Бъди ми враг

3.

Не виждаше края на белотата. Нямаше остри ъгли, нито ясни съединения между под и стени, стени и таван. Светлината идваше отвсякъде. Сякаш сияеше дори от собствените му дрехи — обикновена мека тениска без ръкави и торбести памучни спортни панталони. Той вдигна ръка. В бялата светлина, която идваше отвсякъде, кожата му изглеждаше много тъмна. Помисли си, че успява да различи линиите по дланта и ръката си, където отново го бяха сглобили. Нямаше болка. Но студът оставаше, свит на топка в него. Знаеше, че винаги ще е там. Старицата, която стоеше наблизо, видя какво прави и се обърна към него. Не каза нищо. Може и да се усмихваше. Откриваше, че му е трудно да разгадава емоциите ѝ. Кожата му, сивата дама и изправеният черен кръг в средата на помещението бяха единствените неща, които не бяха бели. Бялото ограбваше стаята от всякакво усещане за размери. Можеше да е обширна километри, но и можеше да протегне ръка и да докосне насрещната стена. Имаше чувството обаче, че черният пръстен е голям, по-голям от човек.

Центърът на пръстена внезапно се озари от ярка светлина, по-бяла от бялото, болезнено ярка. От светлината пристъпиха двама души в тъмни костюми. Първият беше бял мъж с остро лице и светла, къдрава коса. Вторият беше министър-председателят. Крачките им, започнали на друг свят, ги пренесоха на дълго разстояние в лунната гравитация. За момент министър-председателят изгуби равновесие, но успя да овладее положението по достоен начин. Мадам Луна пристъпи, за да ги посрещне. Едно кимване му изясни, че и той трябва да направи същото. Вече беше намерил начин да ходи по Луната, от който не изглеждаше така, сякаш отскача глуповато във въздуха. Беше нещо като ниско приплъзване. Недотам елегантно, но го задържаше близо до пода. Светлокосият мъж също се беше научил, но не и министър-председателят. Всяка крачка го повдигаше във въздуха и го спускаше отново на земята.

Светлокосият мъж се поклони на Мадам Луна. Тя приближи перленосивите си шепи една до друга в жест, който наполовина приличаше на молитва, наполовина на индийско намасте2. След това мъжът се ръкува с Еверет М.

— Мистър Синг. Аз съм специален пратеник на Множеството на Познатите светове. Казвам се Чарлз Вилие.

— За мен е удоволствие да се запознаем.

После дойде редът на министър-председателя. Ръкостискането му беше твърдо, а погледът — прям.

— Еверет, радвам се да те видя.

— Благодаря ви, господин Портильо.

— Министър-председателят би желал да размени няколко думи на четири очи с теб — каза Чарлз Вилие.

Мадам Луна наведе ръка. Едно леко помръдване и в белотата се отвори врата. Отвъд нея имаше малка заседателна зала. По дължината на овалната стена минаваше подплатена бяла пейка. Той последва министър-председателя през вратата и чак тогава затаи дъх. Малкото помещение имаше прозрачен купол. Над купола бе чернотата на Космоса. Увиснала в средата му, огромна, невъзможно синя и толкова близка, че сякаш можеше да посегне и да я откъсне като плод, беше Земята. Една стъпка го бе пренесла направо през центъра на Луната. Министър-председателят остана загледан задълго в сияйната Земя.

