Денят на трифидите

Светлина в нощта

Джозела започна да възвръща самообладанието си. Очевидно тя твърдо беше решила да отвлече мислите си от това, което остана зад гърба ни, защото попита:

— Къде отиваме сега?

— Първо в Кларкънуел — отговорих аз. — След това трябва да се погрижим да си намерите дрехи. Ако желаете, за тях ще отидем на „Бонд стрийт“, но първо в Кларкънуел.

— Но защо в Кларкънуел? Господи!

И тя имаше пълно основание да възклицава. След завоя, който току-що бяхме направили, видяхме, че на около седемдесет ярда пред нас улицата е задръстена от хора. Те се приближаваха, като се опитваха да тичат, но непрестанно се препъваха въпреки протегнатите им напред ръце. Разнасяха се стенания и плач. Още в мига, в който ги забелязахме, една жена от предните редици се спъна и падна, други се запрепъваха отгоре й и тя изчезна под купчина от ритащи и борещи се хора. Зад тълпата зърнахме и причината за тази суматоха. Над обезумелите от паника хора се полюляваха три тъмнозелени стебла. Дадох газ и свих в първата пресечка.

Джозела ме погледна ужасено.

— Вие… вие видяхте ли какво беше това? Те ги подкарваха.

— Да. Точно затова отиваме в Кларкънуел. Там има едно място, където се произвеждат най-хубавите в света маски и пушки за трифиди.

Върнахме се обратно и отново хванахме предначертаната посока. Но надеждите ми, че ще намерим чист път, се оказаха напразни. Близо до гара Кингс Крос на улиците имаше много хора. И макар че непрекъснато натисках клаксона, придвижването ни ставаше все по трудно. Пред самата гара то стана невъзможно. Защо точно на това място се беше събрала такава тълпа, не можех да си обясня. Като че ли всички хора от околните квартали се бяха съсредоточили тук. Не можехме да минем през хората, а един поглед назад ме убеди, че връщането е не по-малко безнадеждно. Пролуката, през която бяхме минали, вече не съществуваше.

— Излизайте бързо! — извиках аз. — Струва ми се, че искат да ни хванат.

— Но… — започна Джозела.

— Бързо! — рязко казах аз.

Натиснах клаксона за последен път и се измъкнах след нея, като оставих двигателя да работи. Оказа се, че сме се изплъзнали в последния момент. Някакъв мъж набара дръжката на задната врата, отвори я и заопипва вътре. Изтикаха ни други, които настъпваха към колата. След малко се разнесоха гневни викове. Някой беше отворил предната врата и открил, че и там седалките са празни. Ние обаче вече бяхме част от тълпата. Някой сграбчи човека, който беше отворил задната врата, като си мислеше, че той току-що се измъква от колата. Настана страхотна бъркотия. Стиснах здраво Джозела за ръката и колкото се може по-незабелязано започнахме да се провираме през тълпата.

Най-после се измъкнахме и продължихме известно време пеша, като се оглеждахме за подходяща кола. Бяхме изминали някъде около миля, когато открихме това, което търсехме. Един пикап, който според плана, смътно започнал да се оформя в главата ми, щеше да ни бъде много по-полезен от една обикновена кола.

От два-три века насам в Кларкънуел се изработваха най-фини и точни инструменти. Малката фабрика, в която от време на време идвах по служба, беше приспособила вековния си опит и знания към новите нужди. Открих я лесно, а да се проникне вътре не беше никакъв проблем. Когато отново потеглихме, изпитвахме приятно чувство на сигурност, защото отзад в колата бяхме натоварили няколко превъзходни пушки, хиляди стоманени бумеранги и няколко предпазни шлема.

— А сега — за дрехи — предложи Джозела, когато тръгвахме.

— Временният план е открит за преоценка и корекции. Първо трябва да си намерим така нареченото pied-a-terre6, т.е. някое местенце, където ще можем да се съвземем и да обсъдим положението.

— Само не бар — запротестира Джозела. — За днес се наситих на барове.

— И аз, колкото и да е невероятно, и то при положение, че всичко е безплатно. Това, за което си мислех, е някой празен апартамент. Няма да е трудно да намерим такъв. Там ще можем да отпочинем и да начертаем в най-общи линии план за действие. Освен това ще има къде да прекараме нощта — или ако смятате, че специфичните обстоятелства все още не са разчупили оковите на условността, бихме могли да потърсим два апартамента.

