Далеч от очите, далеч от ума

17

Обядът почти приключваше. От царското си място на най-хубавата маса Аманда наблюдаваше как учениците се надпреварват до коша, за да изпразват подносите си. Тя самата нямаше поднос. Някоя не бе спазвала хранителните й навици през изминалата седмица и бе напълняла с цял килограм. Майка й много мило бе приготвила обяд от две твърдо сварени яйца, няколко моркова и една ябълка.

Бритни възкликна:

— О, леле-мале! Вижте Тери Бойд.

Аманда погледна към момичето и попита:

— Какво й е?

— Полата й е направо прозрачна. Може да й видиш бельото.

Аманда отново хвърли поглед натам.

— О, да бе, наистина.

Кейти посочи следващата жертва:

— Виждате ли Кара Уинтърс? На всички разправя, че си е купила блузата от каталог на „Джей Кру“. Обаче аз видях етикета, когато я свали по физическо, и се оказа, че е от „Таргет“.

Аманда се обърна към нея:

— Всъщност ще се изненадате — рече тя, — но в „Таргет“ имат доста сносни дрехи.

Кейти, Бритни, Нина, Софи и Ема я зяпнаха ужасени.

— Ти пък кога си ходила в „Таргет“? — попита я Софи.

Аманда направи физиономия. Вече цели два дни допускаше такива глупави грешки. Налагаше се да си спомни коя е.

— Ъ-ъ, майка ми влезе там, за да си купи кърпи за кухненските съдове. И случайно минахме покрай някакви дрехи.

Приятелките й явно се задоволиха с това обяснение, въпреки че тя виждаше недоверието в очите на Бритни. Предишната Аманда Бийсън може и да бе принудена да мине покрай отделението за дрехи в „Таргет“, ала никога нямаше да ги погледне.

Не й се искаше да си мисли, че се е променила през изминалата седмица и определено не искаше приятелите й да забележат, че в нея има нещо различно. Но невинаги бе лесно. Като например сега, докато Трейси Девън отнасяше подноса си, минавайки покрай масата й. Очите им се срещнаха. Не си казаха и дума, ала несъмнено протече безмълвно общуване.

— Защо гледаш към нея? — Сега пък Кейти настоя да знае.

Аманда не устоя:

— Просто се питах… Мислите ли, че изглежда променена? — престраши се и попита.

— Да, и аз го забелязах — отвърна Нина. — Облича се много по-добре. И харесвам прическата й.

— Но все още си е смотла — напомни й Бритни. — Смотлата си остава смотла завинаги. И съм абсолютно сигурна, че нейните дрехи са от „Таргет“.

— О, със сигурност — съгласи се Нина.

Е, за това бяха прави. Аманда си спомни как избра щампованата блузка за тази пола. Всъщност бе доста горда с постигнатото.

— Защо въобще говорим за нея? — попита Кейти. — Тя е никой.

— Това не е вярно — възрази Аманда. — Тя е някой. — Сетне осъзна колко странно я гледат момичетата и додаде: — Просто не някой, когото искаме да познаваме.

Не бе говорила с Трейси от срещата им в складовото помещение в мазето. Трябваше да признае, че е любопитна. Къде бе изчезнала Трейси, докато бе в тялото й? Беше ли съзнавала какво се случва? Отношенията с родителите й все така ли се подобряваха? И какво правеха Седморката на Девън? Аманда особено силно искаше да узнае нещо за Ранди. Може би някой ден, когато нямаше кой да ги забележи, щеше да заговори Трейси и да получи отговори на някои от въпросите си. И да разбере какво си спомня тя. И да я заплаши, или да я подкупи, или да направи каквото бе необходимо, за да се увери, че никога няма да издаде какво се бе случило.

Не че всъщност се притесняваше. Та кой щеше да повярва? Само един човек, освен нея самата, знаеше цялата истина — Джена Кели. И бе уверена, че Джена никога няма да я издаде. Защото Джена знае, че Аманда разполага с информация, която може да я прати при приемни родители.

Или пък може би нямаше да я издаде, защото всъщност е добър човек, който не би наранил Аманда… Тя скръцна със зъби. Мразеше, когато такива мисли се навъртат в главата й. Те никак не бяха в стила на Аманда.

Бритни я наблюдаваше особено.

