Далеч от очите, далеч от ума

15

На Джена й се стори, че Аманда си е намерила доста удобно положение в дома на Девън. Момичето се поправи мислено — Аманда си беше извоювала удобно положение. От онова, което знаеше, нещата не стояха така за бедната Трейси. Според Аманда това семейство пренебрегваше Трейси и съученичката им бе на практика невидима дори когато се виждаше.

Джена се огледа и откри, че й е трудно да повярва, че нещата някога бяха стояли по различен начин. Край голямата овална маса седемзначките се караха кои две от тях да седнат до голямата си сестра.

Госпожа Девън се въртеше около момичето.

— Трейси, наистина трябва да си вземеш още пържени филийки. Трябва да се храниш, прекалено слабичка си. Имаш ли си пари за обяд? Джена, мила, моля те, погрижи се Трейси да си изяжда обяда в училище.

— Добре, госпожо Девън — обеща Джена.

Леле, Трейси я очакваше страхотна изненада, когато се върнеше в тялото си, помисли си тя.

Момичето спомена всичко това на Аманда, когато двете се отправиха към автобусната спирка.

— Не беше чак толкова трудно — призна Аманда. — Трейси явно е пълна ревла, щом търпи такова отношение от страна на родителите си. Тя трябва да се защитава и да казва какво иска. Само се надявам да успее да се справи с това, когато се върне, и да не избледнее отново.

— Ти няма да го допуснеш — увери я Джена.

Аманда се намръщи.

— Какво пък значи това? Веднъж само да се върнем в телата си, гарантирам ти, че няма да се замесвам с Трейси Девън.

— Нямаш ли усещането, че вече сте някак свързани?

— Не!

Яростният й отговор едва не накара Джена да подскочи.

— Е, не казвам, че трябва да станете най-добри приятелки или нещо такова, но…

Автобусът идваше.

— Гледай сега — каза й Аманда. — Този шофьор никога не я забелязваше. Понякога затваряше вратите под носа й.

Сега обаче, когато вратите се отвориха, Аманда се качи първа и шофьорът дори я поздрави:

— Добро утро.

Момичетата се настаниха и Аманда продължи разговора:

— Виж, правя това, за да подобря живота на Трейси. И ако трябва да бъда искрена, тя вече не е чак такава смотла, каквато беше преди да се захвана с нея. Ала когато всичко това свърши, не си и мисли, че ще се движа с Трейси Девън. Ние живеем в напълно различни светове. Да не би да можеш да си представиш Трейси с истинската мен и моите приятели?

— Еха, ти наистина си снобка — каза мнението си Джена.

Аманда сви рамена.

— Изобщо не ми пука какво мислиш за мен.

— Не разбирам — призна Джена. — Понякога наистина си мисля, че си добър човек, но после се променяш и казваш нещо такова.

— Упражнявам се, за да съм готова, когато се превърна в себе си — изясни й Аманда.

Джена въздъхна и се облегна в седалката си. Харесваните момичета все така си оставаха загадка за нея и това, че опозна Аманда, не й помогна да ги разбере по-добре. И макар че обеща на съученичката си да не чете мислите й без нейно разрешение, Джена не устоя на изкушението. Затвори очи и се съсредоточи.

„Дано да успее да намери нова помощничка тази седмица. Искам в събота да ме изведе на пазар. Не че имам против да гледам децата. Санди и Манди са забавни, а съм много привързана към Ранди. Не мога да ги мразя, не е тяхна вината, че аз не получавам достатъчно внимание. Вината е на родителите ми, както и моя собствена.“

Джена се обърка. „Тя“ очевидно беше госпожа Девън, ала кой тогава беше „аз“. И тогава момичето ахна.

— Какво? — попита я Аманда.

— Виж сега, не ми се ядосвай, но прочетох някои мисли.

Аманда явно се раздразни.

— Ей, ама ти обеща…

— Чакай — прекъсна я Джена. — Не смятам, че бяха твои мисли. Май че подслушвах Трейси!

Аманда ококори очи.

— Настина ли? За какво си мислеше тя? Да не би да се готви да се върне?

— Беше нещо за това, че искала майка й да я изведе на пазар в събота. И някакви работи за малките й сестри и как много харесвала Ранди.

Аманда посърна.

— Ох.

— Мислех, че ще се зарадваш! Щом мога да чета мислите на Трейси, значи завръщането й наближава, нали така?

— Това не са мисли на Трейси — тъжно обясни Аманда. — Мои са.

Джена рязко си пое въздух.