— Мисля, че ще ми е по-добре, ако знам, че наблизо има някой.

— О’кей. Тогава операция номер едно ще бъде набавяне на мъжко и дамско облекло. За удобство може би ще трябва да се разделим, като и двамата много внимаваме да не забравим кой апартамент сме избрали.

— Д-да — каза не много убедено Джозела.

— Всичко ще бъде наред — уверих я аз. — Трябва да ви стане като закон да не говорите с никого и никой няма да се досети, че виждате. Забъркала сте се в предишната каша само защото сте била неподготвена. „В страната на слепците едноокият е цар.“

— О, да. Уелс е казал това, нали? Само че на края се оказва, че не е вярно.

— Цялата разлика е в значението, което влагате в думата „страна“ — в оригинала „patria“ „Caecorum in patria Luscus rex imperat omnis“ — един джентълмен, наречен Фулоний, римски класик, го е казал пръв. Май това е всичко, което се знае за него. Но тук няма организирана patria, няма държава. Тук има само хаос. Уелс е измислил народ, който се е приспособил към слепотата. Струва ми се, че това тук няма да стане. Просто не виждам начин.

— А какво мислите, че ще стане?

— И аз самият не знам повече от вас. Така или иначе, скоро ще разберем. Но по-добре да се върнем на нашия план. Докъде бяхме стигнали?

— До дрехите.

— А, да. Е, просто трябва да се пъхнете в някой магазин, да си вземете някоя и друга дреболия и да се измъкнете. Няма да срещнете трифиди в центъра на Лондон. Все още не.

— С каква лекота говорите за взимане на вещи.

— Съвсем не ми е толкова леко — признах си аз. — И не съм сигурен, че в случая това е добродетел — по-скоро просто навик. А упоритият отказ да се погледнат фактите в очите нито ще ни върне нещо, нито ще ни помогне. Струва ми се, че трябва да се опитаме да се възприемаме не като крадци на всички тези неща, а по-скоро като… като наследници по принуда.

— Да, предполагам, че е нещо такова — съгласи се компетентно тя.

Помълча известно време, а когато заговори отново, се върна на стария си въпрос.

— А след дрехите?

— Операция номер три — отговорих аз — е съвсем определено — вечеря.

Както очаквах, с намирането на апартамента нямахме много затруднения. Заключихме колата и я оставихме насред улицата пред един разкошен жилищен блок. Качихме се на третия етаж. Защо избрахме точно третия, не мога да кажа, освен че изглеждаше малко по-особен от останалите. Начинът на избор беше много прост. Чукахме или позвънявахме и ако някой отговореше, отминавахме нататък. След като бяхме подминали три врати, на четвъртата не получихме отговор. В резултат на едно по-силничко подпиране с рамо ключалката изхвръкна и ние бяхме вътре.

Лично аз никога не съм бил от тези, които имат навика да живеят в апартаменти с наем от по две хиляди лири годишно, но установих, че категорично има какво да се каже в тяхна полза. Предполагам, че интериорът е бил дело на елегантни млади хора, притежаващи изкусната дарба да съчетават добрия вкус с най-модното за момента — нещо, което струва безкрайно скъпо. Усетът за модерното беше най-характерното за този апартамент. Тук-там можеха да се видят някои истински derniers cris7, част от които безсъмнено (ако светът си беше живял по старому) щяха да се превърнат в манията на утрешния ден; други — обречени на забрава още в деня на създаването им. Общото впечатление беше като от изложба-базар с нейната нетърпимост към човешките слабости — една книга малко изместена от мястото си или с неподходящ цвят на обложката би съсипала цялото внимателно премислено равновесие в общата тоналност; както и човек, достатъчно неразумен да облече неподходящ костюм, седнал на неподходящия луксозен фотьойл или диван. Обърнах се към Джозела, която гледаше всичко това с широко отворени очи.

— Тази скромна барачка ще ни свърши ли работа, или да продължим нататък?

— О, мисля, че и тук ще преживеем — каза тя и ние заедно нагазихме върху млечнобелия килим и се отправихме към дълбините на апартамента.