— Умът се бунтува — каза той. — Вече не можем да се доверяваме на онова, което виждаме. Всичко е фотошоп и холивудски специални ефекти. Умът се бунтува, но тялото вярва. Тялото ми твърди, че това е лунна гравитация, а аз вярвам на онова, което чувствам. Тялото не лъже. — Той отново погледна към пълната Земя. — Казват, че хората, които виждат Земята по този начин, толкова надалеч, че можеш да я закриеш с ръка, вече никога не я виждат по друг начин. Виждат я малка, много красива и крехка. Виждат я като едно, като един свят. — Той се настани на пейката и погледна Еверет М през заседателната зала. — Изключително. Колата ме отвежда до небостъргача „Шард“, вземам асансьора до посолството на Множеството на шейсет и пети етаж. Ето го Лондонския мост, ето ги гарата Лондон Бридж Стейшън и галерията „Тейт“, катедралата „Свети Павел“. Виждаш на разстояние шейсет километра, там горе. Прекрачвам през Портала на Хайзенберг и съм на Луната, откъдето поглеждам цялата Земя и виждам на разстояние четиристотин хиляди километра. В днешно време това са всекидневни чудеса. Твоето поколение е израснало с тях, Еверет. За теб винаги е имало Жената на Луната. Бях на десет, когато дойдоха.

Не, помисли си Еверет. Аз съм от поколението, което никога не е имало момент „Какво правеше ти, когато…?“. Майка му винаги повтаряше, че ако не е бил толкова удобно и мързеливо разположен в нея, е щял да се роди в деня, когато е починала принцеса Даяна. Какъвто си беше, бе изчакал, за да се появи чак след погребението, което означаваше, че бе дал възможност на Лора да проследи как националната скръб се разгръща по новините на Би Би Си, непрекъснато, в продължение на цели дни. Когато съобщили новината, че бързата немска кола е катастрофирала под Париж, че Дама Купа е починала, жените в родилното отделение се събрали около телевизора в общата стая, въпреки че всички разполагали със собствени екрани за платена телевизия. Случилото се било нещо споделено, момент на „Какво правеше ти, когато…?“. Какво беше правила Лора Синг в деня на смъртта на Даяна? Раждах теб, Еверет М.

На Еверет М му се струваше, че преди идването на Трин историята се е състояла от споделени моменти „Какво правеше ти, когато…?“. Какво правеше ти, когато убиха президента Кенеди? Какво правеше ти, когато кацнаха на Луната? Какво правеше ти, когато застреляха Джон Ленън? Какво правеше ти, когато избухна ядрената централа на остров Трий Майл? Какво правеше ти, когато Ирландската републиканска армия взриви Маргарет Тачър? Какво правеше ти, когато генералният секретар на Обединените нации обяви, че Земята е осъществила контакт с извънземен разум? Че е била в контакт с него през последните двайсет години? Че извънземните не се намираха на хиляди светлинни години, а в съседство, на Луната? Че от НАСА са изпратили хора на Луната, отчасти за да осъществят пряк контакт с тези извънземни? Че извънземните са пристигнали в системата Земя/Луна през 1963 година, три месеца преди убийството на президента Кенеди?

Това, мислеше си Еверет М, докарваше големи проблеми на по-възрастните: да създадат своя личен момент „Какво правеше ти, когато…?“ от нещо, което бяха пазили в тайна от тях цели двайсет години. 27-ми август 1963 година: Какво правеше ти? Нещо, което да отличи тази дата като различна или изключителна? Беше ли на рождения ти ден, тогава ли беше първата ти среща, имаше ли почивен ден? Беше ли последният хубав ден на едно чудесно лято, преди отново да започнеш училище? Или денят, в който извънземните дойдоха, беше ден като всеки друг? Отиваше ли на училище, на работа, по магазините, докато в същото време от другата страна на Луната един кораб на Трин се е пробуждал от пътуване, продължило трийсет хиляди години, за да насочи сетивата си към синия свят там долу?

