Бъди ми враг

18.

Вятърът подхвърляше снега около Еверет, който следваше учения през градината на колежа, оголена и обвявана от зимата. Оксфордската защитна система блещукаше над покривите и малките кули на Каяфас Колидж.

— Доктор Синг.

Професорът спря сред потъналите в сенки сводове на стълбището.

— Да? — Той се взря през налитащия сняг към фигурата, която бе повикала името му. — Не си толкова възрастен, колкото си мислех. Слязъл си от въздушния кораб, нали? От Земя 3.

— Не — отговори Еверет. — Не от Земя 3.

Копието на Теджендра пристъпи извън здрача на каменното стълбище в светлината от желязната скоба на стената. Еверет за пръв път го огледа ясно. Беше Теджендра Синг, но от тази вселена. Подобен на баща му във всяко отношение, дори чертите на лицето, но едновременно с това различен. Животът и опитът бяха променили тялото му другояче, бяха очертали и оформили изражението му по друг начин, бяха посребрили косата, брадата и мустаците му. Той, но не е той. Доктор Теджендра Синг се намръщи към Еверет. В светлия конус на окачения фенер се сблъскваха хвърчащи снежинки. Чак тогава Теджендра разпозна човека пред себе си.

— О, Боже мой.

Ръцете му посегнаха към устата в шок и ужас. Изглеждаше така, сякаш е видял призрак. Може и да си, помисли си Еверет, от друг свят. Може би тъкмо това са призраците, премигвания от паралелни светове, които се появяват в този.

— Аз съм Еверет Синг — произнесе той.

— О, момчето ми, наистина си, да, наистина си — заекна доктор Синг. — Но как изобщо е възможно… Не можеш да си… Но си…

— Баща ми е Теджендра Синг от…

— Отдела по физика на мултивселената в университета Импириъл Юнивърсити, Лондон — довърши доктор Синг.

— Отдела по квантова физика, Импириъл Колидж, Лондон — поправи го Еверет.

Фъртуната вееше около тях.

— Влизай, влизай — каза внезапно доктор Синг. — Трябва да… Имам въпроси… Просто ела. Ще настинеш тук. — Той влезе в сенките под козирката на стълбището и отвори тежката дървена врата към приземната си квартира.

— Не би трябвало да съм тук. Мислят, че са ме заключили — обади се Еверет.

Теджендра Синг се усмихна и сърцето на Еверет Синг подскочи. Беше усмивката на баща му — рядка и внимателно разпределена във времето поява, но когато идваше, преобразяваше цялото му лице.

— Военните си мислят, че управляват тази база — каза Теджендра. — Възползвам се и от най-малката възможност, за да им се опълчвам.

Стаята приличаше на онази, от която бе избягал Еверет: неравен под, студ, който се излъчваше от каменните рамки на прозорците, дървена облицовка на стените. Таванът бе нисък и разчертан от тъмни, разкривени греди. В една стара камина, почерняла от поколенията пламъци, грееха горящи дърва, преградени с метална мрежа. От двете ѝ страни бяха поставени едно срещу друго две кресла с облегалки за главата. На малката кръгла маса блестеше екран. Еверет не виждаше никъде таблет или лаптоп.

— Холография — обади се доктор Синг, щом забеляза къде са спрели очите на Еверет. — Чувствай се като у дома си.

Еверет си позволи внимателно да се отпусне в стола. Кожата проскърца. Накара го да се почувства пораснал. Точно по този начин се отнасяше към него баща му винаги, като към приятел, цивилизован човек от мъжки пол. Видя, че копието на Теджендра се взира напрегнато в него, но отклони поглед.

— Съжалявам. Плашещо е… Приличаш на… нея. На колко си години?

— На четиринайсет. През май на петнайсет.

Доктор Синг затвори очи. Еверет видя по лицето му стара, дълбока болка.