— Леле! Знаеш ли какво значи това? Може би ти и Трейси… Може би вие се сливате. Сещаш се, може би ставате една личност. Трейси-Аманда Девън-Бийсън. Еха! Ама че име!

— Млъквай! — изсъска Аманда бясно. — Просто си затваряй тъпата уста!

Джена не се обиди от острия тон на съученичката си. Стори й се, че сега започва да разбира. Аманда беше уплашена.

Когато пристигнаха в училище, двете момичета се разделиха, ала Джена не престана да мисли за Аманда. Донякъде дори се надяваше подозренията й да се окажат истина — да се окаже вярно, че Трейси поглъща Аманда или обратното. Защото нямаше как да не признае, че харесва Аманда. Завиждаше на самоувереността й и се възхищаваше на начина, по който Аманда обръщаше живота на Трейси.

И Аманда бе запалила искрица надежда у Джена, че в лицето на Аманда-Трейси щеше да намери приятел, който да й помогне да подобри собствения си живот.

Настроението на Аманда явно се бе пооправило, когато отново се срещнаха в часа за деца с дарба.

— Мисля днес доброволно да поискам да работя със Серена — довери Аманда на Джена.

— Шегуваш се! Казах ти, тя и пет пари не дава за нас, просто иска да ни използва.

— Знам — рече Аманда. — Тя определено е странна. Но се питам дали хипнозата не е отговорът. Дали, ако влезе достатъчно дълбоко в съзнанието ми, няма да намери Трейси, разбираш ли?

— Не знам — призна Джена. — Предполагам, че си заслужава да опиташ.

Ала Джена таеше сериозни съмнения, че стажантката ще успее да свърши нещо значимо. Кен влезе в стаята и седна до нея. Джена се обърна към него и попита:

— Какво стана по време на срещата ти със Серена?

Аманда също се обърна, за да слуша.

Кен се засмя.

— Беше пълна глупост. Опита се да ме накара да се свържа с пра-прабаба й, за да разбере къде старицата е скрила бижутата си, преди да почине.

Джена погледна Аманда победоносно.

— Видя ли? Интересува се само от себе си. Няма да ти помогне.

— С какво да ти помогне? — попита Кен.

— С нищо, абсолютно с нищо. Забрави и си гледай работата — тросна се Аманда, хвърляйки убийствен поглед към Джена.

Тя обаче повече се интересуваше от реакцията на Кен след отговора на Аманда. А той явно се стресна и Джена не можеше да го вини. Това избухване не бе никак типично за Трейси.

Както обаче се оказа, не бе нужно Аманда да предлага доброволно себе си. Този ден стажантката не дойде в час.

— Къде е Серена? — Джена попита мадам.

— Доколкото знам, обадила се е, за да каже, че е болна — отвърна учителката.

Мадам всъщност изглеждаше малко притеснена, което се стори странно на Джена. Опита се да разбере какво си мисли преподавателката, ала както винаги не успя да долови нищо.

— Сериозно ли е болна? — отново попита Джена.

— Не, просто е хванала настинка. Поне това ми съобщи директор Джаксън. — Звънецът би и мадам се разтревожи още повече. — Къде е Емили?

Никой не знаеше. Мадам се намръщи.

— Сигурно се размотава в тоалетната — предположи Аманда. — Нали знаете как се отнася. Искате ли да ида и да я доведа?

— Не, няма проблем — отказа учителката. — Уверена съм, че Емили ще се появи след минутка. Сега, искам да използваме времето днес, за да споделим някои лични преживявания. Обикновено говорим за това как сме се опитали да потиснем дарбите си. Знам, че това невинаги е възможно и че навярно има моменти, когато е подходящо да ги ползваме. Затова този път ми разкажете случки от тази седмица, когато сте употребили дарбата си за нещо добро. Кой иска да е пръв?

Както винаги нито една ръка не бе вдигната.

Мадам въздъхна.

— Добре, аз ще посоча кой да говори пръв. Мартин?

Момчето изглеждаше уплашено.

— Не съм направил нищо!

— Нямам намерение да те наказвам, Мартин. Само искам да разбера дали тази седмица си ползвал дарбата си за нещо, което те е накарало да се почувстваш добре.

Мартин намуси малкото си лице като на плъх, сякаш мислеше много усилено.

— О, да… в понеделник бях в супермаркета с майка ми. И видях една жена с малко дете — може би е било на около пет — и то събори нещо от един тезгях. И майка му го шамароса!

— О, боже — измърмори мадам. — Не одобрявам физическия начин за наказване на децата. Ала какво е можело да сториш ти, Мартин? Направи ли нещо на жената?

— Ритнах я.