Направих го съвсем несъзнателно, но едва ли бих могъл да измисля нещо друго, което така сполучливо да откъсне мисълта й от събитията през деня. Нашият обход беше озвучаван от непрестанни възклицания, в които се примесваха едновременно възхищение, завист, възторг, презрение, а трябва да призная, и злорадство.

Джозела се спря пред прага на стая, пълна с атрибути на най-агресивна женственост.

— Аз ще спя тук — заяви тя.

— Господи! — възкликнах аз. — Е, всеки си има вкус.

— Не злобейте. Може би това ще е единственият ми шанс да си поживея като декадент. А освен това, нима не знаете, че във всяко момиче има скрита по една, макар и най-посредствена кинозвезда? Така че оставете ме да си поживея за последно.

— Ще си поживеете — казах. — Но се надявам, че ще се намери и нещо по-скромничко. Да ме пази бог, ако трябва да спя в легло с огледало над него.

— Огледало има и над ваната — обяви Джозела, надничайки в съседното помещение.

— Не знам дали това е израз на разцвета или на падението на декаденса, но така или иначе, няма да можете да го използвате. Няма топла вода.

— О, бях забравила. Жалко! — възкликна разочаровано тя.

Завършихме обиколката из апартамента, останалата част от който не беше толкова сензационна. След това Джозела излезе да разрешава проблема с дрехите. Аз проучих с какви ресурси разполагаме и какво липсва, след което се отправих в самостоятелна експедиция.

Тъкмо излязох на стълбището и малко по-нататък в коридора се отвори друга врата. Замръзнах на място. Оттам излезе млад мъж, който водеше за ръка русо момиче. Когато и тя прекрачи прага, той пусна ръката й.

— Почакай за секунда, скъпа.

Направи две-три крачки. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Протегнатите му ръце намериха прозореца на края на коридора. Пръстите му ловко напипаха дръжката и той го отвори. Отвън се виждаше стълбата, която трябваше да се използува в случай на пожар.

— Какво правиш Джими? — попита момичето.

— Просто проверявах пътя — бързо се върна при нея той и отново улови ръката й. — Хайде, скъпа.

Момичето не тръгваше.

— Джими, не искам да напускаме това място. Поне в собствения си апартамент знаем къде сме. Как ще се храним? Как ще живеем?

— В къщи, скъпа, съвсем няма с какво да се храним и следователно няма и да живеем дълго. Хайде, ела, любима, не се страхувай.

— Но аз се страхувам, Джими. Страхувам се.

— Всичко ще бъде наред, мила. Ела.

— Но, Джими, това е обратната посока…

— Объркала си се, скъпа. Това е пътят.

— Джими, много ме е страх. Да се върнем в къщи.

— Вече е твърде късно, скъпа.

Той спря до прозореца. С едната си ръка много внимателно провери точното си местоположение. После обви с ръце тялото на момичето.

— Може би беше прекалено хубаво, за да продължи — каза нежно той. — Обичам те, любов моя. Много, много те обичам.

Тя му поднесе устните си за целувка. Повдигайки я, той се обърна и прекрачи през прозореца…

Кожата ти трябва да надебелее, внушавах си аз. Трябва. Това е единственият изход. Другият е да бъдеш постоянно пиян. Подобни неща сигурно стават всеки миг. И ще продължават да стават. Това не зависи от теб. Да предположим, че им беше дал храна да продължиш живота им още няколко дена. А после?… Трябва да се научиш да го понасяш и да живееш с него. В противен случай единственото спасение е алкохолната забрава. Ако не се бориш за собствения си живот независимо от всичко, няма спасение… Ще оцелеят само тези, чийто разум надделее над чувствата…

Набавянето на необходимите неща ми отне значително повече време, отколкото бях очаквал. Бяха изминали около два часа, преди да успея да се прибера. Докато отварях вратата, един-два пакета паднаха на земята. Стреснатият глас на Джозела се разнесе от онази прекалено женска стая.

— Аз съм — успокоих я, мъкнейки товара си по коридора.

Стоварих нещата в кухнята и се върнах да събера изпуснатите. Пред вратата й спрях.

— Не можете да влезете — каза тя.

— Това не бяха точно намеренията ми — отговорих обидено. — Интересува ме можете ли да готвите.

— Мога да варя яйца — чу се приглушеният й глас.

