Далеч от очите, далеч от ума

2

Отражението й се втренчи в нея, застинало и неразбиращо. Виждаше същото бледо и изпъстрено с лунички лице, мазната коса и тънките устни, над които се надсмя предишния ден и столовата. Мършавото й тяло бе едва прикрито от тънка бебешка нощничка с десен на избледнели розови цветя. Нямаше никакво съмнение — Аманда беше Трейси Девън.

Не можеше да помръдне, а стомахът й се сви. Затвори очи. „Мисли за това коя си в действителност“, заповяда си тя. Аманда Бийсън, висока почти метър и петдесет и осем, петдесет килограма, със светлокафява коса, сини очи, чипо носле. Аманда Бийсън, най-готиното момиче в гимназия „Медоубрук“, Злата царица. Обезумяла, тя се опита да си спомни какво си бе облякла, преди да си легне снощи — прекалено голяма тениска с щампа „Аз Обичам Ню Йорк“, която и бе донесъл баща й от последната си командировка. Когато образът решително се появи и заседна в съзнанието й, отвори очи. Шокът, който преживяваше, все още бе изписан и на лицето на Трейси Девън.

Тишината в стаята се разкъса от последователни резки бипкания. На Аманда й отне миг-два, преди да осъзнае, че шумът идва от будилника на нощното шкафче. Момичето го изключи и седна на леглото.

„Успокой се“, каза си. „Знаеш точно какво се случва. Случвало се е и преди и ще отмине.“ Всъщност бе повече ядосана, отколкото уплашена. Проклинаше Трейси за това, че само си просеше съчувствие! Ако допреди това Аманда не бе харесвала съученичката си, то сега определено я мразеше. „Мразя я, мразя я, мразя я“, заповтаря си тя тихомълком.

Със сигурност не е възможно човек да прояви съчувствие към някого, когото мрази. Ако се съсредоточеше над истинските чувства, които изпитваше към Трейси, тогава щеше да се махне от тялото й и да се върне в своето.

Ала беше много трудно да се съсредоточи над омразата, защото това, което я мъчеше в момента, бе гладът. Хрумна й, че може би гладът я отслабва и й пречи да се върне в себе си. Можеше да направи нещо, за да промени това.

Запристъпва с непознатите крака, отвори вратата и излезе в коридора. Значи това бе домът на Трейси — или поне вторият етаж. Чу гласове, идващи от съседна стая, и се запрокрадва край стената, за да надникне там и да види какво става вътре.

Веднага позна седемте малки момиченца, които бе виждала на снимките в списанията. Седморката на Девън се обличаха с помощта на една изнурена на вид жена — майката на Трейси? — и на едно по-голямо момиче. Да не би Трейси да има и по-голяма сестра?

— Лизи, помогни на Санди с копчетата — помоли жената.

Момичето изглеждаше объркано.

— Коя е Санди?

— Лизи, за парите, които ти плащам, най-малкото, което можеш да направиш, е да се научиш да ги различаваш — раздразнено отвърна жената и посочи едно от седемзначетата.

Значи младото момиче беше някаква помощница на майката, заключи Аманда. Докато те двете се занимаваха с обличането на момиченцата, тя самата можеше да се промъкне долу, да потърси кухнята и да си вземе нещо за хапване.

За беда едно от децата я забеляза:

— Мамо, ето я Трейси!

Стресната, жената се озърна. За миг тя й се стори объркана, ала сетне изражението й се смени с раздразнено.

— Трейси, защо още не си се облякла? Ще закъснееш за автобуса, а аз няма да те закарам до училище.

„Хубаво“, рече си Аманда, защото нямаше никакво намерение да ходи на училище, не и като Трейси Девън. Въпреки това идеята да свали ужасната нощница й се понрави, затова реши да остави отмъкването на храна за после, за да може първо да се преоблече. Пък и освен това може би дотогава щеше да е напуснала тялото на Трейси. Може би щеше да похапва собствената си нискомаслена, диетична зърнена закуска в собствената си кухня.

