Далеч от очите, далеч от ума

8

В продължение на един кратък миг Джена се уплаши, че е допуснала грешка. Реакцията към обвинението, което отправи, бе съвсем обичайна за Трейси. Момичето сега я гледаше неспокойно, уплашено и готово да заплаче.

Ала и последната сянка на съмнение изчезна, когато изражението на Трейси се промени. Сега съученичката й отвърна с предизвикателен поглед.

— Ти си луда — каза тя. — Разбира се, че съм Трейси. Кой друг бих могла да бъда?

Този отговор само потвърди подозренията на Джена. Трейси никога би се държала така нападателно.

— Ти си Аманда Бийсън.

— Не съм — заяви момичето разпалено, ала за Джена не бе нужно да чете мислите й, за да разпознае паниката, изписана на лицето на Аманда-Трейси.

— О, напротив. Ти си Госпожичка Суперготина Аманда Бийсън. Не съм забравила как ти и надутите ти приятели ме нарекохте вампир. Ех, де да бях! Ако бях вампир, досега да съм ти източила кръвчицата.

— Ти си отвратителна и луда — отвърна момичето-не-Трейси и се обърна.

Джена я стисна за ръката.

— Нахаканите ти приятелчета знаят ли, че крадеш чужди тела? Какво ли ще кажат, ако узнаят, че си дете с дарба, като останалите откачалки в този клас?

— Никога няма да ти повярват!

— Да вървим да видим — каза Джена и се озърна. — Ето я Софи Грийн, не е ли една от приятелките ти?

— И виж с кого има среща при шкафчетата — пресече я тя. — С Аманда Бийсън.

Джена се смръщи, докато наблюдаваше как Софи и Аманда се отдалечават заедно по коридора.

— Не знам кой е това. Твоят клонинг може би. Или пък робот. Но не е Трейси, това е очевадно. Изглежда прекалено самоуверена. — Джена изгледа Аманда-Трейси преценяващо. — Значи ти и Трейси не сте си сменили местата.

— Не. Онова съм аз и аз съм си аз и не знам как става, но… — Аманда-Трейси внезапно млъкна и Джена се захили.

— Значи е истина. Само правех догадки, но ти в действителност се оказа крадец на чужди тела. Чувала бях за хора като теб, но никога не бях срещала някой от тях.

Аманда усети топлината, плъзнала по лицето й заради гнева. Вече я беше виждала и преди в столовата, когато някой разля портокалов сок по белите джинси на истинската Аманда.

— Само смей да кажеш на някого — рече Аманда. — Само да посмееш и аз ще…

Джена не й даде възможност да довърши.

— Не се тревожи, Аманда, няма да те издам. Не още. Обаче има нещо, което не ми е ясно. Защо искаш да бъдеш Трейси?

— Да не се шегуваш? Да не мислиш, че искам да бъда в тялото на това противно момиче? То… то просто се случи. Мислех си нещо за нея и после… пуф!

— И защо мислеше за нея? Не ми се вярва, че на великата и прекрасна Аманда Бийсън й пука за горката малка Трейси Девън.

Джена много се забавляваше да дразни Аманда. Никога преди не беше говорила така с някое харесвано момиче и не можеше да не признае, че й е забавно, макар че точно това харесвано момиче не изглеждаше като себе си.

— Не може ли просто да се разкараш и да си гледаш работата? — разлюти се Аманда.

— Не. Искам да знам къде е Девън.

Толкова беше странно да зърне такова надуто изражение на лицето на Трейси. Джена трябваше да си напомни, че зад това лице всъщност се крие суперснобката Аманда Бийсън.

— Не знам — най-сетне призна Аманда.

— Не чуваш ли мислите й, или нещо такова?

— Не.

Джена усети прилив на тревога.

— Тя не е… мъртва, нали? Уби ли я, когато открадна тялото й?

— Не! — възкликна Аманда. Поколеба се. — Искам да кажа, не мисля, че съм я убила. — Прехапа устни. — Нямаше ли да усетя, ако в мен имаше някой мъртъв?

— Но не я усещаш и да е жива, нали?

— Не. — Аманда погледна нагоре към часовника в коридора. — Всеки момент ще бие звънецът. Не искам да закъснявам за час.

— Няма проблем — каза Джена. — И без това през половината време никой не забелязва Трейси.

Аманда се намръщи.

— И защо така? Мадам все казва, че й било приятно да ме види.

— Още ли не си се досетила?

— Какво да съм се досетила?

— Каква е дарбата й?

Звънецът би и малкото останали в коридора ученици се пръснаха.