— Май. Хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Помня май месец на тази година. Пътувах с последния ескадрон реактивни самолети, за да се измъкна от града. Спасяваха учените. Учените и политиците. Всички останали не бяха от жизнена важност. Наан връхлитаха от всички страни конвоя на летището, от всички страни. От канализацията и канавките, от небето… Така се придвижиха толкова бързо през Лондон; плъховете и гълъбите. Асимилираш ли тях, разполагаш с цялата канализационна мрежа, подземните влакове, електрическата система… Ако не си на повече от десет стъпки от някой плъх, не си на повече от десет стъпки от Наан. Под земята и в небесата. Беше след клането на площад „Нелсън“. Едва тогава осъзнахме срещу какво сме изправени и че няма надежда за победа. Да се сражаваме срещу птици и гризачи? Наричам го клане… но може ли да се нарече така, ако няма убити? Но всички умряха, всички онези хора, които се стекоха на площад „Нелсън“, за да погледат лъвовете и да потопят крака във фонтаните, да видят паметника на Нелсън, да се снимат как хранят гълъбите. Инфектираните с Наан гълъби. Престанаха да са хора. А това е умиране.

Доктор Синг замълча. После погледна право в Еверет.

— Но как би могъл да знаеш за случилото се тогава? Не си бил там. Не си бил роден. Така и не се роди. Площад „Нелсън“, а после нападението срещу подземните влакове. Всеки човек в метрото просто изчезна през онзи ден. Асимилиран от Наан, всмукан в тръбите, въздуховодите и жиците. Откриха, че целите стени на тунелите са полепнали с черна слуз. Това бяха хората. Десетки километри от тях. Изглеждаше като потресаващ брой жертви, неизчислими. Сега е просто статистическа отметка. Правителството състави планове за евакуация на Лондон. А след това на Кучешкия остров започна да израства кулата.

Веднъж Еверет бе гледал по Би Би Си една природонаучна поредица за дивия живот, водена от Дейвид Атънбъроу. В един от епизодите дъждовната гора беше заразена с гъбички. Това се бе сторило доста зловещо на деветгодишния Еверет, който гледаше телевизия в неделя вечер. Случилото се след това щеше да запомни завинаги. Гъбичките си проправяха път чак до мозъка на мравката. Превръщаха мравката в зомби, караха я да се изкачи до най-високата точка на растението, където тя вкопчваше челюстите си в стъблото и преставаше да се движи. Време беше истинският ужас да започне. Празната черупка на мравката се свиваше и рухваше в себе си, докато гъбичките я изяждаха отвътре. Сетне, посредством ускорена във времето фотография, главата на мравката се разцепваше през средата и от нея се извиваше филиз: плодното тяло на гъбичката. Извиваше се и растеше, растеше, растеше, докато не пораснеше на десет пъти по-голяма дължина от тази на мравката. Гръбнак, кула. В самия край се спука и разпрати спори. Спори, които се пръснаха по вятъра, за да заразят други мравки. Деветгодишният Еверет откри нещо за вселената. Не беше мила и не беше любезна, и не притежаваше морал или способността да проявява милост. В нея нямаше човещина. Просто съществуваше. Беше от най-плашещите ужаси, защото бе реално. След това Еверет видя кулата от нанотехнология, издигаща се от мястото, където в неговия свят се намираше Доклендс, подхранвана от изгризаните отвътре тела на жителите на Лондон.

— Тогава вече разбрахме, че нямаме време — продължи доктор Синг. — Трябваше незабавно да напуснем. Осем милиона души едновременно. Беше пълен хаос. Пътищата бяха задръстени с километри. Железопътната мрежа не функционираше. Никой не смееше да използва подземните тунели. Полицията не можеше да се придвижва. Армията опитваше да превозва войници с хеликоптери, които да организират евакуацията. Нямаше как да се получи. Никой не очакваше да се получи. Ако някой въобще успееше да се измъкне, щеше да е неочакван бонус. Очакваше се да изгубим цялата лондонска популация. На мен беше даден път с приоритет заради университета… изпратиха хеликоптер до Източен Лондон, за да вземе Лора, с която щяхме да се срещнем в Бирмингам. Семействата на учените също имаха предимство.

— Лора — каза Еверет. — Моята майка.

— Твоята майка. Моята жена. Живеех в Импириъл… спяхме под бюрата и опитвахме да разработим нещо, което да използваме срещу Наан. Тя все още беше в Стоук Нюингтън.

— Роудинг Роуд — каза Еверет.