— Мартин!

— Ами детето беше прекалено малко, че да я ритне само. Затова го направих вместо него.

Мадам поклати глава.

— Мартин, как дори ти хрумна, че това е бил правилният начин да постъпиш?

— Защото го направих за детето, не за себе си! Жената не пострада лошо, просто се хлъзна по пътеката и, изглежда, много се засрами. Трябваше да видите лицето на момчето. То наистина много се зарадва и аз се почувствах добре.

— Е как ти се размина? — пожела да узнае Чарлс.

Мартин засия.

— Движех се наистина бързо, докато никой не ме гледаше. И кой можеше да предположи, че някой като мен може да ритне друг човек толкова отдалече?

Мадам поклати глава.

— Съжалявам, Мартин, но не мисля, че това е много хубав пример за добро дело. Кой има по-хубава случка?

Сара вдигна ръка и мадам й кимна.

— Видях една жена, която се канеше да пресече улицата. Ненадейно иззад ъгъла се появи кола, движеща се наистина бързо, а шофьорът говореше по мобилния си телефон и не гледаше пътя. Можеше да я блъсне, ако не го бях накарала да натисне спирачките. — Сара умоляващо погледна учителката. — Знам, че не бива да се намесвам, мадам, но не можех да оставя горката жена да пострада или дори да загине!

— Супер — каза Кен. — Спасила си й живота.

Джена обаче имаше друга гледна точка.

— Но може би онази жена е била на път да убие съпруга си. Щяла си да спасиш неговия живот, ако бе оставила колата да я блъсне.

Сара въздъхна и се облегна в стола си.

Мадам укорително погледна Джена.

— А ти имаш ли интересна история, Джена?

Момичето нямаше, но успя да си измисли нещо:

— Онзи ден бях в мола и знаех, че едни деца искат да ограбят магазина. Бяха го намислили, дори си имаха джаджа, с която да махат алармите от стоките, които щяха да задигат. Затова казах на един пазач и ги арестуваха.

Беше малка лъжа и Джена мислеше, че историята ще се хареса на мадам. Аманда се извърна и вдигна вежди, Джена обаче не й обърна внимание.

— Но как накара пазачът да ти повярва? — попита Кен.

— Добър въпрос, Кен — одобри мадам. — И преди сме говорили за това, Джена. Всички вие трябва много да внимавате, когато разкривате дарбите си. Ти какво каза на пазача?

Джена трескаво замисли.

— Аз… аз не му казах нищо за четенето на мислите. Казах му, че съм дочула какво си говорят децата.

Дали мадам повярва на измислицата й? Преди да успее да си отговори, вратата на стаята се отвори и директорът подаде глава вътре.

— Извинете ме, мадам. Съжалявам, че прекъсвам часа ви — провлачи той. — Просто имам да ви предам съобщение. Емили Сандърс е болна и няма да дойде днес.

— Наистина ли? — попита мадам и погледна някакъв лист на бюрото си. — Няма я в списъка с отсъстващите.

— Секретарката е сбъркала — бързо отвърна той, отдръпна се и затвори вратата.

Мадам остана взряна след него. Сетне поклати глава, за да пропъди тревожните си мисли.

— Да видим, докъде бяхме стигнали? Кой е следващият, който иска да разкаже? Чарлс?

Джена остана облекчена, че мадам забрави нейната история. Когато Аманда-Трейси се обърна към нея, помисли, че съученичката й иска да я поздрави за начина, по който се отърва с тази преправена история. Ала Аманда, изглежда, имаше нещо друго предвид.

— Емили не е болна. По-рано я видях в столовата.

— Може да й е станало лошо преди часа — предположи Джена.

— Тогава защо директорът ще обяснява, че било грешка, че не е включена в списъка на отсъстващите.

— Трейси?

Момичето се обърна, за да погледне учителката.

— Ти преживя ли нещо хубаво, за което искаш да ни разкажеш?

— Не.

Учителката премина към Кен, ала Джена вече се бе изключила. Не можеше да се отърси от мисълта за Емили. Сякаш беше залепнала в главата й и Джена не знаеше защо. Емили беше болна — какво от това? Навярно не беше нищо сериозно, някаква настинка или нещо подобно. Може пък да беше повърнала днешния отвратителен обяд.

Тогава защо мисълта не й излизаше от главата?

Джена се стресна, когато осъзна отговора. Мислеше за Емили, защото момичето се опитваше да се свърже с нея самата.

Ала защо Емили ще иска да се свързва с Джена? Отговорът беше очевиден — защото Емили знаеше, че Джена чете мисли. И искаше съученичката й да прочете нейните, точно в този миг. Ала защо?