— Точно от това се страхувах. Тепърва ще трябва да се учим на страшно много неща.

Върнах се в кухнята. Поставих примуса, който бях донесъл, върху ненужната вече електрическа печка и се захванах за работа.

Когато привърших сервирането на малката масичка в хола, резултатът ми се стори много добър. За да придам завършен вид на обстановката, донесох няколко свещи и свещници и ги приготвих за запалване. От Джозела все още нямаше никакви материални следи, въпреки че до преди малко се чуваше шум от течаща вода. Повиках я.

— Идвам веднага — отговори тя.

Приближих се до прозореца и се загледах навън. Съвсем съзнателно започнах да се сбогувам с града. Слънцето залязваше. Кули, игли на катедрали и каменни фасади белееха или розовееха на фона на гаснещото небе. Тук-там бяха избухнали нови пожари. Пушекът се издигаше на големи черни кълба, понякога завършващи с огнени езици. Нищо чудно, мислех си аз, никога вече да не видя тези толкова познати и близки сгради. Може би ще дойде време, когато ще бъде възможно да се върна обратно — но това няма да е същото място. Пожарите и дъждовете ще са казали думата си — отдалеч ще си личи, че градът е изоставен и мъртъв. Но сега, от разстояние той все още създаваше впечатление, че в него цари живот.

Веднъж баща ми разказваше как преди войната с Хитлер той обикалял из Лондон с очи по-широко отворени от всякога и откривал в сградите красота, която никога преди не бил забелязвал — и се сбогувал с нея. Сега и аз изживявах подобно чувство. Но това беше нещо по-лошо. Във войната оцеляха много повече хора, отколкото всеки смееше да се надява, а с този враг човек не можеше да се бори. Той не разчиташе на безсмисленото разрушение и преднамереното горене — сега врагът беше дългият, бавен и неизбежен процес на разрухата и разложението.

Но тогава, докато стоях до прозореца, сърцето все още отказваше да приеме доводите на разума. Струваше ми се, че всичко това е прекалено голямо, прекалено неестествено, за да се случи в действителност. И все пак знаех, че подобно нещо не се случва за първи път. Останките на други велики градове лежат погребани из пустините или скрити в джунглите на Азия. Някои са загинали толкова отдавна, че са отнесли със себе си и имената си. Но на техните жители този край се е струвал точно толкова невъзможен и невероятен, колкото на мен ми изглеждаше гибелта на огромния модерен град…

Може би, мислех си аз, най-трайната и успокоителна халюцинация на човешкия род е, че „това не може да се случи тук“, че краткото му временце и малкото му местенце на този свят са обезпечени срещу катаклизми. А сега всичко това ставаше тук. И ако не станеше някакво чудо, то в момента аз наблюдавах началото на гибелта на Лондон — както най-вероятно други хора като мен наблюдаваха началото на гибелта на Ню Йорк, Париж, Сан Франциско, Буенос Айрес, Бомбай и всички останали градове, на които е било писано да споделят съдбата на онези другите, в джунглите.

Все още гледах навън, когато чух стъпки зад гърба си. Обърнах се и видях, че Джозела беше влязла в стаята. Беше облякла красива дълга рокля от най-бледосин жоржет и пелеринка от бяла кожа. Върху медальона на врата й проблясваха няколко синьобели диаманта, а камъните, които искряха върху клипсовете й, бяха по-малки, но със същия прекрасен цвят. А гледайки лицето и прическата й, имах чувството, че току-що е излязла от козметичен салон. Докато прекосяваше стаята, зърнах фината мрежа на чорапите й и отблясъците върху сребърните й пантофки. В резултат на изумения ми поглед леката усмивка постепенно изчезна от устните й.

— Не ме ли харесвате? — попита тя с детско разочарование в гласа.

— Прекрасно е… толкова сте красива. Аз… аз просто не очаквах такова нещо…

Чувствувах, че трябва да кажа още нещо, защото знаех, че този жест не беше предназначен за мен.

— Сбогувате ли се?

Очите й промениха израза си.

— Значи вие разбрахте. Надявах се, че ще разберете.

— Мисля, че разбирам. Чудесно е, че го направихте. Ще остане един прекрасен спомен.

Хванах ръката й и я заведох до прозореца.

— Аз също се сбогувах — с всичко това.

