Бъди ми враг

21.

Той. Беше той. Стоеше там, на снега, сред мъртвите Наан неща, облечен в същия боен костюм. Същата височина, същото тегло, същите крака, ръце и тяло. Същите длани и стъпала. Същото лице. Очите. При тях всичко се разпадаше. Очите не бяха неговите. Бяха съставени от десетки миниатюрни, черни клетки, като очите на насекомо. Улавяха светлината и я отразяваха в цветовете на дъгата, като на водно конче.

— Може ли да ме чуе отвън? — въпросът бе зададен на бойния костюм.

Да. Сега.

— Кой си ти? — попита Еверет М.

Двойникът му се усмихна притеснено, като обърна глава настрани. Еверет М би направил същото. Колко още му беше известно?

— В известен смисъл аз съм ти… но можеш да изпиташ силно безпокойство, ако разговаряш със своя двойник, така че няма да наричам себе си Еверет.

Само че съм се срещал със своя двойник, помисли си Еверет М. И тогава не изпитах силно безпокойство. Бях хладнокръвен, спокоен и напълно рационален. Но ти не го знаеш. И това е едно малко преимущество в моя полза.

— Наричай ме това, което съм — каза двойникът на Еверет М. — Наричай ме Наан.

— Приличаш на мен.

— Не е само до приликата, Еверет. В съвсем реален смисъл аз съм ти. Открихме твоята ДНК в базата ни от данни и я използвахме, за да построим този аватар. Смятаме, че може да не си толкова враждебно настроен към нещо, което прилича и се държи — и звучи — като теб. Имаме твоята ДНК, и все пак ето те пред нас. Това ни обърква.

— Изчисти тази кал от мен. — Еверет излъчи мисълта движи се към бойната броня. Механизмът на Трин се напрегна, но Наан веществото бе залепнало здраво около него.

— Не, не мисля, Еверет. Вече видях на какво са способни тези Трин пулсатори… и го почувствах. Каквото и да бъде сторено на мен или на която и да е част от мен… всички го чувстваме. Аз го чувствам. Имаш ли представа какво е? Все едно да изтръгнат част от теб. Отново и отново, и отново. Гори, Еверет. Гори.

— Какво искаш от мен?

Наан двойникът сви рамене:

— Озадачаваш ни. Твоята технология ни се съпротивлява. Всичко минава през теб. Не можем да го асимилираме. Мислехме, че разбираме вашата технология. Вие разработвате технология, с която да ни изтребите, ние използваме събраното знание, за да я заобиколим. Това е нещо, което досега не сме виждали. В общото ни съзнание няма нищо по този въпрос. Кой си ти? Откъде си?

Още веднъж леко преимущество. То не знае за Трин. Не знае за Земя 4. Не знае, че изобщо не съм от този свят. Но може да почака, докато размисля върху всичко това, а аз умирам от глад. Трябва да поема риск.

— Казвам се Еверет М Синг. Не съм от този свят. Идвам от Земя 4.

Наан двойникът мигна два пъти с насекомоподобните си очи.

— Изпращам тази комуникация до Съзнанието на Наан. Земя 4. Да. Имаме спомен за нея. Разполагам с колективните спомени на шестте милиарда човеци, които сме асимилирали, но все още има много познания, които предстои да интегрираме. А, да. Паралелни вселени. Един момент. — Наан двойникът наклони глава леко, сякаш опитваше да чуе по-добре през стаята интересен разговор. — Разумът на Трин. Това не е човешка биология. Ето защо не можем да я асимилираме.

Да асимилирате мен, помисли си Еверет. Да претопите мен в шест милиарда други. Да дадете на мен злокобни очи на насекомо. И ето го третото ми преимущество: от друга вселена съм.

Наан двойникът го изучаваше. Еверет М можеше да отвърне на погледа му без ужас и да забележи разликите, детайлите, в които двойникът не е напълно съвършен. Разбира се, очите. И бойният му костюм очевидно бе част от кожата на двойника: краката бяха боядисани в сиво, вместо посивели от топящия се сняг. Косата не се движеше съвсем правилно. Приличаше на косите на рисуваните триизмерни персонажи по филмите, сякаш се движеше под вода. Също както той бе сканирал Наан със собствените си сензори, така и те трябваше да са сканирали него отвън навътре. Още веднъж опита да задвижи бойния костюм със силата на волята си. Не. Но откъде знаеха каква е неговата ДНК? Освен ако…

Този път Еверет М потисна вика си. И осъзна едно нещо за храбростта. Храбростта се нуждае от публика. Тя е за останалите. Когато си сам, на чужд свят, в компанията на натрупана нанотек маса и познанията на шест милиарда някогашни живи хора — които по един или друг начин са били ти, — няма храброст. Има изобретателност. И има оцеляване. И докато Еверет М го осъзнаваше, разбра, че и със страха е същото. Страхът също се нуждае от публика. Никой, който е сам, не може да се страхува.

