Далеч от очите, далеч от ума

13

Когато се прибра в дома на Трейси, на Аманда положението й заприлича на онова в училищната столова. Беше настанал хаос. В дневната едно от седемте момиченца лежеше на пода, риташе и пищеше. Друго дете крещеше. Трето — викаше. В кухнята едно от седемзначетата разля млякото си и се разплака, докато друго грабна една курабийка от чинията на сестричето си и започна борба. Помощничката не се виждаше никаква, а госпожа Девън изглеждаше, сякаш щеше всеки миг да изпадне в истерия.

— Спри! И ти престани! Вървете горе, време е за следобедния сън.

Никое от децата не й обърна внимание, точно както майката на Трейси не обърна внимание, когато „Трейси“ влезе в стаята.

Аманда застана пред погледа на госпожа Девън и заговори силно:

— Какво става?

— Лизи ни остави! — проплака жената. — Звънях на всички агенции в града, но няма нито една свободна детегледачка. Какво ще правя сега?

Аманда огледа неразборията. Беше прекарала доста време със седемзнаците през почивните дни и вече бе развила усет към всяко едно от момичетата. Обърна се към детето, което най-често командваше останалите, и изкрещя с все сила:

— Манди!

Момичето, насила отнемащо курабийките от останалите, погледна към нея.

— Помогни ми — нареди Аманда. — Трябва да накараме всички да се качат горе. Време е за приказката.

Манди се обърна към сладичката Ранди:

— ’Айде, отиваме горе.

Ранди тъкмо опитваше да сплете косата на Бранди на хлабави плитки, затова и двете погледнаха сестра си. Една по една и останалите ги последваха, докато в кухнята не остана нито едно дете. Аманда стисна ръката на Танди и наполовина поведе наполовина извлачи момичето нагоре по стълбите и извън кухнята. Госпожа Девън доведе останалите.

След като всички се събраха в огромната спалня на момиченцата, Аманда попита:

— Чий ред е да избира приказката?

— Мой! Мой! — викна Ванди. Това бе ревливото дете.

— Нека помисля… в петък вечерта беше Бранди, в събота следобед беше ред на Канди, Манди избра приказката в събота вечерта…

— Аз избрах вчера — заяви Ранди.

— Мой ред е! Мой ред е! — изпищя Ванди.

— Не, вече ти казах вчера, вървим по определен ред. Днес Санди ще избира приказката. Ти си последна.

— Това не е честно! — захленчи Ванди.

— Точно така — каза Аманда. — Животът не е честен. Санди, върви и избери приказка.

Докато Санди тичаше към библиотеката да вземе книжка, Аманда забеляза, че госпожа Девън я гледа странно.

— Да не би да си се подстригала?

— Да — кратко рече Аманда. — В събота, с парите, които ми платихте, за да гледам децата в петък вечер.

— В събота ли? Не съм забелязала.

— Не, не си — отвърна Аманда, — никога не забелязваш. Може би поне от време на време трябва да ме поглеждаш.

— Ето коя приказка избрах, Трейси — обяви Санди.

Момичетата се събраха в полукръг, както ги бе научила през почивните дни, и Аманда застана в средата с лице към тях.

Щом започна да чете, с крайчеца на окото си забеляза, че госпожа Девън продължава да стои там, малко замаяна, сякаш се препъваше в някакъв нов свят. Аманда зачете и седемзначките запазиха тишина, а към края на приказката вече се прозяваха. С помощта на майката на Трейси, момичето ги настани по леглата им, за да поспят.

После Аманда излезе от стаята заедно с госпожа Девън, която продължаваше да я наблюдава, като че ли през живота си никога не я бе виждала. Когато звънецът на входната врата иззвъня, жената сякаш усети облекчение, че има с какво да се заеме, и забърза да отвори. Аманда с изненада завари Джена на прага.

— Ъм, Аман… тоест Трейси у дома ли си е?

— Ето ме — рече Аманда и застана до госпожа Девън на входа. — Влизай.

Майката на Трейси изглеждаше по-изненадана дори от Аманда.

— Трейси, кой е това?

— Моя приятелка, Джена Кели — отвърна момичето. — Ела горе в стаята ми, Джена.

Докато изкачваха стъпалата, отново зърна обърканото изражение на госпожа Девън — навярно Трейси никога преди не бе имала гости, не и от седмия си рожден ден насам.

