Бъди ми враг

7.

Излезе от мрака, за да навлезе в мрак, толкова непрогледен, че не виждаше нищо. Чак тогава Еверет М си припомни, че може да направи нещо по въпроса. Можеше да направи нещо почти по всеки въпрос, откакто се завърна от Луната. Една мисъл се отвори в системата за усилване на образи, която Мадам Луна бе инсталирала в мозъка му. Еверет М имаше чувството, че всяка минута открива по някое ново подобрение на Трин, някой нов ъпгрейд. Мащабите на онова, което бяха изсипали в него, бяха ужасяващи, като внезапно да откриеш, че си на ръба на много висока сграда и се взираш надолу. Бяха инсталирали отворени врати навсякъде из него. У дома — където и да се намираше домът му сега — на кухненската стена имаше предколеден календар, непосредствено до снимката с автограф на диджей Крис Еванс от „Рейдио Ту“ и някои от размазаните рисунки на Вики-Роуз. Двайсет отворени прозорчета. Още пет неотворени. Под всяко прозорче — картина, моментална фотография, неочаквана изненада. И той беше като онзи календар, но с чуждоземни оръжия и суперсили вместо заснежени сцени, червеношийки и библейски мъдреци, които сочат към една звезда.

Мракът просветляваше. Намираше се във влажна, усойна камера. Порталът на Хайзенберг беше в центъра на пръстен от работни станции, а под краката му имаше метална решетка. Над него се простираше груб каменист таван, разчертан от снопове захранващи кабели и накован с леки скоби. Беше лице в лице с редица войници в черно. Меки кепета и твърди оръжия. Оръжията им бяха насочени към него. Какво си мислеха, че ще направи? Еверет М пристъпи по рампата. Оръжията потрепнаха, но останаха насочени към сърцето му.

Лицата им се обляха в бяла светлина. Порталът на Хайзенберг се бе отворил. Сетивата на Трин на Еверет М се обучаваха бързо: направеше ли нещо веднъж, никога не го забравяха. Схемите за усилване на изображения понижиха светлината до поносимо равнище. Шарлът Вилие излезе от портала и бялата светлина изчезна.

— Свободно — изкомандва тя.

Войниците отпуснаха оръжия. През кръга от войници пристъпи мъж — опърпан, с оредяваща коса, с шлифер и костюм, които не изглеждаха както трябва. Вратовръзката му беше изкривена.

— Добре дошъл на Земя 10, Еверет. — Мъжът протегна ръка, но се поколеба, когато Еверет М на свой ред се протегна, за да я улови. — Божичко. Изключително. Съжалявам… Дори не си представях, че…

— За бога, Пол, това е само копие — отсече Шарлът Вилие.

— Зная, да, да — рече старомодно облеченият мъж. — Просто… Съжалявам, Еверет, познавах… познавам… твоето копие толкова добре, през целия му живот. Бях… съм… негов близък семеен приятел, почти неофициален чичо.

— Аз не те познавам изобщо — каза Еверет М. — Може би в моя свят не си работил с баща ми. Може би не си бил в Импириъл. — Може би дори не си съществувал.

Старомодно облеченият мъж беше достигнал до същото заключение. Промърмори името си — Пол Маккейб — и се ръкува отпуснато с него, но Еверет М виждаше, че е разтърсен. След което Еверет М видя втория цивилен, зад обръча от войници и сега беше негов ред да изпита внезапен шок.

— Колет?

Тя чу гласа и се намръщи. Еверет проследи как различни емоции преминават през лицето ѝ, докато го оглеждаше — емоции, които не си пасваха заедно. Разпознаване и объркване. Спомен и чувството, че си предаден. Привързаност и ужас.

— Значи искате да го заловя — бе казал Еверет М пред портала на собствения му свят.

— Не, не, не, Еверет — отговори Чарлз Вилие. — Искаме да бъдеш той.

— Хайде, Еверет — каза Шарлът Вилие сега. Токчетата ѝ отекнаха по металния под. — Не се пули.

Войниците отстъпиха встрани. Пол Маккейб също видимо побърза да се отдръпне от нея. Еверет М я последва. Отвъд тежката предпазна врата имаше дълъг, прорязан в скалата тунел, осветен от прожектори и премигващо флуоресцентни лампи. Нищо не можеше да е по-далеч от белите, излъскани, построени от Трин скокови стаи в света на Еверет М.