Въздушният кораб е на десет минути от нас, каза бойният костюм.

— Може би ще ти е интересно да знаеш, че току-що получих прогнозата колко време ще ни е нужно, за да асимилираме технологията на Трин — каза Наан двойникът. — Някъде в рамките на шест месеца.

— Имам по-добра идея — каза Еверет М.

— Бихме желали да я чуем.

— Трябва първо да освободите костюма.

Наан Еверет М отново наклони леко глава като любопитна птица.

— Съзнанието…

— Има шест милиарда като теб! И само един като мен!

Наан клонингът мигна два пъти. Еверет М почувства, че шията му внезапно отново можеше да се движи, а така също и раменете, ръцете му. Погледна надолу и видя как Наан веществото се отлива от него като черно наводнение. Торс, бедра, крака. Наан се оттекоха и го оставиха застанал в кръг от отъпкан сняг и бурени.

Вече не сме ограничени, каза бойният костюм.

— Да — каза Еверет М. — Превключи на вътрешна разговорна.

Вече сме на вътрешна, прошепна бойният костюм. Въздушният кораб ще пристигне след седем минути.

— Което ми дава времето да направя следното — обяви Еверет по вътрешната разговорна система: — Синьо, ламбда, орикс, лютиче.

Четирите кодови думи му даваха пълен достъп. Чарлз Вилие му ги бе повтарял пак и пак, и пак, чак до рампата за Портала на Хайзенберг, който бе изпратил на Земя 1 него и Мадам Луна/бойния костюм.

Без нито дума бойният костюм на Трин се разцепи по един шев от челото до слабините му. Панелите се оттеглиха и костюмът се отвори. Еверет М пристъпи невъоръжен, незащитен и съвсем сам по бойното поле, сред мъртвите Наан. Погледна своя двойник право в насекомоподобните нанотек очи.

— Да сключим сделка.

Сен отведе мълчаливо Евърнес, като призрак, над Хайд Парк, над развалините на Албърт Хол, през мъртвите факултетни постройки, библиотеки, лаборатории и аудитории на Импириъл Юнивърсити, след което го накара да спре напълно, опрял нос във върха на камбанарията, която се издигаше в сърцето на кампуса. Дръпна лостовете за ускорението и позиционира пропелерите така, че единствено да поддържат височината им.

На Еверет му се струваше, че Земя 1 е собственият му свят — Земя 10, но с усилен докрай звук. Големите сгради в този мъртъв Лондон бяха по-високи, по-големи и по-дръзки. Колежите на силно укрепения Оксфорд бяха по-средновековни, галериите им — по-мрачни, гаргойлите — по-приведени и заплашителни. В този Импириъл Колидж — Импириъл Юнивърсити, не спираше да си напомня той — кулата, която се издигаше в центъра на заснежената морава „Куинс Лоун“, беше като викторианско готическо чудовище, по-висока дори от Биг Бен в Лондон на Земя 10. В неговия свят Куинс Тауър нямаше четири огромни каменни лъва, приклекнали в основата ѝ, или четири ангела, всеки от които носеше по един от различните символи на образованието — книга, триъгълник, телескоп, чифт везни — на мястото, където кулата завършваше с купол. И този купол не беше толкова висок, нито някога бе украсяван с летящ ангел, който се спускаше от рая, надул златна тръба, с вдигнати криле и единия крак леко докосващ най-високата точка на купола. Същото, но различно. Много, много различно.

— Въпросът е не дали, а кога ще дойдат Наан — бе казала лейтенант Кастинидис.

Войниците ѝ бяха горе на външния док, въоръжени и заредени. Бригадният генерал бе установил командния си пост на мостика. Щеше да контролира мисията от разстояние.

— Ама че командир, щом не влиза в сражение заедно с шарпите си — измърмори Шарки на Еверет, докато Сен работеше внимателно с управлението, за да овладее Евърнес срещу снежните вихрушки, които се извиваха около Куинс Тауър.