Какви мисли минаваха през главата й, докато стояхме там един до друг, ще си остане нейна тайна. В моята целият този живот, чийто край наблюдавахме, се въртеше като в калейдоскоп, или не, по-скоро имах чувството, че прелиствам страниците на огромен албум със снимки, с вездесъщото: „Помниш ли?“

Дълго стояхме така, всеки потънал в мислите си. После Джозела въздъхна. Погледна роклята си и погали нежната коприна.

— Глупаво е, нали? Рим гори. — промълви тя с тъжна усмивка.

— Не, скъпа, благодаря ти, че го направи. Този жест ми припомни, че въпреки всичките му недостатъци на този свят имаше толкова много красота. Ти не можеше да направиш… да изглеждаш… по-прекрасна…

Тъгата изчезна от усмивката й.

— Благоваря ти, Бил. — Помълча малко и после добави. — Досега не бях ли ти благодарила? Мисля, че не съм. Ако не ми беше помогнал тогава…

— А ако не беше ти — казах аз, — най-вероятно сега щях да се търкалям сълзлив и къркан в някой бар. Така че аз имам не по-малко причини да ти благодаря. Сега не е време за сам човек. — След това, за да променя насоката на разговора, добавих: — Като стана въпрос за пиене, та се сетих, че тук намерих прекрасно амонтилядо и разни други чудесни неща. И изобщо сме си избрали превъзходен апартамент.

Налях шерито и вдигнахме чаши.

— За здраве, сили и… късмет — казах аз.

Тя кимна. После пихме.

— А какво — попита Джозела, докато опитвахме от някакъв скъп пастет, — какво ще стане, ако собственикът на всичко това изведнъж се върне?

— В такъв случай ще му обясним и той или тя даже ще бъдат много благодарни, че ще има някой, който да им казва в коя бутилка какво има и т.н., но това не ми се струва много вероятно.

— Не — каза тя замислено. — Не. Страхувам се, че не е много вероятно. Мисля си… — огледа стаята. Погледът й се спря върху бяла колона. — Опита ли радиото? Предполагам, че това нещо е радио, нали?

— И радио, и телевизор. Но не работи. Няма ток.

— Разбира се. Бях забравила. Сигурно още дълго време ще забравяме подобни неща.

— Когато бях навън обаче, изпробвах едно радио. С батерии. Нищо. Всички станции — неми като гробове.

— Това значи ли, че навсякъде е така?

— Страхувам се, че е така. На 42 метра пиукаше някакъв морз. Иначе нищо. Интересно кой е този нещастник и къде се намира?

— Ще бъде… ще бъде доста тежко, нали, Бил?

— Ще бъде… Но нямам намерение да си развалям хубавата вечеря. Първо удоволствието, после работата — а това, което ни очаква в бъдеще, съвсем определено е работа. Да говорим за нещо интересно, като например колко любовни авантюри си имала и защо отдавна някой не се е омъжил за тебе? Или може би е? Виждаш ли колко малко знам. Житейската ви история, моля.

— Добре — каза Джозела, — родила съм се на около три мили оттук. Нещо, което тогава силно раздразнило майка ми.

Повдигнах въпросително вежди.

— Работата е там, че тя твърдо била решила, че ще съм американка. Само че когато колата дошла да я закара на летището, вече било твърде късно. Беше пълна с гениални хрумвания, майка ми де, мисля, че съм наследила част от тях.

Тя продължи да бърбори. Нямаше нищо забележително в ранните й години, но мисля, че тази равносметка я забавляваше и откъсваше мисълта й от сегашното ни положение. На мен пък ми доставяше удоволствие да слушам за познати и забавни неща — всички изчезнали от този свят. С лекота преминахме детството, ученическите години и „навлизането й в света“ — доколкото терминът все още означаваше нещо.

— Когато бях на деветнадесет години, за малко щях да се омъжа — призна тя. — И добре, че не го направих. Но тогава съвсем не мислех така. Имахме страхотен скандал с татко, който развали цялата работа, защото от самото начало беше разбрал какъв плазмодник е Лайнел и…

— Какъв? — прекъснах я аз.