Ала докато се намираше в това тяло, Аманда реши да промени начина, по който Трейси се облича за училище. Като прегледа обаче съдържанието на гардероба на момичето, видя, че то не предлагаше кой знае какви приемливи тоалети. В него със сигурност нямаше нищо, с което Аманда щеше да се съгласи да излезе и да бъде видяна. Нима семейство Девън бе прекалено бедно и не можеше да си позволи да й купи нови дрехи? Не, не можеше да е това. Къщата изглеждаше хубава, а и онези малки клонинги носеха симпатични еднакви роклички. В края на краищата вината все пак си беше на Трейси — момичето чисто и просто нямаше никакъв вкус. Това бе поредната причина да не я съжалява.

Обаче не бе достатъчна причина да я освободи от тялото на съученичката й. Тя отвори едно чекмедже и напразно зарови из купчинките обикновени бели бикини, за да си намери сутиен, и тогава се досети още нещо за Трейси. Двете с Девън имаха заедно час по физическо и се преобличаха в една и съща съблекалня. Трейси не носеше сутиен. Това бе поредната причина да й се подиграват.

С въздишка Аманда затърси други дрехи, които не бяха така обидни. Накрая облече проста джинсова пола — не беше маркова естествено — и единствената тениска без петна под мишниците. Блузката беше прекалено раздърпана, ала намери и кафяв колан, с който пристегна дрехата на талията. Тършувайки из чекмеджетата, не успя да открие никакъв грим, дори и тубичка с гланц за устни не намери, но пък попадна на гумено ластиче, с което дръпна мръсната коса от лицето на Трейси и я вдигна високо, вързана на конска опашка.

Ето сега вече умираше от глад. Шумотевицата в стаята нататък по коридора й подсказа, че всички все още бяха заети със седемзнаците, затова тя забърза надолу по стълбите и намери кухнята. На плота забеляза няколко зърнени сладкишчета и си взе едно. Разкъса опаковката и успя да отхапе парченце, преди помощницата на майката — Лизи — да влезе при нея.

— Какво правиш? Тези са за момичетата!

Аманда задъвка и глътна.

— Аз също съм момиче.

— Знаеш какво искам да кажа. — Лизи отиде до плота и надзърна в кутията. — О, не, останали са само шест — изхленчи тя. — Сега какво ще каже майка ти?

Аманда не искаше и да знае. Изведнъж училището й се стори не чак толкова лоша идея.

Спомни си, че в стаята на Трейси видя раница, в забърза нагоре по стълбите. Бегъл поглед в чантата за потвърди наличието на учебници вътре, затова Аманда я метна на рамо, изтича долу и излезе навън.

Не беше трудно да намери спирката на училищния автобус, идващ насам по улицата, докато две деца чакаха на ъгъла. Тя не познаваше никое от тих и явно Трейси също не ги познаваше, защото нито едно не обърна внимание на пристигането й. И когато автобусът спря и вратите се отвориха точно пред Трейси, децата я избутаха настрана, за да се качат. „Колко грубо.“ Ала шофьорът бе още по-груб — след като момченцето пред нея изкачи стъпалата, той затвори вратите. Сякаш нея я нямаше там!

— Хей! — викна Аманда и затропа по вратата на автобуса. — Отвори!

Шофьорът изглеждаше малко изненадан, когато и тя се качи.

— Извинявай, не те видях — измърмори той.

Все още ядосана, тръгна между седалките и може би тъкмо заради това не видя как някой протегна крак. Препъна се. Просна се на пода и единственото, което й дойде на ум, бе: „Значи това бил животът на Трейси.“ Никой не понечи да й помогне да се изправи и момчето, заради което беше паднала, дори не си направи труда да й се извини. Е, поне никой не се смееше — най-вече защото никой не й обръщаше внимание. И докато се изправяше на крака, тя се замоли много скоро да се върне в собствения си живот. Докато пристъпваше към последните седалки в автобуса, Аманда реши, че първото нещо, което ще направи, щом стигне в училище, е да намери себе си. Може би това щеше да сложи край на преместването.

