговарях за бъдещето, той недоверчиво пухтеше в мустаците си. Човекът твърдо вярваше само в такава работа, която дългата традиция беше утвърдила, но ме остави да правя каквото си искам: „В края на краищата, ако цялата работа се провали, ще бъдеш достатъчно млад, за да се захванеш с нещо по-солидно“ — заключи той.

Оказа се обаче, че това няма да се наложи. Още преди родителите ми пет години по-късно да загинат при самолетна катастрофа, те бяха видели как новите фирми изместват от пазара всички конкуриращи масла и стана ясно, че тези от нас, които бяхме попаднали в бизнеса от самото начало, бяхме очевидно осигурени до живот.

Един от първите беше и приятелят ми Уолтър Лъкнор.

Отначало се колебаеха дали да назначат Уолтър на работа. Той малко разбираше от земеделие, още по-малко от бизнес и нямаше никаква квалификация за лабораторна работа. От друга страна обаче, той знаеше много за трифидите — имаше някакъв интуитивен подход към тях.

Какво се е случило с Уолтър години по-късно през онзи фатален май, не знам, въпреки че се досещам. Много жалко, че не можа да се отърве. Може би по-късно щеше да се окаже безкрайно полезен. Не мисля, че някой наистина разбира трифидите или че някога ще ги разбира, но от всички хора, които познавам, Уолтър беше най-близо до мига, в които щеше да започне да ги разбира, или може би беше по-точно, както казах — той ги възприемаше интуитивно.

Година или две след като бяхме започнали работа, той за пръв път ме изненада.

Слънцето залязваше. Бяхме свършили добра работа за деня и с чувство на удовлетворение гледахме трите нови ниви, засадени с почти узрели трифиди. Тогава все още не бяхме почнали просто да ги ограждаме, както правехме по-късно. Бяха грубо подредени в редове, или поне стоманените колци, за които ги привързвахме с вериги, бяха в редове, защото самите растения нямаха никакво чувство за организация. Смятахме, че след някой и друг месец вече ще можем да започнем да правим нарезите за сок. Вечерта беше спокойна и почти единственият шум, който нарушаваше тишината, беше периодичното барабанене на малките пръчици по стеблата на трифидите. Уолтър ги наблюдаваше леко наклонил глава. Извади лулата от устата си и отбеляза:

— Разговорливи са тази вечер.

Приех думите му, както би направил всеки друг на мое място — като метафора.

— Може би е от времето — предположих. — Струва ми се, че го правят по-често, когато е сухо.

— Ти повече ли говориш, когато е сухо?

— Защо трябва…? — започнах и изведнъж спрях. — Предполагам, не искаш да кажеш, че те действително разговарят — казах, като забелязах изражението му.

— А защо не?

— Но това е абсурдно. Говорещи растения!

— Много по-абсурдно ли е от ходещи растения? — запита той.

Втренчих се в тях, а после и в него.

— Никога не съм мислил… — започнах колебливо.

— Опитай се да помислиш малко, като ги наблюдаваш. Ще ми е интересно да чуя заключението ти.

Странното беше, че през цялото време, докато се бях занимавал с трифидите, такава възможност изобщо не ми беше хрумвала. Предполагам, че съм бил повлиян от теорията за любовния зов. Но един път идеята влязла в главата ми, така и не излезе. Не можех да се отърва от чувството, че може би наистина си барабаняха някакви тайни послания един на друг.

Дотогава винаги бях смятал, че съм наблюдавал трифидите доста внимателно, но когато Уолтър заговореше за тях, имах чувството, че не съм забелязвал нищо. Той беше способен, стига да е в подходящо настроение, да говори за тях с часове и да измисля теории, които понякога звучаха налудничаво, но не бяха невъзможни.

По това време хората вече не смятаха трифидите за нещо необикновено. Те бяха недодялано забавни, но не кой знае колко интересни. Фирмата обаче ги намираше за интересни. Тя възприе теорията, че тяхното съществуване е благо за целия свят и особено за нея. Уолтър не споделяше нито един от тези възгледи. Понякога, когато го слушах, аз самият започвах да се измъчвам от предчувствия.

