Далеч от очите, далеч от ума

4

На Джена й беше трудно да държи очите си отворени. Докато изпълняваше движенията от упражненията за дишане на мадам, тя ползваше всяко вдишване като повод за прозявка. Това пък значеше, че винаги издишаше секунда-две по-късно от останалите ученици в класа, което от своя страна й спечели намръщването на мадам. Не че я интересуваше какво е мнението на мадам за нея, ала в учителката имаше нещо, което все я караше малко да се свива от страх. Беше, сякаш мадам можеше да види какво става в главата на Джена, което, разбира се, си беше абсурдно. Само Джена можеше да вижда какво се случва в съзнанията на останалите. Обаче бе доста странно, че никога не успяваше докрай да проникне в главата на мадам. Не че всъщност наистина го искаше. В края на краищата какви интересни мисли можеше да има една учителка?

Мадам отклони вниманието си от Джена, докато даваше наставления на сърдития Чарлс как да подобри ритъма на дишането си. Джена се възползва от възможността и затвори очи. Толкова лесно можеше да заспи…

За това имаше две причини. Предната вечер беше стояла будна до много късно. Не беше съвсем сигурна по кое време се унесе, но й се стори, че от прозореца в спалнята си може да зърне първите лъчи на зората. Така че не се наспа добре и дори само това оправдаваше прозяването.

Другата причина бе, че се чувства отегчена, ала това не беше необичайно състояние на духа за нея, особено пък тук. Часовете й бяха скучни, учителите бяха безинтересни и въобще какъв беше смисълът да седи тук? Просто не я интересуваше какво се случва в училище.

Този час беше най-лошият. Класът беше прекалено малоброен и тя не можеше да се скрие. По време на останалите си часове Джена сядаше отзад, където учителите не я виждаха. Там можеше да изключи и да се забавлява, докато подслушва мислите на съучениците си. Те всъщност никога не бяха особено забавни или дори поне малко интересни — мислите на другите хора можеха да бъдат ужасно скучни. Ала в този час дори това не можеше да прави. Мадам знаеше каква е дарбата на Джена и непрестанно наблюдаваше лицето й за издайнически знаци за умственото подслушване.

Разбира се, имаше и моменти, когато мадам беше заета с останалите ученици, точно както в момента, и Джена можеше да се съсредоточи в четенето на съзнанията на другите. Само че тези така наречени деца с дарба не бяха по-интересни от нормалните й съученици. Чарлс например си мислеше само за неща от сорта на това какво да поиска за вечеря и какво ще накара всички да гледат по телевизията. На Джена й се струваше, че той върти на пръст домочадието у дома си.

Мадам сега помагаше на Кен да диша, затова и Джена насочи вниманието си към Емили. Когато за пръв път узна каква е дарбата на Емили, се беше надявала да открие нещо интересно в нейната глава. Ала Емили беше напълно откъсната от реалността и въобще не можеше да контролира дарбата си. Точно в този момент Джена виждаше единствено мъгляв образ на бушуващ горски пожар. Някъде, по някое време в близкото бъдеще щяха да изгорят страшно много дървета. Може би. Невъзможно бе да се каже дали Емили получава видения или просто мечтае.

Джена се насочи към мислите на Мартин, ала знаеше, че там няма нищо интересно. Главата на Мартин гъмжеше от спомени за всякакви случки, при които се бе чувствал като жертва. Единствените мигове, когато съзнанието му беше интересно за четене, бяха моментите, когато Мартин се ядосваше. Тогава Джена можеше да зърне прекрасна игра на искрящи многоцветни светлини — нещо като фойерверки.

Мислите на Сара бяха доста безинтересни. Човек ще си рече, че момиче, което може да контролира хората, може би ще има интересни идеи в главата си, ала Сара беше толкова твърдо против използването на силата си, че дори отказваше да мисли за това. И като че ли през цялото време беше в някакво състояние на медитация.

Не си и направи труда да опита да прочете мислите на Картър — най-малкият ученик в класа. Знаеше, че в главата му няма да има нищо. Понякога се питаше как странното момче съумява да ходи, да яде и да се облича, защото изглеждаше, че той всъщност няма дори мозък.