— Номер 43. Току-що бяхме купили къщата. Ужасна ипотека. Все едно сега има някакво значение. От полицията прибираха всички от приоритетните списъци и ги извозваха до евакуационната точка в парка „Финсбъри“. Евакуационна точка. Прекараш ли достатъчно време сред военните, ще започнеш да говориш като тях. По-късно един от войниците ми разказа какво се е случило. От Хайд Парк до Хакни Уик всяка улица била задръстена. Нищо не помръдвало, не можело да се помести, нито имало надежда за придвижване. Чувах автомобилните клаксони чак от Импириъл. Хора, които опитват да отнесат вещите си. Натовари го в багажника, натъпчи ремаркето, завържи го за покрива, напъхай го около пасажерите; не искали да се разделят с живота си. Човек би си помислил, че ако става дума за живота или вещите ти, едва ли би било въпрос на някаква дилема. Грешка. Вещите са били животът им. На Стамфорд Хил не помръдвало нищо. Войникът твърдеше, че през живота си не бил виждал нещо подобно. Били наблъскани чак до витрините. Когато видях какво е положението в Централен Лондон, опитах да ѝ позвъня, да ѝ кажа да се качи нависоко, на някой покрив. Беше облечена със съответния цвят за деня… на всички от списъците беше наредено да се облекат в жълто… щяха да я забележат и да я вземат. Комуникационните мрежи бяха претоварени. Хеликоптерът приближавал евакуационната точка, когато войникът видял нещо, което му заприличало на огромно ято от скорци. Били като облак, който се простирал от единия до другия край на хоризонта. Не било възможно, помислил си. В цялата страна няма толкова скорци, какво остава за Лондон… Това били Наан. Вече не ядели гълъби или плъхове. Били научили всичко необходимо от тях, след което ги захвърлили. Били просто гориво.

— Видяхме около кулата да лети нещо — каза Еверет. — Тогава се изтеглихме.

— Било е последното, което някой щял да види — каза доктор Синг. — Черен плясък на криле, идващ от небесата. Атакували всичко, което се движи. Падали като черен сняг, каза войникът. Видели как Наан се спускат върху хората и ги отнасят. Очите изчезват последни, човешки очи в чернотата. Разполагали с ранни прототипи на пушки за електромагнитен импулс, така че успели да разчистят евакуационната зона. Едва успели да се спасят. Лора не успяла. Тогава беше бременна във втория месец.

Зад ромбовете на стъклата снегът се трупаше, снежинка по снежинка.

— С мен? — попита Еверет.

— Да.

Страховете ти бяха неоснователни, Сен, помисли си момчето. Не ти си в онази черна кула. А аз. Ти никога не си се появявала в тази вселена. Може би наистина си такава, каквато се чувстваш: уникална. Сен Сикссмит, една-единствена. Съвсем сама в мултивселената.

Сен лежеше по корем на дървения балкон, притисната толкова близо до парапета, колкото смееше, и фокусираше цялата си концентрация, цялото си внимание върху гласовете от залата долу. Може би не се чувстваха комфортно да говорят толкова високо сред такова открито пространство. Или може би беше заради естественото усещане за конспиративност, когато двама високопоставени служители се съвещават на четири очи. Каквато и да бе причината, генералът и агистратът бяха снижили тон и на Сен се налагаше да се напряга, за да различава думите им. Дори дишането ѝ звучеше прекалено шумно, при което изпускаше по някоя фраза или губеше по сричка-две.

— Нали знаете кое е това момче? — попита генералът. Седеше от другата страна на масата срещу агистрата на Каяфас, отпуснал ръце върху дъбовата повърхност. Двамата се гледаха от упор. Стойката му внушаваше заплаха. По-възрастната жена отказваше да бъде сплашена. Генералът не изчака тя да му отговори. — Синът на доктор Синг.

— А! — възкликна Сен и незабавно запуши устата си с длани.

— Синът на доктор Синг никога не се е…

— Не и в този свят.

Генералът докосна китката си. На масата се появи прозорец от светлина. От неудобния си наблюдателен ъгъл Сен не успяваше да види какво има там, но по изражението на лицето на агистрата предполагаше, че е докладът по сигурността на лейтенант Кастинидис за заловения екипаж.

— Проклетите му шарпи — прошепна тя, след което прехапа кокалчето на пръста си. Затваряй си мелачката, полони.

— Дори прилича на него — продължи генералът. — Няма място за съмнение. Еверет Синг.

— Неговото копие е открило Колектора — каза агистратът. — Знае ли за това нашият доктор Синг?