Още щом слезе от автобуса, се забърза към собственото си шкафче. И ето я, тя беше там, суетеше се с кода на катинарчето и си бъбреше с Бритни, чието шкафче бе до нейното. И преди беше виждала себе си през очите на друг човек. Винаги беше много причудливо, но и много интересно.

Изглеждаше добре. Раираната пола си отиваше с гамашите — когато за пръв път бе видяла съчетанието, не беше напълно уверена, че щяха да си подхождат. Но ботите до глезените не й харесаха и следващия път щеше да си обуе ниски обувки тип пантофки.

— Аманда? — промълви.

Момичето се извърна и Аманда-Трейси веднага разпозна собственото си изражение, а то бе точно такова, каквото можеше да се очаква при всеки опит на Трейси Девън да я заговори.

— Какво?

Аманда-Трейси въобще не знаеше какво да отвърне. Беше се надявала, че дори самото изправяне лице в лице ще я върне в тялото й.

— Ъ-ъ-ъм… просто исках да ти кажа „здрасти“.

Другата-Аманда я зяпна изумено. Сетне се обърна към Бритни, извъртя очи и каза:

— Хайде да тръгваме.

Аманда-Трейси се разочарова, но се почувства и облекчена. Онова определено бе неподправеното поведение на Аманда. Както и беше очаквала — двете с Трейси не си бяха разменили телата, ала си беше хубаво да получи доказателство. Сега нямаше нужда да се тревожи, че Трейси може да говори глупости, да се държи смотано или по някакъв друг начин да развали репутацията й.

Училищният звънец би, подсещайки, че на учениците им остават само две минути до влизането в класните стаи. Тогава на Аманда й просветна, че въобще не знае къде трябва да иде Трейси.

Зарови из раницата на Девън и извади една папка класьор — ето това не я изненада. Аманда не беше виждала такава папка от началното училище. Всички в гимназията ползваха тетрадки със спирала по една за всеки предмет. Обаче за неин късмет от вътрешната страна на корицата Трейси си беше залепила програмата на часовете. Нейната класна стая се намираше в другия край на сградата, на втория етаж.

Забърза по скорострелно опустяващия коридор. Тъкмо изкачи наполовина стълбите, когато заби и последният звънец и тя затича с все сила. „Гадост!“ В този час учителите поименно проверяваха учениците и вдигаха врява за закъсненията, а последното нещо, което й се искаше, бе да привлича внимание към себе си.

Щом се прокрадна в стаята обаче, учителят дори не я погледна. Никой от останалите ученици също не я забеляза — поне докато не седна тихомълком на едно от празните места. Момичето пред нея се обърна и рече:

— Това е чинът на Хедър.

— Съжалявам — отвърна Аманда.

И й се прииска да се ритне — или още по-добре — да ритне ученичката, която я заговори. И какво, ако седи на мястото на Хедър? Хедър я нямаше. А и защо се бе извинила? Нима наистина се превръщаше в Трейси? Огледа се. Дали да рискува и да попита момичето къде седи Трейси по принцип? Не, не можеше да попита — щеше да бъде прекалено необичайно. А и момичето навярно и без това не знаеше къде седи Девън, защото никой не я забелязваше.

Премести се на другото свободно място и понеже никой не протестира, реши, че вероятно тъкмо то е мястото на Трейси. Явно всички вярваха, че тя е Трейси Девън, седнала на чина на Трейси Девън. Самата идея за това бе така ужасяваща, че Аманда пропусна да се обади, когато учителят викна името й.

— Трейси! — излая той. — Ти наистина си тук за моя изненада. Друг път отговаряй, като те повикам.

Класът се разхихика многозначително, сякаш това се случваше често.

— Съжалявам — отново повтори Аманда и се цапардоса наум, заклевайки се, че до края на деня няма отново да каже тази дума.