С размерите на кутия за кафе: това знаеха всички за сондата на Трин. С размерите и формата на кутия за кафе. Кафето от години не се продаваше в кутии; в днешно време хората знаеха по-добре как изглежда звездното зърно на Трин, отколкото на какво прилича кутията за кафе. Беше донякъде тясно за космически кораб, който превозва извънземни, но беше точно толкова голямо, колкото трябваше: космическият кораб беше извънземното. Дълго преди сондата да започне своето пътешествие, цивилизацията Трин бе преминала от биологична в машинна интелигентност. Звездата, откъдето идваше сондата — Епсилон Еридани, — дори не беше родният свят на Трин. Вече си нямаха роден свят. Сондите бяха семена, духнати като пух от глухарче. Всяко съдържаше всичко необходимо за построяването на Разум на Трин. Някои попадаха на плодородни светове, прихващаха се, пускаха корен и се превръщаха в цивилизации. Други падаха безкрайно между звездите и така и нямаше да почувстват подръпването на звездна гравитация, която да ги пробуди. Семената бяха евтини и изобилни. Но зрънцето, което се бе пробудило в системата Земя/Луна и започнало да издирва суровини, които да преработи в Разум на Трин, бе открило нещо, което никой друг кораб на Трин не беше. Разумът му се беше протегнал, за да докосне друг. Разум, който не беше Трин, а нещо различно, чуждо.

Светът през 1963 година се бе въоръжавал за война, разделен между враждуващи суперсили, извадили наполовина мечовете от ножниците. Съединените щати и Съветският съюз се бяха наблюдавали с помощта на шпионски самолети, сателити и радари за ранно предизвестие, всеки един от тях — свързан към треперлив спусък, който би могъл да изстреля достатъчно ядрени ракети, че да превърнат повърхността на планетата в греещо стъкло. Сензорното сканиране на сондата на Трин бе задействало алармите и на американските, и на руските радарни системи за ранно предизвестие. На двете страни им се беше сторило, че врагът се кани да започне атака. Паниката бе ескалирала. В Белия дом и в Кремъл пръстите се бяха задържали само на сантиметри от бутоните „Изстрелване“. Светът се бе разминал на косъм от ядрената война. След което и САЩ, и СССР бяха научили, подобно на Трин, че става дума за нещо съвсем различно.

От мястото си на Луната Разумът на Трин бе видял какво е предизвикал и това го беше разколебало. Разумът на Трин бе потънал в размисъл. Дълбок, сериозен и продължителен размисъл — продължителен за машинен разум. В човешки измерения размисълът му бе продължил в рамките на три минути. Разумът на Трин беше проговорил.

Светът през 1963-та бе живял изнервено, параноично, избухливо — младежки. И би се срутил при разкритието, че на Земята е пристигнал чуждоземен разум. СССР, САЩ и другите постоянни членки на Съвета по сигурността към ООН бяха сключили сделка с Разума на Трин. Шест години по-късно, когато Нийл Армстронг и Бъз Олдрин стъпиха на повърхността на Луната, онова, което камерата не беше показала, бе фигурата, която ги очакваше там, за да ги посрещне — фигурата на малка дама с меки очи и сива кожа. Беше отишла без скафандър, с изложена на вакуума кожа. Мадам Луна, конструктът на Разума Трин. Беше проследила как забиват звездите и райетата и им отдават чест, без Луната да им принадлежи. В шестте години след споразумението кутията за кафе на Трин се бе превърнала в репликатори, фабрикатори и конструктори, беше се окопала дълбоко под повърхността на тъмната страна на Луната. Филизите на технологията на Трин бяха проникнали в скалата като плесен. В една есенна утрин из целия басейн Южен полюс Ейткън соларните колектори бяха изникнали като гъбички. До 1983 година, уречената дата за разкриване на конспирацията, Разумът на Трин бе превърнал цялата далечна лунна половина в ужасяващ лабиринт от кули, ями, паяжини и вентилационни отводи, който донякъде приличаше на научнофантастичен град от филмите и донякъде на мъртъв, бял коралов риф, но най-вече на нищо, което някой дотогава беше виждал или си бе представял. Чак до студеното, мъртво ядро на Луната.