— Не. И ще се радвам това да си остане така за известно време.

Но знае, знае, знае! — извика в себе си Сен.

— Господарке, не ви ли се струва невероятно това, че Колекторът… ключът за мултивселената, който търсим повече от четирийсет години… пристига при нас на един-единствен вагабонтски въздушен кораб от З₃?

— Кое ви кара да мислите така, бригаден генерал?

— Следното, господарке. Ако беше истинско откритие, достъпно за цялото Множество, небето щеше да е пълно с въздушни кораби от З₃, реактивни самолети от З₂, кораби паяци от З₄ и Бог знае какво още. С други думи, господарке, има един и само един Колектор.

— Инфундибулум. Той го нарича Инфундибулум.

— И този Инфундибулум е в ръчния багаж на четиринайсетгодишния син на копието на доктор Теджендра. Капитанът от З₃ съзнателно завоалира нещата. Никой не би оставил в ръцете на тийнейджър най-важния и уникален предмет в Множеството, освен ако няма много добра причина да го направи.

— Копието на доктор Синг е искал да го опази от нечии ръце.

— И е загазил. Възможно е дори да е мъртъв. Мистър Синг-младши разполага с единствения образец и бяга от същите сили, които са заплашвали баща му.

Лицето на агистрата се напрегна.

— Може и да сме отрязани от Множеството за последните петнайсет години, но не ми се струва вероятно нещата да са се променили до неузнаваемост.

— Моите уважения, агистрат, но за нас всичко се е променило до неузнаваемост.

— Моля, обяснете, генерале.

— Не сме откъснати от Множеството и дори от Целостта. Имаме начини да преодолеем карантината. Можем да отворим Портал на Хайзенберг, който няма да ни изпрати в сърцето на слънцето. Можем да се измъкнем. С този свят е свършено, агистрат. Не можем да победим Наан. Прекалено големи и умни са. А ние сме малобройни и разединени. Придържаме се към своите острови, свиваме се в малките си защитни мехури, надъхваме се едни други с велики приказки, че някой ден ще дадем началото на мащабно нападение, за да превземем отново света си. Няма да се случи. Не може да се случи. Наан не са ни довършили, защото не виждат смисъл. Известно им е, че сме последното поколение. Ще намалеем и ще си отидем, и в тази вселена човечеството ще се превърне в изчезнал вид. Наложихме карантината, за да предпазим от Наан останалата част от Множеството. Но онова, което постигнахме всъщност, бе, че се заключихме в клетката заедно с тигъра. Разполагаме с ключа за клетката, агистрат.

— Не можем да поемем такъв риск, генерале. Ако дори един репликатор…

— Мислите ли, че не ми е известно колко голяма е опасността? — Генералът се наведе към лицето на агистрата. Тя не се отдръпна даже на един дъх разстояние от него. — Живея с този риск всеки ден, всеки час, всяка минута от живота си. С тази мисъл се събуждам. Мисля за същото и когато заспивам… ако успея да затворя очи. Когато видя как някой взвод се връща от патрул, се питам дали когато свалят шлемовете си, под тях няма да има черни нанотехнологични очи.

— О, Боже — измърмори Сен. — Вярно е, било е вярно! Наноубийци зад очите! Знаех си!

— Вечерно време виждам лисица на улицата — продължаваше генералът — и се питам дали това не е инфилтратор на Наан. Дали не са намерили път през защитната мрежа? Дали инвазията няма да се разбие в нас като черна вълна? Виждам птица, която кръжи над мрежата, и се чудя дали не е шпионин на Наан. Мисълта ми във всеки един момент е дали един-единствен репликатор няма да полети по вятъра и да прескочи между световете. И онова, което постоянно ми напомня за тази мисъл, постоянно остава в спомените ми. Очите ми виждат очи, господарке. Очите на жена ми. Виждали ли сте някога как Наан превземат човек? Отблизо? Толкова близо, че можете да съзрете погледа му, докато чернотата го поглъща? Очите последни задържат в себе си каквито и да е следи от човечност, какъвто и да е спомен за миналото на жертвата и ужасното познание за онова, в което ще се превърне. Очите на жена ми, господарке.

— Всички сме изгубили по някого — отговори мрачно агистратът.

— Отведи децата в безопасност — продължаваше генералът. — Това бяха последните ѝ думи. Пожертва се, за да могат те да избягат. Отведи децата в безопасност. Но така и не успях, не на този свят, дори и тук, зад отбранителната мрежа. Някой ден Наан ще си проправят път и ще се случи същото като в Лондон. Ще бъде като в Бирмингам. Като във всеки един друг град по света. Ще се оттеглим на своите острови и ще си въобразяваме, че децата ни са в безопасност. И някой ден Наан ще се появят на островите. Небето ще почернее и черният сняг отново ще се посипе. Да отведем децата в безопасност, агистрат. Можем да го направим.

— Трябва да бъде само Оксфорд — каза агистратът.

— Само ние. Защитните полета ни опазват чисти. Можем да се измъкнем, без да компрометираме наносигурността.

— Ще се наложи да отидем отвъд Множеството — разсъждаваше агистратът. — Ако Президиумът открие какво сме направили, ще ни преследва из всички вселени. Нуждаем се от наш собствен свят.

— През 1969 година наблюденията, извършени от Импириъл Юнивърсити, са открили стотици светове.

— Хиляди — поправи го агистратът. — Но едва ли могат да бъдат наречени наблюдения. Сондата е разполагала с по-малко от пет минути на всеки свят, преди да осъществи следващия скок.

— Какво? — измърмори Сен. — А… разбирам. Като скоковия пистолет. Трябва да е било нещо подобно. Скокове на сляпо.

— Необходим ни е само един свят, агистрат. Архивите може би все още съществуват някъде.

— Изгубихме данните от всички изследвания по Портала на Хайзенберг, когато изоставихме Импириъл.

И сте работили по това, помисли си Сен, като притисна лице в перилата, за да види по-добре изражението по лицето на агистрата. По това лице се четяха разочарование, гняв, примирение, безкрайно търпение и никаква надежда под възможно най-голямото напрежение. Сен опита да си представи какво ли е да живееш на свят, където всичко е отнето и останките са само пепел.

— Зная — прошепна Сен. Отново беше в мекия, добре подплатен балон на спасителната капсула, която се люлееше под парашутите, докато бурните ветрове я отнасяха. Над нея, точно в центъра на илюминатора и завинаги в паметта ѝ, в небето висеше горящият Феърчайлд, като с всяка изминала секунда се превръщаше в сажди, които вятърът отвяваше. Ръцете на капитан Анастейзия я прегръщаха. — О, толкова добре ми е известно, дона.

— Ако успеете да се доберете до резултатите от онези наблюдения, мога да предприема стъпки да получим устройството — каза генералът. — В ръцете на настоящия му собственик трябва да бъде считано за риск по сигурността от най-висока степен. Ако Наан се доберат до него…

— Ще конфискуваме Инфундибулума?

— Ах ти, мийзи… — изпъшка Сен. Тя затаи дъх. Генералът бе направил толкова дълга пауза, преди да заговори отново, че бе сигурна, че са я чули.

— Възможностите им са ограничени. И са цивилни. Разбира се, можем и напълно да елиминираме заплахата.

— Ненавиждам употребата на насилие — каза агистратът.

— Понякога насилието е необходимост — отговори генералът.

Сен бе чула достатъчно. Шарки знаеше, че тя шпионира — беше взел картата, която тя пусна, — но бързо трябваше да разговаря с капитан Анастейзия. Капитан Ани щеше да измисли нещо. Сен пропълзя обратно от парапета до прозореца и го отвори внимателно. Краят на въжето лежеше навит в основата на кулата. Стъпките, които снегът бавно затрупваше, водеха надалеч от него. Сен можеше да се спусне лесно и така, но защо ръцете ѝ да мръзнат на студените камъни? Тя зарови из палтото си за устройството и го нахлузи на китката си — управление на механизма за спускане. Едно докосване и въжето се отви от трупащия сняг.

— Никога не им давай последното — каза на себе си с огромно удовлетворение. Тя пъхна ръка и крак в клуповете. — Ще ви покажа аз заключени в клетката на тигъра.