След проверката на присъстващите ученици последваха скучните съобщения по интеркома. Аманда се възползва от възможността да прецени положението си.

Очевидно бе, че това пътуване в чуждо тяло бе различно от предходните. Никога досега не бе прекарвала толкова време в чуждо тяло. Но пък от друга страна, предишните преживявания не бяха еднакви като продължителност — някои се бяха случили едва за секунди, а други — за цели часове. И в края на краищата тя винаги се беше прибирала при себе си. Все още не се тревожеше.

Но нещо друго я притесни, нещо, за което никога преди не се бе замисляла. Когато се преместваше в тялото на друг човек, то къде отиваше той самият? Споменът за превръщането й в старата жена й бе подсказал как се държеше втората Аманда — като робот, програмиран да бъде Аманда. Ала къде бе Трейси?

— Ей, глупачке, звънецът бие.

Тя отправи празен поглед към момчето, минаващо покрай чина й, и осъзна, че проверката е приключила. Скочи и грабна раницата си. „Стегни се“, напомни си. „Може би ще ти се наложи да изглеждаш като Трейси за известно време, но не се налага да бъдеш Трейси.“

Следващият час на Трейси бе математика, а Аманда не беше силна по този предмет. Девън беше при същия учител, при който бе и Аманда, и двете учеха по един и същ учебник, но класът на Трейси изоставаше два дни с материала. А това си беше готино — поне веднъж Аманда знаеше отговора на уравнението, което учителят пишеше на дъската. Когато той попита какъв трябва да е резултатът, Аманда вдигна ръка.

Преподавателят огледа класа.

— Никой ли не иска да се опита?

Аманда размаха ръка. И тогава едно друго момиче колебливо също вдигна своята.

— Да, Джейд?

Аманда свали ръката си. Еха! Нима Трейси беше толкова загубена, че дори учителите я пренебрегваха?

Замисли се дали да не опита по свое желание да отговори на въпрос и в друг час на Девън — английски например, но се отказа. По-добре щеше да бъде, ако се придържа към първоначалния си план да не привлича внимание върху себе си. Трябваше просто да остави нещата да се случват от само себе си, докато не се върне в тялото си и не оставеше Трейси да продължи живота си. Поне това можеше да направи за горкото момиче. О, не! Нима изпита съжаление?

Провери програмата в папката на Девън и видя, че следващият час беше физическо. Добре — поне щеше да се пораздвижи, а не само да седи и да размишлява. Сетне й хрумна, че салонът по физическо се намира точно под стаята, в която имаше математика в момента. Щеше да й отнеме не повече от минута и половина да стигне дотам, а имаше цели шест минути за убиване между часовете. Как да ги оползотвори?

Знаеше много добре какво щеше да направи в нормалния си живот — щеше да отиде в най-близката тоалетна и да използва оставащите четири и половина минути, за да пооправи косата си и да си сложи наново гланц за устни. Обаче силно се съмняваше, че Трейси ползва тоалетната за нещо друго, освен по предназначение.

От друга страна, да се мотае в коридора не изглеждаше примамливо, а и нямаше правило, което да държи Трейси далеч от тоалетните. Затова и когато звънецът би, тя веднага се отправи към най-близката момичешка тоалетна от другата страна на коридора.

Първа стигна там. Макар да знаеше какво ще види в огледалото, все пак си беше отвратително да зърне отражението на Трейси. Не беше чудно, че Девън никога не се задържаше дълго в тоалетните — та кой ли би желал да вижда това всеки ден? И въпреки че момичето в огледалото в действителност не беше Аманда, тя бе обзета от несъзнателната нужда да направи някакви подобрения.

Само че нямаше каквито и да е било пособия. Както си и знаеше, претърсването на раницата на Трейси не доведе до изнамирането на каквато и да била козметика.