Да слуша Трейси беше едва ли не по-лошо и от това нищо да не слуша. Мислите на момичето бяха безформени като огромен гъст черен облак от страдание. Каквито и парченца и късчета да успееше да разгадае Джена, те обикновено биваха прекалено потискащи за разчитане…

Намръщи се. Нещо непознато долиташе от съзнанието на Трейси. В него имаше светлина… Джена се вторачи в съученичката си и опита да се съсредоточи, за да види в светлината. Ала преди да осмисли видяното, нечии други мисли се намесиха.

„Тя ме уби и сега ще й се размине! Тя трябва да бъде арестувана! Помогни ми! Обади се в полицията!“

Само в една глава можеха да се родят такива мисли.

— Ей, Кен — прошепна Джена. — Някой те вика.

Мадам я чу.

— Джена! Какво ти казах за подслушването?

— Всичко е наред, мадам — успокои я отпаднало Кен. — Не можете да я вините. Този тип наистина е шумен.

— Без майтап — рече Джена. — Дори не се наложи да се опитам да подслушам.

— Искаш ли да споделиш с нас този проблем, Кен? — попита учителката.

Кен въздъхна.

— Той се появява около веднъж седмично, или нещо подобно, и наистина ме дразни. Уж бил загинал при нещастен случай — паднал по някакви стълби и си ударил главата. Обаче твърди, че жена му го е убила и иска да викна полицията.

— Тогава защо просто не го послушаш? — предложи Джена. — Кажи на полицаите и той ще престане да те притеснява.

Кен поклати глава.

— Не искам да се замесвам. Освен това какво да им кажа? „Здравейте, господин полицай. Един мъртвец ме накара да ви предам това съобщение…?“ Ще ме помислят за смахнат!

— Ученици, и преди сме обсъждали такъв тип проблеми — каза мадам. — Какво да правим, когато дарбите ни пречат на живота ни? Мартин?

Слабичкият малък ревльо измърмори обичайния отговор:

— Предполага се, че не трябва да им обръщаме внимание.

— Точно така. И ако са прекалено настоятелни? Чарлс?

Приведеното в инвалидната количка момче отвърна:

— Не знам.

Мадам му хвърли укорителен поглед.

— Глупости, Чарлс! Знаеш много добре какво трябва да правиш, макар че невинаги го правиш. — Чарлс измрънка нещо. — Какво каза, Чарлс? Не те чухме.

— Отблъскваме ги! — тросна се Чарлс.

Саксийката на бюрото на учителката се разклати.

Мадам се вторачи ядосано в момчето.

— Чарлс! — Саксийката замръзна. — Благодаря ти, Чарлс. Правилен отговор. Съсредоточаваме се върху насилственото отблъскване на дарбите си.

— Опитвам се да се отърва от него, мадам — заяви Кен, — но този тип е наистина настоятелен.

Мадам кимна е разбиране и се обърна към класа:

— Ученици, Кен се нуждае от помощта ни. Нека опитаме да му дадем някакви идеи.

Джена не искаше пъшкането да излети толкова гръмко от устата й. Сега вече всички я гледаха кръвнишки.

— Уха, Джена! Налага ли се да бъдеш чак такава… — Кен не каза думата на глас. — Знаеш за какво говоря.

— Всички сме в това положение, Джена — меко додаде Емили. — Трябва да се грижим един за друг.

Мадам се присъедини към разговора:

— Нуждаем се от взаимната си подкрепа.

„Не и аз“, каза си Джена, ала този път успя да запази мислите си за себе си и опита да попречи на изражението си да я издаде. „Ама че загубеняци! Не са ми притрябвали техните мнения за каквото и да било.“

За щастие звънецът иззвъня точно в този миг и на нея не й се наложи да ги слуша повече.

— Утре ще продължим този разговор — рече мадам. — А домашното ви за следващия път е да разкажете за някой случай, при който успешно сте овладели дарбата си.

По пътя си към вратата Джена подмина Трейси и отново долови нещо необичайно в нея. Ала когато очите им се срещнаха, Трейси изписка и побягна.

На Джена всъщност не й пукаше. Дори в скучната малка глава на Трейси да се случваше нещо ново, какво от това? Те всички бяха смотани, тези така наречени деца с дарба, и всяко от тях живееше тъжен, жалък, скучен живот.

Не като нея…