— Инфундибулум — каза доктор Теджендра Синг. Той преобърна думата в уста, сякаш вкусваше сричките и преценяваше тежестта на ритъма върху езика си. Ин. Фун. Ди. Бу. Лум. Баща му бе научил английски като втори език и обичаше звука на думите му, как някои думи стават толкова познати, че забравяш колко глупаво звучат. Балтон. Картон. Бонбон. Всичко с он в края го караше да се усмихва. Он. Он и Ип. Чип. Бибип. Ипсуич. Някои звуци просто си бяха смешни. Еверет забеляза леката усмивка по лицето на Теджендра: — Това е хубава дума. Колкото повече навлизаш, толкова повече се разширява. Какво е? Седемизмерен колектор?

— Видях как с просто преобразуване данните могат да се декомпозират до поредица от прости групи в седем…

— Ти си го направил?

Еверет едва не си прехапа езика. Това не е баща ти. Казва се Теджендра Синг, но не е твоят Теджендра Синг. Внимавай какво му казваш. Имаш му доверие, защото се доверяваш на лицето, гласа му, усмивката, звука на английските думи. Вероятно е бил запалянко и на „Тотнъм Хотспър“, когато е имало такъв отбор. Но Шпорите бяха изчезнали и жена му беше изчезнала, и колегите му бяха изчезнали, и е преживял неща, които дори не можеш да си представиш, и може да се получи така, че всички тези неща в Теджендра, тези качества на баща ми, да са лежали толкова дълго в сянката, хвърляна от Наан над всяка част от този свят, че всеки оцелял да е попил поне малко от мрака.

Но трябва да му се доверя, помисли си той. Онова, което съобщя на този Теджендра Синг, може да ми покаже пътя към истинския Теджендра Синг, където и да е той. Еверет се улови за тази мисъл. Истинският Теджендра Синг. И двамата бяха истински.

— Да — отговори Еверет. На кухненската маса, в дома на най-добрия ми приятел, в една тъмна нощ преди Коледа, докато пиех гроздов сок от хладилника, за да не заспя. Струваше му се, че са изминали години. Все едно го бе направил друг човек. Този Еверет Синг бе прекарал целия си живот сред газовите клетки, пътеките и каютите, скритите ниши и стълбищата на Евърнес.

— Ако ти си го направил, тогава си…

— Най-великият физик от моето поколение.

Доктор Синг се бе вторачил в Еверет.

— Веднъж ми го каза някой. Ако проумееш квантовата физика, ще бъдеш най-великият физик на това или което и да е друго поколение.

— Да не би… — доктор Синг се поколеба — … да съм бил аз?

— Не — отговори Еверет. — Не беше ти.

— Точно същото щях да кажа — обясни доктор Синг. — Посветих живота си… професионалния си живот… на изследването му: на колектора, твоя Инфундибулум. Бях още дете в Батвала, когато отвориха първия Портал на Хайзенберг… чак там чухме за постижението, въпреки че никой не знаеше какво означава. Други светове, паралелни вселени? Бях петгодишен и си тичах наоколо. И единственото, което разбрах, бе, че съществува друго мое „аз“, в друга Батвала, че и то тича наоколо, по-близо до мен от собствената ми кожа, и все пак по-надалеч от най-далечната звезда в небето. И това ме накара да се почувствам странно изстинал, но и едновременно чудесно. Започнах да мисля за онзи Теджендра Синг, колко прилича на мен и колко различен е. Ако бях в училище, се чудех как ли изглежда неговото училище. Ако бях в леглото, се питах къде ли спи той, какво ли прави, какво ли изпитва и чувства и дали е същото като онова, което аз чувствам. Направих сайт в ДжъсКонек за него, като за въображаем приятел.

— ДжъсКонек, това да не е нещо като социален сайт? — прекъсна го Еверет.

— Да, беше.

— Ние си имаме нещо на име „Фейсбук“, но се е появил едва през 2004 година — каза Еверет.

— Фейсбук — повтори доктор Синг и Еверет видя как опитва думата на вкус. — Ужасно име.

— Едва поколението на баща ми е получило първите ни персонални компютри — продължи Еверет.

— Мисля, че виждам къде се различават историите ни. Първият ни практически общоцелеви компютър е била Аналитичната машина на Бабидж-Боуз през 1850 година.

Еверет почувства как му се завива свят.

— Ние така и не сме построили Аналитичната машина — промълви той. — Останала е само в проект. Бабидж не е успял да накара правителството да го субсидира.