Той вече беше твърдо убеден, че те „говорят“.

— А това означава — разсъждаваше приятелят ми, — че някъде в тях се крие интелект. Той не може да е разположен в мозък, защото дисекциите показват, че няма нищо, което даже да наподобява мозък, но това не доказва, че там няма нещо, което изпълнява функциите му. И в това нещо с положителност се крие интелект — от някакъв вид. Забелязал ли си, че когато нападат, винаги се насочват към откритите части? Почти винаги към главата, но понякога и ръцете. И друго нещо, ако прегледаш статистиките на жертвите, обърни внимание какъв голям процент са били ударени в очите и ослепени. Това е забележително и много показателно.

— За какво?

— За това, че те много добре знаят кой е най-сигурният начин да извадят човек извън строя — с други думи, те знаят какво правят. Погледни на въпроса от тази страна. Да допуснем, че те действително притежават интелект; тогава ние ги превъзхождаме само в едно — зрението. Ние можем да виждаме, а те не могат. Отнеми ни зрението и превъзходството изчезва. Още по-лошо. Ние ставаме по-безпомощни от тях, защото те са пригодени да живеят без зрение, а ние не сме.

— Добре де, и така да е, но те не могат да произвеждат предмети. Не могат да си служат с тях. В жилестия им камшик има много слаба мускулна сила — отбелязах аз.

— Това е вярно, но каква полза има от нашето умение да си служим с вещите, ако не можем да ги виждаме? А освен това те нямат нужда да си служат с вещи, или поне не така, както ние си служим с тях. Могат да се хранят направо от почвата или от насекоми и късчета сурово месо. На тях не им е нужно да извършват всичките тези сложни процеси като отглеждане, разпределяне и приготовляване на храната. Впрочем ако трябва да се решава кой има по-голям шанс да оживее — трифид или сляп човек — знам на коя страна ще заложа.

— Значи ли това, че ти допускаш наличието на еднакво развит интелект?

— Съвсем не. Но то не е необходимо. Даже бих казал, че това вероятно е интелект от съвсем друг вид, даже и само заради много по-елементарните им потребности. Да вземем например сложните процеси, на които трябва да подложим един трифид, за да извлечем екстракт, годен за асимилиране. А сега да сменим ролите. Какво трябва да направи трифидът? Просто да ни ужили, да почака няколко дни и да започне да ни асимилира. Нещо съвсем просто и естествено.

Той беше способен да продължава в същия дух с часове и докато го слушах, постепенно започвах да губя реална представа за съотношението между нещата и се хващах, че в мислите си започвам да възприемам трифидите като някакви съперници. Самият Уолтър никога не си даваше вид, че ги възприема по друг начин. Казваше, че смята да напише книга точно върху този проблем, но това щяло да стане, когато имал възможност да събере повече материал.

— Възможност? — повторих аз. — Но какво ти пречи?

— Ето това — жестът му обхвана цялата плантация. — В момента на тях се разчита. И никой няма сметка от разпространяването на всяващи смут идеи. Освен това човекът достатъчно добре контролира трифидите, така че това си остава един чисто академичен въпрос, който едва ли си струва да се повдига.

— Когато те слушам, никога не знам какво да мисля. Не съм сигурен доколко говориш сериозно и доколко се оставяш на фантазията ти да те води. Ти вярваш ли искрено, че в тези неща се крие опасност?

Преди да отговори, Уолтър пусна няколко кълбета дим от лулата си.

— Това е доста вероятно — колебливо каза той, — защото… Ох, и аз самият не съм сигурен. Но в едно нещо съм твърдо убеден — че те биха могли да станат опасни. Чувствувам, че ще съм много по-близо до верния отговор, ако успея да пипна смисъла на тяхното трополене. Някак си тази работа хич не ми харесва. Седят си те и никой не ги възприема по-сериозно от например някакви по-особени зелки, а през половината от времето те си трополят и барабанят нещо един на друг. Защо? За какво трополят? Това искам да разбера.