— Къде сме?

— Портален свят Едно — обясни Пол Маккейб. — Еверет М опита да разпознае акцента му: да, Северна Ирландия. Сега ме мразиш, защото ти казах, че в моя свят си нищо. — Платихме доста добре на маркетингова компания, за да измисли името. Глупава работа, нали? Намираш се в стария тестов тунел под Ламанша от 1970-те. Във вашия свят имате ли си Тунел под Ламанша?

— Имаме три — отговори Еверет М. — Всичките са на магнитни възглавници.

И престани да се опитваш да звучиш като неофициалния ми чичо, помисли си той. Момчето хвърли поглед през рамо. Колет Харт крачеше зад него. Тя улови очите му. Виждам омраза там, помисли си той. Но не към мен. Него не си мразила, така че не можеш да мразиш мен. Към нея, Шарлът Вилие, и него, Пол Маккейб, но най-вече омраза към самата себе си. Накарали са те да направиш нещо, да се превърнеш в онова, което мразиш най-много.

В края на тунела ги чакаше черна кола, точно пред едни колосални метални врати. В рязката флуоресцентна светлина хвърляше отблясъци като втечнена. Еверет М бе виждал такъв отблясък и преди — от полираното купе на една друга черна кола, в момента когато го удари и запрати към съвсем друг живот. Еверет М отпреди сблъсъка и Еверет М, в когото се бе превърнал, бяха толкова различни, че като нищо можеха да са и различни хора. По определен начин наистина го бе убила, онази друга черна кола. Той потръпна.

— Студено ли ти е, Еверет? — попита Пол Маккейб.

— Винаги ми е студено.

Шарлът Вилие седна до Еверет М на задната седалка на колата. Пол Маккейб се возеше отпред. Шофьорът беше едър мъж с бръсната глава, облечен в костюм. Еверет никога не бе виждал някой, който да му напомня по-силно на бандит от филмите. Но мога да те надвия, помисли си Еверет М. Колет Харт бе останала в станцията. Не проговори и дума на момчето по време на краткото минаване през Портален свят Едно, но той почувства трансформацията в емоциите ѝ — от погнуса, през подозрителност, до симпатия. Сигурен беше, че може да разчита на нея като съюзник.

Зимната суграшица изчезваше от небето над Саут Даунс като пометена от дланта на гигантска, нетърпелива ръка. Прокрадваха се лъчите на ниското зимно слънце, които превръщаха мокрия път в ярко острие светлина. Черната кола отнасяше стремително Еверет М покрай дългите опашки от камиони, насочени към Тунела под Ламанша. Всичко беше толкова познато. И толкова странно.

— Нуждаем се от агент на този свят — беше казал Чарлз Вилие под белите светлини на тренировъчната база на Целостта, на една вселена разстояние. — Нуждаем се от някой, който може да се приближи достатъчно до приятелите и семейството му.

— Някой като мен — произнесе Еверет М.

— Позволихме си ужасни неща — обясни Чарлз Вилие. — Причинихме ти неща без твоето разрешение, Еверет. Но не можехме да подминем такава възможност.

— Какво, сега трябва да съм благодарен, че ме превърнахте в РобоЕверет?

— Еверет, Еверет, толкова си циничен. Щеше да умреш. Ние те спасихме.

Така че съм ти длъжник, помисли си Еверет М, докато черната кола се вливаше в безкрайното колело на автомобилното движение по лондонското шосе „Орбитал“.

— Искаме да бъдеш той, Еверет. Ще те внедрим в семейството му. Измислили сме ти прикритие и всичко ще се потвърди. Разполагаме с досие за училището, приятелите и близките му. Доста неща се припокриват, разбира се. Хората от З₂ са го закодирали в мнемоничен имплант, но е неминуемо да има празноти, така че историята ти ще бъде, че си пострадал от пристъп на пориомания3. Травмата от изчезването на баща ти не ти се е отразила добре и в резултат си получил временно психично отклонение.

— Баща ми е мъртъв — каза Еверет.

— Да, да, разбира се. Съжалявам, Еверет. Бащата на твоето копие. Историята е следната: получил си временен психичен срив, изчезнал си, но полицейският отдел по издирване на изчезнали лица те е открил. Все още страдаш от загуба на паметта. Майка ти… неговата майка… е уведомена, а от полицията ще те върнат у дома.