В продължение на няколко месеца Еверет и Райън бяха членували в онлайн стиймпънк група за игра на алтернативна реалност, където дебнеха върколаци, сражаваха се с вампири и осуетяваха плановете на злонамерени клики. И — да — пилотираха невероятни въздушни кораби в алтернативния викториански Лондон. Борбата им с престъпленията се водеше с помощта на мистър Бабидж — изкуствен интелект, който обитаваше огромен парен аналитичен двигател. В продължение на цял сезон беше забавно, но Еверет се отказа, когато откри, че играчите в алтернативната реалност не се интересуват толкова от спекулации около компютърни науки и историята, колкото от пилотските очила и глупавите малки шапчици. Тук беше истинският, алтернативен, пълен с компютри деветнайсети век.

— Вашият мистър Бабидж е трябвало да замине за Бенгал — поясни Теджендра. — Колката е бил център на изследванията в изчисленията. Налаб Сирадж Уд Даула е въвел жакардовия стан в текстилната индустрия. Стъпката от перфокартите за тъкачни станове до перфокарти за изчислителните фабрики е била къса.

— В моя свят британците са унищожили бенгалската текстилна индустрия — каза Еверет. — Британска Индия е построена върху костите на бенгалските тъкачи. Татко ми е разказвал. — Еверет беше роден и отгледан в Северен Лондон, но винаги бе проявявал интерес към индийското си наследство и историята на страната.

— В този свят Източноиндийската компания е изгубила битката при Пласи и след като отблъсква британците, набабът не губи време и се отървава от бившите си френски съюзници. В продължение на сто години Колката е ярка скъпоценност на науките, образованието и търговията.

— Доктор Синг, сещате ли се за онова странно, студено и прекрасно чувство, за което говорехте? — попита Еверет. — Усещам го в този момент. — И това бе мигът, когато можеше да отхвърли всички тези светове на чудесата, науката и алтернативната наука и да ги насочи към важните въпроси, онези, които изискваха доверие. — Доктор Синг, искате ли да научите повече за другия Теджендра Синг? Мога да ви разкажа. Мисля, че трябва. Израснал е в същото село, Батвала. Семейството му емигрира през 1974 година. От него винаги се е очаквало да се отличи ярко.

Доктор Синг се усмихна. Да, помисли си Еверет. Пенджабски родители, пенджабски баба и дядо. И от мен се очаква много.

— Подобно на вас, и той се е насочил към точните науки, към квантовата физика. Мисля, че майка му и баща му са щели да бъдат по-доволни, ако е станал хирург. Не зная защо е избрал този раздел от физиката. Може би защото задава наистина големите въпроси, като например какво е реалността. Може би защото отговорите, които дава, са неудобни. Може би, не знам, дали това е възможно? Може би стените между световете не са толкова твърди, колкото си мислим и понякога през тях се просмукват разни неща. Може би сънищата и виденията и прозирането в бъдещето, може би съществуват мигове, когато човек се докосва до друго свое „аз“. Както когато понякога галите котка и видите и почувствате искрите на статичното електричество. Те са като статичното електричество между световете. Но понякога си мисля, че не можем наистина да разберем защо хората правят нещо. Кръстил ме е на името на човека, който е измислил Теорията за многото светове… или поне го е направил в нашия свят. Хю Еверет.

— Мислех да направя същото — каза доктор Синг. — Извинявам се от името на своето копие.

— Ами ето ме и мен. И имам по-малка сестра на име Виктъри-Роуз… тя е много малка. Имаше проблеми. Мисля, че не е била планирана, когато са се сдобрявали след скарване, или нещо подобно. Знаете как е. Мама и татко се разделиха миналата година. Добре са. Живея с мама, но често се виждам с баща ми. Сега дори се разбирам с него по-добре, отколкото когато живееше у дома.

— Съжалявам да науча за майка ти и баща ти, Еверет — каза Теджендра.

Зная какво ти се върти из главата, помисли си Еверет. Ако твоята Лора не беше починала, дали нямаше да свършите като моите Лора и Теджендра, просто да се отчуждите?

— Десет дни преди Коледа баща ми беше отвлечен на „Мол“, точно пред Бъкингамския дворец. Отвлече го жена на име Шарлът Вилие. Тя е специален пратеник от З₃ за моя свят.

— Множеството е отвлякло баща ти?

— Мисля… вярвам… че съществува секретна организация в Множеството, която иска да го контролира, и Десетте свята, и Инфундибулума.