— Ела да се срещнем след училище в мола, пред „Барнс енд Ноубъл“. — Нямаше да понесе още една обида. — Това е книжарница, ако не знаеш. Точно до „Стайл Сешън“ е и съм сигурна, че него го знаеш къде е.

Необичайно доволна от себе си, Джена важно се отправи към следващия си час. През останалото време от учебния ден настроението й беше приповдигнато. Не харесваше нищо, свързано с „Медоубрук“, ала определено ненавиждаше Аманда Бийсън и нейните дружки. Щеше да й хареса да гледа как Аманда се тормози.

На Аманда й прилоша. Да търпи заповедите на откачалка като Джена Кели беше едва ли не също толкова лошо, колкото да бъде откачалка като Трейси Девън. Нещата ставаха все по-зле.

Ала преди настъпването на края на учебния ден тя вече бе взела решение да иде в мола, за да се срещне с Джена. Съученичката й познаваше Трейси и можеше да чете мисли, затова може би, само може би, тя щеше да успее да й помогне да излезе от тялото на Девън. Не знаеше как точно можеше да помогне Джена, но заключи, че е възможно всички тези странни деца да са свързани по между си по някакъв начин, че разполагат с някакво необикновено познание.

Само че дали Джена щеше да иска да й помогне? Очевидно бе, че съученичката й не я понася, което си беше разбираемо. Зубърите, загубените и смотаните винаги се преструваха, че мразят харесваните момичета, но в действителност им завиждаха и искаха да бъдат на тяхно място.

Но като че ли Джена се притесняваше за Трейси. И може би щеше да й помогне, ако сметнеше, че така ще помогне на Трейси. Във всеки случай Аманда нямаше какво друго да прави и предпочете да отиде в мола вместо обратно в дома на Трейси, за да бъде пренебрегвана.

Затова, когато звънна последният звънец, тя забързано излезе от училище и отиде право на кръстовището, където безопасно можеше да пресече улицата, отвеждаща към мола от другата страна. Въпреки злостната подигравка на Джена тя знаеше точно къде да намери „Барнс енд Ноубъл“. Глупавата Джена не схващаше, че само защото едно момиче е хубаво, готино и харесвано, това не значеше, че никога не е прочело и една книга. Малко след като влезе в мола и отиде пред книжарницата, в магазина пристигнаха и Софи, Нина и Другата-Аманда. Вцепени се за миг. Какво щяха да кажат, ако я видят заедно с Джена? И после едва не се засмя на глупавата си уплаха.

— Защо си толкова щастлива, Трейси? — попита я Нина, когато групичката им мина покрай нея. — Нямаш причина да се усмихваш.

Ето това вече беше интересно. Обикновено Нина не обръщаше внимание на Трейси също като всички останали. Може би просто се опитваше да впечатли Другата-Аманда с лошотията си. Или може би искаше да оспори титлата на Аманда като Злата царица? Напомни си, че трябва отблизо да наблюдава Нина.

Разсея я пристигането на Джена, която беше дочула подмятането на Нина.

— Добри приятели си имаш — коментира тя.

— О, я млъквай — отвърна й Аманда. — Единствената причина да се срещна с теб тук е, че може би ще успееш да ми помогнеш да се върна в собственото си тяло. И да върна Трейси в нейното — бързо добави тя.

Не искаше Джена да остава с впечатлението, че ще й прави услуга.

— Първо трябва да я открием — каза Джена. — Което може и да не е толкова лесно, като се има предвид дарбата й.

— А каква е тя? — нетърпеливо попита Аманда.

Обаче сега пък Джена се разсея и се загледа в едни хора долу в другия край на мола пред универсалния магазин.

— Искаш ли да се запознаеш с моите приятели? — обърна се тя към нея.

— Не особено — отвърна й Аманда, ала Джена отмина нататък и на нея не й остана друго, освен да я последва.

Щом се приближиха до групичката, започнаха да я измъчват лоши предчувствия. Приятелите на Джена изглеждаха доста страшни.

Едно по-голямо и хилаво момче с боядисана в зелено коса и цигара, виснала от устата му, поздрави:

— Здрасти, Джейни.

Не беше възможно да са добри приятели, след като дори не знаеше името й, помисли си Аманда. Ала Джена не й се стори смутена.

— Джена — поправи го тя. — Хей, Слъг.

„Слъг ли? Че кой носеше такова име?“ Аманда стана нетърпелива да узнае имената и на останалите. Отвореното момиче с черните грим и дрехи и кървавочервеното червило се казваше Бъбълс, а момичето с обръснатата глава и татуировките по ръцете беше Скънк. Джена й представи здравото момче с полузатворените очи като Хари. Аманда реши, че те всички изглеждат по-големи, поне на по осемнайсет. И всички бяха страхотно грозни.