Сега Еверет М се взираше през прозореца. Пол Маккейб бе престанал с опитите да го заговори. Шарлът Вилие дори не бе направила опит да води някакъв разговор. Седеше кротко и възпитано. От време на време проверяваше грима си в джобното си огледалце. Еверет М оглеждаше света, където го бяха довели насила. Разликите бяха в подробностите. Автомобилите изглеждаха по същия начин, но в този свят се задвижваха от петролни продукти. Същото беше и с електроцентралата в Дартфорд: комините изплюваха изгорели газове от въглеводородно гориво. Така различно от чистите електроцентрали с водороден синтез, които захранваха света на Еверет М. Но пък тези хора бяха разработили Портала на Хайзенберг — и Инфундибулума, портала към Целостта от вселени, което никой друг в Познатите светове не бе успял да постигне. Не. Не тези хора. А баща му.

— Ще се върне. Ще се върне за майка си и сестра си.

— Лора и Виктория-Роуз — беше казал Еверет М.

— Виктъри-Роуз — поправи го Чарлз Вилие. — На този свят малката ти сестра се нарича Виктъри-Роуз. А той ще се върне. И искаме от теб да бъдеш там, когато го стори.

— И какво ще направите, когато го стори?

Чарлз Вилие бе придобил откровено изумен вид.

— Ами разбира се, че ще му отнемем Инфундибулума.

— А тези оръжия?

— Пътува заедно с екипаж от пирати — отвърна Чарлз Вилие. — Злодеи… лоши хора. Не биха се поколебали да унищожат всеки, който се изпречи на пътя им.

За пръв път от началото на брифинга по мисията Шарлът Вилие проговори:

— О, за бога, Чарлз, не сме на карнавална въртележка. Еверет, той е твой враг. Не го подозира, но е така. Не знае с какво разполага, какви вреди може да нанесе, без дори да го осъзнава. В името на нашата обща безопасност… и безопасността на майка ти и сестра ти, дори на неговите майка и сестра… трябва да му отнемем Инфундибулума. Съществуват сили, които представляват заплаха за нас. Ако се доберат първи до Инфундибулума, това ще бъде краят на всичко, което познаваме, на всичките Десет свята. Нуждаем се от сигурност.

Като си припомняше тези думи, Еверет М погледна Шарлът Вилие до себе си. Устните ѝ бяха тънки, но вампирски червени под воалетката на шапката. Заплахата, казваш, помисли си той, заплахата, която ще унищожи всичко, което познаваме. Никога не споменаваш каква е тази заплаха. Но заплахата за мама и Вики-Роуз — знам коя е тя. Това си ти.

Знаеше наизуст забележителностите, които подминаваха в този момент. Сградите и местата, които съставяха картата на живота му. Коминът на пещта в Лий Вали, олимпийският стадион, Уайт Харт Лейн. Еверет М се огледа. Тези рекламни табели на магазини — разпознаваше ги. „Ег Сторс“. „Конок Полиш Супермаркет“. „Софа Кинг“. Ето и Стамфорд Хил. Ето я и портата на Гробищен парк „Абни“. Там, където се случи. Дори автобусната спирка беше на същото място.

— Спри тук.

Пол Маккейб се озърна, стреснат от гласа на Шарлът Вилие, след като не бе проговорила толкова дълго. Очевидният Бандит, шофьорът, отби колата, без да задава въпроси или да коментира. После отвори вратата на Шарлът Вилие. Тя стъпи на тротоара.

— Внимавай в задръстването, Еверет — чу той, докато излизаше на пътя. — Не искаме историята да се повтаря, нали?

— Защо ме доведохте тук? — попита Еверет М.

Стоуки грееше с ярка януарска светлина. Момчето потрепери от студ. Шарлът Вилие извади от чантата си слънчеви очила с кръгли стъкла и си ги сложи под воалетката.