— Плазмодник. Някаква кръстоска между негодник и плазмодий — абсолютен паразит. Тогава прекъснах връзките си с родителите и отидох да живея при едно момиче, което имаше апартамент. Родителите ми пък прекъснаха издръжката ми, което беше много глупаво, защото това можеше да има съвсем обратен на очаквания от тях ефект. В случая обаче не стана така, но всички мои познати момичета, които живееха по този начин, според мен водеха един много отегчителен живот. Почти никакво удоволствие, страхотна ревност през цялото време и толкова много пресмятане. Никога не би повярвал колко много предвидливост е нужна, за да си запази човек една-две запасни възможности или двама-трима резервни партньори — тя се замисли.

— Няма значение — казах аз. — Основната идея ми е ясна. Ти просто изобщо не си желаела партньорите.

— Досетлив си. Както и да е. Не можех повече да живея на гърба на момичето, чийто беше апартаментът. Действително, трябваше да намеря някакви пари и затова написах книгата.

— Преписала си някаква книга? — предположих аз.

— Написах книгата — тя ме погледна и се усмихна. — Сигурно видът ми е страшно глупав, защото точно така ме гледаха всички, когато им казвах, че пиша книга. Имай пред вид, че книгата не беше много хубава — в смисъл, не като тези на Алдъс, Чарлз или хора като тях, но свърши работа.

Въздържах се да попитам за кой точно Чарлз става дума, а просто се осведомих:

— Искаш да кажеш, че я публикуваха?

— О, да, и ми донесе доста пари. Само правата за екранизация…

— Как се казва книгата? — запитах с любопитство.

— „Сексът е моето приключение“.

Ококорих се, а после се плеснах по челото.

— Джозела Плейтън, ама разбира се. През цялото време се мъчех да се сетя откъде ми е известно това име. И ти написа това нещо? — добавих недоверчиво.

Просто не можех да разбера как не се бях сетил по-рано. Снимката й можеше да се види навсякъде — между другото, доста слаба в сравнение с оригинала, който сега седеше срещу мен, — а книгата беше заляла книжарниците. Две големи обществени библиотеки я забраниха, предполагам, само заради заглавието. След това успехът й беше осигурен и броят на продадените екземпляри нарастваше с космическа скорост. Джозела хихикаше. Радвах се да чуя смеха й.

— Божичко — каза тя. — В момента приличаш на роднините ми.

— Не мога да ги виня.

— Ти чете ли я?

Поклатих глава. Тя въздъхна.

— Колко смешни са хората. Вие знаете само заглавието и рекламата и вече сте шокирани. А в действителност това е едно съвсем безобидно книжле. Смесица от псевдожитейска опитност и розов романтизъм, подправен тук-там с изчервяванията на ученичка. Но заглавието беше добра идея.

— Зависи какво разбираш под „добра“. И ти постави под него истинското си име?

— Това — съгласи се тя — беше грешка. Издателите ме убеждаваха, че така ще бъде много по-добре за рекламата. За себе си, разбира се, те бяха прави. За известно време станах доста популярна — да знаеш как се смеех вътрешно, като гледах как по ресторанти и други обществени места хората замислено ме наблюдаваха — толкова трудно им беше да вържат това, което виждаха, с това, което си бяха представяли. Много хора, от които въобще не се интересувах, започнаха редовно да се отбиват в апартамента и за да се отърва от тях, и защото вече бях доказала, че не съм принудена да се прибирам, върнах се у дома. И все пак книгата поразвали живота ми. Защо хората така буквално приемат заглавието? Струва ми се, оттогава си изработих едно поведение на самоотбрана към личности, които не харесвам, а тези, които исках да харесвам, бяха или уплашени, или шокирани. Но най-досадното е, че книгата даже не беше порочна — тя просто беше шокиращо глупава и разумните хора трябваше да го разберат.

Тя замълча и се замисли. Хрумна ми, че разумните сигурно са решили, че и авторката на „Сексът е моето приключение“ е шокиращо глупава, но се въздържах от изказвания. Всеки е правил младежки щуротии, за които по-късно го е срам да си спомня, но хората някак си отказват да прощават младежките щуротии, които са се превърнали във финансов успех.

— Като че всичко се обърна срещу мен — оплака се Джозела. — Започнах да пиша друга книга, с която смятах да балансирам нещата, но се радвам, че никога няма да я завърша — много е остра.