Вратата на тоалетната се отвори. В огледалото Аманда наблюдаваше как приятелките й Кейти и Ема спокойно влизат вътре, следвани от Аманда-Роботът или каквото и да беше онази. Тричките се наредиха пред огледалото, отвориха малките си тоалетни несесерчета и се захванаха за работа.

Аманда не можеше да отлепи очи от себе си и Другата-Аманда забеляза това.

— Ти пък какво гледаш?

Леле! Само ако знаеше с кого говори в действителност! Аманда стисна зъби и каза само онова, което смяташе, че Трейси казва в такива ситуации:

— Нищо. — Но когато видя как Другата-Аманда слага нейния си гланц за устни — съвсем същия, който си бе купила едва миналия уикенд, заговори импулсивно: — Аманда…

— Какво?

— Може ли да ми заемеш гланца си?

Другата-Аманда дори не направи опит да прикрие отвращението си.

— Не!

Не се изненада. Ако беше в собственото си тяло, точно това щеше да отговори на подобна молба от страна на Трейси. Все пак не искаше да прихване гниди или каквито там микроби можеше да има някой като Трейси.

Онова, което обаче я изненада, бе как се почувства заради отговора на Другата-Аманда. Усети как нещо изгаря очите й отвътре. Това беше нелепо, тя не беше Трейси, тогава защо й пукаше, че някой й се подиграва? И така, Аманда реши бързо да избяга от тоалетната, преди сълзите на Трейси да рукнат. Забърза навън, надолу по стълбището и право към съблекалнята на момичетата, разположена точно до салона.

Поне това беше и неин час — на нея самата — и знаеше какво щеше да се случи в него. Този месец тренираха волейбол. Взе чистия, но грозен екип, и влезе в съблекалнята.

Навсякъде около нея момичетата се преобличаха и си говореха. С наведена глава Аманда си проправи път до едно празно шкафче, надявайки се да не се набива на очи. Искаше да стои далеч най-вече от Другата-Аманда. Може би сега нямаше да й е интересно да дразни Трейси за това, че не носи сутиен.

Де такъв късмет. Още щом си смъкна тениската, се разнесе вик.

— Хей, Трейси, опитвала ли си това? — Другата-Аманда застана с протегнати ръце и започна да припява и да изпълнява упражнението:

Това беше толкова стара и изтъркана подигравка, как въобще на някого му се струваше смешна? Но Кейти и останалите се разсмяха предано и Аманда усети странна горещина да залива лицето й. Леле-мале, да не би да се изчервяваше? През целия си живот никога не се бе изчервявала!

Пронизителната свирка на учителката по физическо ги привика в салона. Всъщност Аманда се беше забавлявала в часовете по физическо този месец — беше добра на волейбол и играта излагаше на преден план спортния й хъс. Винаги бе така съсредоточена, че не беше забелязала как играе Трейси, но сега реши, че може да се предположи, че Трейси е непохватна, и бе напълно уверена, че зад смиреното си поведение Девън не крие никакъв спотаен спортен хъс.

След като всички се събраха в салона, госпожа Барне, облечена в белите си панталонки и риза, наду свирката отново.

— Днес капитани са Бритни и Лори. — Хвърлиха монета, за да определят кои момичета щяха да играят първи, и тогава започна сформирането на отборите.

Ако беше самата себе си, щеше да бъде първият избор на Бритни, тъжно си помисли Аманда. Без значение кой беше капитан, тя винаги бе първата или втората избрана. И за нея не бе никаква изненада, че остана да стои между отборите, докато избирането продължаваше. Колко унизително беше, че остана последна! Отново трябваше да си напомни, че не бе себе си, че всъщност не Аманда бе останала последна до Бритни, когато приятелката й вече нямаше кого друг да посочи.

Играта започна и беше пълен кошмар. Аманда едва ли не се бе надявала, че собствената й личност може да надвие присъщите за Трейси плахост и физически ограничения, но не извади такъв късмет. Дори когато много силно се опитваше да стигне топката, някой все заставаше пред нея. Другите играчи я бутаха настрани, сякаш бе някаква дразнеща муха, намъкнала се неканена в салона. Осени я една мисъл: Трейси не се вписваше никъде! За повечето хора тя дори не съществуваше.