— А ако контролира Инфундибулума…

— Ще контролира и всички останали светове.

— Или ще се грижи за безопасността им.

— Шарлът Вилие каза, че из Целостта съществуват сили, които заплашват всички. Всеки свят.

Теджендра си пое дъх.

— Целостта е много, много по-голяма, отколкото си мислиш, Еверет.

— Зная. Има я в Доктор Квантум.

Теджендра се усмихна на името, с което Еверет бе кръстил таблета си. След миг лицето му отново стана сериозно.

— Не, не знаеш, Еверет. Разполагаш с кодовете. Разполагаш със способ да отвориш скоков портал към всяка вселена. Но не си виждал какво има там. По времето, когато построихме първия Портал на Хайзенберг, имаше един виц: „А сега само трябва някой да построи втория“. Изминаха три години, преди да осъществим контакт със З₂. През това време през нашия портал изпратихме на случайни места поредица от изследователски сонди. Открихме светове без край, Еверет. Светове, където законите на физиката, каквито ги познаваме ние, не съществуват. Светове, където законите на правилното и неправилното не съществуват, където не съществуват хора, където на наше място има нещо друго. Светове, от които сондата ни дори не се завръщаше. И с всеки бит информация, който изтегляхме, осъзнавахме все повече рисковете, които поемаме. Рано или късно щяхме да се натъкнем на нещо, което ще засече ехото от нашата сонда, когато направи своя скок. И това ехо, осъзнахме ние, можеше да се използва, за да бъде отворен път към нашия портал.

— Доктор Синг…

— Моля те, наричай ме Теджендра.

— Доктор Синг, чували ли сте за нещо, наречено скоков пистолет?

— Чувал съм, че технологията за скокове на сляпо е била превърната и в оръжие. Някои хора могат да превърнат всичко в оръжие. Но твърдят, че всичко било наред, че било хуманно оръжие. Че никой не е убит, а просто отпратен.

— По моя баща, вашето копие, беше стреляно с едно от тези хуманни оръжия. Направи го Шарлът Вилие. Тя е специалният пратеник от Множеството. Целеше се в двама ни. Той ме изблъска от пътя и беше уцелен. Отпратен, просто така. Взехме скоковия пистолет от Шарлът Вилие и открих начин да го свържа към Инфундибулума, за да можем да правим контролирани скокове между световете. Онова, което искам да зная, Теджендра, е дали мога да върна баща си.

За момент доктор Синг остана загледан в огъня. Еверет виждаше как пресмята, обмисля теории.

— Ако можеш да го откриеш, би могъл да го достигнеш с инсталацията, с която разполагаш, но проблемът…

— … е да го намеря. Може да е във всяка една от десетте на осемдесета вселени.

— Сондирането на мултивселената на случаен принцип е проведено дълго преди да започна работа в Импириъл, но ми е известно, че сме използвали устройство на принципа на квантово оплитане, за да проследяваме къде е попаднала сондата след случайния скок… в случай че не се върне.

Внезапно Еверет долови ударите на сърцето си. Той изпъна гръб в креслото край огъня и заяви като джентълмен на джентълмен:

— Трябва да ми кажете съществува ли все още това устройство.

— Не е използвано от години. Но вероятно е в Импириъл. Когато се евакуирахме, се наложи да изоставим голяма част от техниката. — Очите на Теджендра потърсиха погледа на Еверет. — Не отивай там.

— Трябва да отида.

— Моля те, не отивай.

— Това е единственият начин да намеря баща си.

— Не отивай там, синко.

Почукване, подраскване. Еверет се стресна. Звукът бе прозвучал високо като изстрел в топлата, тиха стая. И още веднъж: чук-почук-чук-чук. Той се огледа. Лицето на Сен бе притиснато към високия, тесен прозорец, бледо като на призрак в снега. Тя му направи знак да се приближи. Еверет поклати глава. Сен вдигна китка, докосна управлението на алпинисткото въже и имитира рязко издигане в небето. Навън. Нагоре. Сега. Важно.

Еверет стана от креслото.

— Трябва да вървя, Теджендра.

Когато от вратата погледна назад, видя, че Теджендра вдига очи от огъня. Бяха замъглени от страх и отчаяние, сякаш виждаше втори син да потъва в безкрайната чернота на Наан. Очите изчезват последни.