Далеч от очите, далеч от ума

16

Аманда никога преди не беше стъпвала в тази част на мазето в училище. Доколкото знаеше, там нямаше нищо друго освен складови помещения, водопроводни инсталации и други такива неща. Бегло си спомняше табелки, указващи пътя към стая за сбирки на медийния клуб тук долу, ала понеже само зубърите членуваха в такива клубове, не бе много сигурна.

Едно нещо бе съвсем ясно — беше тъмно. А невидимостта изглежда, не й даваше някакви специални зрителни способности.

За щастие нямаше никакви проблеми със слуха. Стори й се, че от дъното на коридора долита тих шепот. Когато се промъкна по-близо, разпозна гласа.

— Трябва да го направиш, Емили. Не откъсвай очи от червената точка и слушай гласа ми. Мисли по-силно… по-силно.

Това беше стажантката. И макар да не беше участвала в неин сеанс, Аманда се досети, че жената хипнотизира Емили. Ала защо чак тук долу?

— Числата са там, Емили. Ти можеш да ги видиш. Кажи ми числата.

В онова, което жената казваше, нямаше никакъв смисъл, ала нещо в тона й накара момичето да потрепери.

— Чуй ме, Емили. Можеш ли да ме чуеш? Отговори ми, Емили.

И ето че сега Аманда чу гласа на съученичката си, равен и безизразен.

— Чувам ви.

— Кажи ми числата! — В гласа на Серена вече се долавяше повече настойчивост.

И именно това накара невидимото момиче да се приближи до вратата.

Бяха вътре и тя знаеше това. Онова, което не знаеше, бе как да влезе при тях. Досега, когато бе ставала невидима, никога не се бе натъквала на затворени врати. Може би пък да имаше способност да минава през стените.

Притисна се към вратата. Тялото й не премина оттатък, но за сметка на това се оказа, че вратата е открехната. Следващото, което осъзна, бе, че се намира на пода на стаята.

— Кой е там? — остро попита Серена.

Все още на пода, Аманда се огледа и видя, че е в склад с купчини столове. Очите й вече бяха свикнали с мрака и зърна Емили, седнала на един от тях. Досети се, че все още е невидима, тъй като Серена не гледаше надолу към нея, а към отворената врата.

Стажантката се приближи към вратата, за да я затвори, и кракът й докосна главата на Аманда.

— Проклятие! — измърмори Серена и ритна изпречилото се препятствие.

С последната си съзнателна мисъл момичето научи нещо ново за положението си. Когато си невидим, не спираш да изпитваш болка.

— Аманда?

Гласът като че долетя много отдалече. Тя се напъна да го чуе. Поне главата не я болеше вече.

— Аманда!

Сега вече гласът бе рязък. Момичето се насили да отвори очи. Видя господин Джоунс, учителя по история.

— Аманда, зададох ти въпрос. Какви са трите основни причини за избухването на Гражданската война в Америка?

Беше прочела този урок, знаеше, че го бе сторила, ала мозъкът й отказваше да й услужи.

— Да не се налагат данъци, след като народът няма представители в парламента?

Господин Джоунс я погледна недоволно.

— Това важи за Американската революция, Аманда. Някой друг? Бритни?

Аманда не чу отговора на Бритни. Постепенно осъзнаваше случилото се.

Учител по история на Трейси беше госпожа Галвин. Господин Джоунс… беше нейният учител по история. Учителят на Аманда. И тъкмо така я бе нарекъл току-що. Аманда.

Погледна дясната си ръка. Ето го — малкото пръстенче със сапфир, което родителите й подариха за последния й рожден ден. А на китката й стоеше часовникът марка „Суоч“. А ноктите й не бяха изгризани — бяха лакирани в розово и грижливо оформени. Аманда остана втренчена в тях като че доста време.

— Аманда? — отново се обърна към нея господин Джоунс. Сега обаче бе по-скоро загрижен, отколкото ядосан. — Добре ли си?

— Да… — Спомни си. Емили седеше на един стол. Серена. Нещо, свързано с числа. — Не! Не се чувствам много добре. По-добре да отида при училищната медицинска сестра.

От кочана на бюрото си господин Джоунс скъса едно талонче с разрешение за излизане в коридора и Аманда го грабна и изтича извън стаята. Зад гърба си дочу шумоленето на класа. Сигурно си мислеха, че ще повърне. Ала за пръв път Аманда не се интересуваше какво щяха да си помислят другите за нея.

Затича нагоре по стъпалата и размаха листчето с позволението пред очите на минаващия наблизо отговорник. Сетне се завтече по коридора и нахълта в класната стая на учениците с дарба.

Мадам беше сама вътре, крачеше неспокойно. Когато чу как Аманда нахлува, тя се извърна с очаквателно изражение на лицето. Щом обаче видя момичето, се разочарова.

— Да? Мога ли да ти помогна?

— Емили е в беда! Трябва да дойдете с мен!

Учителката ахна:

— А ти коя си?

Думите й се объркаха.

— Бях Трейси. Трейси Девън. Емили е долу в мазето със Серена и…

Мадам не я остави да довърши. Сграбчи я за ръката.

— Заведи ме при нея!

Аманда бързо я поведе надолу по стълбището. Когато стигнаха в мазето, чуха гласа на Серена.

— Числата, Емили! Числата! Аз управлявам ума ти, трябва да ми ги кажеш. Кои са числата?

После се чу гласът на Емили, не така силен, но отчетлив.

— Четири… осемнайсет…

— Да, да, продължавай, трябват ми всичките седем числа.

— Двайсет и четири…

Мадам вече бе застанала пред Аманда и първа влезе в склада. Аманда бе току зад нея.

— Госпожице Ханкок! Какво правите?

— Махайте се — изкрещя стажантката. — Работя с ученичката!

— Четирийсет и шест… — измърмори Емили.

Мадам пристъпи уверено и изблъска въртящия се диск от ръката на Серена.

— Събуди се, Емили. Събуди се!

— Спри! Спри! — изпищя Серена. — Това е важно. Продължавай, Емили! Още само три числа!

Ала мадам постави ръце върху рамената на момичето и го разтресе. Емили отвори очи и се усмихна едва.

— Здравейте, мадам.

— Емили, какво става?

— Предричам печелившите числа от тотото. За следващата седмица.

Мадам разярено се вторачи в Серена и пристъпи към нея. Стажантката отвърна с кръвнишки поглед.

— Дори не се опитвай да ме издадеш. Никой няма да ти повярва.

Аманда се опита да й попречи да излезе, но стажантката я избута настрана. И момичето не се противопостави особено. Не й се искаше да разбира какво може да се случи, ако отново я цапардоса по главата.

Щом отстъпи обаче, едва не се препъна в нещо. Не, в някого. Мадам също я видя.

— Трейси! Добре ли си? Какво стана?

Слабичкото русо момиче с усилие се изправи на крака.

— Аз… не съм сигурна.

Тя погледна Аманда и сбърчи вежди. Сетне слаба усмивка разцъфна на лицето й.

— Аз те познавам…

Аманда ядно се вторачи в нея.

— Не, не ме познаваш.

Сетне се извърна към мадам, която в момента придържаше замаяната Емили с една ръка, а другата протягаше към Трейси.

— Е, сега май всичко е наред, нали?

Без да дочака отговора, Аманда излезе от склада, стигна до основния коридор и се отправи към момичешката тоалетна. От доста време не бе сресвала косата си и не бе освежавала грима си.