Бъди ми враг

10.

Там, където реката правеше своя голям завой към морето край Уулич, беше ред на Еверет да се качи на бръснача. Погледна надолу към заснежения купол на спортната зала „02 Арена“. Беше ходил там с баща си, за да гледат „Лед Цепелин“. В деня на онлайн разпродажбата Теджендра бе станал в зори, за да започне да натиска обнови, обнови, обнови, докато не успя да си запази ред. Когато билетите им пристигнаха, баща му започна да слуша албумите на групата отново и отново. Еверет бе харесал музиката и вида на мъже на средна възраст, притворили очи в дълбок рок унес. Не беше подушвал такива миризми от вечерта на партито в Аббас, когато ненадейни посетители бяха нанесли вреди за поне три хиляди лири. Тогава големият купол му се бе сторил нереален. Сега, в ко̀сите златисти лъчи на януарския следобед, му се струваше още по-нереален. Снегът правеше всичко ново и странно. Беше като нова кожа върху костите на града. Но снегът не беше единственото, което караше неговия Лондон да изглежда чуждоземно на Еверет, докато пресичаше Темза и се насочваше към Кучешкия остров. Под снежна кожа, под костите на града, който познаваше, виждаше друг Лондон, задимения, наелектризиран от искри Лондон от света на Сен, град с въздушни кораби и каменни ангели по архитектурата. В онзи свят реката завиваше на същото място и в същата посока, тъмна като олово в снега; някои от улиците и сградите бяха същите; повечето не бяха. Отвъд онзи Лондон пък имаше още такива градове, онези, които бе зърнал на секретната флашка, която Колет му даде, града на Ибрим Ходж Керим. Там Кучешкият остров не бе заровен под корпоративни небостъргачи и конферентни центрове, под стъклени и хромирани бизнес зали, а бе озеленено място с паркове и палати, езера и градини за отдих. Както и другият Лондон: изоставеният град, който бе видял, когато по невнимание отвори Портала на Хайзенберг и едва не наводни тайния тестов тунел под Ламанша. А отвъд тях — градовете от Множеството на световете и милиардите милиарди градове на Целостта. Баща му беше в един от тях. Докато пресичаше басейна на Блекуол, Еверет имаше чувството, че ако погледне под краката си, ако погледне с цялото си сърце, ще може да прозре до всички тези други градове като през стъкло, чак до баща си.

Идвам. Дал съм обещание, което ще спазя.

Еверет хвърли поглед през рамо. Сен, нахлузила авиаторски очила, увита в шал и поръбена с кожа качулка, летеше близо до дясното му крило. Еверет вдигна ръкавица и ѝ махна да го последва. Да вървим. Дръпна надолу кабела за ускорението и насочи бръснача право към трите кули на Канари Уорф. Чу как Сен изписка от удоволствие, докато се престрояваше на позиция зад него, ухилена до ушите от кеф. Сърцето на Еверет подскочи.

Припомни си подготовката им за полет. Сен присвиваше очи срещу светлината, отразена от белия пейзаж, а товарният шлюз се отваряше и платформата ги спускаше към свещената земя на „Уайт Харт Лейн“. Тя подуши въздуха. Очите ѝ се разтвориха широко, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Оми, как можеш да дишаш това? Толкова е чисто, все едно изобщо го няма.

А всеки дъх във вашия димен, замърсен от въглища въздух ми се струваше като нокти в гърлото, помисли си Еверет. Сен каза намръщено:

— Каква е тази мийзи шумотевица?

Отначало Еверет не я чу. Автомобилна аларма, сирена от линейка или полицейска кола, може би самолет, кацащ на летището Лондон Сити. След което осъзна, че не беше само едно нещо. Сен чуваше всичко изброено и повече: клаксони, спирачки на камиони, автобуси, микробуси, коли и мотоциклети. Чуваше дъха и пулса на Лондон, трафика, който циркулираше ден и нощ из него. В нейния свят превозните средства се движеха по релси или на меки колела и ги задвижваше мълчаливото електричество. Това беше ревът на милион бензинови и дизелови двигатели; милиарди миниатюрни експлозии на въглеводороди в моторни цилиндри. Един огромен, безкраен, търкалящ се гръм.

— Хайде, ще ти покажа — каза Еверет, като затягаше коланите на бръснача около себе си.

Стрелката за измерване на енергийните му резерви показваха два часа летателно време. Първоначалният му план беше да летят бързо и по права линия, да скрият бръсначите в Гробищния парк „Абни“, да намерят майка му и Виктъри-Роуз, да се върнат при гробището и да се свържат с Евърнес, за да ги прибере. Капитан Анастейзия му беше забранила да взема скоковия пистолет или Доктор Квантум, но носеше таблета си. А в тази вселена телефонът му беше умен. Чак тогава осъзна, че за Сен неговият свят беше също толкова странен и прекрасен, колкото нейният за него. Припомни си чувството в стомаха, когато за пръв път си даде сметка, че е по-далеч от дома, отколкото всеки друг обитател на собствения му свят. Беше страшно, като да надникнеш над пръстите на краката си и да установиш, че висят над бездънна пропаст, да започнеш борба с тъмния малък гласец, който нашепва отстъпи. Заедно с тревогата имаше и вълнение, което бе прераснало едва ли не в радост, и в нещо физическо, без да знае как точно да го нарече, нещо като предположението му за усещането от секса. Искаше Сен също да изпита това усещане. Виктъри-Роуз вероятно беше при баба Аджит; Лора трябваше да е на работа. Къщата щеше да е празна. Имаше време да покаже на Сен Лондон отвисоко.

— Хайде — каза той… той, Еверет Синг, който следваше Сен из нейния свят… след което пристъпи през ръба на платформата в зимния въздух.

Еверет натисна лоста за управление напред и накара бръснача да се гмурне от височината на небостъргач. Потърси откритото пространство между трите кули. Сен изкрещя възторжено и го последва. Златистото слънце се отразяваше в стъклата, а площадите и откритите пространства бяха розово-бели, разчертани от черни стъпки. Водата на старите докове бе наситено черна. Еверет хвърли поглед към офисите зад блестящите прозорци, като се питаше дали служителите от другата им страна наблюдават как прелита покрай тях. Дали си мислеха: Какво беше това? Беше ли птица, самолет? Не, помисли си той, беше беглец по равнините.

Най-после се понесоха над реката и се устремиха към сърцето на града. Вдясно по крилото му — кварталите Лаймхаус и Уопинг, където бяха провесвали на вериги пиратите от Екзекюшън Док. По лявото му крило — грозните жилищни блокове на Родърхайд и Бърмъндзи. Под краката му едно туристическо корабче пухтеше по течението към Грийнуич. Еверет докосна контролния лост и запрати бръснача още по-ниско. Краката му почти докоснаха стъкления покрив на корабчето. Неколцина по-смели туристи, увити дебело заради неочаквания сняг, бяха на открито, на наблюдателната палуба. Погледнаха нагоре и започнаха да сочат, точно когато Еверет прелетя над главите им. Едно малко момиченце му помаха. Вероятно си помислиха, че снимат филм. Еверет набра височина и се насочи нагоре по реката. Един полицейски катер чертаеше мустаци от бяла вода пред носа си. Товарен шлеп, газещ дълбоко, натежал, се носеше към морето заедно с отлива. Пред тях Тауър Бридж се възправяше през реката. Еверет винаги го бе възприемал като вратата на Лондон. Кой иска да влезе? Погледна зад себе си. Сен бе до дясното му крило, малко по-високо. Еверет ѝ направи знак с ръка: Минаваме през него. Сен се усмихна широко и вдигна палец. Той ускори леко, набра височина и насочи бръснача към квадратното пространство между пътното платно и високата пешеходна пътека. След което преминаха. Следобедният трафик пълзеше под краката им и превръщаше снега в черна киша. Сега градът бе отворен за него. Вдясно върховете на Лондонската кула бяха покрити със снежни гугли. Вляво бе стъкленото яйце на Сити Хол. Еверет се плъзна над радиомачтите на кораба на Нейно Величество Белфаст. Снегът бе навял по сивите повърхности на военния кораб, образувайки симетрични линии по горните части на дулата на оръдията. През Лондонския мост влаковете прекосяваха реката към Канън Стрийт, а прозорците им грееха в жълто, докато януарската вечер бавно се прокрадваше по лондонския хоризонт. Снегът покриваше като одеяло градините по покрива на гара Канън Стрийт. Сграда след сграда, уличните светлини оживяваха покрай дигите по колосалното острие на небостъргача „Шард“ на южния бряг. Над Садърк Бридж, след което надолу — за да профучат над елегантната лента на пешеходния мост „Милениум“. Тичащи за здраве, хора, които просто се разхождаха, любители на изкуството, отиващи или връщащи се от Тейт Модърн, спираха, взираха се и се извръщаха, за да проследят с очи двете невероятни, невъзможни, магически летящи неща, които прелитаха над главите им.

— Уиии! — извика Сен.

Еверет вдигна ръка за поздрав към хората по моста, докато накланяше бръснача надясно над успоредните железопътни и шосейни мостове при района на Блекфрайърс. Сен вдигна ръце в знак на объркване. Къде отиваме? Еверет посочи с пръст. Там. Издигащ се сред купчината по-ниски, по-маловажни сгради — големият купол на катедралата „Свети Павел“. Момчето дръпна назад лоста за управление. Пропелерите се подчиниха. Двата бръснача се изкачиха над трафика, завъртяха се над прелеза на Куин Виктория Стрийт, високо над покривите в църковния двор на „Свети Павел“. Градът изглеждаше по-приглушено под снежната покривка. Кишата омекотяваше грохота на колелата, трясъка на двигателите. Снегът беше навял из затънтените ъгълчета на големите ребра на купола и се бе събрал в основите на колоните и в пролуките по каменните орнаменти; горните части на первазите и балюстрадите бяха затрупани. Еверет заобиколи катедралата като лондонска чайка, търсеща нещо за хапване. Наведе лоста за управление, зави и се приземи леко като мисъл на най-високия щурц8 на стъкления купол. Едно почукване по амуницията му освободи бръснача. Машината се изкачи до границата на безопасната линия. Еверет се намираше на върха на града. Под него бе единствено големият златен кръст. В краката му, под извивката на купола, лежеше Лондон.

Надолу по Лъдгейт Хил и по Флийт Стрийт, където лондонското Сити се превръщаше в Уестминстър. По дължината на улица „Странд“ пътят на запад бе огрян от светла гирлянда. Вечерта бе препълнила улицата и лампите бяха включени, въпреки че слънцето достигаше стъкления купол на църквата и караше големия златен кръст да пламти като огън. Единственият друг жител на Високия Лондон бе Справедливостта на Централния углавен съд, чиито везни и меч горяха в същите лъчи на зимното слънце. Тя обаче беше с превръзка на очите. Никога не беше виждала — не би могла да види — онова, което Еверет Синг виждаше от високото си положение на върха на „Свети Павел“. Лондон бе град от светлина, искряща от замръзващия наново сняг. Из улиците нахлуваше студена мъгла и се спускаше към смрачената река. На юг кулата на Тейт Модърн, с осветен връх като Окото на Саурон, стоеше на стража на южната страна на реката. Влаковете прекосяваха Темза като линии от движеща се светлина. На югозапад Камарите на Парламента също грееха, облени в светлина; през реката Лондонското око пък беше като колело от светлинки. На изток се простираше градската територия, тъмните стволове на небостъргача „Натуест“ и хаосът на сградата „Лойдс“. Нямаше как да не познае „Краставицата“, небостъргача, подобен на дружелюбна ракета на път за Марс. През реката светлините на „Шард“ се издигаха като камбанария, по-високо от представимото. А под него, под краката му — най-великата от лондонските църкви — „Свети Павел“. Виждаше ли го някой? Дали поне един човек от хилядите, пъплещи около катедралата върху острова ѝ сред автомобилния трафик, беше вдигнал поглед и забелязал ли беше нещо там горе? Беше ли спрял, за да се зачуди: Това там горе да не би да е човек? Надяваше се да е така. Надяваше се, че за един миг, едно зърване, бе внесъл малко чудо в живота на някой от онези пешеходци, които се прибираха с мокри крака към дома през студа и снега, към запарения автобус или вмирисаното влакче на метрото. Миг, който казваше: В този град все още има магия.

— Фантабулоза — прошепна един глас под него.

Еверет не бе забелязал приземяването на Сен. Беше приклекнала на ъгъла на следващия щурц до стъкления купол, стиснала здраво в ръкавиците си ръба на камъка.

— Ти ме заведе на върха на твоя град, така че ти връщам услугата.

— Нее… онова беше просто, за да се измъкнем от лапите на Идлър и женчовците му.

— Не, имам предвид: когато се спуснахме по въжето. От кораба до Тайрон Тауър.

Еверет разпозна ствола и на Телеком Тауър далеч на запад, чак в Блумсбъри. В света на Сен Целостта на Познатите светове заемаше същото място. Същинска Тъмна кула, със скрити в нея портали на Хайзенберг, които водеха към други светове.

— Божке, ами да! Тогава си беше бонару забавно! Струва ми се, че са минали години, но… — Тонът на Сен се промени. — О, съжалявам, Еверет Синг.

— За какво?

— За татко ти.

— Ще го намеря — отвърна Еверет.

Не беше само този Лондон, долу в краката му. Бяха и останалите градове като него, всички светове. Имаше превес над всички тях. Враговете му бяха многобройни, бяха потайни, могъщи и умни. И Еверет не се съмняваше, че е видял само частица от онова, което можеха да постигнат, но той разполагаше с нещо, което те нямаха: разполагаше с Инфундибулума, скоковия пистолет и способността да манипулира и двете. Той беше Беглецът по равнините. Чак сега разбра какъв беше този внезапен подтик да се възправи на върха на катедралата „Свети Павел“. Искаше да покаже на Сен нещо вълшебно и вълнуващо, както и на себе си, че не се страхува от височини и опасности, но най-много от всичко искаше да покаже на града — и на целия свят, — че разполага с власт.

— Първо трябва да вземем мама и Виктъри-Роуз. — Беше съвсем ясно и просто. — Помниш ли как ни откриха там, сред ледовете? Всеки път, когато направим скок, всеки път, когато някой отвори Портал на Хайзенберг, когато някой използва скоков пистолет, това оставя следа. Влезли са в следата и са изпратили летателния апарат на въздушна възглавница. Когато Шарлът Вилие стреля в баща ми, това е оставило следа. Не зная как работи скоковият пистолет… но хората, които са го изобретили, знаят. И имам идея къде можем да ги открием. Ще открия тази следа, ще открия и баща си. И отново ще ни събера заедно.

— А после какво? — попита Сен.

— Ще отведа всички ни някъде надалеч, надалеч отвъд дългата ръка на Ордена и никога повече няма да мислим за Инфундибулума или за Порталите на Хайзенберг, или за Множества и Цялости. Ще живеем щастливи до края на дните си в един и само в един свят.

— Да, Еверет Синг, но исках да кажа… ами ние? Какво ще се случи с нас? С кораба, Макхинлит и Шарки, с Ани и мен. Къде ще отидем ние?

Ярката светлина помръкна. Увереността на Еверет се поколеба. Бузите му пламнаха не от студа, а от срам.

— Аз… не зная — произнесе той.

— И ако ми простиш, че отварям дума, но според мен има бижу недостатък в твоя сценарий. Ако всеки скок оставя следа, където и да отидеш, те могат да те последват. Просто дребно наблюдение, нали разбираш…

Беше права. Сен бе поразила гениалния план в най-слабата му точка и планът бе станал на парчета. Слънцето изчезна от най-високата точка на кръста на върха на катедралата. Вече не приличаше на златен. Здрачът бе настъпил и Еверет изпитваше ужасен студ.

— Но те познавам добре, Еверет Синг — каза Сен, сякаш разбираше каква болка е причинила по толкова небрежен начин. — Ще измислиш нещо; и ще бъде поразително.

Само с две изречения Сен отново го бе направила цял. Щеше да измисли нещо. Даде си сметка, че почувстваната увереност в него е била прекомерна. Враговете му бяха могъщи и разполагаха с ресурсите на десет свята зад гърба си. Но той имаше едно преимущество. Орденът — каквото и да бе той, каквито и да бяха плановете или страховете му — можеше да го проследи, но никога не можеше да го изпревари. Еверет винаги щеше да е човекът, който скача пръв. Това бе достатъчно преимущество, за да мислиш по поразяващ начин. Той беше вратарят, който винаги е наясно от коя посока идва топката.

— Е, какво мислиш за моя Лондон? — попита той.

— Мисля, че е вълшебен, Еверет Синг.

— Сен, аз… знаеш как ми даде онази карта таро.

Тя моментално настръхна.

— Какво си направил с нея? Изгуби ли я? Ако си я изгубил…

— Не, не, не, не… — Еверет се потупа по гърдите. — Тук е.

— Близо до сърцето ти. Чудничко.

— Ами… Направих нещо за теб. Ето. Сложи си ги.

Сен се намръщи при вида на слушалките, но си ги сложи.

— Записах ти микс. — Еверет зареди плейлиста. — Не мога да ти го дам наистина, защото не можеш да го слушаш с вашата технология, но, ами просто… — Той натисна бутона за прослушване.

Еверет беше работил с дни по тази задача. Беше добре дошла почивка по време на часовете програмиране и мръзнене, докато Евърнес изключваше все повече от системите си, за да съхранява енергийните си резерви. Математиката и музиката използват сходни части на мозъка, както му бе добре известно. Ричард Файнман, физикът и един от личните герои на Еверет, беше изпълнител на бонго от световна класа. Така че събирането на песните за плейлиста на Сен беше почивка от програмирането, без да му се налага да позволява на тази част от мозъка си да се превръща в буца лед. От онова, което беше чул да бумти из пъбовете на ветровиците по Меър Стрийт или като туптене откъм каютата на Сен — „Не използва чак толкова много електричество, беше се оплакала, а и музиката е право, като въздуха и водата“, — Еверет бе подбрал песни в стила на електро, денс стила от осемдесетте. Електронно, без да е техно. Скриптящи ритъм китари. Малко синт-бас точно в началото на микса. Духови секции, но нищо подобно на саксофонните сола, от които на Еверет му призляваше в 90 процента от срамно обемната колекция от музика от осемдесетте на баща му. Четвъртит ритъм, без да се стига до дум-дум-дум. Никаква следа от бийт като хип-хоп, трип-хоп, дръм енд бейс или грайм. Беше доста бяла музика. В плеъра му имаше музика, която докосваше същите струни. И беше открил, докато дните отминаваха и температурата спадаше, а редовете с код се виеха като змии, че все по-често си мечтае за моментите на внимателен подбор.

Навръх катедралата „Свети Павел“, като лондонски лорд, Еверет наблюдаваше как Сен се усмихва и поклаща глава от ритъма в ушите си. После лицето ѝ се помрачи. Тя извади слушалките. На Еверет му се стори, че вижда сълзи в очите ѝ.

— Ще го слушам по-късно.

— Съжалявам, просто си помислих, че ще ти хареса и…

— О, харесва ми, Еверет Синг, доста. Заради това не мога да го слушам, не и сега. Звучи ми като у дома… но не е, разбираш? Като този град, вълшебен е твоят Лондон, но не е у дома. И като виждам всичко това, и като слушам, си мисля, никога повече няма да го имам отново. Изчезнало е. Попитах те, Еверет Синг, какво ще се случи с нас? Какво се случва с нас? И на мен ли ми се пада да живея щастливо до края на дните си?

Всичко, което оставаше от деня, бе червено зарево по западната линия на света. Еверет стоеше в центъра на паяжина от светлина, улици, автомобилно движение и релсови пътища. След като очертанията на сградите бяха изгубени в задълбочаващия се мрак, а Лондон се бе превърнал в тлеещи кости, вече можеше да е всеки град, навсякъде, на всеки свят. Това вече не бе неговият дом. Със Сен бяха отхвърлени, изгнаници завинаги. Стомахът му се преобърна, усети, че се задавя. Градът в краката му вече не бе негов.

Еверет дръпна обезопасителното въже и накара бръснача да се спусне от мястото, където го бе паркирал, надвиснал над чайките и безочливите гълъби. Затегна каишите около себе си.

— Съжалявам, Сен.

— Виж, не е заради твоята музика…

— Зная, че не е заради нея. Заради всичко е. Ето защо съжалявам.

— Не съжалявай. — Гласът на Сен внезапно се бе ожесточил. Емоцията на метеорологичното време в поведението ѝ, винаги променливо, беше станала бурна. — Ще го преживея. Всички ще го преживеем. Това е нашият начин. Вземаме каквото ни е дадено и го преживяваме по най-добрия начин. Така казва Ани и е права. — Тя посегна и издърпа собствения си бръснач. — Хайде, Еверет Синг. Аз ще съм точно след теб.

Еверет задържа погледа ѝ за един продължителен миг, видя истина в тях, след което дръпна кабела за ускорението и скочи от високия щурц в ясния, студен въздух.