Далеч от очите, далеч от ума

6

Джена не харесваше някой определен ден от седмицата повече от другите, но наистина мразеше срядата. Всяка сряда след последния си час трябваше да ходи при училищния наставник.

Това беше условието, което съдията постави, когато освободиха Джена след един месец, прекаран в изправителното училище. Ако пропуснеше срещите, наставникът щеше да я издаде на съдията и той на свой ред можеше да я върне пак в онова място, където много от децата бяха по-трудни дори и от нея.

Тя почука на вратата на господин Гонзалес и зачака неговият весел, жизнен глас да извика: „Влез!“. Както обикновено наставникът седеше върху бюрото си, вместо зад него.

— Здрасти, Джена! — поздрави я той с усмивка.

Беше й много трудно да не отвърне на усмивката му. Всъщност тя харесваше господин Гонзалес, но ме можеше да му позволи да разбере това. Затова само измрънка нещо, звучащо като неентусиазиран поздрав и зае обичайното си място.

— Как си? — попита я той.

— Добре — измърмори тя.

— Само добре? Хайде де, кажи ми нещо по-интересно от това. Страхотно, развълнувана, нещастна, ядосана — всичко е по-хубаво от само „добре“.

— Малко съм уморена — призна си тя.

— И защо така? Да не би трудно да заспиваш?

Ето това беше идеалната възможност да влезе в ролята си.

— Не, бях навън до късно снощи. Мотах се с тайфата. — Харесваше думата „тайфа“. Беше я научила от едно телевизионно шоу и й звучеше много по-готино от „банда“.

Господин Гонзалес леко се намръщи.

— Джена, нали знаеш, че имаш вечерен час. До десет часа вечерта трябва да си се прибрала.

Беше забравила това друго изискване на съдията. Чевръсто преправи историята си:

— Е, не бях точно навън. Тайфата се събра у нас.

— Майка ти позволи ли това?

— Ъм, тя не знае. Нямаше я.

— Разбирам — отвърна господин Гонзалес.

Той взе химикалката си и си записа нещо в отворения на бюрото бележник. Джена застина.

— Не че я нямаше цяла нощ или нещо такова додаде тя. — Прибра се към единайсет.

— И позволи на приятелите ти да останат?

Джена трескаво мислеше.

— Ами, тя не знаеше, че те са там. Бяхме в моята стая и вратата беше затворена. — Дали й вярваше? Надникна в съзнанието му и откри, че то беше замъглено от подозрения. Трябваше да продължи с разказа си, затова импровизира: — Ъ-ъ, едно от момчетата в тайфата ми предложи наркотици, но аз отказах. И го накарах да си върви — добави после.

— Браво — рече господин Гонзалес. — Изкуши ли се да вземеш наркотика?

— О, не — увери го Джена. — Вече не припарвам до наркотици. — Всъщност тя никога дори не беше опитвала какъвто и да е наркотик, ала това бе една от причините да я арестуват преди шест месеца — беше в компанията на дрогирани. Нямаше против хората да си мислят, че в миналото е употребявала наркотици. Добре беше за репутацията й.

За нейно облекчение темата на разговора се завъртя около часовете и оценките, а това си беше много по-безопасно за Джена. Не че беше брилянтна ученичка, но успяваше да се справя мъничко по-зле от средното, а това бе достатъчно никой да не я издаде на властите. Не искаше да се справя по-добре — нямаше да е хубаво за лошата й слава.

Слава Богу, че господин Гонзалес не можеше да прочете нейните мисли. Докато се преструваше, че слуша обясненията му колко умна била и как можело да се справя много по-добре и дори ди получи стипендия за университет някой ден, мислите й отлетяха към истинските събития от изминалата вечер.

Не беше се мотала с „тайфата“ си. Всъщност нямаше тайфа, освен ако не броеше жалката групичка, с която понякога седеше на железопътната гара, защото всичко бе по-хубаво от това да си е у дома.