— Добре ли си?

— Да — припряно отвърна Аманда.

Понеже вече знаеше какви ги говори Бритни зад гърба й, особено много внимаваше да не й дава поводи да подозира промяната, която бе настъпила в нея.

И ето че това беше поредната глупава не-Амандина мисъл: „Не съм се променила. Аз съм си аз.“

— Искам да отида до тоалетната и да огледам косата си, преди да бие звънецът — заяви тя.

Бритни и Кейти се изправиха и вдигнаха подносите си.

— Ще те намерим там — каза Кейти.

Когато влезе, Аманда сметна, че тоалетната е празна, ала после чу пускането на водата и Джена Кели излезе от една от кабинките.

Двете се спогледаха. Аманда не устоя и попита:

— Още ли живееш у Трейси?

— Теб какво те засяга? — тросна се Джена.

— Просто се питах дали партито в апартамента ти все още продължава.

Джена й хвърли кръвнишки поглед.

— Да не си посмяла да ме съжаляваш.

— Не се бой — с чувство я успокои Аманда. — Няма.

Бритни и Кейти влязоха.

— Как е в страната на вампирите, Джена? — попита я Бритни и Кейти се закиска.

Джена излезе.

— Странна откачалка — измърмори Бритни. — Аманда, мога ли да ползвам гланца ти за устни?

Следващият час на Аманда бе история. Тя тъкмо влезе в стаята и господин Джоунс й махна да се приближи към бюрото му.

— Току-що получих това съобщение — обясни й той. — Трябва да идеш в канцеларията.

— Защо? — попита го тя, ала господин Джоунс не знаеше.

Той й подаде талонче с позволение за излизане в коридора и тя излезе. Когато стигна в приемната, секретарката я прати в кабинета на господин Джаксън.

Директорът не беше сам.

— Здравей, Аманда — поздрави я мадам.

Аманда застина.

Директорът се обади:

— Няма да имаш час при господин Джоунс. Върви с мадам.

— Но…

— Хайде, Аманда — спокойно я подкани учителката и нежно положи ръка върху нейната. Обзета от чувството, че отново е попаднала в кошмар, Аманда я последва.

— Не е това, което си мислите — рече тя ужасено. — Допускате грешка.

Мадам се усмихна.

— Всичко ще се нареди, Аманда. Ще видиш.

Те вървяха потънали в мълчание.

— Казахте ли на господин Джаксън за Серена? — попита ученичката.

Мадам внимателно я погледна.

— Нямаше да има никакъв смисъл, Аманда. Тя изчезна.

— Е, поне няма повече да тормози Емили.

Мадам отново се усмихна, ала този път тъжно.

— Да се надяваме, че няма. Ала винаги ще има по някоя Серена.

— Нова стажантка ли ще имаме?

Мадам извъртя очи.

— Не, исках да кажа, че винаги ще има хора, които ще искат нещо от учениците ми. Трябва да се подготвиш за това, Аманда. Винаги ще има някаква заплаха. Но аз съм тук, за да ви помогна да се справяте с нея.

Ако питаха Аманда, истинската заплаха се криеше зад вратата на стая 209.

Всички бяха в класната стая на децата с дарба — всичките осем странни ученици. Чарлс седеше все така отпуснат и мрачен в инвалидната си количка. Момчето с амнезията, Картър, имаше все същото безчувствено изражение на лицето. Малкият Мартин също бе там, и Сара, и Кен, и Емили, все така замечтана и отнесена. Трейси наблюдаваше Аманда с интерес, а на лицето на Джена се появи усмивчица. Понеже познаваше Джена, Аманда стигна до извода, че усмивката е злорада.

— Седни, Аманда — рече мадам и посочи празния чин пред Джена и до Кен. — Деца, имаме нова ученичка. Аманда Бийсън.

Кен я изгледа с изненада.

— Ти пък какво правиш тук? Да не би да си една от нас?

„Не!“ — искаше й се да изкрещи. „Аз съм Аманда Бийсън, най-готиното момиче в «Медоубрук», Злата царица, момичето, което има всичко!“

Но нямаше никакъв смисъл да възразява. Студена и жестока, истината бе очевидна и Аманда отговори на момчето с кратко кимване.

Тя бе Аманда Бийсън. Поредната странна откачалка.