— С не по-малко смущаващо заглавие? — запитах аз.

Тя поклати глава.

— Щеше да се нарича „Тук изоставената“.

— Да, съвсем очевидно, това не притежава пикантността на първото. Цитат ли е?

— Да — кимна Джозела. — Мистър Конгрийв. „Тук изоставената Дева си отдъхва от любов.“

— О… ъ-ъ-ъ — казах аз и за известно време останах замислен. — А сега — предложих — мисля, че е крайно време да нахвърляме някакъв план за действие. Какво ще кажеш първо да споделя някои свои наблюдения?

Излегнахме се в две супер удобни кресла. Машината за кафе и двете чаши бяха между нас, поставени върху ниската масичка. В малката имаше cointreau8. Тя беше на Джозела. Плутократски скъпото стъклено кълбо с безценния коняк на дъното беше мое. Джозела изпусна струйка дим, отпи от чашата си и наслаждавайки се на аромата, каза:

— Чудя се, дали отново някога ще вкуся пресни портокали?… О’кей, казвай.

— Няма смисъл да си затваряме очите пред фактите. Трябва да изчезваме в най-скоро време. Ако не утре, то най-късно в други ден. Вече сама можеш да видиш какво ще стане тук. Засега в резервоарите все още има вода. Но скоро тя ще се свърши. Целият град ще завони като помийна яма. По улиците вече има доста трупове. С всеки изминал ден те ще се увеличават. — Забелязах как Джозела потрепера. Разглеждайки нещата в общ план, за момент забравих, че в случая тя беше лично засегната. Побързах да продължа: — Това означава тиф, холера и един господ знае още какво. Непременно трябва да се измъкнем, преди да е избухнало нещо подобно.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Така, следващият по важност въпрос, изглежда, е къде да отидем? Имаш ли някакви идеи? — попитах я аз.

— Ами предполагам, най-общо, някъде по-настрани. Място, снабдено с хубава вода, в която можем да бъдем сигурни — може би кладенец. А струва ми се, че ще е най-добре, ако мястото е и на разумно достъпна височина — някъде, където духа хубав, чист вятър.

— Да — казах аз, — за това с вятъра не бях се сетил, но си права. Добре снабден с вода хълм — това не се намира толкова лесно. — Помислих за момент. — Лейк Дистрикт9? Не, твърде е далеч. Може би Уейлс? Или пък Ексмуур, или Дартмуур? Или направо в Корнуол? В Лендз Енд ще имаме югозападния вятър, който идва чист и незаразен направо от Атлантическия океан. Но това също е много далеч. Ние ще сме зависими от градовете, когато ще стане безопасно да ги посещаваме отново.

— Какво ще кажеш за Съсекските възвишения? — предложи Джозела. — Знам една чудесна стара ферма от северната страна, която се намира точно срещу Пулбъро. Не е на върха на някой хълм, но е доста нависоко. Има водна помпа и доколкото знам, сами си произвеждат и електричество. Всичко е подновено и модернизирано.

— Това действително е едно примамливо убежище. Но е доста близо до населените места. Не смяташ ли, че трябва да се държим по-надалеч?

— Хм, мисля си, след колко ли време ще бъде безопасно отново да се върнем в града?

— Нямам никаква реална представа — признах аз. — Но струва ми се, някъде около година. Според мен това е един доста разумен срок.

— Разбирам. Но ако отидем твърде далеч, по-късно няма да е никак лесно да се снабдяваме с необходимите ни неща.

— Това наистина е сериозен аргумент — съгласих се.

За момента изоставихме проблема за местонахождението на нашето убежище и се захванахме с подробностите около преместването. Решихме, че първото нещо, с което трябва да се снабдим сутринта, е камион — камион с голяма вместимост, — и направихме списък на най-необходимите неща, които трябваше да сложим в него. Ако успеехме да се снабдим с всичко, щяхме да тръгнем още на другата вечер, ако ли не — а списъкът нарастваше до обем, който ме караше да мисля, че това е много по-вероятно, — щяхме да рискуваме още една нощ в Лондон и да тръгнем на следващия ден.

Наближаваше полунощ, когато най-после към списъка на задължителните вещи прибавихме и списъците на своите лични нужди. В резултат се получи нещо като каталог на универсален магазин. Но трудът ни се оправдаваше, та било то и само заради факта, че тази вечер сме отвлекли мислите си от собственото си положение.