— Сближи ни за прехвърляне — обади се капитан Анастейзия. Още едно леко побутване на лостовете застави огромния въздушен кораб да влезе в обхвата на въздушната пътека. — Пълен стоп. — Евърнес увисна неподвижно над руините на големия университет. Агистратът на Каяфас Колидж кимна одобрително. Заради положението ѝ, но и нещо повече, помисли си Еверет, заради възхищението ѝ от кораба и екипажа, който го обслужваше, капитан Анастейзия ѝ бе позволила да заеме почетното място до големия наблюдателен прозорец. — Мистър Макхинлит, изкарайте рампата.

Мостикът потрепери, когато машините заработиха и външният док се пробуди с механичен грохот.

— Готови ли сте, доктор Синг? — попита агистратът.

Теджендра кимна. Еверет видя страх по лицето му, и още нещо: примирение и умиротворение. Теджендра Синг винаги беше знаел, че един ден ще трябва да се изправи срещу Наан.

— А вие, мистър Синг? — попита капитан Анастейзия.

Еверет си пое дълбоко дъх:

— Бона.

— Един момент, по дяволите — избумтя гласът на Шарки през мостика. — „Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.“ — Той измъкна една пушка от шлифера си и я подхвърли на Еверет. — Накрая всички стигат до псалм 23. Ето ти и малко патрони.

Еверет улови пушката и мунициите, които също му бяха подхвърлени. Вече беше облякъл собственото си яке „Норт Фейс“ със зашитите по него светещи стикове. Видимостта щеше да бъде важна в неосветените зали и коридори. Беше готов.

— „Крачи напред, крачи с надежда във сърцето и никога не ще пристъпваш сам… не ще пристъпваш сам“ — изрецитира той.

— Не разпознавам този стих, сър, а съм изучавал внимателно словото Му, от Стария и Новия завет.

— От една песен е. В моя свят е нещо като химн на футболен тим. „Ливърпул“.

— В някои от тези светски песни има мъдрост — констатира Шарки, килна шапка с дулото на пушката си, отдавайки чест на генерала, след което напусна мостика. Лафайет Шарки не се боеше да пристъпи в долината на мрачната сянка и смъртта заедно със своя другар от екипажа.

— Бона ветрове, мистър Синг — пожела капитан Анастейзия.

— Капитане, може ли няколко думи насаме със Сен?

— И побързайте, мистър Синг.

В основата на стълбището беше опустяло. Всички бяха на външния док и се подготвяха. Сен се хвърли към Еверет като обзето от страст животно, цялата коса и крайници. Той едва не се катурна през парапета към палубата със захранващите блокове ниско долу. Тя притисна силно глава в гърдите му. Странният ѝ, топъл, мускусен парфюм беше силен. Ароматът сгря сърцето на Еверет.

— Еверет Синг, Еверет Синг, не ходи, не ходи! — Тя блъскаше главата си в гърдите му.

— Трябва. Аз съм единственият, който може да каже дали ще намерят необходимото.

— Еверет Синг, не. Не отново. „Сен, пази бръснача. Сен, пази кораба.“ Сен все я оставят да чака, но Сен спасява гозбата ти, Еверет Синг, отново и отново, и отново. Ти винаги си бягал, а за Сен е все: „Сен, ти си пилотът, Сен, сега ти си капитан“. Не ходи. Този път няма да мога да те спася.

Сен беше жилава като куче, но в прегръдката ѝ се усещаше силата на стоманени буксирни въжета. Имаше физиката на Евърнес: лека, но по-силна от всяка буря.

— Сен, аз… държа пушка в едната си ръка.

— Ами дай да ти помогна тогава.

Пръстите ѝ бяха толкова бързи. Измъкна пушката от Еверет със същото ловко движение, с което бе направила опит да му открадне Доктор Квантум във вечерния влак за Хакни Грейт Порт, когато се бяха запознали. Съпротивата беше безполезна.

Тя го целуна. Целуна го така, както го бе направила и последния път, когато той отиде да се сражава отчаяно срещу своето копие от друга вселена. Беше истинска, невъздържана целувка. И далеч по-напрегната от онези, които момичетата на нейната възраст следваше да раздават. Цялата бе енергия, страст и противоречия. Изправи се на пръсти. Пушката падна от ръцете ѝ.

— Сен, парламо палари.

— Разбира се, оми.

— Онзи мийзи шарпи…

— Онзи код смешник в наф шарпи партакеши.

— Лелинели, но не бръщолеви палари. Сен, ако не тролна обратно от тези тупалки.

— Нанте парламо така, Еверет Синг. Нанте.