Еверет М знаеше, че при пристигането на звездното зрънце на Трин, Лора и Теджендра още не са били родени. През 1983 година трябваше да е била в девети клас на общообразователното училище „Ректъри Роуд“, заета да изписва с флумастер Дюран Дюран и Спандау Балей върху несесера си за моливи. Теджендра пък още бе подбирал предметите от гимназиалното ниво за напреднали за влизането си в „Оксфорд“, докато в същото време майка му и баща му го бяха умолявали да избере „Импириъл“, защото по този начин нямало да се налага да живее далеч от дома. 27-ми август 1983 година, точно, до последната минута, двайсет години по-късно, след като сензорите на кораба на Трин едва не бяха отбелязали точка с разпалването на ядрена война — ето това беше моментът „Какво правеше ти, когато…?“. Голямата измама била извадена на показ. Бяха избухнали бунтове и възмущение, за да затихнат, както винаги, а хората бяха осъзнали, че извънземните са на обратната страна на Луната, след което бяха забравили за случая. Далеч от очите, далеч от ума. По някоя и друга нова технология на Трин само ги бе карала да поглеждат към огромната, пълна луна, увиснала в небето, и да я виждат по съвсем различен начин. Историята бе спряла. Нямаше повече моменти „Какво правеше ти, когато…?“.

Не, помисли си Еверет М. Вече няма такива големи мигове, когато всички споделят историята. Но ги има малките, личните. Какво правеше ти, когато баща ти изгуби живота си в глупава, безсмислена автомобилна катастрофа?

— За мен винаги е било така, сър — каза Еверет М.

— Няма нужда да ме наричаш сър — отвърна министър-председателят. Той замълча. Като предъвка известно време думите, които се канеше да произнесе, сякаш имаха неприятен вкус, попита: — Има ли някаква болка?

— Просто през цялото време ми е студено.

— Те… Мадам Луна… е свършила изключително добра работа.

— Каза ми, че би следвало да съм умрял. Преправила е почти всяка моя част. — Еверет М обърна лицето си към земната светлина. В нея нямаше топлота. — Мистър Портильо, защо не са успели да спасят баща ми?

— Известно ми е за случилото се, Еверет, и не зная защо Мадам Луна не е могла да го спаси. Разумът на Трин може да прави чудесни неща, но не и вълшебства. Не може да върне умрелите. — Още веднъж като че предъвка известно време горчивите думи: — Еверет, мъжът, който дойде заедно с мен, е много влиятелен. Известно ли ти е какво е специален пратеник на Множеството?

— Посланик на цялата ни планета в Множеството на Познатите светове.

— Точно така. Има много повече власт от мен… но не му позволявай да си го мисли. Скоро ще разговаря с теб. Ще поиска да свършиш нещо за него. Няма да е дреболия, но само ти можеш да го направиш. Еверет, искам от теб да сториш онова, което той ще поиска от теб. Ще ти се стори странно, но нямаше да го иска, ако има друг начин. И трябва да ти кажа, Еверет, че и аз, и цялото правителство ще те подкрепим. Ще се грижим за майка ти и сестра ти, за семейството на баща ти… не се тревожи за тях. Мистър Вилие ще поиска от теб да бъдеш герой. Не само заради страната ти, дори не и заради целия свят, но заради всички Познати светове. Можеш ли да го направиш, Еверет? Ще го направиш ли? Заради всички ни?

Еверет М почувства леко течение на врата си. Обърна се и видя, че вратата към помещението с портала отново е отворена. Мадам Луна и Чарлз Вилие стояха един до друг и го очакваха. Министър-председателят Портильо докосна внимателно Еверет М по рамото, докато му позволяваше пръв да мине през вратата.

— Славен мъж — прошепна той. — Знам, че ще се справиш.

— Няма един свят — каза Чарлз Вилие.

— Има много светове. Да, зная — отговори Еверет М. Стояха на един балкон с изглед към голямата яма, която Еверет М бе видял през прозореца на стаята си, след като се пробуди за пръв път на Луната. Мадам Луна беше отворила друга от нейните скокови врати, след което се бяха озовали на високата тераса.

Лицето на Чарлз Вилие имаше меко изражение, с мека кожа, гласът му бе мек, а Еверет не вярваше на всичко това дори и за секунда.

— Аз съм специален пратеник на нашия свят за наскоро откритата З₁₀. Чувал ли си за нея, да си виждал нещо онлайн?