Според мен Уолтър рядко споменаваше за идеите си пред някой друг, защото кой би му повярвал повече от мен. А аз самият ги пазех в тайна, защото едва ли и двамата бихме имали голяма, полза, ако във фирмата ни излезеше име на смахнати.

Близо още година работихме заедно, но с откриването на нови разсадници и необходимостта от изучаване на чуждия опит аз много започнах да пътувам. Уолтър се отказа от работата на полето и се премести в изследователската секция. Това го устройваше, защото покрай работата на фирмата извършваше и собствените си наблюдения. От време на време се отбивах да го видя.

Той вечно правеше някакви експерименти върху трифидите си, но резултатите, на които толкова разчиташе, че ще изяснят идеите му, не бяха особено продуктивни. Поне за собствено удовлетворение беше доказал наличието на добре развит интелект и аз трябваше да призная, че полученият резултат говореше за нещо повече от инстинкт. Приятелят ми твърдо вярваше, че барабаненето на пръчиците е някаква форма за предаване на информация. Официално беше разпространил тезата, че пръчиците са нещо по-сложно и ако се премахнат, трифидът постепенно ще се изроди. Освен това беше установил, че безплодните семена на трифидите са някъде около деветдесет и пет процента.

— Което — забеляза той — е дяволски щастливо обстоятелство. Ако всички поникваха, скоро на земята нямаше да има място за нищо друго.

С това също бях съгласен. Заслужаваше си човек да види мига, в които трифидите изхвърляха семената си. Тъмнозеленият семенник точно под чашката беше лъскав и издут, голям колкото половин ябълка. Когато се пръскаше, това ставаше с пукот, който можеше да се чуе на разстояние от двадесетина ярда. Белите семенца изхвърчаха във въздуха като пари и се разпръсваха във всички посоки, носени и от най-лекия полъх. И ако късно през август погледът ви попаднеше отвисоко върху нива, засята с трифиди, лесно можехте да си помислите, че там се провежда някаква хаотична стрелба.

И пак Уолтър беше открил, че качеството на екстракта ще се повиши, ако трифидите запазят жилата си. В резултат подрязването беше прекратено във всички ферми, а ние трябваше да носим предпазни маски, когато работехме сред растенията.

В същност по време на нещастния случай, който ме беше довел в болницата, аз бях с Уолтър. Изучавахме няколко екземпляра, показали странни отклонения в развитието си. И двамата носехме телени маски. Аз самият не видях как точно стана всичко. Само знам, че както се бях навел, някакво жило злобно се стрелна към мен и изплющя върху маската. В деветдесет и девет от случаите ударът щеше да остане без последствия; за това бяха и маските. Този обаче е бил толкова силен, че някои от отровните торбички са се пукнали и няколко капки са попаднали в очите ми.

Уолтър ме заведе в лабораторията си за секунди и ми инжектира проотивоотровата. И само благодарение на бързата му намеса лекарите успяха да спасят зрението ми. Но дори и така, това означаваше за мен повече от седмица, прекарана на легло, в пълна тъмнина.

Докато лежах в болницата, твърдо бях решил, че когато възвърна зрението си, ако изобщо го възвърна, ще помоля фирмата да ме прехвърлят в друг сектор. А ако ми откажеха, просто щях да напусна.

От първото ми ужилване в градината организмът ми си беше изработил доста съпротивителни сили срещу трифидната отрова. Можех да понеса и бях понасял, без много да ми навредят, ужилвания, от които друг човек би се превърнал в студен труп. Но въпреки това в главата ми настойчиво се въртеше поговорката за стомничката и водата. Бях получил последно предупреждение.

Спомням си, че запълних много часове принудителна тъмнина, размишлявайки какво щях да работя, ако фирмата откажеше да ме прехвърли в друг сектор.

И само като се сетя какво ни е дебнело зад ъгъла, надали бих могъл да намеря по-безсмислена тема за размисъл.