— Това е приятелката ми Ам… исках да кажа Трейси.

Нито веднъж, откакто бе започнало това преживяване с откраднатото тяло, Аманда не се бе чувствала толкова благодарна, че изглежда като Трейси. Направо щеше да умре, ако някой видеше истинската Аманда с такива хора.

— Какво сте намислили? — попита ги Джена.

— Ще изтръскаме „Таргет“ — обясни Слъг и кимна по посока на универсалния магазин. — Някога виждала ли си такова нещо? — попита той и извади от джоба си странно оформен метален предмет.

— Какво е това, някакво оръжие ли? — попита Джена.

Слъг издаде звук като от хъркане, което Аманда изтълкува като неговата версия на смях.

— Не. Нали знаеш онези пластмасови неща, които слагат, за да не можеш да откраднеш стоката?

Сега той гледаше Аманда и тя се почувства длъжна да отговори:

— Това е аларма. Махат я на касата, след като платиш. Иначе се разпищява, когато излезеш от магазина.

— Да, точно. Е, това полезно малко нещо маха пластмасовото. И можеш да си излезеш с половината магазин в джоба.

— Трябва да имаш наистина големи джобове — рече Джена и Аманда не се сдържа и се разсмя, ала явно никой друг не схвана шегата.

— Имам само две такива — продължаваше Слъг, — но ще си ги подаваме. После ще разделим плячката. Ще вляза пръв, за да видя къде са скъпите неща. Връщам се след малко.

Слъг напъха джаджата обратно в джоба си и влезе в магазина.

Аманда се обърна към Джена.

— Те ще крадат ли?

— Да — отвърна й Джена прекалено предизвикателно. — Проблем ли имаш с това?

— Е, противозаконно е със сигурност.

Този коментар накара приятелите на Джена да се разсмеят и Аманда усети как лицето на Трейси се изчервява.

— Ами, мен не ме бройте.

— Пъзла! — подигра й се Джена.

Аманда ни най-малко не я засягаше дали Джена я мисли за страхливка. Онова, което я тревожеше, бе, че това начинание можеше да прекрати бъдещото сътрудничество между тях двете.

— Ето го Слъг — обяви Бъбълс.

Момчето застана пред „Таргет“ и им махна да се приближат. Бъбълс, Скънк и Хари тръгнаха към него, ала Джена се позабави.

— Сигурна ли си, че не си навита? — попита тя Аманда.

Преди обаче Аманда да успее да отвърне, иззад нея долетя друг познат глас:

— Ей, момичета, какво правите тук?

Беше Емили от часа за деца с дарба. Беше сама и носеше торбичка от книжарница.

— Просто се мотаем — отговори Джена.

Емили отнесено заяви:

— Не знаех, че двете движите заедно.

Аманда понечи да отхвърли това твърдение, но стисна зъби.

— Какво си купи? — попита я вместо това.

Емили бръкна в торбичката и извади една книга. Джена прочете заглавието:

— „Аз бях Мария-Антоанета“.

— Била е последната кралица на Франция — обясни им Емили. — Обезглавена е по време на Френската революция.

Джена се закиска.

— Кой е написал книгата? Нейният призрак ли?

— Не, жена на име Лавиния Пушник. Тя твърди, че е била Мария-Антоанета в предишен живот.

Аманда извъртя очи.

— Нали не вярваш на тези работи?

Емили вдигна рамене.

— Аз виждам бъдещето, може би тя вижда миналото.

Сега беше ред на Джена да забели очи.

— Емили, всеки може да види миналото. Това се нарича история. Можеш да я прочетеш в книгите.

— М-м-м.

Емили явно вече не слушаше. Очите й се бяха изцъклили.

— Сега виждаш ли нещо в бъдещето? — попита Аманда.

Емили кимна.

— Някой, който ей сега ще спечели от тотото.

— Честно? — Сега вече Джена изглеждаше заинтригувана. — Майка ми всяка седмица пуска фиш.

— Някой в Канада е — измърмори Емили. — В Торонто… не, в Монреал.

Джена помръкна.

— Ох. Е, добре, трябва да вляза в „Таргет“, преди да изчезнат всички хубави неща.

— За какво говориш? — попита я Емили.

— Джена и приятелчетата й ще крадат — обясни й Аманда.

Изражението на Емили се промени.

— Не го прави, Джена.

Момичето простена.

— О, страхотно! Още една добрячка, която я е страх да наруши закона.

Емили поклати глава.

— Приятелите ти… ще ги хванат.