— Сен, трябва ми една благост.

— Благувай каквото поискаш, Еверет Синг.

— Благувам за амрия.

— О, Еверет Синг, амрията е голяма благост.

— Бижу молба е. Комптаторът. Жужирал съм един програмен код. Ако нанте тролна обратно, жужни го. Ще ви скарпира отново у дома. А после, Сен, направи следното. Помниш ли как ми разправяше за кралицата на полоните, когато тролирала мешката до Дойчланд за Идлър, когато дошли куките? Как изсипала мешката в голямото синьо буваре и скарпирала? Саби?

— Саби, Еверет Синг.

— Ако аз нанте комптатор, нанте който и да е. И Дона Вилие, тя няма причини да се пули за тебе, не и без комптатора. Скок, изсипваш, Сен. Саби?

Сен вдигна дясната длан на Еверет до устните си и целуна кокалчетата на пръстите ѝ.

— Аз обещава, Еверет Синг. Амрия беше дадена.

— Бонару, Сен. Фантабулоза.

Наполовина беше стигнал до външния док, когато Сен извика името му:

— Хей. Стрелецо. — Тя му подхвърли пушката. Той я улови и я окачи на рамото си. — Хей, Еверет Синг! Аламо!

Еверет М пристъпи извън разтворената бойна броня. Погледна Наан двойника право в очите на насекомо.

— Какво би могъл да ни предложиш? — попита Наан Еверет.

— Изход.

Наан двойникът остана неподвижен и мълчалив достатъчно дълго, за да се просмучат студът и мокрото чак до студа в сърцето на Еверет. Вятърът го прерязваше през единствения тънък пласт на трикото по технология на Трин. Еверет М потрепери, уви ръце около себе си и се разтри за поне малко топлина. Последният път, когато му беше толкова студено, бе по време на футболния мач в края на училищния срок на игрището на „Борн Грийн“. Сутринта, когато всичко се бе променило.

— Съзнанието на Наан ще изслуша предложението ти — каза двойникът. Той не чувстваше студ. Не чувстваше каквото и да е.

— Имам мисия — обясни Еверет М. — Работя за Множеството.

— Така нареченото правителство на Познатите светове — отвърна Наан Еверет. — Известно ни е за него. Ще бъде асимилирано в по-ефикасна форма.

— Насам идва въздушен кораб — продължи Еверет М.

— И това ни е известно.

— Четири минути — произнесе бойната броня в слушалката на Еверет М.

— Идва от Оксфорд — допълни Наан двойникът. — Агистратурата има аванпост там. Наблюдаваме го. С времето той също ще бъде асимилиран.

— Трябва да инсталирам проследяващо устройство на кораба — уведоми го Еверет М. — Заради това е всичко. Инсталирам устройството, след това отварят Портал на Хайзенберг и се прибирам обратно у дома.

— Квантовите портали от тази вселена са запечатани. Настроени са да транспортират всичко, което ги използва, в сърцето на слънцето в друга вселена. Ефикасна карантина е.

Звучиш като учител по математика, помисли си Еверет М и едва не се разсмя. Беше толкова глупаво и неуместно, и все пак правилно.

— Аз съм тук, нали?

— Това не може да се отрече, Еверет — съгласи се Наан двойникът.

— Ето каква е сделката. Аз съм начинът ви да се измъкнете от този свят. Позволявате ми да инсталирам проследяващото устройство. Викам Портала на Хайзенберг. Когато потегля обратно, ще взема част от вас с мен. Съвсем мъничко количество… нищо, което може да бъде регистрирано. Аз съм в безопасност, защото не можете да докоснете моя Трин-тек, а вие отивате… някъде другаде.

Наан Еверет отново замръзна в мълчание. Еверет М вече виждаше въздушния кораб; задаваше се от северозапад, летеше в покрайнините на снега. Господи, голям е. По-голям, отколкото някога си бе представял. Беше като облак, буря или като природно бедствие. А той беше голяма и примамлива мишена тук на открито: в идеалния център от пръстените Наан вещество. Хайде де, трябва ви разрешението на всеки от шестте милиарда, които сте асимилирали?

— Трябва да го направим така, че да ти е трудно да ни премахнеш. Щом веднъж се озовеш обратно в родната си вселена, какво би ти попречило да ни обезвредиш с електромагнитен импулс? Всеки опит да ни премахнеш или унищожиш трябва да завършва с катастрофални поражения за теб.

— Но ще напуснете тялото ми — каза Еверет М.

— Разбира се.