— Искам да ти разкажа за твоя враг, Еверет. Той е твое копие, но е ти. По-умен е от теб. Много по-умен. Баща му може и да е открил Инфундибулума, но този Еверет го превърна в работеща карта. Той е важният. Ти… е… ти беше суровината, с която разполагахме… Няма случайности, Еверет. Няма съвпадения. Не беше твоят лош късмет, че те прегази кола на онова място в родния ти Хакни. Ние го уредихме. По-лесно е, когато изглежда като случайност. Пак щеше да ни се наложи да те разглобим и да накараме Мадам Луна да те сглоби наново. Далеч по-лесно от отвличане. Отвличането, както откривам напоследък, привлича неправилното внимание. Внимателно дирижирана катастрофа, извинение за пред семейството ти. Далеч по-малко грижи… Така че не се ласкай, Еверет. Не става дума за теб. Никога не е било заради теб. А заради него. Всичко, което ти се случи, е заради него. Пак заради него инсталирахме машини на Трин в тялото ти. Отново заради него си тук. Не заради теб, а заради него. Припомни си го, когато го видиш. Ти си само копието.

Тя вдигна облечената си в ръкавица ръка. Шофьорът ѝ отвори вратата. Еверет М не помръдваше, заслепен от ниското зимно слънце. Имаше чувството, че черната кола го е връхлетяла втори път. Всичко в него беше потрошено. Дом, семейство, приятели, целият му свят, чувството му за „аз“, зараждащото се младежко усещане, че е уникален и специален: натрошено на парчета и захвърлено в канавката. Технологията на Трин в него му се струваше отвратителна, като пепел в кръвта. Искаше да я премахне, искаше да издращи отворите по себе си и да изтръгне схемите, които бяха наполовина машинни, наполовина жива плът.

Шарлът Вилие свали тъмните очила и ги прибра на сигурно място в чантата си. Спасих ти живота, помисли си Еверет М. Но това не означава нищо за теб. Нищо около мен не значи каквото и да е за теб, освен че съм копие. Аз съм просто тяло, увито около тези неща, които сте напъхали в мен. Аватар. Против волята си, Еверет М почувства как оръжейните системи на Трин в него се задействат, как черпят енергия от ужаса и яростта му. Искаше да нареже черната кола на димящи парчета с лазерите си, да разтопи тези парчета с ракети, да превърне всичко в горяща шлака. Но все така щеше да се намира на тази земя, а майка му и Вики-Роуз щяха да се намират на неговата земя и между тях щяха да стоят хората, за които работеше Шарлът Вилие. Той стисна юмруци, заповяда на отворите по тялото си да останат затворени, накара оръжейните системи да се изключат.

— Хайде, Еверет — каза Шарлът Вилие. — Господи, какъв противен малък свят.

Първият полицай беше детектив-сержант на име Милиган. Имаше мустаци. Сержант Мустак, помисли си Еверет М. Другият полицай беше семеен съветник, каквото и да означаваше това, и се казваше Лиа или Лиан, или Лиона. Лили. Еверет М винаги даваше свои имена на предметите и хората.

Без значение какво си сторил или не си сторил, ако се возиш в полицейска кола, винаги се чувстваш като престъпник. Шкода. Не беше чувал за тази марка. Еверет М никога досега не се бе качвал в превозно средство, задвижвано от бензин. Миришеше странно, пиперливо и замайващо, и малко опасно. Изпаренията се задържаха в края на гърлото му. Забелязваше, че хората на този свят постоянно кашлят и си прочистват гърлата. Как живееха в тази воня?

Вероятно щяха да завият на Нортуолд Роуд. Роудинг Роуд беше втората пряка вляво. Точно когато трябваше, шкодата направи ляв завой. Еверет М усещаше в стомаха си нещо, което не беше оставено там от Трин. Къщите имаха един и същи цвят и по тях бяха накацали същите ефирни и сателитни антени. Все същите кипариси и тротоари отпред, еднакви батути, обезопасени с мрежи из задните дворове. Само автомобилите бяха различни. Ето я и къщата, неговата къща. Вратата беше отворена. Майка му, Лора, мама, стоеше на най-горното стъпало и гледаше надолу по улицата. Не моята майка, помисли си той. Неговата. Не моята. Но се обличаше като неговата майка, във фланелена рокля и черен клин, и носеше гердана на майка му и големите ѝ обеци, а по лицето ѝ имаше следи от тревога и безсилие и извиваше левия си крак на върха на обувката, защото бе нетърпелива точно както и неговата майка. Чак тогава мислите на Еверет М си дойдоха на мястото. Не тази Лора Синг беше грешната, не улицата или светът наоколо; а той. Той беше фалшификатът, чужденецът. Призля му. Искаше му се да повърне всичко онова, което не бе наред в него, всяко парченце извънземна технология, с която го бяха натъпкали.