— Нима виждаш това? — намеси се Аманда. — Наистина ли?

Емили кимна.

Джена не изглеждаше убедена.

— Казваш го, само за да не открадна нещо.

— Не — рече Емили, — така ще стане.

— По-добре е да ги предупредя — притесни се Джена и тръгна към магазина.

— Недей! — викна й Емили. — И теб ще заловят. Ей сега ще се случи.

Джена се поколеба и добре, че го направи. Само няколко секунди след това един униформен пазач излезе заедно с приятелите й — всичките с белезници на ръцете. Групата се скри зад врата с надпис „Охрана“.

— Еха — възхитено каза Аманда. — Как разбра?

— Това е дарбата ми — обясни Емили, но не звучеше особено горда от себе си. — Виждам някои неща. Само че никога не знам какво да правя с това знание.

— Е, благодаря, че на мен ми каза — рече й Джена. — Щяха моментално да ме върнат в изправителното училище.

— Радвам се, че ти помогнах — отвърна Емили, но гласът й вече бе тъжен. — Не ми се отваря възможност често да помагам на хората, основно защото виденията ми невинаги са много ясни. Пък… е, ами то е, както казва мадам — кой би ми повярвал? Просто ще ме помислят за луда.

Аманда съзнаваше, че ако иска всички да вярват, че тя е Трейси, трябва да си затваря устата. Но не устоя и попита:

— Винаги ли си можела да правиш това? Да виждаш бъдещето?

— Когато бях на пет, получих първото си видение. Баща ми излезе от къщи, за да отиде на работа. И аз видях, че щом стигне до края на алеята, друга кола ще се появи на улицата и ще го блъсне много лошо. Но не му казах.

— И случи ли се? — попита Аманда.

Емили кимна.

— Той загина. Не си ли спомняш? Разказвах тази история в час.

— Аз, ъм, сигурно съм отсъствала тогава — смотолеви тя.

Историята на Емили беше ужасна, много потискаща, и на Аманда й се искаше да смени темата. За щастие забеляза един човек в мола, който може би щеше да им се стори интересен.

— Това не е ли новата ни стажантка?

И точно когато и трите погледнаха към нея, младата жена ги забеляза. Помаха им и тръгна към тях.

— Ох, супер! Учител — изръмжа Джена.

Ала стажантката изглеждаше истински щастлива, че ги е срещнала.

— Здравейте, момичета! Какво съвпадение да се натъкна на вас тук!

Емили се запъна:

— Здравейте, госпожице… ъ-ъ-ъ…

— Серена — напомни учителката. — Това е толкова готино! Какво сте намислили?

Ако питаха Аманда, младата жена се престараваше с това „Аз съм ви другарче, а не преподавател.“ Джена също изглеждаше недоверчива. Ала Емили беше любопитна.

— Само си стоим — отвърна тя.

— Толкова съм развълнувана за тази работа — довери им Серена.

Веждите на Джена литнаха нагоре и тя попита:

— Наистина? И защо?

— Ами защото не е само преподаване, нали? Та нали вие сте съвсем различни.

Джена продължаваше да бъде бдителна.

— Какво искате да кажете с това „различни“?

— Няма проблем — успокои я Серена. — Знам, че сте, ами нали знаете, специални. И наистина искам да ви опозная. Като приятели, не като ученици.

— Но ние сме точно такива — намеси се и Емили. — Ученици сме.

Стажантката отметна глава назад и се разсмя, сякаш момичето беше казало нещо невъобразимо смешно.

— Сериозно, момичета, не съм като останалите ви учители. Мадам е много мила и така нататък, но тя е стара. Не можете да й доверявате тайните си. Искам да знаете, че с мен винаги може да поговорите. Можете да ми споделите тайните си, чувствата си.

— На мадам не й харесва да говорим прекалено много за себе си — отново се обади Емили.

Серена кимна.

— Да, това е тъжно, нали? Вероятно ви е някак самотно, че не можете да говорите за онова, което е важно за вас.

Емили закима разпалено.

— Да, така е.

Съученичката им беше ужасно доверчива, забеляза Аманда. Защо му е на някой да разкрива тайните си пред човек, когото току-що е срещнал? Тази жена беше така настоятелна, че Аманда се чувстваше неловко.

Джена явно имаше същите притеснения.

— Аз изчезвам — обяви тя и си тръгна.

— Аз също трябва да си вървя, госпожице… ъ-ъ, тоест, Серена — заяви и Аманда. — Чао, Емили.

После забърза след Джена и я настигна.

— Чакай! Още не си ми казала.

— Какво не съм ти казала?

— За Трейси. И нейната дарба.