„Освен за теб“, каза си мрачно. „На теб ти дожаля. И виж в какво се забърка!“

Топката я удари по главата и я върна обратно към играта. Не че това помогна на отбора й. Беше неин ред да изпълнява сервис и най-доброто, на което бе способна Трейси, се оказа най-лошото, на което бе способна Аманда.

Топката попадна в мрежата, играта свърши и другият отбор заликува.

— Трейси, ти да не откачи? — извика й Бритни. — Заради теб изгубихме, идиотка такава!

— Стига, това е отборен спорт и ние не обвиняваме отделни състезатели — измърмори госпожа Барне, но дори тя погледна Аманда с отчаяние.

Поне никой не се заяде с нея в съблекалнята. Съучениците й явно се задоволиха само с това да й хвърлят гадни погледи всеки път щом срещнеха очите й. Или поне тя така се чувстваше. Единствената, която не изглеждаше ядосана, беше Сара Милър, но това не бе много успокоително. Сара бе от онези усмихнати момичета, които винаги бяха добри с другите, така че, що се отнасяше до Аманда, Сара не се броеше.

Обядът бе следващото нещо в програмата — междучасието на Трейси съвпадаше с междучасието на Аманда. Ала влизането в столовата днес бе изцяло непознато изживяване за нея. Вчера трапезарията бе нейното царство, а сега се чувстваше, сякаш върви из бойно поле и враговете седяха на всяка маса. Беше страшно.

Със сведена глава застана на опашката за храната. Докато чакаше, не можа да устои и погледна към собствената си маса. Колко странно й беше да гледа себе си как седи там с Кейти и всичките си приятели, как се смеят и си говорят…

— Ей, ти, ще мръднеш ли, или какво? — грубо й каза момчето зад нея.

Вече започваше несъзнателно да ломоти „съжалявам“. Отново зае мястото си на опашката. Обикновено си купуваше само йогурт и салата, но ястията наистина изглеждаха много вкусни и единственото удоволствие, което щеше да изпита днес, бе храненето. Но щом стигна до касите, осъзна, че така и не провери с колко пари разполага Трейси.

Не бяха достатъчно. И така си спечели още раздразнени погледи, защото се обърна и отиде да върне храната. Накрая се сдоби само с шоколадче и пакетче чипс, които си взе от машината. Намери си място на една празна маса и започна да обядва. Преди никога досега не се бе хранила сама. Следващия път не трябваше да забравя да си донесе списание или книга. „Следващ път обаче няма да има“, увери се сама себе си. Със сигурност до утре по това време вече щеше да се е върнала в себе си.

Понеже нямаше какво друго да прави, освен да си яде шоколада и чипса, Аманда отвори папката на Трейси, за да види каква щеше да се окаже останалата част от деня й. За следващите й часове обаче не бе отбелязано нищо от сорта на история или английски, а само номер на стая. 209.

Досети се, че това може би е часът за „учениците с дарба“. И за пръв път от началото на този ужасен ден усети как я жегва любопитството.

Какъв беше този час все пак? Хората го наричаха „за деца с дарба“, но в „Медоубрук“ имаше други занятия за гениите и те всички имаха имена от сорта на „Английски за напреднали“ или „Математика за напреднали“.

Може би това беше някакъв час за деца със специални нужди. Обаче… не, Трейси си беше просто загубена, зубрачка, не беше момиче, което се нуждае от помощ в учението. Така че може би часът бе точно това — час за загубеняци. Ала Аманда си имаше едно наум, знаеше, че това не е възможно. Въпреки че останалите ученици веднага щяха да определят Трейси като загубенячка, то това не беше дума, която гимназия „Медоубрук“ щеше да използва. Аманда подозираше, че всички гимназии постъпват по този начин. Учителите, директорите, наставниците — те никога не знаеха какво всъщност се случва.