Ето че тя най-после видя полицейската кола. Вдигна ръце към устата си. За момент майка му сякаш не знаеше какво да направи. После се затича. А той разбра какво трябваше да направи на свой ред. Мразеше се, че трябва да го направи, повече от когато и да било досега, но се налагаше да изиграе ролята.

— Спрете колата! — извика. — Спрете колата!

Сержант Мустак отби стреснато. Еверет М изскочи навън още преди да са спрели напълно. Втурна се към тичащата жена. Тя махаше с ръце в изумление, радост и облекчение, а Еверет М тичаше към нея, без да чувства нищо от изброеното. Тя се хвърли към него и го обгърна с ръце; косата ѝ, мириса ѝ, топлината ѝ — Еверет М ги познаваше добре. Караха сърцето му да тупти. Тя, беше тя. Не, не е тя.

— О, милият ми Еверет, ох, момчето ми! — нареждаше Лора.

Тя плачеше. Мократа ѝ буза се притискаше към неговата. Всички врати по Роудинг Роуд се отваряха, а съседите, които бяха по домовете си, се усмихваха, ръкопляскаха и притискаха кърпички към очите си. Еверет М познаваше всеки един от тях, до последния.

— Съжалявам — рече той. Беше част от предварителния сценарий.

Сержант Мустак и Лили бяха излезли от колата. Лили беше придобила високомерно изражение. Сержант Мустак изглеждаше така, сякаш имаше за казване официални неща, но ще ги каже по-късно.

— Ох, всички ни гледат, а аз дори малко руж не съм си сложила — притесни се Лора. — Влизай, влизай.

Коридорът бе декориран с коледни картички, подредени като на парад върху всяка гладка повърхност — онези от тях, които не бяха заети от чашки със свещи. Дори миришеше по същия начин: кафе и чесън, и постоянен полутон на боров препарат за фаянс от тоалетната на долния етаж. Във всекидневната диванът и столовете бяха на старите си места — всекидневната, хубавата стая, не другата всекидневна в дъното, тази със старите кожени кресла, книгите, телевизора с плосък екран и игровите конзоли. Тази нейна версия имаше същата неясна миризма, която Еверет М така и не успяваше да определи в собствената си вселена, но винаги му беше напомняла на прахосмукачка. Коледното дръвче се намираше на същото място до широкия прозорец, както и в света на Еверет М. Изглеждаше оголено и лишено от украса, от случайните дреболии, които хората окачаха на коледната си елха. Майката на Еверет М — истинската му майка — този път почти не бе сложила истинска елха.

— Какъв е смисълът, миличък? — беше попитала. — Винаги той го правеше. Физик, а така и не успяваше да накара лампичките да светнат. — Еверет М се зачуди какво ли е извинението в този свят.

— Почистих колкото можах — каза Лора. — Запазих подаръците… каквото беше останало от тях.

— Мамо, имаш ли нещо против. — Искаше да излезе от тази стая. Беше олтар на два вида загуба: в този и в неговия свят.

— Какво? О, съжалявам…

— Не. Аз съжалявам. — Но той не съжаляваше. Вече на горната площадка на стълбите, извика: — Къде е Вики… Виктъри-Роуз?

— У баба ви Аджит. Ще я доведе тази вечер, когато нещата поутихнат. Така се радва, че си си у дома.

Така се радва на всичко, помисли си Еверет М, ако поне малко прилича на моята Вики-Роуз. На пликче, закачено на дървесен клон, на пощальон по шорти, на куче, подало глава през прозореца на преминаваща кола. На каквото и да е.

Той отвори вратата към стаята си. Неговата стая. От всички стени го гледаха плакати на „Тотнъм Хотспър“. „Делфик“, „Ентър Шикари“. Меган Фокс с отрязани дънки. Маркъс Финикс от Гиърс ъф Уор. Снимки от космическия телескоп „Хъбъл“. Съвсем същите. На съвсем същите места. Книгите на етажерките, комиксите, видеоигрите — всичко, което харесваше, на съвсем същите места. Еверет М отвори лаптопа на бюрото. Посрещна го запитване за парола. Въведе собствената си парола — сложна поредица от големи и малки букви и цифри, която никой освен него дори не можеше да си помисли да запомни. Проработи. От първия път. Трябва да съществува нещо помежду ни, помисли си той. Някаква съществена разлика. Нещо, което прави него гения, когото десет свята искат да спипат, а мен просто дубльор.