— Още ли не си се досетила?

— Не.

Джена се усмихна.

— Трейси може да изчезва.

Докато се прибираше към дома, Джена изненадващо се оказа в много добро настроение. Денят не беше лош — никак не бе лош. Пред очите си продължаваше да вижда физиономията на Аманда-Трейси, когато й заяви, че знае коя е в действителност. Естествено, щеше да бъде много по-забавно да зърне потресеното изражение на истинското лице на онази надута Аманда Бийсън, ала това също беше хубаво — да знае, че е уплашила най-нахаканото момиче в „Медоубрук“. А и случката в мола също беше готина.

Джена не харесваше Слъг, Скънк и останалите, макар че ги наричаше своя „тайфа“, когато разговаряше с господин Гонзалес, и въпреки че беше обяснила на Аманда, че са й приятели. Всъщност мислеше, че те са едни нещастни мизерници. Не се занимаваха с нещо истинско, не ходеха на училище или на работа. Просто си висяха наоколо по цял ден, просеха по ъглите на улиците или джебчийстваха, или пък задигаха неща от магазините. Бяха мръсни и не много умни, въпреки че не можеше да не си признае, че харесва мрачния вид на Бъбълс, който приличаше на нейния собствен, но многократно засилен.

Тези хора си нямаха дом, ала понякога се подслоняваха в някоя изоставена къща или апартамент, докато някой не се нанесеше или полицията не ги изгонеше. Много често спяха по пейките на гарата и точно от там ги познаваше и Джена. Имаше моменти, когато и тя ходеше на гарата, понеже не можеше да понесе да се прибере у дома.

Но въпреки това Джена вероятно щеше да влезе заедно с тях в „Таргет“, ако Емили не се бе появила и не бе предрекла какво ще се случи. Също като останалите деца в този клас, Емили не можеше да контролира дарбата си, и затова на Джена наистина й бе провървяло.

Заръмя ситен дъждец, ала не това развали внезапно настроението й. Беше завила по улицата, на която живееше.

Трите високи тухлени блока заемаха цялата алея. Наричаха се Бруксайд Тауърс1, което си беше шега — никъде край тях не ромонеше поточе, а и името „Тауърс“ навяваше мисълта за замъци или нещо такова. Всъщност Бруксайд Тауърс бе комплекс с общински жилища, натъпкани с всякакви хора, имащи едно-единствено общо нещо помежду си — недостига на пари.

Джена подозираше, че блоковете са били грозни, още когато са били построени, а сега изглеждаха дори по-грозни — бяха покрити с графити и знаци на банди. Имаше много изпочупени прозорци, някои от които заменени с картони. Площите наоколо не представляваха точно градинки, ако имаше някаква трева, то тя беше покрита с боклуци — чували със смет, стар хладилник, счупено колело.

В Бруксайд Тауърс имаше и добри хора. Джена се сети за госпожа Уонг, която живееше на същия етаж и беше поставила сандъчета със здравец по прозорците си. Ала едни момчета бяха успели да се покачат догоре и да ги изпочупят. Госпожа Уонг се беше разплакала…

Не, Бруксайд Тауърс не беше хубаво място за живеене. Понякога, когато беше трезвена и се чувстваше оптимистично настроена, майката на Джена обещаваше:

— Няма значение колко безпарична съм, всяка седмица ще купувам фиш за тотото. И някой ден, миличка, ще ни се усмихне късметът и тогава ще си купим хубава къща в добър квартал. Ако продължавам да купувам фишове, все някога трябва да спечеля, пати? Ще имам шанс, това искам да кажа, нали така се наричаше.

Джена никога не си и направи труда да обясни на майка си, че тъкмо теорията за шанса обясняваше, че бе много слабо вероятно въобще някога да спечели.

Не презираше майка си. Тя бе просто окаяна, слаба жена, чийто съпруг — бащата на Джена — я бе изоставил, докато е била бременна. И тя се чувстваше добре само когато се напиеше или дрогираше. Не беше зла — само много, много тъжна.

Джена си помисли, че щом влезе в апартамента им, човек може да усети тъгата, дори и майка й да не бе у дома, както я нямаше и в момента. Възползва се от отсъствието й и събра празните бутилки, измете пода и изми мръсните чинии в мивката. Ровейки в шкафа, откри буркан с фъстъчено масло и поостарели бисквити.

Сметката за кабелната не беше платена и затова телевизорът бе неизползваем. Понеже нямаше какво друго да прави, извади домашните си. Имаше много за четене, но това не беше проблем. Джена обичаше да чете.

Разбира се, не можеше да признае това пред никого. Щеше да бъде зле за репутацията й…