— Баща ми изследваше мултивселената.

— Разбира се. Прости ми, Еверет. Тогава със сигурност знаеш, че З₁₀ е много подобна на нашата равнина, като най-важното изключение е Разумът на Трин.

— Чувал съм.

Той погледна към Мадам Луна, застанала до стената, където бе отворила скоковата врата. Винаги усмихната, със скръстени по особен начин ръце. Дали беше същата дребничка старица, която бе посрещнала Армстронг и Олдрин на Луната преди четирийсет и две години, крехката дребничка старица, която можеше да издържа на открития вакуум и на бомбардировката от твърда радиация? Дали изобщо беше същата дребничка старица, която бе дошла при него, когато се събуди и изпадна в паника, щом тялото му се разтвори и разгъна? Имаше ли много Мадам Луни? Дали Разумът на Трин създаваше и унищожаваше своите прояви според нуждите си?

— Талантливи са — продължаваше Чарлз Вилие. — Разработили са технологията на Портала на Хайзенберг без помощта на Трин. Възможно е и ние да бихме успели, но те са направили следващата стъпка. Направили са онова, което не е постигнал никой друг в Множеството. Имат работеща карта на Целостта. Знаеш ли какво е Целостта?

— Всички светове, а не само онези, за които ни е известно.

На този свят бащата на Еверет М бе работил върху съвсем същия проект. И „работа“ не беше достатъчно силна дума. Трябваше да съществува дума за работа, която е невероятно трудна и едновременно с това преизпълнена с радост, работа, която поставя на изпитание най-доброто в теб и те изпълва с напрежение до краен предел, но така ангажира ума ти, че в сравнение с нея всичко останало е безсмислено. Работа, която те подканя безжалостно, но която обичаш от все сърце. Работа, която не можеш да свършиш, и никой не може, но е абсолютно наложително да свършиш. Тъкмо този вид работа бе вършил Теджендра през цялото минало лято. Приключенията му на Мъж-на-Средна-Възраст бяха част от същия приток на енергия. В края на летния семестър, сред тишината, след като студентите бяха изчезнали, той бе направил пробив. Не бе намерил решение, но път към решението. Начин за мислене за това как трябва да се схваща проблемът. После: неочакваната среща с камиона на „Сейнсбъри“, завил наляво при превключването на светофара.

Нещо, казано от Чарлз Вилие, изтръгна Еверет М от спомените за изминалото лято, когато баща му все още беше жив, напълно жив, ходеща глава, пълна с математика.

— Казахте работеща карта?

Чарлз Вилие се усмихна. Това бе най-мекото от меките неща в този елегантен, добре облечен и страхотно поддържан мъж, и тази усмивка сякаш вледени сърцето на Еверет М.

— Съществуват много светове — каза Еверет М. Чарлз Вилие не беше завършил фразата. — Няма само едно „ти“…

— Има много „ти“ — довърши Чарлз Вилие. — Еверет, сигурно няма да ти е лесно да го научиш, но на З₁₀ баща ти е завършил работата си. Разполагал е с напълно работеща карта на Целостта. Заедно с нея и с Портала на Хайзенберг е можел да направи скок във всяка точка на всеки свят… дори в рамките само на един свят, също като скока, който с господин Портильо направихме от Лондон до тук.

— Говорите за много Теджендра Синг — каза Еверет М. — Не говорите за много Еверет М. Синг.

Чарлз Вилие се поизправи, стреснат от гнева в гласа на Еверет М.

— Съществува опасността картата… Инфундибулумът… да попадне в неправилните ръце.