— Какво правиш тук? — попита Аманда веднага щом влязоха в спалнята на Трейси и затвориха вратата.

И тогава забеляза, че съученичката й носи сак.

Джена не искаше да срещне погледа й. Заговори, гледайки настрана:

— Аз, ъ-ъ, няма къде да остана. Мога ли да спя тук? За една-две вечери?

В стаята на Трейси имаше две легла.

— Да, предполагам. Защо няма къде да спиш?

Джена извърна поглед към другата страна на стаята.

— Заради майка ми… Поканила си е приятели. Явно ще си направи едно от нейните партита. Което означава, че аз въобще няма да мога да спя.

— О! — Аманда я погледна любопитно. — Това случвало ли се е и преди?

Съученичката й кимна.

— Миналата седмица. И шумът ме държа будна цялата нощ. Понякога просто отивам на гарата и стоя със Слъг и останалите. Ала сега… не знам, просто не исках.

— Те и без това сигурно са в затвора, задето се опитаха да откраднат от „Таргет“ — делово заяви Аманда. — Знаеш ли, Джена? Мисля, че ти дори не харесваш онези хора. И се обзалагам, че никога нищо не си открадвала през целия си живот.

Джена отправи възмутен поглед към нея.

— Защо мислиш така?

— Защото не мисля, че си толкова лоша, колкото се преструваш. А и ако беше крадла, навярно щеше да имаш повече храна у дома.

Джена пребледня.

— Не ме съжалявай. Да не си посмяла да ми съчувстваш.

— Не се тревожи. Няма и не искам — с чувство отвърна Аманда. — Не искам живота ти повече от този на Трейси.

Джена се изненада.

— Нали не казваш, че искаш да крадеш моето тяло!

Аманда се изправи и закрачи из стаята.

— Не аз вземам тези решения. — Необходимостта да поговори с някого, да сподели, бе неустоима. И поне не я интересуваше какво мисли за нея Джена. — То просто се случва, когато ми стане мъчно за някого. Така и се озовах в тялото на Трейси.

— Да, прочетох това в мислите ти и все още не мога да го повярвам — заяви Джена. — Ти все още си Аманда Бийсън, най-гадното момиче в училище, нали така?

— Точно затова съм най-злата! — викна Аманда. — Не мога да си позволя да съчувствам на хората, защото мога да се озова в техните тела! Да не мислиш, че искам да бъда Трейси Девън? Или пък теб?

Джена все още стоеше с отворена уста. Ала единствената дума, която излезе навън, бе:

— Леле!

— Точно — съгласи се другото момиче. — Видя ли? Не съм идеалната принцеса, за която ме мислиш.

— Аз никога не съм си мислела, че си идеална — измърмори Джена.

— Пък ти не си хулиганката, за която те взимах — добави Аманда.

— Настина бях в изправително училище — възрази Кели.

— Защо те пратиха там?

Съученичката й отново отвърна поглед.

— Защото бях с едни мизерници, които продаваха наркотици. Ченгетата нахлуха в къщата, където бяхме, и някой ми пъхна дрога в джоба.

Аманда кимна самодоволно.

— Знаех си, че не се лъжа за теб. Ти си преструвана.

— Като тебе — изтъкна Джена.

Аманда повдигна рамена и в стаята се възцари продължителна тишина. Най-сетне Джена отново заговори:

— Сещаш ли се какво ти разказвах за Серена и хипнозата? Как ме накара да разбера дали онзи я харесва? Е… не мисля, че в действителност се интересува от него. Според мен има нещо друго. Не можах да прочета мислите й, но добих усещането, че крие тайни.

Аманда кимна.

— Да, и аз мисля, че е странна.

Джена я изгледа присмехулно.

— Знаеш ли какво? Ние с теб си приличаме.

— Да, може би — отговори Аманда. — Но това не значи, че ще станем приятелки — бързо добави.

— Разбира се, че не — увери я Джена.

— Добре. — Аманда се изправи. — Да отидем в кухнята и да си намерим нещо за ядене. А и да кажа на майката на Трейси, че ще поостанеш.

— Ами ако не позволи? — попита Джена.

Аманда се усмихна.

— Ще й се наложи да свикне с друга дъщеря. Такава, каквато винаги получава своето.