Джозела се прозина и се изправи.

— Спи ми се. А освен това ме очакват копринените чаршафи на това легло, правено само за любов.

Стори ми се, че плува над дебелия килим. С ръка върху дръжката на вратата тя се спря и тържествено се загледа в образа си в едно голямо огледало.

— И все пак имаше много приятни неща — промълви и целуна ръка на отражението си.

— Лека нощ, мило суетно видение — казах аз. Тя се обърна и с лека усмивка изчезна зад вратата, като незабелязано разпръснала се мъглица.

Налях си още една глътка от този изключителен коняк, затоплих го в дланите си и го изпих.

— Никога, никога вече няма да видиш такава гледка — казах си. — „Sic transit…“10

И преди да съм изпаднал в пълно отчаяние, се отправих към моето далеч по-скромно легло.

Тъкмо блажено потъвах в дебрите на съня, когато на вратата се почука.

— Бил — обади се гласът на Джозела. — Ела бързо. Нещо свети.

— Какво свети? — попитах, докато се измъквах от леглото.

— Навън. Ела да видиш.

Тя стоеше в коридора, обвита в дреха, която можеше да принадлежи само на собственичката на тази забележителна стая.

— О, господи! — нервно възкликнах аз.

— Не ставай глупак — раздразнено каза Джозела. — Ела виж тази светлина.

А светлина наистина имаше. Като гледах от нейния прозорец, като че ли в североизточна посока виждах ярък лъч, като от прожектор, който неподвижно сочеше право нагоре.

— Това трябва да означава, че там има някой друг, който вижда — каза тя.

— Сигурно — съгласих се.

Опитах се да определя местоположението на източника, но в околната тъмнина това беше невъзможно. Не много далеч, в това бях сигурен, и като че избликваше някак си сред въздуха — което най-вероятно означаваше, че е качен върху някоя висока сграда. Поколебах се.

— Най-добре да го оставим за утре — реших аз.

Идеята да тръгнем да търсим светлината из тъмните улици съвсем не ме привличаше. Освен това съществуваше известна възможност — съвсем невероятно, но все пак съществуваше — това да е капан. Даже и сляп човек, който е достатъчно умен и отчаян, би могъл да направи това с електрическо фенерче.

Намерих някаква пила за нокти и приклекнах така, че погледът ми да е на едно ниво с перваза на прозореца. С върха на пилата внимателно издълбах в боята линия, точно в посоката на лъча. После се върнах в стаята си.

Лежах буден повече от час. Нощта подсилваше тишината на града и правеше звуците, които я разкъсваха, още по-безнадеждни. От време на време от улицата се чуваха гласове, които бяха на ръба на истерията. Веднъж се разнесе смразяващ писък, който като че ли с ужасяващо наслаждение приветствуваше лудостта. Някъде не много далеч някой хлипаше отчаяно, без прекъсване. На два пъти чух острия пукот на самотни изстрели… Отправих горещи благодарности към съдбата, която ми беше изпратила Джозела за другар.

Пълната самота беше най-страшното състояние, което можех да си представя в този момент. Сам човек не би струвал нищо. Другарят означаваше цел, а целта не позволяваше на отчаянието и страха да те победят.

Опитвах се да изолирам звуците, като си мислех за всички неща, които трябваше да свърша на другия ден, на следващия и през всички идващи дни; или мъчех се да отгатна какво означава този лъч светлина и как би могъл да ни засегне. Но хлипането продължаваше безспир и ми напомняше за нещата, които бях видял през деня и които щях да видя утре…

Отварянето на вратата ме накара уплашено да седна в леглото. Беше Джозела със запалена свещ в ръка. Очите й бяха потъмнели и широко разтворени. Беше плакала.

— Не мога да спя — каза тя. — Страх ме е, ужасно ме е страх. Чуваш ли ги — всички тези нещастници? Не мога да издържам…

Дойде при мен като дете да я успокоя. А и аз самият имах нужда от това.

Джозела заспа първа, отпуснала глава върху рамото ми.

Спомените от случилото се през деня все още не ми даваха покой. Но в края на краищата човек заспива. Последното, за което си спомних, беше хубавият тъжен глас на момичето, което пееше: