Далеч от очите, далеч от ума

7

На следващия ден Аманда първа отиде за часа за деца с дарба — нарочно избърза. Това навярно бе единственото място в „Медоубрук“, където някой й обръщаше внимание — в добрия смисъл на думата обаче. В часа по физическо момичето с нейното собствено лице беше заявило, че видяло как от косата на Трейси изпълзяла някаква буболечка. А това беше лъжа, естествено. Ала Аманда-Трейси не успя да се засмее или да отвърне. Странно беше как другата й къса нервите! Защо Аманда не можеше просто да спре да се занимава с Трейси като всички останали?

Ала това бе най-малкият от проблемите й в момента. Все още не можеше да повярва какво й се случва и така се чувстваше още от събуждането си тази сутрин. Когато осъзна, че продължава да бъде Трейси Девън, цяло денонощие по-късно, я обзе паника. Нима бе възможно положението да е за постоянно? Дори нямаше сила да обмисли тази идея. Просто не можеше да бъде — това не можеше да й се случи. Все някак щеше да се измъкне от това тяло.

Мадам я посрещна с усмивка — всъщност с първата усмивка, отправена към нея през целия ден.

— Трейси, виждам те за втори пореден ден! Това е чудесно!

Аманда отново се озадачи от възторжената реакция при появата й. Нима Трейси отсъстваше толкова често? Спомни си часа от вчера, когато ги бяха проверявали поименно. Онзи учител също се изненада да я види. Никой друг от преподавателите не правеше от мухата слон, но пък и в никой от другите часове не проверяваха поименно. Най-вероятно онези учители дори не забелязваха дали Трейси присъства, или не.

Може би Девън имаше навика да бяга от този час, от часа за децата с дарба. Ала защо й бе да не посещава единствения час, в който към нея се отнасяха човешки? Или където поне я забелязваха. Както и да е, Аманда не беше на мнение, че Трейси е от децата, които нарушават правилата. Пък и къде можеше да иде?

Кен влезе в стаята и Аманда се вгледа в него, сякаш го виждаше за пръв път. Той все така си беше сладур, пак си беше готин, ала ако правилно беше разбрала от вчерашното занятие, Кен имаше способността да чува мъртвите. Или поне така твърдеше той. Без значение дали мъртвите говореха на Кен, или момчето си го въобразяваше, нея я полазваха тръпки от ужас.

Следващият, който дойде, който всъщност се дотъркаля, беше Чарлс. Чарлс, който явно умееше да движи предметите само с поглед. Това можеше да бъде полезен талант, хрумна й на Аманда. Докато си седиш на масата, няма да ти се налага да молиш някого да ти подаде солницата. Всичко, което ще ти се наложи да правиш, е да я погледнеш. Зачуди се дали момчето ползваше дистанционното управление, когато гледа телевизия, или можеше да сменя каналите с мисълта си.

От друга гледна точка обаче тази дарба беше някак опасна. Вчера една от онези книги можеше да я прасне право в лицето. Ами ако беше седяла под полилей? Чарлс бе способен да го накара да се стовари върху главата й. Наум си отбеляза, че не бива да привлича вниманието му върху себе си. Не че всъщност се опасяваше, че това щеше да се окаже проблем — Трейси явно беше много умела в избягването на чуждото внимание. Може би тъкмо това беше нейната дарба.

После в стаята влязоха Емили и Сара. Аманда още не беше съвсем наясно какви са техните дарби. Всичко, което откри вчера, бе, че Емили говори страни неща, а Сара е съвсем неразгадаема. Мартин седеше точно зад нея. За него й бе известно само, че има силата да наранява хората, но не знаеше как.

Малкото кръглолико момче също дойде. Аманда не знаеше нищичко за него, дори името му. И последна пристигна Джена, която четеше мислите на хората.

Още щом зърна момичето, Аманда осъзна, че то се е вторачило в нея с най-странното изражение на лицето си. „Ужас, иска да прочете мислите ми!“ — досети се тя. Трескаво се опита да си представи за какво мисли Трейси по време на час. Навярно беше потисната и си мислеше за всички хора, които я пренебрегват през деня — родителите й, шофьорът на автобуса, децата в училището. Или пък си мислеше за човека, който й обръщаше внимание — момичето, за което всички мислеха, че е Аманда Бийсън. Хрумна й, че Аманда наистина заслужава титлата Злата царица…

О, не, мислеше си за Аманда! Бързо насочи съзнанието си към седемте малки сестри на Трейси и се опита да си спомни имената им. Санди, Манди, Канди… Бланди? Не, не бяха така.

— Добър ден, ученици — заговори мадам. — Както знаете, вчера обсъждахме проблема на Кен. Мъж, уверен, че жена му го е убила, настоява Кен да уведоми полицията. Кен не иска да се намесва и е напълно прав. Защо обаче е прав?

Ръката на Мартин литна нагоре и момчето диво я размаха.

— Да, Мартин?

— Прав е, защото в полицията няма да му повярват. Никой не ни вярва. Когато казвам на хората какво мога да правя, те просто ми се смеят и се налага да им покажа. И тогава всички много ми се ядосват.

Кен се намеси:

— Мартин, може би е най-добре да не им казваш нищо. Така те няма да ти се присмиват и няма да ти се налага да им показваш. И никой няма да ти се ядосва.

Мадам се усмихна на Кен и го похвали:

— Много добър съвет, Кен. Но, Мартин, ти отговори на въпроса ми. Кен ще постъпи правилно, като не се обади в полицията, защото няма да му повярват. Трябва да запомните, че обикновените кора — хората, които нямат дарба — не вярват в способностите, които имате вие. Какво ще се случи, ако някой от вас издаде пред някого на какво е способен? Емили?

Отговор не последва.

— Емили!

— Ъ? Тоест, извинете, мадам, какво ме попитахте?

Учителката заговори строго:

— Емили, трябва да държиш съзнанието си тук, в час.

— Съжалявам, мадам. Само че, ами, все виждам едно земетресение и си мисля, че може би ще се случи утре, но не знам къде.

Мадам поклати глава.

— Емили, предполага се, че се опитваш да контролираш виденията си, не да ги отприщваш.

— Но ако разбера къде ще се случи земетресението, ще мога да предупредя хората, за да не бъде наранен някой.

Тогава се намеси и Чарлс:

— Няма да те послушат. Ще стане точно както каза и Мартин — няма да ти повярват. Само ще те вземат за смахната.

Емили обаче упорстваше:

— Но после ще осъзнаят, че съм била права.

— И тогава какво ще се случи с теб, Емили? — Това я попита мадам, а после се обърна и към целия клас: — Какво ще се случи с всеки от вас, ако хората приемат сериозно факта, че имате дарби? Сара, как мислиш, какво може да ти се случи?

И вечната усмивка на Сара като че ли повехна.

— Някой може да ме помоли да върша ужасни неща за него.

— Винаги можеш да откажеш — каза Чарлс. — Така бих постъпил аз.

И Джена се включи:

— О, така ли? Ами ако този някой е опрял пистолет в слепоочието ти, докато ти изказва молбата си?

— Това е лесно — отвърна Чарлс, — ще накарам пистолета да изхвърчи от пръстите му. А Сара може да се справи дори по-добре. Може да принуди човека да опре дулото в собствената си глава и да си пръсне мозъка!

— Никога не бих направила такова нещо! — викна Сара.

— Може би не би го направила — рече Джена, — но си способна да го извършиш.

Мадам пое нещата в свои ръце и обясни:

— Става дума за това, че ако хората открият на какво сте способни, ще се опитат да ви използват за собствените си цели. Ще бъдете отведени някъде, ще ви изучават, ще ви изследват, преглеждат. Вероятно ще бъдете държани под ключ. Трейси, ти какво мислиш за това?

Аманда не знаеше как да отговори. Все още се опитваше да осъзнае наученото — Емили виждаше бъдещето. Сара можеше да контролира хората. А и Аманда беше объркана от онова, което мадам им обясняваше — учителката звучеше като родител, който напомня на децата си да не говорят с непознати. Това беше необичайно за преподавател. Пък и все още не знаеше какво самата тя — не, всъщност какво Трейси умее да върши.

Мадам очакваше отговор и се взираше в ученичката с леко смръщено изражение.

— Ъ-ъ, нищо, нямам мнение, мадам.

— Типично! — изсумтя Чарлс.

От неговата реакция Аманда си направи извода, че Трейси не говореше много в този час.

Мадам продължи мисълта си:

— Нека се върнем на проблема на Кен. Вчера ви помолих да си спомните момент, когато успешно сте контролирали дарбата си. Възможно е Кен да се поучи от вашия опит. Кой иска да ни разкаже някоя случка? Емили? Емили!

— Да, мадам, миналия уикенд имах подобно преживяване. Леля ми и нейният приятел вечеряха с нас. След два месеца ще се женят и се питаха къде да отидат на меден месец. Леля иска да отиде на Бермудските острови и, макар че дори не знам къде точно се намират, затворих очи, съсредоточих се и видях, че след два месеца там ще връхлети тропическа буря, горе-долу по времето, когато двамата искат да отидат на меден месец!

Мадам изглеждаше разтревожена, ала Аманда не вярваше, че безпокойството й е свързано с медения месец на лелята.

— Ти каза ли на леля си?

— Не точно. Разказах им, че познавам едни хора, които за медения си месец отишли в Ямайка, и че много им харесало там. И тогава се оказа, че приятелят на леля винаги бил мечтал да отиде в Ямайка, и ето как те промениха плановете си за екскурзията след сватбата!

— Еха, ама това е много готино — коментира Кен. — Избавила си ги от тропическата буря, но не си издала нищо за себе си.

Мадам бавно кимна.

— Да, това е било много творчески подход, Емили. Ала въпреки това си поела риск. Можело е да те заподозрат.

— Но тя ми е леля, мадам! Не би ме наранила.

— Не и съзнателно може би — отвърна мадам. — Но опасността е истинска, Емили, и трябва винаги да бъдеш нащрек…

— Чакайте малко — прекъсна ги Джена. — Ами всички онези хора на Бермудските острови? Някои от тях може също да са отишли там за медения си месец.

— Но аз не мога да помогна на всички! — викна Емили.

— Защо не? — предизвика я Чарлс. — Ако беше видяла бъдещето преди да се родя, можеше да предупредиш родителите ми, че докторът ще допусне глупава грешка при израждането ми и че ще бъда в инвалидна количка!

— Дори и на годинка не съм била, когато си се родил! — простена Емили.

Учителката плесна с ръце.

— Ученици, ученици! Достатъчно. Днес трябваше да обсъждаме проблема на Кен.

Ала тъкмо в този момент вратата на стаята се отвори и вътре влезе директорът, господин Джаксън, придружен от млада жена, която Аманда никога преди това не беше виждала.

Мадам леко смръщи вежди заради прекъсването.

— Добър ден, господин Джаксън — учтиво го поздрави тя, ала нещо в тона й се стори много интересно на Аманда. Винаги когато директорът влизаше в някоя стая, учителите се държаха много почтително и се суетяха да го посрещнат. Ала нещо в гласа и изражението на мадам подсказа на Аманда, че жената не харесва особено господин Джаксън. Навярно и други преподаватели не харесваха директора, но повече от сигурно бе, че те никога не го показваха. Аманда отново остана впечатлена от факта, че мадам е така различна от останалите учители.

— Какво можем да направим за вас, господин Джаксън? — попита го тя, ала думите й прозвучаха, сякаш въобще не иска да направи нищо за него.

Лицето на директора, което обикновено бе мрачно, сега изглеждаше необичайно ведро.

— Става дума за това какво аз мога да направя за вас, мадам. Както и за целия ви клас. Бих искал да ви представя Серена Ханкок, вашата нова стажантка.

Очевидно бе, че мадам се слиса.

— Стажантка ли? Не съм молила за стажантка, господин Джаксън. Никога преди не сме имали стажантка в този час.

Изражението на директора малко се помрачи.

— Е, ето че сега имате. И смея да мисля, че трябва да бъдете благодарна за помощта. Предполага се, че учениците ви имат дарби, нали така?

Мадам го погледна предпазливо.

— Да.

— Е, госпожица Ханкок също има дарба. Тя умее да хипнотизира.

Според Аманда мадам вече изглеждаше обезпокоена.

— И защо моите ученици биха имали нужда от хипнотизатор?

Директорът сви рамене.

— Специални деца, специални нужди, специални решения. Сега ще ви оставя с госпожица Ханкок — рече той и излезе от стаята.

Всички се вгледаха любопитно в госпожица Ханкок. Всъщност Аманда беше силно впечатлена от новото попълнение в класа им. Също като повечето стажанти и госпожицата беше много млада, най-вероятно беше под трийсет години. За разлика от повечето учители обаче, тя изглеждаше готина. Имаше гъста, дълга руса коса, спускаща се по гърба й на идеални вълни, и алени устни. Роклята й беше невероятна — къса, прилепнала и с ярки цветове — тюркоазено и виолетово. Като предана читателка на списание „Тийн Вог“ Аманда много добре знаеше, че тюркоазеното и виолетовото бяха много модерни този сезон.

— Моля, седнете, госпожице Ханкок — нареди й мадам. — Уверена съм, че днес бихте желала единствено да наблюдавате.

Младата жена се усмихна, разкривайки искрящо бели зъби.

— Благодаря, мадам. Но, моля ви, наричайте ме Серена. — Тя се обърна и към учениците: — Всички можете да ме наричате Серена.

Аманда напълно разбираше защо по лицето на мадам се изписа стреснато изражение. Нито един учител в „Медоубрук“, пък бил той и стажант, не беше наричан само по малко име.

Всички наблюдаваха как Серена се настанява в дъното на стаята. Сетне отново се обърнаха към мадам.

На Аманда й се стори, че учителката им изглежда объркана, сякаш не знае как точно да постъпи. Това беше странно за мадам — само след два часа с нея Аманда вече можеше да твърди, че тази преподавателка винаги излъчва неподправена самоувереност. Защо се тревожеше сега? Да не би да се опасяваше, че ще изгуби класа си и че мястото й ще бъде завзето от стажантката? Обикновено никой не обръщаше особено внимание на стажантите.

Най-накрая мадам отново заговори:

— Струва ми се, че това е добър момент да почетем самостоятелно. Уверена съм, че всички си носите книги. Моля, извадете ги сега.

Сетне тя също седна зад бюрото си и отвори един том.

Всичко бе много необикновено, помисли си Аманда. Като че ли учителката не искаше да продължи разговора за дарбите им в присъствието на стажантката. Но нима другите учители не знаеха какви странни неща могат да вършат тези ученици? Поне господин Джаксън трябваше да знае за тях — та той беше директорът! И несъмнено бе предупредил стажантката, Серена, преди да я прати в класната стая, за да работи с тези чудаци.

Тогава защо не се върнеха към разговорите си? Ако продължаха с дискусията, може би Аманда най-сетне щеше да открие каква е дарбата на Трейси. Защо мадам внезапно започна да се държи, все едно искаше да пазят тишина? Струваше й се, че тя все иска да ги закриля. Ала да ги закриля от какво, от кого?

Не им се наложи да четат дълго време. Скоро след това звънецът би и мадам ги освободи, без дори да им даде домашно за следващия ден.

Аманда събра книгите си и излезе в коридора. Тръгна към кабинета, където щеше да се проведе следващият й час, и не забеляза, че Джена върви след нея, докато момичето не прошепна в ухото й:

— Ти не си Трейси.