Джена затвори очи и се съсредоточи.

„Емили… Слушам те. Опитвам се да те чуя. Какво искаш? Емили?“

Нищо… И тогава Емили започна да изчезва от съзнанието й. И едно друго лице смени това на момичето — лицето на Серена, стажантката.

Ставаше все по-откачено. Защо й беше на Серена да се свързва с нея? Нима не успяваше да накара господин Джоунс да я покани на среща? И какво общо имаше това с Емили? Защото сега Емили се връщаше в главата й.

Опитваше се да й каже нещо за Серена. Ала всичко бе неясно и размазано, защото, защото… защото Емили беше хипнотизирана.

Звънецът би и Джена се наведе напред.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя.

— Не разбирам — рече Аманда, когато узна какво се бе случвало в ума на Джена. — Какво значи всичко това?

— Емили се опитва да ми каже нещо. Мисля, че е в беда. И това е свързано по някакъв начин със Серена.

— Ала Емили е у дома, болна, нали?

Джена не беше убедена.

— Имаш ли мобилен телефон?

Аманда поклати глава.

— Това е следващото нещо, което ще накарам родителите на Трейси да ми купят.

— Е, и аз нямам — Джена изгледа отминаващите ги ученици и спря. — Ти имаш, нали?

— Току-що ти казах…

— Имам предвид истинската ти.

Аманда всъщност се засегна.

— Разбира се, че имам. Всеки, който е някой, има телефон.

Без да обръща внимание на обидата, Джена се втурна надолу по коридора и свари Другата-Аманда, застанала пред шкафчето си с две от надутите си приятелки.

— Трябва да ползвам телефона ти — заяви тя.

— Моля?

Джена повтори искането си.

— Ама ти сериозно ли? Нима мислиш, че аз ще ти дам да ползваш моя телефон?

Двете момичета край Другата-Аманда бяха ужасени, като че ли Джена бе насочила оръжие срещу тях. На Джена й хрумна нещо.

— Дай ми телефона си — изсъска — или ще накарам тайфата си да се погрижи за теб.

Едно от момичетата стисна ръката на Другата-Аманда.

— По-добре й го дай. Тя познава наистина лоши хора.

Ала тази Аманда бе също така упорита като Аманда, която Джена познаваше.

— Забрави — тросна се тя.

За щастие приятелките й не бяха такива куражлии.

— Ето, може да ползваш моя — рече другото момиче и бутна мобилния си телефон в ръката на Джена.

Джена набра номера на справки. В града имаше пет семейства с фамилията Сандърс и момичето накара операторката да я свърже с първия номер. Никой не вдигна. На втория също никой не се обади, ала на третия в слушалката се чу:

— Ало?

— Може ли да говоря с Емили, моля?

— Емили е на училище! Кой се обажда?

— Ъ-ъ, явно съм сгрешила номера.

Джена подхвърли телефона на собственичката му и изтича обратно при Аманда.

— Не си е у дома и трябваше сама да се досетя. Сигурно е някъде наблизо, щом улавям съобщенията й.

— Мислиш, че е някъде в тази сграда?

Образите на Емили и Серена идваха все по-бързо и по-бързо. И бяха тъмни.

— Нека започнем от мазето.

Звънецът би, за да оповести началото на следващия час. Двете момичета се отправиха към стълбището, когато един отговорник им препречи пътя.

— Къде са разрешенията ви за излизане?

Джена нямаше търпение за такива глупости.

— Махни се от пътя ни.

Момчето я стисна с едната си ръка, а с другата — Аманда.

— Добре, и двете отивате при директора.

Джена опита да се освободи, ала този беше здравеняк и бе силен. Тя се извърна към Аманда.

— Направи нещо!

Аманда разбра какво й намекна и след секунда отговорникът вече стоеше с една празна ръка.

— Какво, да му се не види…?

Джена се бе надявала, че шокът от изчезването на Аманда ще го накара да разхлаби хватката си, ала той всъщност я затегна. Тя обаче едва усети това, защото главата я болеше. Емили много силно се опитваше да се свърже с нея и Джена осъзна, че нещо се беше объркало ужасно.

Ала момичето не владееше силата на Мартин, или способността на Чарлс да движи предмети, или дарбата на Трейси да става невидима. Не беше като Сара, която можеше да принуди това момче да я пусне. Всичко, с което разполагаше, бе усещането, че Емили се нуждае от помощ.

Налагаше се да разчита, че Аманда ще успее да й помогне. Или Трейси. Или който и да се намираше в онова невидимо тяло.