Снощи обаче си беше стояла вкъщи с намерението да гледа нещо по телевизията и после да си легне. Но майка й се върна у дома с приятели, пуснаха музика и се разтанцуваха, така че нямаше начин Джена да заспи при тази шумотевица в малкия апартамент. Вероятно бяха и пили, защото на майка й й прилоша и после Джена трябваше да почисти мръсотията.

Така че в действителност вината, че не бе успяла да се наспи предната вечер, не беше нейна, но не можеше да каже истината на господин Гонзалес. Ако съдията узнаеше как се държи майката на Джена, това щеше да бъде поредната причина да я отпратят.

Беше някак странно. Джена си мислеше, че останалите от нейния така наречен „клас за деца с дарба“ имат лош живот — живот, така различен от нейния. Само от време на време си признаваше, че собственият й също не струва.

Но никога нямаше да признае това пред някого.

Аманда нямаше какво да прави. Беше написала домашните на Трейси и дори беше оправила леглото й (нещо, което рядко правеше със своето у дома). Зачуди се дали има някакви домашни задължения, които бе длъжна да изпълни, като да сложи масата за вечеря например. Предполагаше, че може да попита Лизи, помощницата. Но от друга страна, не й се нравеше особено много да говори с по-голямото момиче, което винаги й се караше, че яде от храната на седемзначките.

Вдигна дневника на Трейси от пода. Този път го отвори в средата. По датата видя, че текстът с писан две години след последното, което прочете.

Значи тогава Трейси е била на девет. На страницата имаше само едно изречение: Мило дневниче, понякога ги мразя.

Мразеше кого? Децата в училище ли? Тогава защо не правеше нищо по въпроса? Раздразнена, Аманда пак хвърли дневника на пода.

Може би по телевизията даваха нещо интересно. Слезе по стълбите и отиде в малката стаичка, където бе видяла телевизора. Ала Седморката на Девън се бяха събудили от дрямката си и сега момиченцата бяха в стаята заедно с Лизи, седяха на килима и гледаха някакво глупаво детско.

Застана на прага за миг, ала никой от Седморката не я погледна.

— Здрасти, Трейси.

Имаше усещането, че отново беше момичето, което я забеляза и сутринта, но нямаше как да бъде сигурна. Пък и какво значение имаше — в действителност те не бяха нейни сестри. Затова и не си направи труда да отвърне на детето.

На лавицата с книгите зърна нещо, което й заприлича на фотоалбум. Взе го и се настани на малкото канапенце.

На първите няколко страници имаше много стари, черно-бели снимки, изобразяващи хора с демодирани дрехи. Хрумна й, че това са бабата и дядото на Трейси или прабаба й и прадядо й. При всички случаи обаче не бяха никак интересни. Аманда продължи да отгръща страниците, докато не забеляза човек, когото позна — госпожа Девън като младо момиче, може би на тринайсет години. Поне предположи, че това е госпожа Девън, защото малко й заприлича на Трейси. Или пък може би Трейси щеше да изглежда така, ако не беше толкова ужасна.

Момичето на фотографията беше слабо, но Аманда би го нарекла стройно, не кокалесто. И беше русо, ала косата му стигаше до брадичката, къса и бухнала, а не виснала на сплъстени клечки. Момичето имаше бледосини очи като на съученичката й, ала те бяха лазурни, не воднисти. И на това лице имаше лунички, но изглеждаха сладки. И устните бяха така тънки, но имаха розов цвят и се извиваха в усмивка. Аманда не можа да се сети дали някога беше виждала Трейси да се усмихва. Може би на онзи седми рожден ден…

На всичкото отгоре младата госпожа Девън беше облечена и с хубави дрехи. И макар снимката навярно да бе трийсетгодишна, миниполата, която девойката носеше, щеше дори днес да изглежда добре, макар че Аманда не бе така сигурна за белите ботуши.