— Мога да се съглася с това.

Той хвърли поглед към небето. Въздушният кораб маневрираше над парка „Кенсингтън Гардънс“. Виждаше как совалките на пропелерите и елероните му се въртят и извиват. Ти си там, отправи мисъл към своето копие. Но не знаеш, че аз съм тук. Разполагаше само с няколко мига, за да сключи сделката. Беше ужасна сделка. Пускаше на свобода Наан из Множеството. По-лошо от най-лошата зараза. Вирус, чиято мисия бе да се възцари над вселената. Някой някога беше ли обмислял по-злонамерено деяние? Но това бе единственият начин, по който можеше да спаси живота си.

— Имаме сделка — каза Наан Еверет. Той вдигна десния си показалец. Върхът му се разгърна и сгъна в миниатюрна черна пеперуда. — Може да почувстваш леко ужилване.

— Какво…

Пеперудата имаше прекалено много криле. Изпърха в лицето на Еверет М, след което го заобиколи откъм врата. Той обърна глава и усети кратка, остра болка в основата на косата. Когато докосна мястото, не почувства нищо на него. Вътре. Нямаше нужда от усилените си Трин сетива, за да му кажат къде е. Чувстваше го като малка, добре навита топка зло, което си свиваше гнездо до гръбнака му. Какво направих? — ужаси се Еверет М. Направи каквото трябва. Сключи сделка, за да оцелееш, напомни си.

Въздушният кораб висеше над мемориала „Албърт“ и Албърт Хол, забил нос в Импириъл Колидж Тауър. Сградата Куинс Тауър беше по-голяма и по-готическа в тази вселена от онази във вселената на Еверет М. Но там имаше Куинс Тауър и Импириъл, и трябваше да има — или беше имало — Теджендра Синг, който също работеше там и бе открил нещо, което издърпваше хората през паралелните вселени. Едни и същи хора, на едни и същи места като ехо през вселените. Беше част от това. Не бе изявявал изрично желание да бъде. Нямаше такова желание. Беше леко саможиво дете в училище, което можеше да спре почти всеки шут към вратата. Други животи в други светове го бяха въвлекли в конспирация с мащабите на мултивселената. Бяха го принудили да вземе това ужасяващо решение — да спаси живота си, като предаде човечеството.

Чувстваше как Наан драска през плътта му, как забива куки в гръбначния му стълб. Искаше да повърне.

— В мен е.

Наан Еверет не проговори. Лицето му омекна като разтопен сладолед; очите, устата, носът и бузите му се отпуснаха и потекоха. За момент запазиха спомена за лицето на Еверет М, след което рухнаха на купчина Наан вещество и се сляха с масата от Наан, която бе обградила Еверет. Като подранил сняг, който се разтопява под слънцето, Наан веществото се просмука в земята. И изчезна. Отново бе сам.

Ето я раницата му с релето, дрехите му, бръснача, все така привързан за осветителния стълб. Още нещо. Наан Еверет беше казал, че с времето могат да хакнат технологията на Трин.

— Чуваш ли ме още? — отправи въпрос към бойния костюм Еверет М.

Получавам сигнала ти.

Пред Портала на Хайзенберг Чарлз Вилие бе набил в главата на Еверет М друга поредица от инструкции: кодът за самоунищожение.

— Моли се да не ти се наложи да го използваш — беше казал накрая.

— Настрой таймера за един час. Сокол, скитник, фенер, ултрамарин, арфа.

Много добре, Еверет М Синг.

Беше просто празен костюм на една бойна броня, но Еверет М имаше чувството, че предава приятел. Ако все още беше във формата на Мадам Луна, не беше сигурен дали би имал силите да произнесе петте думи на кода за самоунищожение.

Еверет М придърпа надолу единия бръснач от мястото, на което се носеше във въздуха. Другият щеше да си остане там, подскачащ, привързан за въжето, докато батериите му се изтощят и падне на земята. Еверет М метна раницата на гръб. Дрехите биха му предложили малко топлина, но щеше да му отнеме прекалено дълго време да ги облече, така че ги остави на снега. Не. Пилотските очила. Трябваше да вземе пилотските очила. Еверет М ги нахлузи и се привърза за амуницията на бръснача. Лостът за управление беше толкова студен. Имаше чувството, че ще прогори пръстите му. Едва успя да обвие ръка около него. Пропелерите се завъртяха, една стъпка, втора — и Еверет М полетя в небето, понесъл една заплаха в раницата си и друга, увита около гръбначния му стълб.