Паролите за имейла и Фейсбук акаунта му — същите. Имаше празнота в постовете. Беше със същата продължителност като пролуката в собствените му постове. Разбира се. Някои от постовете и коментарите бяха различни, но това беше без значение. Бяха просто дреболии от социалната мрежа. Райън Спинети. Еверет М беше чувал името в „Борн Грийн“. Момчето играеше във футболния тим — нелош нападател, но никога не бе постигал кой знае какво освен наказателен удар срещу Еверет М. Беше се преместил да живее на друго място. Родителите му се бяха разделили или нещо от този сорт. Не бяха близки. Определено не и първи приятели като с Еверет от този свят.

Еверет М отвори килера. Ризите бяха окачени вляво, панталоните — вдясно. Спретнато сгънати, разбира се. Обувките — долу. Еверет М вдигна една бутонка. Стоеше в дланта му. Чиста — естествено, — но този Еверет бе пропуснал малки парченца кал и тревички, полепнали по бутоните. Изгубен приятел и мръсна футболна обувка. Това беше цялата разлика.

Еверет М метна бутонката към плаката на Гарет Бейл4. Бутоните ѝ направиха малка дупка върху лицето му. Еверет М хвана разкъсаното крайче и го дръпна надолу, раздирайки глупавата ухилена снимка на високия нападател на Шпорите от стената. А след това се обърна към Роман Павличенко и Дани Роуз, разкъса ги, раздра ивици от тапета, където лепилото бе проникнало чак до стената, накъса тези лица на парчета. Групите, игрите, филмовите звезди, научните разпечатки: откъснати от стената, на парчета. Не можеше да понася да ги гледа. Мразеше ги заради това, че са групите, които той харесва, чиято музика го караше да изпитва чувства, която го разтърсваше, държеше го близо до себе си като приятел, но освен това бяха същото и за него. Книгите, комиксите: изрита купчината комикси и ги запрати във всички посоки като сухи листа; преобърна етажерката за книги и разпиля по килима разноцветните гръбчета на книгите с меки корици. Не можеше да гледа кориците им. Всяка една приличаше на предадена любов. Започна да скача по тях, да ги прекършва като гръбнака на отровена, умираща чайка. Най-сетне взе лаптопа и го удари в ръба на шкафа, продължи да го удря, да го удря, докато не се строши — две половини, които се клатеха на паяжината цветни жици и натрошени електронни компоненти.

След което яростта го напусна и видя себе си, потънал до глезените в разрушения живот на онзи, другия Еверет. Ценни вещи, важни неща, хубави и полезни, но повече нямаше да бъдат цели. Нещата, които някога обичаше. Спомни си как веднъж баща му бе обяснявал какво е ентропия. Счупеното яйце никога не се възстановяваше. Изгорената книга никога не се превръщаше от пепел в отпечатани букви върху страницата. Разкъсаното лице на Гарет Бейл никога не се залепваше отново, нито скачаше обратно на стената. Но тази невъзможност нещата да се случват в обратен ред караше вселената да работи: водата протичаше от високото към ниското и никога от ниското към високото, топлото изстиваше — никога обратното. Вселената се развиваше, много бавно, но изключително сигурно, подобно на часовник. Накрая нямаше да има ниско и високо, горещо и студено, никаква разлика, която да кара едно нещо да лети към друго: равновесие. А после времето щеше да спре, защото нямаше да има разлика между преди и след, защото не би имало разлика между преди и след, никаква промяна, когато и да било. Физиците бяха нарекли това качествено състояние ентропия. Това беше огромната и ужасна истина във физиката: ентропията позволяваше на живота да се случва, но при условие че всичко ще изстине и ще отмре. Всяка вселена, позната или непозната, щеше да свърши неотличима от останалите. И защото нямаше да има разлики помежду им, щяха да се превърнат в едно.

Еверет М стоеше сред ентропията на стаята на своето копие. Искаше, искаше, искаше да не е причинил толкова големи щети. Но не можеха да се поправят, така че му се налагаше да живее с тях.

Лора стоеше на вратата.

— Еверет?

Изглеждаше изплашена. Мразеше факта, че я вижда изплашена. Не заслужаваше подобно нещо.

— Съжалявам.

— Всичко е наред, Еверет. Всичко ще бъде наред.

— Студено ми е.