Отгърна страницата. Следваха още снимки на госпожа Девън, като колкото по-скорошни бяха снимките, толкова по-позната й ставаше. Отново попадна на копие на същата сватбена фотография, която видя окачена на стената в дневната. Няколко страници по-нататък двойката младоженци стоеше в подобна поза, ала този път госпожа Девън държеше бебе на ръце.

Детенцето вероятно беше Трейси, осъзна тя. Разгледа по-внимателно снимката. Е, Трейси явно се беше родила нормална — приличаше на всяко друго бебе — симпатична и пухкава, а родителите й изглеждаха щастливи от появата й.

На последвалите страници имаше още снимки — Трейси, облечена в прелестни надиплени бухнали роклички за малки момиченца; Трейси по бански костюм, седнала в надуваем басейн; Трейси на конче на раменете на баща си. Почти на всички фотографии тя се усмихваше или се смееше с присвити очи. На следващата страница Аманда се натъкна на снимка от първия учебен ден — почти същата такава беше залепена и в семейния албум на семейство Бийсън и на Аманда й се стори, че малката Трейси има същата розова раничка от марката „Хелоу Кити“, с каквато самата тя позираше на своята снимка.

И тогава се озова пред фотография, която я накара да ахне. Беше от седмия рожден ден на Трейси и на нея се виждаха всички гости около масата и рожденичката, застанала в средата. Аманда видя и себе си и позна приятелките си Софи и Нина, които също бяха посещавали втори клас с Трейси. Не че това беше страшна изненада, защото на тази възраст всички момиченца от един клас биваха канени на тържествата по случай рождените дни. Онова, което направо я порази обаче, беше начинът, по който тя самата и Софи бяха прегърнали Трейси, сякаш наистина бяха приятелки! А и всичко изглеждаше съвсем нормално, понеже Трейси беше също толкова сладка и щастлива, колкото останалите деца.

И госпожа Девън беше на фотографията — бе застанала зад Трейси и от големината на корема й ставаше ясно, че бе в напреднала бременност. Аманда си спомни, че в онази година се беше родила Седморката на Девън.

На следващата страница вече нямаше никакви снимки на Трейси. Всъщност на практика всички останали снимки до края на албума представляваха портрети на седемзначките — позираха заедно, поединично, понякога с родителите си. Рядко се мяркаше и Трейси, но образът й винаги беше или полускрит, или размазан.

От кухнята долетя тракане на чинии и тенджери и Аманда се досети, че госпожа Девън се е прибрала у дома. Миг по-късно чу гласа на майката:

— Лизи, ще ми помогнеш ли с вечерята?

Лизи излезе от стаята и Аманда се запита дали и тя самата не трябва да помага. Ала госпожа Девън не я повика…

— Трейси?

Този път беше почти напълно сигурна, че момиченцето, което я заговори, бе същото, което се беше обадило и сутринта.

— Какво?

— Ще ни прочетеш ли приказка?

И ето че сега седем малки личица я гледаха очаквателно. Аманда нямаше как да отрече, че са много сладки. Ала преди да изпълни молбата им, входната врата се отвори и мъжки глас викна:

— Прибрах се!

Седморката на Девън наскачаха и изтичаха навън. Крясъци „Татко! Татко!“ изпълниха къщата. Аманда се изправи бавно и отиде в коридора, откъдето виждаше какво се случва в дневната.

— Ето ги и момичетата ми! — припя господин Девън, докато правеше глуповати опити да прегърне всичките деца накуп. — Здравейте, Санди, Манди, Ранди, Канди, Бранди, Танди и Ванди!

Седемзначките се кискаха като полудели, докато баща им ги вдигаше във въздуха една по една. Изглежда, не забеляза Трейси в коридора, пък и не попита за нея.

Точно тогава Аманда разбра кого Трейси понякога мразеше. Малките си сестрички. След тяхното раждане тя беше отритната и никой не й обръщаше никакво внимание.

— Вечерята е сервирана — повика ги госпожа Девън.

Съпругът й и Седморката на Девън се отправиха към кухнята.

Аманда ги последва, ала се зачуди дали за Трейси има място на трапезата.