Еверет М потръпна, когато от дълбините на ямата спираловидно се надигна студен въздух. Ръцете и стъпалата му бяха голи, дрехите — леки и тънки и не разбираше нищо. Помнеше думите на баща си: когато не разбираш нищо, задаваш въпроси. Защо на Луната има яма, дълбока десет километра? За какво са всички прозорци? Защо ѝ беше необходимо на Мадам Луна всичко това, защо ѝ бе нужно каквото и да е от това? Само реквизит ли беше, холивудски специални ефекти, проектирани директно в мозъка му? Не се съмняваше, че Трин можеха да го направят. А ако можеха…

— Поискайте от Разума на Трин да ви дадат друга карта — предложи Еверет М. — На хиляди години пред нас са, поне така твърдят всички. И защо сте ме довели тук? Защото не могат да ви дадат друга карта, нали?

Чарлз Вилие плесна меко с ръце от удоволствие.

— Ти си много умен млад мъж — отвърна той. После наклони глава към Мадам Луна. Тя притисна ръце в полупоздрав, полублагословия. — Човечеството е изучило внимателно Разума… може би по-внимателно от каквото и да е друго… през последните почти петдесет години. Технологията на Трин не е на хиляди пред нашата. Петстотин, може би четиристотин години при настоящата бързина, с която се развиваме технологично. И, моите уважения към Мадам Луна, Трин изобщо не са Разум. Как да го обясня?

— Не е необходимо да обяснявате — каза Еверет. — Мисля, че разбирам. Напреднали са в технологиите достатъчно, за да построят машина, която да възпроизвежда цивилизацията им. След това не им е било нужно повече да изобретяват каквото и да е. Така че са престанали да изобретяват.

— Умно момче си, Еверет, умно момче. Разумът на Трин в действителност не е разум, както ние разбираме думата… няма съзнание. Не му и трябва. Всичко, което се иска от него, е да работи. Гледаме всичко това и смятаме, че зад него трябва да стои ръководещ ум, но в действителност то се е изградило само благодарение на простички инструкции на сляпо. Разумът на Трин по-скоро е огромна, комплексна, високотехнологична фабрика… цвете, дърво… а не онова, което ние наричаме цивилизация. Всеки Разум на Трин е клонинг на останалите. Възпроизвежда се до съвършенство и поради тази причина човечеството ще го надмине. Разумът на Трин не позволява грешки. Всичко велико в нас произлиза от грешките. За Разума на Трин еволюцията е спряла. Не и за нас. И тъкмо заради това в крайна сметка ще ги надминем.

Еверет М отново погледна към Мадам Луна, миловидното ѝ лице, скръстените ръце, търпеливото изражение, очите ѝ, които, след като вече знаеше какво има зад тях, бяха най-мъртвото нещо, което някога бе виждал.

— Искаме да станеш агент, Еверет — продължи Чарлз Вилие. — Таен агент. Джеймс Бонд. Джеймс Бонд-младши.

— Господин Вилие, кои сте вие?

— Множеството. Този свят… нашият свят. Отвъд Познатите светове има сили, по-могъщи и по-опасни, отколкото можеш да си представиш. Сили, в сравнение с които дори Трин изглеждат незначителни. А съществуват сили и в самото Множество. Вече казах твърде много. Достатъчно е да се знае, че ако те установят контрол върху Инфундибулума, всички ще бъдем в опасност. Дори семейството ти, Еверет; приятелите ти, всички, за които те е грижа. Нуждаем се от теб, Еверет. Само ти можеш да се справиш.

Беше в ръцете им. Намираше се на Луната, сам, във властта на едни от най-могъщите хора на света, пред човек, пред когото дори премиерът свеждаше глава, човек, който знаеше за семейството на Еверет, знаеше къде живеят те. В училището „Борн Грийн“ последният вик на побойниците зад гърба ти винаги беше: Знам къде живееш.

— Какво искате да направя?

По устните на Чарлз Вилие отново плъзна онази ужасяваща, мека усмивка:

— Бъди себе си, Еверет. Просто бъди себе си. Но първо Мадам Луна трябва да направи още няколко… поправки по теб.

Какво? — понечи да извика Еверет, но Мадам Луна разпери пръсти и ръката ѝ сякаш се разгъна пред него, после го обгърна от всички страни и той изпадна в безкрайна, мека сивота.